Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (14)

ГЛАВА 14
Честта на скитниците
Неочакван съюзник

На Кривите улици се зазоряваше. Слънцето постепенно се издигаше на хоризонта, промушвайки лъчите си през сутрешната мъгла. В Лондон все още се усещаше нощният студ, но на местата, достигнати от топлите лъчи, личеше, че се очертава необичайно топъл ден.

В градината на покрива на висока и тясна сграда, където преди това се бе помещавала аптека, стоеше Елейзабел и наблюдаваше разбуждането на града. Тя се бе облегнала на високата до гърдите й каменна стена, обграждаща покрива, заровила пръсти в русите си коси. Зад нея се простираха редици с оранжерии, лехи с картофи и моркови, скрити зад грубите листа.

Тя усети как той се приближи зад нея, въпреки че не бе чула как се изкачва по стълбите и излиза на площадката. Престори се, че не го чува, впила поглед в разкривените улици отдолу.

— Мис Елейзабел?

— Здравей, Таниел — каза тя и се обърна. Таниел беше леко разчорлен, спуканите капилярчета в очите му почти бяха изчезнали и вече изглеждаше значително по-добре.

— Сигурно си уморена — отбеляза той.

— Бе доста изтощителна вечер — каза тя. — Но не мисля, че скоро ще мога да заспя. А ти?

— Аз съм свикнал да спя по-малко — обясни Таниел. — Виждал съм твърде много ужасяващи неща, за да мога да си легна спокойно. — Той замълча. — Ще ми позволиш ли да остана за малко при теб?

— За мен ще бъде удоволствие.

Таниел застана до нея. За известно време двамата наблюдаваха особената красота на градската панорама пред тях.

— Не изпитвам нищо — обади се най-сетне Елейзабел.

— Понякога е така преди да усетиш истинската мъка — каза той тихо.

— Не — отвърна тя. — Различно е. Мразех родителите си. Имах много бавачки. Но родителите ми… те бяха хора с положение, а моята работа бе да не им се пречкам. Толкова ненормална ли съм, Таниел?

— Любовта се трансформира в омраза много лесно — отвърна Таниел. — Аз не те смятам за ненормална. Вероятно вината е била тяхна.

— Значи имам къща — добави тя. — Пари. Сигурно трябва да им бъда благодарна за това. Разбира се, ако Братството вече не е присвоило всичко. — Тя замълча и го погледна. — Но какво друго имам? Не си спомням приятелите си, хората, които може би съм обичала. А знаеш ли кое ме плаши най-много, Таниел? Вече си спомням почти всичко, а въпреки това все още някои неща не са ми известни. Неща, свързани с усещането за топлина. Не помня нищо за това. Таниел, къде е изчезнало детството ми?

Таниел не отговори.

— Съвсем сама съм — каза тя тихо. — Сега вече го знам. Като че ли винаги съм го знаела дори когато не можех да си спомня. Никога… никога не направих нищо, нали? Не си направих труда да разбера кои са родителите ми. Смяташ ли, че подсъзнателно съм знаела?

— Може би — предположи Таниел и след малко добави. — Но сега имаш нас.

На нежното й лице се изписа усмивка. Косата й блестеше на фона на сутрешното слънце.

— Щастливка съм за това, че именно ти ме откри — каза тя. — Никой друг нямаше да направи за мен това, което стори ти.

— Всеки друг… би постъпил по същия начин — каза той, но по лицето му се появи руменина.

— Наистина ли мислиш така? — попита тя и съвсем неочаквано го прегърна с нежните си ръце. Изненадан, той също обви ръцете си около нея. Тя прошепна, облегнала бузата си на рамото му: — Имаш добро сърце, Таниел. Виждала съм достатъчно лоши хора, за да мога да разпозная добрите. В този град не са малко, но ти… — тя замълча. — Ти си като диамант в ядрото на въглен.

— Елейзабел, аз… — започна той, но не можа да продължи.

— Какво — каза тя, отдръпна се и го погледна със зелените си очи. — Кажи всичко, което чувстваш. Не е толкова трудно.

