Реймънд Фийст
Магьосник (36)

Глава 34
Възраждане

В Риланон цареше празник.

Навсякъде плющяха знамена и гирлянди от цветя бяха заменили черните ленти, белязали периода на траур за покойния крал и неговия братовчед Боррик. Сега предстоеше коронясването на нов крал и хората ликуваха. Гражданите на Риланон малко познаваха Луам, но той беше хубаволик и винаги усмихнат и в очите на хората бе като слънце, показало се иззад тъмните облаци от царуването на Родрик.

Арута остави Пъг, Мийчъм и Кълган и препусна към двореца. Изруга наум съдбата, която ги бе забавила с близо седмица, лишавайки ги от попътен вятър на три дни от Крондор и след това с бавното придвижване до Саладор. Беше пред обед и жреците на Ишап вече разнасяха новата кралска корона из града. След по-малко от три часа Луам щеше да я получи.

Арута стигна до палата и виковете на гвардейците отекнаха из широкия площад:

— Пристига принц Арута!

Арута даде коня си на един паж и се забърза по стъпалата на двореца. Когато стигна до преддверието, към него с лъчезарна усмивка се затича Анита.

— О! — извика тя. — Колко се радвам, че те виждам!

— И аз се радвам, че те виждам, Анита. Трябва да се приготвя за церемонията. Къде е Луам?

— Усамотил се е в Кралската гробница. Поръча да ти предам, като пристигнеш, веднага да идеш при него. — Гласът й бе изпълнен с тревога. — Тук става нещо странно, но никой като че ли не разбира какво и защо. Само Мартин Дълголъкия се е виждал с Луам след снощната вечеря, а когато видях Мартин, лицето му изглеждаше много особено.

Арута се засмя.

— Мартин винаги изглежда странно. Хайде, да идем при Луам.

Тя се възпротиви на опита му да пренебрегне предупреждението й.

— Не, отиди сам. Той така поръча. Освен това аз трябва да се преоблека за церемонията. Но, Арута, наистина става нещо странно.

Този път Арута се замисли. Анита имаше добър усет за такива неща.

— Добре. Аз и без това трябва да изчакам да ми донесат вещите от кораба. Ще се видя с Луам и след като тази загадка се изясни, ще сме заедно на церемонията.

— Добре.

— Карлайн къде е?

— В покоите си. Ще й кажа, че си дошъл.

Целуна го по бузата и бързо се отдалечи.

Арута не беше слизал в гробницата на предците си от малко момче, когато за пръв път бе дошъл в Риланон за коронясването на Родрик. Помоли един паж да го отведе дотам и момчето го поведе през лабиринт от коридори.

Палатът бе претърпял през вековете много преустройства. Бяха добавяни нови крила и нови постройки бяха вдигани на мястото на рухналите от пожари, земетръси или война, но в центъра на огромното здание си стоеше древната цитадела. Единственият белег, че влизат в древните зали, бе внезапната поява на тъмни каменни стени, изгладени от времето. Двама гвардейци стояха на стража пред една врата, над която в камъка бе всечен барелеф с герба на кралете от рода Кондуин — коронован лъв, държащ меч. Пажът каза: „Принц Арута!“ и гвардейците отвориха вратата.

Арута влезе в малкото преддверие и заслиза по стъпалата покрай ярко пламтящите факли, зацапали каменните стени с черни сажди. Стъпалата свършиха и Арута застана пред широк сводест проход. От двете страни се издигаха величавите статуи на древните крале Кондуин. Вдясно, с черти, похабени от времето, се издигаше статуята на Данис, първия крал Кондуин в Риланон, царувал преди седемстотин и петдесет години. Вляво бе статуята на Делонг — единственият владетел, наречен „Великия“, кралят, който пръв бе донесъл знамето на Риланон на континента след завладяването на Батира, двеста и петдесет години след Данис.

Арута мина покрай статуите на своите предци и влезе в погребалната зала. Закрачи между тленните останки на своите предшественици, взидани в стените или положени в каменни саркофази. Крале и кралици, принцове и принцеси, измамници и престъпници, светци и учени се нижеха покрай него. В края на огромното помещение видя Луам, седнал до каменния саркофаг на баща им. Върху капака на саркофага беше изваян ликът на Боррик, сякаш покойният херцог на Крудий лежеше заспал.

Арута се приближи бавно, защото Луам изглеждаше потънал в мисли. Луам вдигна глава и промълви:

— Боях се, че ще закъснееш.

— И наистина закъснях. Времето беше отвратително и пътувахме бавно, но най-после всички сме тук. Е, кажи ми каква е тази странна история? Анита ми спомена, че си прекарал тук цяла нощ и че имало някаква загадка. Каква е тя?

