Михаил Лермонтов
Размисъл ^[0]

        С тъга си мисля аз за нашто поколение!

В грядущето му мрак и пустота цари,

и тъй под бремето на мъдрост и съмнение,

бездействието ще го състари.

Още от люлката сме наследили

заблуди на бащи — уж мъдри, а глупци,

и ето, кретаме отчаяни, унили,

на всеки пир сме чужденци.

Към зло и към добро позорно равнодушни,

от първия си ден линеем без борба;

и пред опасността сме срамно малодушни,

и роби пред властта — най-жалката съдба!

Така спаружен плод, избързал да узрее,

не радва погледа, не радва и вкуса,

всред клонки цъфнали самотно се люлее:

те чакат плод, а той — на свойта смърт часа!

 

        Умът се изсуши от знания безплодни.

От близките дори укривахме със страх

надежди пламенни и думи благородни

на чиста страст, посрещана със смях.

Едва отпивахме от сладостите скрити,

но все пак разпиляхме своя жар;

от всяка радост — уж, за да не ни пресити —

изстисквахме докрай най-свидния нектар.

 

        Лиричните мечти, безсмъртното изкуство

в ума ни не горят със сладостен екстаз;

спят в алчната ни гръд остатъци от чувство,

като съкровище, без цел зарито в нас.

И мразим ние, и обичаме случайно,

и страст не влагаме в злината, в любовта —

в душата лъха студ и тя трепери тайно,

докато огън ври в кръвта.

И скучна е за нас най-пищната забава,

и на дедите ни детинския разврат;

към гроба бързаме без щастие, без слава,

с насмешка гледайки назад.

 

        И като мрачен сонм, обречен на забвение,

ще минем през света безследно и без шум,

без да оставим тук ни плод на вдъхновение,

ни замисъл на гениален ум.

И над праха ни стих с присъда справедлива

потомък ще мълви със злоба на уста —

така измамен син горчиво се надсмива

над своя разорен баща.

 

1838