— Аз… — започна той, но извърна поглед пораженчески. — Поласкан съм от комплимента ти — добави, но и двамата знаеха, че това е просто съвсем малка част от онова, което наистина искаше да каже.

— Момчето-дявол твърди, че може да изкара Тач от мен — заяви тя. Лекият ветрец полюшна косата й, която се разпиля върху роклята й. Не — това бе роклята на майка му, както и всички други, които бе получила от Таниел.

— Тогава ще бъдеш ли свободна? — попита той. — Когато чуждият дух се махне от теб?

Елейзабел тръгна да се разхожда между зеленчуковите лехи по покрива, галейки листата на растенията. Таниел я последва.

— Не зная — отговори тя. — Той казва, че Тач призовава себеподобните си. Точно по тази причина те ме преследват. Сега тя спи в мен. Талисманът, направен от Кейтлин, е изпил силите й. Във всеки случай ще му трябват поне три дни, за да подготви церемонията.

— Почти непосилно трудно е — обясни Таниел. — Отвъд способностите на повечето ловци на вештици. Момчето-дявол сигурно притежава някакъв особен талант. — Той спря. Елейзабел също. — Коя е тя? Момчето-дявол каза ли ти?

— Тя е вештица — отговори Елейзабел. — На около двеста или повече години. Тя е приятелка на вештиците и то много могъща. Когато умряла, духът й бил много силен. Братството я призовало… и трябвало да се всели в мен. Тя е натоварена с важна мисия. Братството има план и тя е част от него. Но докато е в мен, те не могат да го изпълнят.

— Помниш ли какво стана онази вечер?

Тя поклати глава.

— Почти нищо не помня. Онази вечер си легнах да спя и след това се озовах в твоя дом.

— Упоили са те?

— Нямам представа — каза тя. — Но сега вече зная… зная коя съм и каква съм била… и това ме прави по-силна. По-силна от тях.

— Вярвам, че е така — каза Таниел тихо.

 

Господарят Крот имаше доста неща, за които трябваше да се погрижи. Денят бе изминал и просяците от неговата банда, както обикновено, бяха заминали да работят, докато той спеше. Всичко вървеше като по часовник. Както трябваше и навреме. Както винаги, просяците се завръщаха и предаваха припечеленото на счетоводителите. Те го регистрираха, събираха двадесет процента в замяна на участието им в бандата, контактите и безопасността, която тя осигуряваше, и им връщаха останалото. Винаги бе така. Но нещата се променяха и по свиването на корема си Крот усети, че това не бе за добро.

Това момиче… Ако не беше синът на Джедрая, щеше да предпочете да се отърве от нея. Или щеше да я пропъди от Кривите улици, или щеше да обмисли по-драстично решение на въпроса. Щом бе толкова ценна за Братството, значи бе опасна за всички останали. Момчето-дявол Джак със сигурност бе на това мнение. Неговият съвет бе да я убият, а той рядко грешеше. „Не духът в нея е опасен, беше казал той. Тя е ключ към нещо, сигурен съм. А ако погубим ключа, вратата ще си остане затворена.“

Но Таниел бе изключил тази възможност. Той бе отишъл при Крот след срещата си с Перис Глигана.

— Ти обеща да ни предоставиш своето гостоприемство, след като те избавим от неканения гост в каналите. Надявам се, че това включва и гарантиране на безопасността ни от твоите мъже.

— Разбира се — увери го Крот с отзивчива усмивка.

— Но също и от твоите жени и деца, както и всички други номера, които вероятно си намислил, след като си разбрал в каква опасност се намираме ние, а и ти.

— Естествено, Таниел — увери го повторно Крот, но този път гласът му бе по-студен.

Таниел бе предположил правилно, че Крот не включваше в понятието „мъже“ жените от бандата си, които бяха не по-малко опасни от първите. Така той можеше да отстъпи от обещанието си, ако Таниел не му бе обърнал внимание на това.