— Много мислих за това, Арута. Цялото кралство ще го узнае след два-три часа, но исках първо ти да видиш какво съм направил и да чуеш това, което трябва да кажа, преди да го е чул някой друг.

— Анита ми каза, че Мартин е бил тук с теб тази сутрин. Каква е тази работа, Луам?

Луам отстъпи от саркофага и му посочи. В камъка бяха всечени думите:

Устните на Арута се раздвижиха, но от тях не излезе и звук. Той поклати глава и промълви:

— Що за лудост е това?

— Не е лудост, Арута. Татко призна Мартин на смъртното си ложе. Той е наш брат. Той е най-големият.

Лицето на Арута се сгърчи от гняв.

— Защо не ми го каза? — Гласът му трепереше. — С какво право си скрил това от мен?

Луам повиши глас.

— Всички, които го узнаха, се заклеха да го запазят в тайна. Не можех да рискувам да го узнае някой преди да се сключи мирът. Твърде много неща зависеха от това.

Арута се дръпна от брат си и загледа с неверие надписа.

— С това всичко си идва на мястото, по дяволите! Избирането на Мартин в деня на Подбора. Това, че баща ни непрекъснато се интересуваше къде е и какво прави. Свободата да идва и да си отива когато пожелае. — Думите на Арута се изпълниха с горчивина. — Но защо чак сега? Защо баща ни е признал Мартин, след като го е отричал толкова години?

— Съпоставих всичко, което успях да науча от Кълган и Тъли. Никой друг не го е знаел освен тях, дори и Фанън. Татко е гостувал на Брукал през първата година на поста си след смъртта на дядо. Забъркал се с някакво хубаво слугинче и се родил Мартин. Пет години са минали преди татко да го разбере. Междувременно татко срещнал мама и се оженили. Когато разбрал за Мартин, той вече бил оставен от майка си на монасите в абатство Силбан. Татко предпочел да остави Мартин на техните грижи. Когато съм се родил аз, баща ни започнал да изпитва разкаяние за това, че има син, когото не познава, а когато съм станал на шест години, Мартин вече е бил на възрастта за Подбора. Татко уредил да го доведат в Крудий. Но не можел да го признае от страх, че ще посрами майка.

— Тогава защо сега?

Луам се взря в образа на баща си.

— Кой знае какво минава през ума на човек в миговете преди смъртта? Може би още повече разкаяние или чувство за чест. Каквато и да е причината, той го призна и Брукал свидетелства.

В гласа на Арута все още се долавяше гняв.

— И сега ние трябва да се оправяме с това безумие, все едно какви са били причините за баща ни да го предизвика. — Той изгледа сурово Луам. — Какво ти каза той, когато го доведе да види този надпис?

Луам извърна очи, сякаш наранен от това, което трябваше да каже.

— Постоя мълчаливо, после го чух, че плаче. Накрая промълви: „Радвам се, че ти го е казал“. Той е знаел, Арута. — Луам стисна ръката на брат си. — През всичките тези години баща ни си е мислел, че Мартин не знае произхода си, а той го е знаел. И нито веднъж не се опита да се възползва от това.

Гневът на Арута се уталожи.

— Нещо друго каза ли?

— Само „Благодаря ти, Луам“, след което си отиде.

Арута закрачи замислен, после се обърна към Луам.

— Мартин е добър човек, може би най-добрият от всички, които познавам. Аз съм първият, който ще го потвърди. Но това признание! Разбираш ли какво си направил?

— Давам си сметка.

— Поставил си на везните всичко, което придобихме през последните девет години, Луам. Трябва ли сега да се бием с амбициозните източни лордове, които могат да се противопоставят в името на Мартин? Нима приключихме една война, само за да започнем нова, още по-горчива?

— Няма да има спор за наследството.

Арута се спря. Очите му се присвиха.

— Какво искаш да кажеш? Мартин обеща ли ти да не изказва претенции?

— Не. Аз реших да не се противопоставя на Мартин, ако поиска короната.

Арута загуби дар слово за миг и изгледа потресен Луам. Едва сега осъзна причините за ужасното съмнение, което брат му бе споделил при избора му за крал.

— Ти просто не искаш да бъдеш крал — сряза го той с укор.

Луам се изсмя горчиво.

— Никой разумен човек не би го искал. Ти каза същото за себе си, братко. Не зная дали съм подходящ за бремето на кралството. Но нещата вече не са в моите ръце. Ако Мартин стане и пожелае короната за себе си, ще му призная правото.

— Правото! Кралският печат ти беше връчен в присъствието на почти всички лордове. Ти не си болният Ерланд, отстъпващ пред братовия си син заради разклатеното си здраве и липсата на ясно наследство. Ти си посочен за Наследник!

