Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (13)

ГЛАВА 13
Перис Глигана
Елисандър и Санфорт
Обаждане за Мейкрафт

Сега там се намираха пет души. Крот седеше на любимия си фотьойл от полирано дърво с тъмнозелени възглавници. Кейтлин и Таниел седяха на дивана, Елейзабел — на друг фотьойл с безвкусен зелен цвят, момчето-дявол Джак стоеше право. Бяха разположени в кръг около масата, отрупана с вино и други спиртни напитки. Всеки държеше чаша червено вино „Кианти“. Крос вдигна тост.

— За Гриндъл — каза той. — Тъжна загуба. — Всички си пийнаха и след като тостът бе приключил, застанаха в очакване. Крот ги бе събрал веднага след като се бяха завърнали от каналите.

— А сега, на работа — заяви той. — Мисля, че трябва да обсъдим някои неща, приятели мои. Изглежда всички ние сме изправени пред нещо. Дори не се учудвам от това, че Лондон е изправен пред него — от Унищожението насам има твърде много тайни. Затова съм ви събрал тук — за да поговорим… да съставим план. — Той отпи от чашата си, след което се наведе напред към тях. — Дори аз виждам, че нещо в Лондон не е наред. Отвсякъде ни заобикалят знаци. А онова, което е пагубно за града, е пагубно и за мен и моите хора. Бих искал да споделите с мен онова, което знаете, след което… Уговорил съм среща с един мой приятел, който ще ви каже всичко, което бихте искали да знаете за миналото на мис Крей и родителите й.

Елейзабел вдигна глава.

— Ще се срещнете с него в пет часа утре в кръчмата „Зеленият ангел“, на юг от реката. Междувременно, вие сте мои гости. Таниел, можеш да я придружиш. Това е всичко. Той е доста напрегнат, когато му се налага да се запознава с нови хора, но именно поради тази причина е все още жив.

И така, Таниел и Елейзабел прекосиха Темза. Реката бе пълноводна и зеленикаво кафявите й води се бяха разплискали по моста. Денят бе хубав и топъл. Моряците бяха навили ръкавите на ризите си и стояха прави на палубите на параходите нагоре по реката, в посока към доковете. Портите на моста „Батърси“ бяха отворени, както обикновено през деня, и от двете им страни, облечени в опънатите си черни униформи, стояха пийлърите.

Таниел изучи с поглед защитните укрепления на моста — двойните, покрити с шипове перила от двете му страни. Последното ниво на защита между Северен Лондон и Стария квартал, с което разполагаше всеки мост на реката. Всяка нощ пийлърите заставаха там с мечове и пистолети, охранявайки портите, но това бе напълно безсмислено на този етап. Вълците не бяха толкова глупави да се опитват да преминат през мостовете, а вештиците си намираха други начини. Таниел подозираше, че използваха метрото и минаваха през тунелите под реката. Каква ирония наистина: всички гледаха на подземния транспорт като на върховно постижение в областта на градоустройството. Но тогава се бяха появили вештиците. Сега никой, който имаше поне малко разум, не използваше метрото след залез слънце. За всички други освен за ловците на вештици, това бе равносилно на самоубийство.

Те минаха моста „Батърси“ и навлязоха в Батърси. Фактът, че Старият квартал кипеше от живот през деня, бе доста странен. През нощта бе напълно запустял. Жителите на Лондон просто отказваха да изоставят напълно територията си и смешно ниските наеми на юг от Темза правеха мястото привлекателно за бизнес. Затова през деня тук гъмжеше от хора. Стоките бяха по-евтини, тъй като разходите на продавачите бяха по-ниски. Имаше по-малко полиция, пийлърите, наречени така по името на основателя си — сър Робърт Пийл — стояха предимно от северната страна. Старият квартал се бе превърнал в райско място за онези, които кривваха леко встрани от закона. Не можеше да се похвали с чисто име и бе значително по-опасен от улиците от другата страна на реката. Престъпниците и убийците тук нямаха почивен ден и не се ограничаваха с нощните часове като вештиците. Просто за онези, които имаха смелостта да рискуват, тук възможностите бяха неограничени.

— Откъде са се появили вештиците? — поинтересува се Елейзабел по пътя към Ламбет.

— В какъв смисъл? — попита Таниел, който слушаше с половин ухо, докато минаваше покрай един агресивен продавач на ябълки.

