Иван Бунин
Високо горе…

Високо горе,

в безкрайния небесен океан

сияе тюркоазеният изток.

Далеч в степта

студеното и чисто слънце гасне,

потръпва въздухът звънтящо-свеж

и тишина царува —

о, тишина на есенния залез

и черни, обезлистени тополи…

Как хубави са пустите алеи!

 

На юг отправям поглед,

натам, където някога бях влюбен

и още жив е тъжният ми спомен…

Израстват там,

в бездънния небесен океан,

на облаците снежните грамади,

припламват, плуват дълго и потъват.

Как чисто са изваяни, как хладно,

червените им, девствени контури!

Как хубави са нивите безлюдни!

 

И пъстроцветна шума,

покрита със замръзваща роса,

в алеята под стъпките ми шушне…

Помръкват далнините

и аленее гаснещият запад.

В спокойната, студена красота

застива всичко, помъртвява бавно

и хладината нощна ме облъхва,

и аз стоя, обхванат от безмълвност…

Как хубав, как самотен е животът!

 

1898