Вместо шлем — леген пропукан,

смачкан щит, доспехи жалки…

И се клатят в стремената

дълги, мършави пищялки.

Свойта куца кранта мигом

той на Росинант превръща,

всички мелници крилати

са гиганти с власт могъща.

Мръсната, бедняшка кръчма

кралски замък му се струва,

в свирката на свинепаса

звук от сребрен рог дочува.

А край него Санчо Панса

язди страшен, начумерен,

като горд копиеносец —

достолепен и наперен.

С рокля алена, в лекета,

посред тор пристъпва боса

царствената, знатна дама —

Дулсинея дел Тобосо…

А пък той, с младежки пламък,

хора гладни, изнурени,

вместо с къшеи гощава

с мисли — бисери безценни:

„Радвайте се, мили хора,

иде утрина сияйна —

ще ни озари не слънце,

а една любов безкрайна…

Всички вече ще са равни,

няма да се ненавиждат;

ни алкалди^[1], ни барони

няма пак да ви обиждат.

Пейте, братя, химн победен!

Аз за свобода се боря,

моят меч раздава правда

на поробените хора!“

От училището тичат

дечурлига — орляк шумен,

викат, смеят се и хвърлят

кал по рицаря безумен.

Тлъст бакалин, като зрител,

тази сцена аплодира;

а от своя праг кръчмарят

цял от кикот се раздира.

Пасторът почтен се чуди

и безумствата детински

на века той заклеймява

със цитати на латински.

Изтърчал за миг, бръснарят

от прозореца надниква

и с възторг бръснач размахал,

той на Дон Кихот извиква:

„Най-велик от всички смъртни,

аз ви пожелавам слава!…“

Но не може да довърши,

буен смях го задушава…

Ала рицарят не чувства

ни насмешка, ни презрение:

кротък е ликът му светъл,

а в очите — вдъхновение.

Смешен е, но колко детска

доброта, усмивка нежна,

и в лика му прост и бледен —

колко вяра безметежна!

Святи са любов и вяра.

Тази вечна вяра свети

у великите безумци,

у пророци и поети!

1887

Бележки

[0] Стихотворението е вдъхновено от някои сюжетни епизоди на романа „Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча“ от Мигел де Сервантес. На този велик литературен герой Мережковски е посветил и стихотворението си „Алонсо Добрия“, а също и едно от есетата в книгата „Вечните спътници“ (1897).

Във всичко, което пише, включително и в своите стихове, Мережковски се стреми да превъплъти философските си идеи. Затова още Валери Брюсов казва:

„Мережковски е гледал на поезията като на средство и в това е неговият грях пред изкуството; но той е ползвал това средство с велико умение и го е употребявал за благородни цели, и в това е неговото оправдание“. (В. Брюсов. Далекие и близкие. Статьи и заметки от русских поэтов от Тютчев до наших дней. Москва, 1912, с.63.)

А по повод на такива творби на Мережковски като „Шакия Муни“, „Франческа Римини“, „Уголино“, „Дон Кихот“ и „Протопоп Авакум“ А. В. Успенская с основание пише: „В определена степен най-голям успех е постигал Мережковски там, където е бил откровено вторичен (впрочем, преосмислянето на чуждия опит и извършването на литературни равносметки е характерна черта на много писатели от Сребърния век).“ (Д. С. Мережковский. Собрание стихотворений. Санкт-Петербург, 2000, с.36.)

По-специално що се отнася до стихотворението „Дон Кихот“ има обаче и нещо друго. Мережковски е бил смятан за „европеец“, за чужденец в своята родина и нерядко е бил критикуван и руган за това. Един от известните по онова време литературни критици пише: „Мережковски е заобиколен в нашия печат от облак на недоброжелателност, както едва ли някой друг от съвременните писатели. Порицания и подигравки — това е единствената награда за неговата ръководена от най-благородни подбуди дейност“. (Б. Никольский. „Вечные спутники“ г. Мережковского. — Исторический вестник, 1897, №11, с.594.) Казано с други думи, самият Мережковски е имал възможност съвсем реално да попадне в положението на Дон Кихот, осмиван от пошлата съвременност. ↑

[1] Алкалди — административни чиновници в провинциалните градове на Испания. ↑

Край

Дмитрий Мережковски Дон Кихот [0]

Метаданни

Данни

Заветни лири

Руски поети

Информация

История

Сваляне / Връзки

Дмитрий Мережковски
Дон Кихот ^[0]