Луам сведе глава.

— Това посочване е невалидно, Арута. Родрик ме провъзгласи за Наследник като „най-възрастния мъж на рода Кондуин“, какъвто не съм. Най-големият е Мартин.

— Съвършено вярно и според закона, Луам, но ще донесе пълна разруха на това кралство! — избухна Арута. — Ако Мартин изяви претенция пред събранието, жреците на Ишап ще счупят короната и въпросът ще бъде прехвърлен в Съвета на лордовете за решение.

— И макар Ги да се крие, ще се вдигнат дузини херцози, пълчища графове и орди барони, готови да прережат гърлата на съседите си, за да наложат своя избор. Този пазарлък ще свърши с половината имения в Кралството забъркани в търговия на гласове. Ще бъде истинска касапница!

— Ако ти вземеш короната, Батира няма да може да действа — продължи Арута. — Но ако подкрепиш Мартин, мнозина ще се откажат да те последват. Изпаднал в безизходица съвет — точно това цели Ги. Готов съм да заложа всичко, че точно в този момент той се спотайва някъде и чака точно такъв сгоден момент, за да заплете коварствата си. Ако източните лордове се вдигнат, Ги тутакси ще се появи и мнозина ще се стекат под знамето му.

Луам изглеждаше потиснат от думите на брат си.

— Не мога да кажа какво ще стане, Арута. Но зная, че не мога да направя нищо друго.

Арута сякаш бе готов да го удари.

— Наследил си бремето на бащиното ни чувство за семейна чест, но на други ще се падне да се справят с убийствата. Милост небесна, Луам, мислиш ли изобщо какво би се случило, ако някой безименен доскоро ловец седне на трона на Кондуин само защото баща ни е ощипал някакво хубаво слугинче преди четиридесет години! Това ще доведе до гражданска война!

Луам остана непреклонен.

— На мое място щеше ли да откажеш на Мартин рожденото му право?

Гневът на Арута се стопи и той изгледа брат си с нескрито удивление.

— Богове! Ти се чувстваш виновен за това, че баща ни е отричал Мартин през целия му живот, нали? На твое място със сигурност щях да откажа на Мартин рожденото му право. След тридесет и седем години какво толкова означават няколко дни повече? След като станех крал и укрепях властта си, щях да го направя херцог, да му дам да командва армия, да го направя свой пръв съветник или каквото и да е там, за да успокоя съвестта си, но не и преди кралството да бъде заздравено. Не бих приел Мартин да изиграе ролята на Боррик Първи спрямо Джон Претендента в лицето на Ги, и щях да съм готов на всичко, което трябва да се направи, за да не стане това.

Луам въздъхна с дълбоко съжаление.

— Значи сме съвсем различни хора, Арута. Вече ти казах в лагера, че от теб щеше да излезе много по-добър крал, отколкото от мен. Може би си прав, но стореното вече е сторено.

— Брукал знае ли за това?

— Само ние тримата. — Той се взря в Арута. — Само синовете на нашия баща.

Арута почервеня, раздразнен от думите му.

— Не ме разбирай погрешно, Луам. Изпитвам голяма привързаност към Мартин, но тук са заложени неща, много по-сериозни от личните ни преценки и чувства. — Той замълча за миг. — Значи всичко е в ръцете на Мартин. След като е трябвало да го направиш, поне си постъпил правилно, че не си го направил публично достояние. Достатъчен ще бъде потресът, когато Мартин се появи на коронацията. Поне можем да се подготвим.

Арута пристъпи към стълбите, спря и се извърна към брат си.

— Това, което ми каза, води към два изхода, Луам. Може би тъкмо защото не можеш да отречеш правата на Мартин, от теб ще се получи по-добър крал, отколкото от мен. Но колкото и да те обичам, няма да позволя кралството да бъде съсипано заради наследството.

Луам като че ли не можеше повече да се противопоставя на брат си. В думите му прозвуча умора и примирение пред всичко, което можеше да поднесе съдбата.

— Какво ще направиш?

— Това, което трябва. Ще се погрижа тези, които са ни верни, да бъдат предупредени. Ако се стигне до бой, поне да имаме предимство с изненадата. — Той замълча за миг. — Нищо друго не изпитвам, освен преголяма обич към Мартин, Луам, трябва да знаеш това. Ходил съм с него на лов като момче и на него в немалка степен дължа живота си, когато измъкнахме Анита от копоите на Ги, а това е дълг, който трудно се заплаща. В друг момент и на друго място с радост щях да го приема за свой брат. Но ако се стигне до кръвопролитие, Луам, готов съм да го убия.

Арута напусна гробницата на предците си. Луам остана сам с мраза на вековете върху плещите си.