— Ами, просто, откакто се помня, те са тук. Но трябва да е имало времена, когато не са били. Сигурна съм, че го четох някъде.

Те завиха зад един ъгъл и попаднаха на една по-тиха уличка. От двете й страни се издигаха терасите на две рушащи се сгради. Минаваха малко хора и имаше един странен фокусник и сергия за кифлички.

— Никой не знае със сигурност — каза той. — Не е било преди много време. Тук са от около двадесет години.

— И това ли е всичко?

Таниел кимна.

— Дори не знам как е започнало. Много малко хора говорят за това. Имало е някакъв спор относно военноморска територия с прусите. Нещата са вървели към война…

Елейзабел се намръщи.

— Унищожението.

Тази дума не можеше да се чуе често във Великобритания. Хората избягваха да си спомнят за поражението. Затова Таниел внимаваше при споменаването й в близост до хора, които не познаваше. Дори бе малко изненадан от това, че я бе казал пред Елейзабел, и почувства облекчение за това, че тя не се обиди.

На езика на техните агресори Vernichtung означавате унищожение. Пруската империя бе станала доста могъща по онова време, тъкмо бе извоювала победа пад Франция и се бе окичила със знамена и почести. Един дребен спор с Великобритания — единствената, достойна за съперник империя в близост — бе ескалирал в сериозен конфликт. Историците бяха на мнение, че пруският канцлер просто си бе намерил извинение, за да тества новите си технологии — тайната гордост на неговата страна. Въздушните кораби.

Първата среща на британската общност с тях стана, когато група тъмни, сребристи тела покриха нощното небе на Лондон, навлизайки от естуара на Темза и разпростирайки се над столицата. Бе твърде тъмно, за да се видят, но хората се тълпяха на прозорците, привлечени от силното бръмчене, и бяха ужасени — на фона на нощния мрак корабите изглеждаха страховито.

Последваха бомбите — отгоре падаха купчини експлозиви, които се взривяваха на различни места в града, сривайки сгради със земята. Звукът бе страшен. Някои от хората излизаха по улиците, други се сгушваха в леглата си, застинали от ужас. До този момент лондончани никога не бяха ставали жертви на нещо с подобна разрушителна сила. Затова и не можеха да си намерят място от страх.

Бомбите не спряха да валят в продължение на две седмици. След това Парламентът капитулира и позволи на прусите да излязат като победители от спора. Британската гордост бе смазана, дори не посмяха да обявят война. Въздушните кораби кръжаха в небето непрестанно. В крайна сметка обаче, те се отдръпнаха и се върнаха откъдето бяха дошли, но белезите, които оставиха зад себе си, така и не бяха излекувани.

— И тогава са се появили вештиците? — Таниел се почеса зад врата.

— Така се говори. Някои твърдят, че са били затворени под земята и експлозиите са ги освободили. Други вярват, че това е Божието наказание за това, че позволихме на прусите да срутят катедралата „Св. Павел“.

— Да, но какво е твоето мнение?

— Няма значение откъде са се появили — каза Таниел. — Най-важното е да открием начин как да се отървем от тях.

— Аз пък мисля, че това е важно — възпротиви се Елейзабел. — Трябва да познаваш природата на противника си, ако искаш да го победиш.

— Може и да си права. Но те са се появили по онова време. В началото никой не е вярвал, че изобщо съществуват. Лекарите твърдели, че са просто видения на изпаднали в шок оцелели от Унищожението. Нещата бяха особено тревожни около Камбъруел, където почти всичко бе сринато.

Разговорът продължи през целия път до старата кръчма, където трябваше да се срещнат с познатия на Крот. Обясни й как вештиците са се множали сред силно засегнатия от бомбите Камбъруел и как са се възползвали от това, че Парламентът е отказвал да повярва в съществуването им. Министър-председателят бил зает да поправя щетите в центъра на града, по-слабо развитата южна част можела да почака. И това било огромна грешка. Само след година започнали да наричат Камбъруел „мъртвата зона“. След две вече била напълно необитаема. Тогава в града плъзнали плъхове, носейки със себе си жестоката канална треска, при която кожата на лицето и ръцете се изсушавала дотолкова, че ставала на люспи, под които се виждала суровата плът. Епидемията върлувала из Лондон през следващите осемнадесет месеца, когато лютата зима я унищожила, а с нея и плъховете.

