Иван Бунин
Скитници

По пътя запустял към Оренбург^[1],

в хълмистата, безплодна равнина,

по пътя мрачен, водещ все на Изток —

стърчи една платнена шатра. Кранта

пристъпва в букаи. И няма никой

околовръст — стар циганин спи вътре,

а вън, край пътя, мъничко момиче

самичко си играе. Равнодушно,

с привична скука в залеза се взира —

в потъващото зад тревите слънце,

в лъчите, греещи над склона тъмен.

От вятъра се мръщи, цяло в дрипи,

и гледа то пустинното, студено,

печално слънце, сянката на хълма

и алената прах, която вдигат

копитата на коня… Ту мълчи,

ту си мечтае нещо, тананика…

Какъв живот! Какво мъртвило страшно

Каква унила, погребална песен!

 

И ето, в облак слънцето засяда,

тъмнее, вятър духа, нощ приижда…

На скитниците Господ да не дава

да мислят денем и да чуват нощем:

как свири вятърът в тревите сухи

и нещо шепне там, като безумен!

Спи в шатрата, момиче! А пък утре

буди баща си болен и запрягай —

и пак на път… Но за какво? — аз питам.

Мълчи животът, като гроб в полето.

 

1902