 

 

Пъг се взираше замислен през прозореца. Катала пристъпи до него и го измъкна от унеса.

— Изглеждаш чудесно — каза й той. Беше облякла искряща рокля от тъмен пурпур, със златни шевици по гърдите и ръкавите. — И най-изящната херцогиня в двора не може да надмине красотата ти.

Тя се усмихна на ласкателството му.

— Благодаря ти, съпруже. — Завъртя се да му покаже тоалета си. — Вашият херцог Калдрик според мен е истински магьосник. Как слугите му успяха да намерят всички тези неща и да ги приготвят само за два часа — истинско вълшебство. — Тя потупа гънките на дебелата пола. — Много трябва да се упражнявам, докато свикна с това тежко облекло. Струва ми се, че предпочитам късите роби у дома. — Погали тъканта. — Но все пак платът е хубав. А и в този ваш студен свят вече разбирам, че така трябва. — С края на лятото времето бе започнало да захладнява. След по-малко от два месеца щеше да завали сняг.

— Почакай само до зимата, Катала, ако си мислиш, че сега е студено.

— Мамо, татко! — извика възбудено Уилям от вратата и се втурна към тях. Беше облечен в къса туника и панталонки, подходящи за млад благородник, от тънък плат и изкусно скроени. Скочи към протегнатите ръце на баща си. — Къде отивате? — попита момчето с широко ококорени очи.

— Отиваме да видим как Луам ще стане крал, Уилям — каза Пъг. — Докато ни няма, слушай гледачката си и не дразни Фантус.

Момчето отвърна утвърдително за първото, но не и за второто и немирната му усмивка ги накара да се усъмнят. Слугинята, която бе назначена за гледачка на Уилям, влезе и поведе детето към неговата стая.

Пъг и Катала излязоха от покоите, които им бе отредил Калдрик, и тръгнаха към тронната зала. По пътя срещнаха Лаури и явно изнервения Касуми.

Лицето на Лаури грейна и той възкликна:

— Аха! Ето ви и вас. Много се надявах да ви видя преди да започнат всичките тези церемонии.

Касуми се поклони на Пъг, въпреки че магьосникът се беше облякъл в подходяща за случая кафяво-червена туника.

— Велики.

— О, това са минали работи, Касуми. Моля те, наричай ме вече Пъг.

— Колко сте красиви и двамата с тези нови дрехи! — възкликна Катала.

Лаури се беше облякъл според последната мода — в яркожълта туника със зелен елек без ръкави отгоре и с плътни черни панталони, затъкнати във високите чизми. Касуми носеше униформата на рицар-капитан на гарнизона на Ламът — тъмнозелена куртка и панталони, със сивия табард с вълчата глава на Ламът.

Трубадурът им се усмихна.

— При цялата тази възбуда през последните няколко месеца бях забравил, че ми остана едно малко съкровище от скъпоценни камъни. Тъй като не мога да ги върна на владетеля на Шинцаваи, а синът му отказва да ги приеме, предполагам, че са мои по право. Вече няма да ми се налага да се притеснявам дали ще си намеря вдовица в някой хан.

— Касуми, как се устройват твоите хора? — попита Пъг.

— Не лошо, въпреки че все още има известно напрежение между тях и войниците на Ламът. Но мисля, че с времето това ще се изглади. Имахме сблъсък с Братството седмица след като пристигнахме. Умеят да се бият, но ги надвихме. Голяма веселба се вдигна по гарнизоните, както при цураните, така и при ламътците. За начало не е зле.

Беше много повече от сблъсък. Вестта за битката бе стигнала до Риланон. Тъмните братя и техните съюзници таласъми бяха нахлули на територията на Ябон и бяха съкрушили един от пограничните гарнизони, отслабени по време на войната. Цураните се бяха върнали от своя поход към Зюн, развърнали се бяха направо от марш и бяха освободили гарнизона. Бяха се сражавали като луди, за да спасят доскорошните си противници от пълчищата на таласъмите, и ги бяха изтласкали в планините северно от Ябон.

Лаури намигна на Пъг.

— Направо си станаха герои, нашите цурански приятели, и когато се върнаха в Риланон, ги посрещнаха радушно. — Останали далече от разгара на бойните действия, гражданите на столицата не изпитваха нито страх, нито омраза към бившите врагове и им бяха устроили посрещане, немислимо в Свободните градове, в Ябон или по Далечния бряг. — Мисля, че хората на Касуми доста се слисаха от това.

— Наистина — съгласи се Касуми. — Такова посрещане в родния ми свят би било невъзможно, но тук…

— Освен това — продължи Лаури — те като че ли, изглежда, много бързо развиха афинитет към кралското вино и бирата, дори успяха да преодолеят вродената си неприязън към височките жени.

