Захари Стоянов
Записки по българските въстания (10)

Предисловие

Няма никакво съмнение, че от всички български въстания и движения за политическа свобода против Турция най-голямо и най-прочуто е Априлското през 1876 година, станало в Пловдивски и Татарпазарджишки окръзи. В настоящия том на нашите Записки е описано една част от това въстание, най-важното и най-общото — действията на главният негов деятел — Бенковски войвода.

Националната гордост на нашите български читатели няма да бъде напълно удовлетворена от хода и края на това народно движение, което по всички линии се свърши с пълно тържество на неприятеля, а с окончателно поражение за нас. Така също и чуждите читатели, които познават въстанията на съседна Сърбия и Гърция, техните многогодишни борби и истински геройства, недобри понятия и заключения ще да си съставят за достойнствата и способностите на българския народ под турско.

Две думи искаме за оправдания, не като лице заинтересувано, а като изразител на истината. Между Сърбия и Гърция, от една страна, й България, от друга, в началото на тоя век и в края съществува пропаст, никакво сравнение е невъзможно. Първо, че първите две бяха на края на турската империя и по тая причина самото им географическо положение ги улесняваше в народните им стремления, не подлежеха толкова на контрола и на наблюденията на централните власти. Оръжия, припаси, съобщения с цяла Европа, отивания и дохождалия на различни главатари и агитатори едва ли не ставаше без всякакви препятствия. Не говорим за съобщенията по онова време в турската държава административната централизация, низама, военните етапи и гарнизони, пътищата и други изкуства, в които Турция начало не бе направила още. Всичко това заменяваха и изпълняваха бунтовниците паши, аени, спахии, бегове, еничер-агаларъ и техните баснословни орти, на които днес виждаме развалините по пътя между Цариград и Белград. Всеки почти град по онова време в Турция е съставлявал нещо отделно и независимо от централното правителство. Редовно войска е имало всичко около 10–15 000 души.

По тоя начин, когато се приели първите известия на В. порта за въстанията на раите в Сърбия и в Гърция, то омаломощеното повече от вътрешни раздори турско правителство твърде сънливо погледнало на тия обикновени бъркотии. Въпрос е дали по онова време в Цариград е имало такава глава, която да подозира даже, че ничтожните раи от Сава и от Пелопонес ще да се въздигнат в степен на независими княжества. Нямало е още по онова време сериозни причини да се бои горделивата Отоманска империя от забравените вече раи. Ако Пазвантоолу във Видин, Али паша — в Янина, в Египет — Мехмет Али, в Акия — Джезар паша и др. са дигали глава срещу империята все по това време, то какво станало, че подобни на тях двама души: Кара Георги в Сърбия, а Калокотрони в Мората направили същото? Трябва да забележим и това важно обстоятелство, че на въстаналите в Сърбия и Гърция девизът не е бил дотолкова ясен и определен, както на българските въстаници по-после. Техните първи движения са имали чисто местен и ограничен характер, против известни паши, беювци и други зулумджии, които са били в немилост и пред самата Порта. Нямало е свобода или смърт, долу султанът и тиранското правителство, както това беше в нашите въстания. Кореспонденцията, разменена между В. порта и Кара Георгевича, състояща от фермани и верноподанически уж изложения, най-добре свидетелствува за това. А с Гърция е било още по-чудно, даже и смешно. Янинският Али паша дълго време е помагал на гръцките въстаници срещу войските на султана, т.е. бил е съюзник на въстаналите против османлиите християни! После той се е сетил вече, когато пратениците му видели с очите си в Гърция, че емблемата на борците е кръст, че тия убиват немилостиво всеки османлия, който им се попадне в ръцете.

Така ли беше и в България? Где пукнали още пушките, где не на българските въстаници, освен тръгванието на редовните войски от няколко пункта от един път, известени по телеграф, а не с татарин сюреджия, както е било в 1805–1825 г., самото турско население тичаше срещу въстаниците с кучетата си заедно. В разстояние на няколко деня само в едно Панагюрище се събраха от двадесят каази беювците, султаните и агите, всеки с отделен байряк, всеки със своята тайфа. Кьоравото време е било за нашите братя сърби и гърци, на които ни най-малко не завиждаме. Веднаж яла Турция тяхната попара, не можеше да се церемони с българите, които сто пъти бяха по-важни за нейното съществувание.

Гърция имаше още оръжие, топове и флота, богати и влиятелни хора, като Каподистрия и други, които й помагаха отвън. В 1805 и 1825 г. и на турците, и на сърбите, и на гърците пушките бяха: шишинета, филинтри, кърджелийки, геги, кавали и пр. В българските въстания българите имаха на десят души по една такава стара пушка, а турците притежаваха шнайдери, винчестери по 16 огъня и белгийки, които удряха на 1000 крачки! На Гърция отвътре й помагаше още икономическото състояние на населението. Голите майнати и клефтета, които се биеха най-много, нямаха педя земя и забит кол. За тях беше все едно било мирно или разбъркано, защото тия се скитаха по планините, за нищо не жалеха. Може ли да бъде сравнения между тях и между нашите заможни българи, господари на ниви, лозя, къщи, покъщнини и пр. Човек, който има, който владее, който не е петимен, мъчно се решава да грабне пушката. Читателите ще да видят това обстоятелство от нашите разкази.

Настоящата книга е написана в най-тежките минути за България, когато нейното съществувание и онова на всеки българин се четеше не на години, а на часове. Ние написвахме по няколко реда и излязвахме да се ослушваме не се ли чува песента „Казак загулялся в турецкой земле“. Прочее, читателите ще да ни опростят всичките неволни погрешки и недостатъци. Доколко ние сме били добросъвестни, безпристрастни и изразители на истината в нашето изложение, оставаме да съдят и се произнесат живите съвременници на събитията и другарите ни, които са няколко стотини. Там, гдето срещнат някои събития и факти криво предадени или неспоменати, нека бъдат уверени, че това е сторено неволно.