Е, вече имаха думата му. А думата на един просяк бе като тази на крадеца. Крот откриваше особена ирония във факта, че най-нискостоящите хора в Лондон бяха по-обвързани с това, което обещаваха, а стойността на честността намаляваше пропорционално на издигането нагоре по обществената стълба.

Той бе потънал в размисли, когато на вратата на стаята му потропа Миленда Шотландката. Той й даде разрешение да влезе.

— Миленда — поздрави я Крот. — Как е момчето ти?

Миленда се захили с беззъбата си усмивка. Независимо как я наричаха, бе родена в близост до Лестър, където бе започнала да проси, преди да се премести на юг в Лондон. Нейният напълно фалшив шотландски акцент караше лондонската аристокрация да изпитва по-силно съчувствие, защото, виждаха, че животът й бе пълен с неудачи, макар да беше шотландка. На Крот това му допадаше. Тя събуждаше у тях старите имперски идеи и те се отнасяха благосклонно към един от „поданиците“ си.

— Добре е, господарю Крот — каза тя. — Добре е. Чуйте мъ. Некакъв досадник се мотай наоколо, ако мъ ръзбирате. Някои мислът, чи и пийлър, но ни е от обикновените, а по-изтупан.

— Какво направихте с него?

Миленда се почеса по ухото.

— Тъмън мислихми да го изгоними, както винаги правими, но той вика, чи иска да съ види с големия шеф, имал нещо важно за казване.

— Това е интересно. Как се казва?

— Карвър, каза той. Езраел Карвър, детектив в онуй — тъй ди, при пийлърити в Чийпсайд.

— Ами тогава ми го доведи. Да чуем какво има за казване.

Миленда кимна и излезе. Крот се облегна назад и скръсти ръце.

— Хм, много любопитно, много любопитно — промърмори той, неволно цитирайки книгата, която четеше.

След петнадесет минути Миленда се завърна с Карвър. През това време Крот бе подготвил стаята, където същата сутрин се бе срещнал с Таниел и останалите. Въпреки че се намираше далеч под земята, усещаше кога започваше да се свечерява, без дори да погледне джобния си часовник. Щом Карвър бе въведен в стаята, там вече го чакаха кани с бренди, шери и вино. Господарят Крот възприемаше положението си сериозно. Не беше като Рикарак или останалите господари на просяците — смяташе, че при отношенията му с външния свят бе необходимо достойнство.

Остана доволен, когато видя, че Карвър бе спретнат и добре облечен. Черната му коса бе сресана и прибрана назад, а мустаците му бяха с безупречна симетрия. Бе чувал за него, макар да не му се бе налагало да го среща. Не можеше да е по-лош от Мейкрафт, с когото се бе виждал вече няколко пъти.

— Детектив Карвър, добре дошъл в моя скромен дом — посрещна го той и го покани да седне на масата срещу него.

— Господарю Крот, за мен е удоволствие най-сетне да се запозная с вас — каза Карвър без капчица ирония в гласа си. Седна.

— Бренди, шери или вино? — попита го Крот с усмивка. — Или сте на работа?

— Дори да бях, щях да ви помоля за едно шери — отвърна Карвър. — Последните няколко дни бяха просто мъчителни.

— А, да, Миленда ми спомена нещо… — започна той и наля шери. — Какво може да е толкова важно, че да доведе при мен инспектор, който не е дежурен, и то тук — на Кривите улици? Но вие сигурно ще ми кажете.

— Нуждая се от вашата помощ, господарю Крот — каза той без заобикалки.

— О, и вие ли? — Върху белязаното лице на Крот се изписа усмивка.

— Намирам се в пълна безизходица — каза детективът. — Няма към кого другиго да се обърна. Освен към вас, господаря на просяците. Знам, че не може да сте свързан с това, а и нямам представа какво друго мога да сторя.

— Тогава кажете ми какво се е случило и от какво имате нужда и ще се споразумеем за условията — каза Крот.