Касуми извърна поглед настрани със смутена усмивка, а Лаури добави:

— Нашият храбър рицар-капитан беше поканен преди седмица в имението на една от по-богатите търговски фамилии, от тези, които се стремят да разширят търговията си със Запада. Оттогава често го забелязват в компанията на една определена особа, явяваща се щерка на търговец.

Катала се засмя, а Пъг се усмихна, забелязал смущението на Касуми, и каза:

— Той винаги е бил схватлив ученик.

Касуми сведе глава. Беше се изчервил, но се усмихваше.

Изведнъж на лицето на Лаури се изписа нескрито възхищение. Магьосникът се обърна и очите му се спряха на красивата млада жена, която се приближаваше към тях по коридора с почетна свита от гвардейци. Очите на Пъг се разшириха — това бе Карлайн. Беше се превърнала в прекрасна жена, точно както обещаваше преди години момичешката й хубост. Тя спря до тях и махна с ръка да освободи стражата си. Изглеждаше царствено с фината си зелена рокля и изящната перлена тиара, увенчала черната й коса.

— Велики магьоснико — рече тя, — нима няма поздравите една стара приятелка?

Пъг се поклони на принцесата, Касуми и Лаури последваха примера му. Катала приклекна в учтив реверанс, както я беше учила една от слугините.

— Принцесо, поласкан съм, че си спомняте за едно най-обикновено момче от цитаделата — каза Пъг.

Карлайн се усмихна и сините й очи блеснаха.

— О, Пъг… Ти никога не си бил нещо обикновено. — После погледна Катала. — Това жена ти ли е? — След като той кимна и ги представи една на друга, принцесата целуна Катала по бузата и каза: — Богове, чух, че сте красива, но описанието на брат ми бледнее пред истината.

— Много сте любезна, ваше височество — отвърна Катала.

Касуми отново запристъпва нервно от крак на крак, но Лаури стоеше изумен пред красотата на младата жена в зелено. Катала трябваше да стисне здраво ръката му, за да го измъкне от унеса.

— Лаури, би ли ни поразвел с Касуми из палата преди да са започнали церемониите?

Лаури се усмихна широко, поклони се на принцесата и тръгна с Касуми и Катала по коридора. Пъг и принцесата ги гледаха мълчаливо, докато се отдалечаваха.

— Съпругата ти е много съобразителна жена — отрони Карлайн.

Пъг се усмихна.

— Тя наистина е забележителна.

Карлайн изглеждаше искрено щастлива, че го вижда.

— Доколкото разбрах, имаш и син.

— Да. Уилям. Той е едно малко дяволче и същинско съкровище.

По лицето на Карлайн премина сянка на завист.

— Бих искала да го видя. — Замълча, след което добави: — Значи си много щастлив.

— Много щастлив, ваше височество.

Тя го хвана под ръка и двамата бавно тръгнаха по коридора.

— Защо са тези официалности, Пъг? Или трябва да те наричам Миламбер, под което име чувам, че си се подвизавал?

Той забеляза усмивката й и не остана длъжен.

— Чудя се понякога, но ми се струва, че тук Пъг е съвсем подходящо. — После се ухили. — Изглежда, доста си научила за мен.

Тя се нацупи престорено.

— Ти винаги си бил любимият ми магьосник.

Двамата се засмяха. После Пъг сниши глас и й каза:

— Много съжалявам за смъртта на баща ти, Карлайн.

Лицето й помръкна.

— Луам ми каза, че си бил там в последния му час. Радвам се, че те е видял жив и здрав преди да умре. Знаеш ли колко те обичаше?

Пъг усети буца в гърлото си.

— Той ми даде име. Не зная дали можеше да направи нещо повече, с което да ми покаже обичта си. Знаеш ли за това?

Лицето й светна.

— Да, Луам ми каза. Вече сме един вид братовчеди — добави тя със смях. Продължиха да вървят и тя заговори тихо. — Ти си първата ми любов, Пъг, но нещо повече — ти винаги си ми бил приятел. И съм много щастлива, че пак виждам своя приятел.

Той се спря и я целуна леко по бузата.

— И твоят приятел е много щастлив, че те вижда.

Леко изчервена, тя го отведе в една малка градина на някаква тераса. Седнаха на една каменна скамейка и Карлайн въздъхна.

— Жалко само, че татко и Роланд вече ги няма.

— Аз също се наскърбих от новината за смъртта на Роланд — отвърна Пъг.

Тя поклати глава.