Учените, занимаващи се с изучаването на вештици, спорели дали плъховете по някакъв начин били свързани с вештиците, или просто хората станали жертва на лошо стечение на обстоятелствата, при което те се появили по същото време както и вештиците. Вероятно ако не била епидемията, щяло да има някаква възможност вештиците да бъдат озаптени. Но Парламентът бил твърде натоварен с други дела, а през това време те ставали все повече и повече и съвсем незабелязано завладявали нови територии. Когато каналната треска била овладяна, вештиците били плъзнали из почти цялата южна част на Лондон.

Но Лондон не бе единственият град, страдащ от тази напаст, въпреки че бе първият нападнат от тях и сега там бяха най-много. Манчестър, Ливърпул, Нюкасъл и Глазгоу също бяха в списъка, но там проблемът бе отчасти овладян. В Ню Йорк, Филаделфия и Ню Орлиънс вече също имаше ловци на вештици. В почти всяка столица бяха регистрирани масови нахлувания на подобни същества. Унищожението вероятно бе положило основите, но вештиците бяха плъзнали на много други места, където населението бе с голяма гъстота. Дори най-прочутите световни учени, посветили се на проблема, не можеха да дадат обяснение за това как точно се бе случило това. Защо се появяваха само в най-големите градове? Като вирус ли се разпространяваха или просто инстинктивно? Никой нямаше отговор на тези въпроси.

Името на вештиците бе дадено от едно древно суеверие. С него бяха кръстени всички зли твари в града. Демони, дяволи, духове, призраци… никой не знаеше какво представляваха, но всички бяха на едно мнение: че те бяха свързани с онези, които се занимават със свръхестественото. Векът на разума бе попречил на възникването на лова на вештици, който се бе ширил из цяла Европа през предишните векове. Сега жителите на Великобритания бяха твърде резервирани, твърде сдържани, за да действат срещу подобна глупост. Вътрешно те имаха нужда от познания за вештиците, с които да си ги обяснят, но никога не биха признали открито подобно нещо.

Вештиците. Всъщност бе доста трудно да се даде име на нещо непознато.

С новата напаст съвсем естествено бяха възникнали и хора, които желаеха да й се опълчат и да започнат изтребването й. Така те приели донякъде подвеждащото име ловци на вештици. Но не бяха като онези в миналото, които принасяли изкупителни жертви за болести, отдавна обяснени от науката. Те бяха ново поколение мъже и жени, преследващи мрака, разстлал се над Лондон. Ловците на вештици.

Кръчмата, пред която стояха Таниел и Елейзабел, представляваше схлупена дървена колиба. Отпред висеше дъска, която се полюшваше от вечерния бриз. На нея бе изобразена жена със зеленикава рокля, с крила и меч, но доста поизбеляла. „Зеленият ангел“ се намираше в северната част на Батърси, недалеч от Темза. Бе разположена на павирана улица, от двете страни, на която се бяха надвесили магазини и складове — толкова близо един до друг, че почти закриваха небето. Елейзабел я гледаше подозрително. Отвътре се носеше пиянска глъчка. Зад мръсните и опушени стъкла се движеха сенки.

— Скоро слънцето ще залезе — каза Таниел.

— Дотогава трябва да сме се махнали от Стария квартал. Няма да се бавим.

Елейзабел си пое дъх и се стегна.

— Да вървим — каза тя. — Трябва да науча истината. — Но в този момент отново бе завладяна от усещането, че нямаше особено желание да разбере кои бяха родителите й.

В „Зеленият ангел“ бе тъмно и горещо, въздухът бе пропит от миризмата на пот и пушек. Хората, които ядяха там, изглеждаха мръсни и брадясали. Хилеха се през развалените си зъби, а кожата им бе почерняла от мръсотия. Щом влязоха вътре, Елейзабел веднага усети студените им погледи върху себе си и се почувства застрашена. Въпреки това тя с нищо не издаде страха си — вървеше изправена и не избягваше погледите им. Таниел я поведе уверено към кръгла маса в мрачен ъгъл, където нисък и дебел мъж дъвчеше пуешко бутче. Той дръпна стол за нея, след което сам се настани на масата. Дебелият мъж дори не ги удостои с поглед.

Елейзабел погледна към Таниел объркана, но той просто зачака. Тя премести погледа си върху мъжа. Лицето му бе покрито от неколкодневна брада, а едното му око бе покрито с млечнобяла ципа. Докато се хранеше, той грухтеше, а сосът от пуйката капеше по шкембето му. Елейзабел бе виждала отблъскващи хора и преди, но този нямаше равен на себе си.