Карвър му разказа всичко. Започна от убийствата със зелените кабарчета. Разказа как е разбрал, че Мейкрафт крие информация от него, как всъщност е знаел какво представляват тези убийства и сигурно е бил свързан с тях по някакъв начин. Каза му как е наложил картината на нещото с пипалата върху картата на Лондон и е видял, че остават само още две празни точки, за да бъде завършена формата. Разказа и, че жена на име Алиста Уайт е била убита вчера на едно от двете места, като по този начин е останала само една точка. После сподели за близкото приятелство на Мейкрафт с доктор Мамън Пайк, чиято секретарка — Лусинда Уот, била убита по особено жесток начин миналата нощ със същия символ, изрисуван с кръв на стената зад нея.

Крот се облегна назад и глътна брендито, което си бе сипал.

— И вие смятате, че тези неща са свързани? Но как? — запита той.

— Мейкрафт, Пайк и мис Уот са част от нещо — отвърна Карвър. — Нещо, свързано с този символ, както и с убийствата със зелените кабарчета. Сега се е намесил и Кърпеното лице, който е убил мис Уот, за да остави съобщение или по-скоро — предупреждение.

Те отново замълчаха.

— Още едно шери, детектив? — предложи Крот и щом Карвър прие, той напълни неговата чаша с шери, а своята — с бренди.

— И сте дошли при мен, защото смятате, че аз зная нещо, което вашите колеги от полицията не могат да ви кажат — заключи Крот и подаде чашата с шери на Сарвър. Щом последният я взе, той замълча, след което каза: — Или просто не им вярвате?

Карвър го погледна спокойно.

— Дойдох, защото вие сте този, при когото идват всички, когато не знаят как да постъпят. И защото се страхувам да си помисля какво ще се случи, щом се запълни и последното място. Става въпрос за убийства, господарю Крот, а не за залавянето на убиец. Зная, че тук се крие нещо голямо. Искам да знам с какво си имам работа. — Той се приближи напред. — Знам, че имате приятел, когото наричат момчето-дявол. Той гадаел по предмети. Донесъл съм нещо от една от жертвите на тези убийства и…

— Символът, който ми описахте… — обади се Крот внезапно, пресегна се назад и извади някаква груба хартия, навита на руло, — така ли изглеждаше?

Това бе chackh’morg — рисунката на нещото с много пипала, така неприятно за гледане — изобразено с мастило. Карвър примигна и погледна Крот, обхванат от паника.

— Аз не съм един от тях, не се тревожете — успокои го господарят на просяците. — Моят съветник Джак го нарисува след разговора си с Елейзабел. Доста талантлив художник е за сляпо момче, не мислите ли?

— Коя е Елейзабел? — попита Карвър.

— Едно момиче, с което трябва да се запознаете — каза Крот. — Както бях започнал да ви казвам, момчето-дявол я виждаше в съзнанието си. Той… има такава дарба. Показах този символ на Таниел Фокс и той ми каза, че е татуиран на гърба на Елейзабел.

— Таниел Фокс? Синът на великия ловец на вештици? Значи всичко е свързано — промълви Карвър, — всичко.

— Чували ли сте за Братството, детектив Карвър? Карвър се намръщи.

— Да съм чувал за тях… да, но те не са ли…

— От всичко, което чух, мога само да ви кажа да подбирате по-внимателно бъдещите си партньори. — Гласът на Крот бе сериозен. — В момента си имате работа с Братството. Инспектор Мейкрафт, мис Уот и несъмнено доктор Пайк… Можете да бъдете сигурен, че те са членове и са свързани с всичко случващо се, каквото и да е то.

— Но Братството не съществува! — възпротиви се Карвър.

— Напротив. Съществува, както го има и Кърпеното лице — отвърна Крот. — Може би е дошло време вие и аз да обединим усилията си, детективе. Има неща, които са по-големи от всички нас и потрепервам само при мисълта какво ще се случи, когато големият chackh ’morg бъде завършен с последното убийство. — Смятате ли, че положението е толкова сериозно?

Крот го погледна, без дори да мигне.

— Ще ви заведа при момчето-дявол Джак и останалите и ще ви оставя да се убедите сам. Мракът почти ни е покрил, детективе. И ние сме единствените, които са в състояние да го спрат.