— Този шут преживя в кратките си години толкова, колкото повечето хора не биха могли през целия си живот. Много от себе си скриваше зад разпуснатия си нрав, но знаеш ли, мисля си, че може би е бил един от най-мъдрите хора, които съм познавала. Улавяше всеки отминаващ миг и изстискваше от него всичкия живот, който можеше. — Пъг се взря в лицето й и видя, че очите й са грейнали от спомена. — Ако беше оживял, щях да се омъжа за него. Подозирам, че щяхме да сме на нож всеки ден, Пъг — о, как умееше да ме ядосва! Но също така умееше и да ме разсмива. Толкова много ме научи за живота. Винаги ще ценя спомена за него.

— Радвам се, че си в мир със загубите си, Карлайн. Толкова години като роб, после като магьосник, в друг свят — много съм се променил. Изглежда, и ти си се променила много.

— Не мисля, че си се променил чак толкова, Пъг. В теб все още има нещо от онова момче, което толкова се смущаваше от вниманието ми.

Пъг се засмя.

— Сигурно си права. А и ти донякъде също не си се променила, или поне все още умееш да смущаваш мъжете, ако мога да съдя по реакцията на приятеля ми Лаури.

Тя му се усмихна със сияещо лице и Пъг усети смътно привличане, бледо ехо от онова, което бе изпитвал като момче. Но вече без никакво неудобство, защото знаеше, че винаги ще обича Карлайн, макар и не по начина, който си беше представял като момче. Не като онази смущаваща страст преди години и много по-различно от дълбоката връзка, която изпитваше към Катала — просто с топлата привързаност на приятелството.

Тя се хвана за последните му думи.

— Онзи русокос красавец, с когото беше преди няколко минути ли? Кой е той?

Пъг се усмихна разбиращо.

— Твой най-предан поданик, ако се съди по всичко. Той е Лаури, трубадур от Тир-Сог и негодник с безкрайна хитрост и чар. Има обичливо сърце и храбър дух, и е искрен приятел. Някой път ще ти разкажа как спаси живота ми, рискувайки своя.

— Доста интересна личност.

Пъг забеляза, че макар да е пораснала и да е станала по-сдържана след изпитаните страдания, нравът й до голяма степен си е останал непроменен.

— Някога, на шега, разбира се, му обещах да ти го представя. Сега съм сигурен, че много ще се зарадва, ако се запознае с ваше височество.

— Тогава трябва да го уредим. — Тя стана. — Боя се, че трябва да отида да се приготвя за коронацията. Вече всеки момент камбаните ще ударят и жреците ще пристигнат. По-късно ще си поговорим, Пъг.

Пъг също се изправи.

— С удоволствие, Карлайн.

И й предложи ръката си. В същия миг един глас зад тях каза:

— Скуайър Пъг, мога ли да поговоря с вас?

Те се обърнаха и видяха Мартин Дълголъкия. Ловецът се поклони на принцесата.

— Майстор-ловецо! Ето ви и вас — каза Карлайн. — Не съм ви виждала от вчера.

— Имах нужда да остана сам. В Крудий, когато ме споходеше подобно настроение, се оттеглях в лесовете. Тук… — Мартин посочи спускащата се по терасите градина — това се оказа най-доброто, което можах да намеря.

Тя го изгледа озадачено, но каза само:

— Е, надявам се, че ще дойдете на коронацията. Сега, ако ме извините, трябва да се оттегля. — Прие учтивите им поклони и си отиде.

Мартин изгледа Пъг и промълви:

— Радвам се, че те виждам, Пъг.

— И аз теб, Мартин. От всичките ми стари приятели тук ти си последният, когото срещам. Като оставим настрана онези, които тепърва очаквам да видя в Крудий, с теб радостта ми от завръщането е пълна. — Забеляза, че Мартин е угрижен. — Някаква неприятност ли има?

Мартин извърна поглед над градината, към града и морето зад него.

— Луам ми каза, Пъг. Каза ми, че и ти го знаеш.

Пъг веднага разбра.

— Бях там, когато баща ти почина, Мартин — промълви той спокойно.

Мартин закрачи мълчаливо и когато стигна до ниската каменна стена, обкръжаваща градината, я стисна здраво.

— Моят баща — промълви той с горчивина. — Колко години чаках да ми каже: „Мартин, аз съм твоят баща…“ Никога не ме е интересувало наследство и подобни неща. Бях предоволен да си остана майстор-ловецът на Крудий. Само да ми го беше казал.

Пъг внимателно обмисли думите си.

— Мартин, много хора извършват неща, за които по-късно съжаляват. И едва на малцина се удава да поправят грешките си. Ако някоя цуранска стрела го беше поразила на място, ако стотици други неща се бяха случили, сигурно нямаше да може да направи и малкото, което направи.

— Знам, но въпреки това утехата е малка.