— Дано не са ви проследили — каза рязко той, без да вдигне очи.

— Не са — увери го Таниел с ледено спокойствие.

Той отхапа още едно парче от пуешкото бутче и погледна към Елейзабел със здравото си око.

— Това тя ли е? — попита с пълна уста.

— Елейзабел Крей, за мен е удоволствие да ти представя Перис Глигана — представи я Таниел. Той познаваше репутацията на мъжа.

— Глиган — като прасето — добави той.

— Наистина ли? — каза Елейзабел любезно.

— Охо, малката госпожица се мисли за умна — озъби се той. — Мислиш се за нещо повече от мен, нали? — Той насочи бутчето към нея. — Е, щом ти кажа онова, за което съм дошъл, ще разбереш, че не е така.

— Крот не ти плаща, за да правиш подобни хапливи забележки — скастри го Таниел. — Разполагаш ли с информацията, за която сме тук?

— Да. Въпреки че не знам защо тази фина госпожица не ти е казала сама.

— Това не е твоя работа — сряза го Таниел отново. — Говори.

Перис Глигана изсумтя и изтри мазната си уста с ръкава. Огледа се наоколо, за да се увери, че никой не ги слуша и започна.

— Елисандър и Санфорт Крей сключили брак млади. Били от средната класа, не особено заможни, а имали дете, което да издържат. Елисандър била талантлива музикантка, а Санфорт — наследник на морска търговска компания. Били млади и жизнени, но имали и своите тревоги. Талантът на Елисандър се похабявал в малки оркестри и тя започнала да се отчайва, тъй като надеждата, че ще бъде забелязана, постепенно я напускала. Що се отнася до бащата на Санфорт, той нямало да предостави компанията на сина си докато бил жив. Санфорт прекарал младостта си, разчитайки на издръжката от баща си и хората го смятали за мошеник и прахосник. Надявам се, че засега това оправдава очакванията ти, мис Крей.

Елейзабел не реагира. Тя седеше тихо като порцеланова кукла. По всичко личеше, че зад нелицеприятната външност на мъжа се крие увлекателен разказвач. Просто той събуждаше у нея спомени, за които не бе сигурна, че желае да се връщат. Той обаче продължи.

— Но тези негови черти пленили Елисандър и те били силно влюбени един в друг. А когато бащата на Санфорт се разболял от туберколоза и починал, компанията вече била негова и бъдещето им изглеждало осигурено… или поне те мислели така.

Таниел се обърна към Елейзабел и сърцето му се сви. Винаги бе подозирал, че в миналото й се криеше нещо мрачно, но се бе надявал да греши. Щеше му се тя да се зарадва от новините за родителите си.

— За известно време всичко вървяло по мед и масло — продължи Перис и отхапа още едно парче от бързо намаляващото пуешко бутче. — Бизнесът вървял добре, въпреки че Санфорт нямал особено желание да се занимава с него. Сега, когато разполагал с пари, той успял да уреди прослушване на Елисандър и само след година тя вече свирела на чело в кралския оркестър. Мис Крей, по онова време ти си била на шест или седем години.

— Спомням си — каза тя с равен тон.

— Но нещата не останали безоблачни за дълго. Санфорт просто не разполагал с достатъчно хъс, за да бъде бизнесмен. Той поверил наследството на баща си в ръцете на неспособни управители, които само събирали печалбата, без да вършат самата работа. Скоро многото пари си казали думата. Санфорт започнал да залага и да се покварява. Жена му също. Те оставяли детето си на грижите на бавачки, които го учели на маниерите и навиците на висшето общество, до което то никога нямало да достигне.

Таниел отново погледна към Елейзабел. Лицето й бе напълно безизразно. Почувства се неловко от това, че Перис говореше за нея сякаш тя не присъстваше, сякаш разкриваше живота й с пълни подробности, като при аутопсия. Но това бе присъщо за мъжа. На външен вид бе отблъскващ, но си имаше своите начини да разкрива и най-големите тайни.

— Това станало преди около десет години — продължи Глигана. — Не след дълго сред хората започнали да плъзват клюки. Мрачни клюки, слухове и шушукания: опиум, ужасни извращения, при споменаването на които човек би потреперил и…

— Това е достатъчно, Перис — прекъсна го Таниел тихо. — Няма да ти позволя да злорадстваш.

— О, само не ми казвай, че не си любопитен да чуеш останалото! — захили се Перис с развалените си зъби. — Нека те уверя, че станало още по-лошо.

