Максим Горки
Песен за Буревестника ^[0]

Над белеещата пустош на морето вятър облаците гони. Между облаците и морето Буревестник горд се носи: черна мълния напомня.

Ту с крило допрял вълните, ту към облаците стрелнат, той крещи, а облаците радост в дръзкия му вик дочуват.

Туй е жаждата за буря! Мощен гняв, пламтяща страст и воля за победа чуват облаците във вика на тази птица.

А пък чайките пред буря стенат и се мятат над морето, сякаш искат на самото дъно своя страх от бурята да скрият.

И гмурците морски^[1] стенат. Недостъпен е за тях вкусът на битката житейска: всяка гръмотевица ги плаши.

Също и пингвинът, плах и глупав, крие тлъстото си тяло сред скалите… И единствен Буревестникът кръжи свободно, гордо, смело над морето белопенно.

Все по-мрачно, все по-ниско облаците тегнат, а вълните се надигат, пеят и нагоре, към гърма, се устремяват.

Гръм гърми. Кипят вълните гневни, искат с вятъра да спорят. Ала той ги е прегърнал здраво и с размах и дива злоба ги захвърля връз скалите, чак додето в прах и пръски се превърнат изумрудните грамади.

Все така крещейки, Буревестникът се носи: черна мълния напомня. Облаците той като стрела пронизва и с крило разсича кипналата пяна на вълните.

Той се носи като горд, чер демон, демон на прииждащата буря, и се смее, и ридае… Смее се на облаците, от възторг ридае!

В яростта на мълниите немощ чувства този демон вечно буден. И уверен е, че няма облаци да скрият слънцето. Не, няма!

Вятърът вие… Гръм отеква…

Облаците с пламък син припламват, а морето мълнии улавя и гаси ги в свойта бездна. Като змии огнени следите им се вият и изчезват във вълните.

— Скоро бурята ще гръмне!…

Туй го сякаш изкрещява гордият, смел Буревестник, който посред мълнии се носи над морето разярено. Той е на победата пророкът:

— Нека бурята по-силно гръмне!