— Предаде ли ти Луам последните му думи? Той каза: „Мартин е ваш брат. Аз го онеправдах, Луам. Той е добър човек и аз много го обичам.“

— Не, не ме обичаше — тихо каза ловецът.

— Лорд Боррик беше човек със сложен характер, Мартин, и аз бях само едно момче, когато го познавах, но каквото и да може да се каже за него, низостта му беше чужда. Не претендирам, че разбирам защо е решил да постъпи така, но това, че те обичаше, е сигурно.

— Беше такова безумие… Знаех, че той е баща ми, а той така и не разбра, че мама ми го беше казала. Щеше ли да бъде по-различна съдбата ни, ако бях отишъл при него и му го бях казал?

— Само боговете знаят. — Пъг докосна Мартин по рамото. — Това, което сега има значение, е какво ще направиш ти. Това, че Луам ти го е казал, означава, че той ще заяви публично за рожденото ти право. Ако вече го е казал на други, дворът ще закипи. Ти си най-големият и имаш правото пръв да изявиш претенции. Знаеш ли какво ще направиш?

Мартин го изгледа.

— Толкова спокойно ми говориш за това. Нима правото ми да претендирам за трона изобщо не те безпокои?

Пъг поклати глава.

— Няма как да го знаеш, но аз бях смятан за един от най-могъщите мъже в Цурануани. Думата ми в някои отношения беше по-властна от тази на крал. Мисля, че знам какво може да направи властта и какви хора се стремят към нея. Съмнявам се, че притежаваш достатъчно лична амбиция за това, освен ако много не си се променил, откакто напуснах Крудий. Ако ти вземеш короната, то това ще стане само заради някакви разумни причини, в които ще си убеден. Би могло да се окаже единственият начин да се избегне гражданската война, защото ако ти избереш кралската мантия, Луам пръв ще ти се закълне във вярност. Каквато и да е причината, ти ще се постараеш да постъпиш мъдро. И ако избереш пурпура, ще направиш всичко, за да бъдеш добър владетел.

Мартин беше впечатлен.

— Много си се променил, скуайър Пъг, повече, отколкото съм очаквал. Благодаря ти за тази ласкава оценка, но смятам, че си единственият човек в Кралството, който е в състояние да го повярва.

— Каквато и да е истината, ти си син на своя баща и няма да донесеш безчестие на неговия дом.

Думите на Мартин отново се пропиха с горчивина.

— Някои ще сметнат самото ми рождение за безчестие. — Той се загледа към града долу, след което се обърна и се взря в Пъг. — Само ако изборът беше прост… но според Луам не е. Ако аз взема короната, мнозина ще се противопоставят. Ако я откажа в полза на Луам, някои могат да го използват като повод да откажат подкрепата си на Луам… Боговете са ми свидетели, Пъг. Ако проблемът беше между Арута и мен, нито за миг нямаше да се поколебая да отстъпя в негова полза. Но Луам? Не съм го виждал от седем години и тези години са го променили. Изглежда ми обзет от какви ли не съмнения. Способен командир на бойното поле, безспорно, но крал? Изправен съм пред ужасната перспектива, че мога да се окажа по-добър крал от него.

— Както казах вече, ако поискаш трона, то ще е поради някакви сериозни основания, поради чувство за дълг — тихо каза Пъг.

Десницата на Мартин се сви в юмрук.

— Къде свършва дългът и започва личната амбиция? Къде свършва справедливостта и започва мъстта? Има някаква част от мен, някаква яростна част, която казва: „Изтръгни всичко, което можеш от този момент, Мартин“. Защо не крал Мартин? А друга част от мен се чуди дали баща ми щеше да направи това, ако знаеше, че един ден ще трябва да стана крал. О, Пъг, какъв е дългът ми?

— Това е нещо, което всеки от нас трябва да прецени съвсем сам. Не мога да ти предложа никакъв съвет.

Мартин се облегна на каменното перило и стисна главата си с ръце.

— Не се обиждай, но ме остави за малко…

Пъг се обърна и си тръгна. Остави зад себе си един угрижен мъж, замислен за съдбата си. И за съдбата на цяло едно кралство.

 

 

Намери Катала с Лаури и Касуми да си говорят с херцог Брукал и граф Вандрос. Докато приближаваше към тях, чу херцога да казва:

— Така че най-после ще вдигнем сватба, след като на този млад тъпак — и той посочи Вандрос — най-после му увря главата да поиска ръката на дъщеря ми. Може би все пак ще доживея да видя и внуци. Виждаш ли какво става, когато чакаш толкова години, докато се ожениш. Остаряваш преди децата ти да се оженят… А, магьоснико. Ето те и теб.

Катала се усмихна на мъжа си.

— Приятна ли беше срещата ви с принцесата?

— Много.