— Таниел — обърна се към него Елейзабел и се усмихна плахо, — трябва да чуя всичко.

Таниел се поколеба. Щеше му се да не я бе довел тук, за да я предпази от това.

— Мис Елейзабел, аз…

— Моля те, настоявам — прекъсна го тя, търсейки погледа му със зелените си очи. — Някои неща трябва да се знаят, независимо колко са неприятни.

— Да продължа ли? — попита Глигана нетърпеливо, вперил поглед в тях. Без да изчака отговор, той започна отново. — Е, както и да е, двамата изгубили работата си и състоянието си много бързо. Санфорт — защото не се интересувал от компанията, а Елисандър — заради скандалните си постъпки. Санфорт бил избрал неподходящи хора да управляват империята му и те присвоявали от богатството му, докато не сринали компанията напълно. Елисандър пък била твърде скандална, за да бъде част от кралския оркестър, независимо от таланта си. Ако били само наркотиците и съмнителната й нравственост, може би щяла да запази мястото си в оркестъра заради уменията си. Но за нея се говорели и други неща. С нарастването на вкуса им към греха, развратниците от по-висшата класа започнали да им влияят и те се насочили към по-мрачни удоволствия. Говорело се, че се присъединили към някакво сатанинско сборище на аристократи, политици, адвокати и други влиятелни личности.

Перис се приближи към тях и заговори на по-нисък глас.

— Известни, както сигурен съм, и двамата знаете, като Братството.

Таниел затвори очи и леко наведе глава. Това бе нещото, което не желаеше да чуе.

— Прав е — каза Елейзабел внезапно. — Прав е — повтори тя. — Сега си спомням. Всичко. Никога не споменаваха това име пред мен, но… наистина беше братството. Знам това.

— А, разбира се, забравих за красивата Елейзабел — саза Перис. — Докато те се забавлявали с неща, които биха накарали самия дявол да се засрами, тя започнала да се отдалечава от тях. Състоянието на родителите било нараснало отново след присъединяването към братството, но за нея нещата никога не се били промеши. Била обгрижвана от много бавачки, живеела в скъпи интернати. Но тя била дете с проблеми и където и да отидела, постоянно се забърквала в бели. Само че Санфорт и Елисандър изобщо не забелязвали това. Независимо от това, което вършела, тя не успявала да привлече така необходимото й родителско внимание. Таниел погледна към Елейзабел, чудейки се как ще реагира на подобни дръзки твърдения за нейния характер. Тя обаче отново стоеше мълчаливо, без да реагира.

— Това било всичко. До преди седмица — заяви Перис с по-висок глас. — Защото тогава от къщата си в Кент, напълно безследно, изчезнало цялото семейство Крей. Това бил един от редките случаи, в които били заедно. Вечерта си легнали и на сутринта… ги нямало.

— И после? — попита Таниел.

— Нищо — каза Перис. — Дни наред — нищо. Така и не го оповестили във вестниците. Полицията не предприела нищо. Известно семейство изчезнало безследно и никой не знаел и не правел нищо по въпроса.

— Но как така? — попита Елейзабел. Тя бе толкова любопитна, като че говореха за нечий друг живот, а не за нейния.

— Говорим за Братството — каза Глигана и се почеса по носа. — Полиция, редактори на вестници, бизнесмени… повярвай ми, мис, те решават кое ще се знае и кое не.

Елейзабел погледна Глигана в очите.

— Има и още — каза тя.

— Има — потвърди той и като че ли дори по неговото лице се изписа тъга. — Моят разказ завършва с нещастен край. Преди четири дни телата на Елисандър и Санфорт Крей били извадени от Темза. Очевидно са скочили от Тауър Бридж.

 

Инспектор Мейкрафт се отпусна на стола зад бюрото си. Стомахът му се беше свил на топка. Все още усещаше миризмата на кървавия дъжд в ноздрите си. По дяволите! Беше ставал свидетел на гнусни неща в работната си практика… но този път я познаваше. Съвсем различно бе, когато бе някой бездомен скитник или непознат аристократ, но тази жена бе виждал преди по-малко от седмица и бе разговарял с нея. Дори се бе опитал да я разсмее с някаква шега за пийлърите.

Той затвори очи, но мракът само му осигури по-ясен фон, на който съзнанието му да обрисува отново ужасната гледка. Затова ги отвори. Отиде до прозореца, оставяйки следа по пода от капките, капещи от него. Погледна към мъгливите улици на нощния Лондон, несъзнателно следвайки навика на Карвър. Тази мисъл го накара да му се обади. Трябваше да се чуе с него, да го уведоми за случилото се…

Не, помисли си той, променяйки мнението си. Не, така или иначе ще научи на сутринта. По-добре засега да не знае. Не искаше Карвър да го види в тази му светлина. Бе досетлив мъж, с интуиция, граничеща с феноменалност.

Телефонът пред него иззвъня и той подскочи от стола си. Вдигна слушалката припряно, за да заглуши поне за малко камбанния звън в съзнанието си.

— Инспектор Мейкрафт — представи се той в слушалката, избърса дъждовните капки от челото си и отметна оредялата си коса назад.

— Някой иска да ни каже нещо — чу той от другата страна.

На Мейкрафт му трябваха няколко секунди, за да разбере кой му се обажда.

— Съобщение — каза той, щом разбра на кого принадлежеше гласът.

— Предупреждение.

— Но кой би се осмелил да предупреждава нас?

Мейкрафт замълча за малко и отговори.

— Кърпеното лице.

— Кърпеното лице?

— Познавам Кърпеното лице. Това е негова работа. Не може да се сбърка.

— Че каква работа има той с нас?

— Откъде да знам. Тишина. — Няма значение. Може да знае за нас, но е закъснял. До неделя първата церемония ще бъде извършена. След това момичето няма да може да ни се изплъзне.

— Неделя? Дотогава има цели два дни! Мислех, че имаме работа преди това.

— Два дни, Мейкрафт. Съветвам те дотогава да се увериш, че всички твои приятели и семейството ти няма да са в Лондон по това време. Ти, разбира се, ще останеш тук и ще се позабавляваш с нас.

Мейкрафт замълча, въздържайки се от укора, който му се искаше да отправи.

— Ами Кърпеното лице?

— Направи, каквото можеш по въпроса. Смятам, че няма да имаме проблеми с него. Междувременно сигурно ще ти бъде интересно да разбереш, че намерих още малко помощ за търсенето на някогашната лейди Тач. Кой би се справил по-добре с откриването на вештици от ловец на вештици?

— Тим? Обадили сте се на него! — извика Мейкрафт — Надявам се не сте забравили да му споменете малката подробност, че момичето ни е необходимо живо!

— О, на него това му е ясно — прозвуча гласът от другата страна и затвори.

Мейкрафт тресна телефона с такава сила, че замалко не го счупи. Той се изправи и закрачи нервно из стаята. Пура — една пура щеше да го успокои. Той седна, извади пура от джоба си, сряза я и запали края. Задържа дима в устата си, но нищо не бе в състояние да разпръсне толкова бързо тревогата, която изпитваше. Разтревожен, той си сипа чаша от уискито, което държеше в бюрото. Отпи голяма глътка, а после — още една.

Кърпеното лице! Този ужасен злодей! По своя собствен странен начин той бе изпитвал нещо към онази жена, чийто разчленен труп бе видял преди малко. Привличане, копнеж по силна и студена жена. Може би ако нещата се бяха развили по друг начин, можеха да се сближат. Може би.

Независимо колко се стараеше, той не успяваше да се отърси от образа, който изникваше в съзнанието му. Мократа и влажна улица. Проливния дъжд. Разкривения и нагънат навес. Символът chackh ’morg, изрисуван с кръв по тухлите на стената. И накрая жертвата, която вече почти не приличаше на човешко същество. Пироните и ножовете, това, което бе направил с лицето й…

Мейкрафт остави чашата с уиски, защото му се повдигна. Не мисли за това, не мисли. Както обикновено Карвър бе излязъл прав. Глухата жена бе успяла да се измъкне от него, затова бе убил друга в същата зона. Само че този път това бе Лусинда Уот, секретарката на доктор Пайк и жената, която самотният инспектор можеше да обикне.

Кърпеното лице знаеше за Братството. Знаеше и че Лусинда бе част от него. А това означаваше, че може би знаеше за всички тях.

Мейкрафт погледна картата на Лондон зад себе си. По лицето му се изписа омраза. Той погледна карфиците по повърхността й, сред които бяха и зелените кабарчета.

Само още едно зелено кабарче, приятелю, и вече нищо няма да бъде в състояние да ни спре. Просто не биваше да избираш точно нея, Кърпено лице.