Тя заби пръст в гърдите му и каза:

— И като останем насаме, ще ми повториш разговора ви дума по дума.

Пъг се смути, макар да разбираше, че Катала само се шегува. Другите се разсмяха, забелязали объркването му.

— Магьоснико, жена ти е толкова хубава, че чак съжалявам, че не съм отново на шейсет години — каза Брукал и намигна на Пъг. — Щях да ти я открадна и по дяволите скандала. — Той хвана Пъг под ръка и каза на Катала: — Ако позволите, милейди, но вместо това ще трябва да открадна малко от времето на съпруга ви.

Той отведе Пъг настрани от изненаданата група, така че да не го чуят, и прошепна:

— Имам лоши новини.

— Знам.

— Луам е глупак. Благороден глупак. — Очите на стария херцог се премрежиха от спомени. — Но е син на баща си и внук на дядо си също така, и също като тях двамата има силно чувство за чест. — Очите на стария мъж отново се съсредоточиха. — Все пак бих искал и чувството му за дълг да е толкова силно. — Той сниши глас още повече и каза: — Дръж жена си край себе си. Гвардейците в залата са облечени в пурпур и ще умрат, защитавайки краля, който и да се окаже той. Но може да стане бъркотия. Много от източните лордове са импулсивни мъже, твърде много са навикнали дребните им прищевки да се изпълняват моментално. Някои от тях може да си отворят устите и да стане беля. Чуй какво ще ти кажа. Хората ми, както и тези на Вандрос, са разположени из целия палат, а цураните на Касуми са отвън, по покана на Луам. На източните лордове това никак не им харесва, но Луам е наследникът и не могат да му откажат. Като прибавим и тези, които ще застанат на наша страна, можем да завладеем палата и да го задържим. След като Батира се крие и Ричард Саладорски е мъртъв, източните владетели са останали без водачи. Но много от тях са на острова, с достатъчно „почетна гвардия“ в града и наоколо, за да превърнат този остров в едно хубавичко бойно поле, ако избягат от двореца преди да бъде избран кралят. Така че ще задържим палата. Нито един вероломец от Изтока няма да излезе оттук, за да крои предателство с Черния Ги. Всички ще превият коляно пред краля — независимо кой брат вземе короната.

Пъг се изненада.

— Значи си готов да подкрепиш Мартин?

— Няма да позволя на никого да хвърли кралството ми в гражданска война, магьоснико — изръмжа Брукал. — Не и докато дишам. С Арута си поговорихме. На никой от двамата не му харесва изборът, но сме наясно с курса. Ако Мартин стане крал, всички ще се преклонят пред него. Ако Луам получи короната, Мартин или ще се закълне във вярност, или няма да напусне двореца жив. Ако короната бъде счупена, държим двореца и никой от лордовете няма да си излезе, докато не излъчим един от братята за крал, та дори цяла година да стоим в тази проклета зала. Защото дори ако шепа благородници успеят да се измъкнат от двореца, ще имаме гражданска война. — Той удари ръката си с юмрук. — Проклети традиции. Докато си говорим с теб, жреците вече са почти пред двореца и всяка стъпка ги приближава все повече до момента на избора. Само ако Луам бе действал по-рано, да ни даде малко повече време, или изобщо да не беше действал. Или ако бяхме натикали Ги в тъмницата. Ако можехме да поговорим поне с Мартин, но той е изчезнал…

— Аз говорих с Мартин.

Брукал присви очи.

— Какво му е настроението? Какви са му плановете?

— Угрижен е, както можеш да си представиш. Той винаги е знаел кой е баща му и се е примирил да отнесе тайната със себе си в гроба. Готов съм да се обзаложа за това, но сега изведнъж бе хвърлен в самата сърцевина на проблема. Не знам какво ще направи. Не мисля, че и той ще знае, докато жреците не поставят короната пред него.

Брукал поглади брадичката си.

— Това, че е знаел, а не е използвал това знание за своя изгода, говори добре за него. Но въпреки това не ни остава време. — Той посочи към залата. — Ти най-добре върви при жена си. И дръж сетивата си изострени, чародеецо, че днес можем да имаме нужда от уменията ти.

Върнаха се при останалите и Брукал поведе Вандрос и Касуми вътре, като тихо им шепнеше нещо.

— Какво става? — попита Лаури. — От един балкон към двора видях навсякъде цурани. За миг ми се стори, че Империята е спечелила войната. Нищо не можах да измъкна от Касуми.

— Брукал знае, че на тях може да се разчита, че ще изпълнят заповедите на Касуми безпрекословно — отвърна Пъг.

— Какво означава това, съпруже? — попита Катала. — Неприятност?

— Нямаме време за обяснения. Може да се появи повече от един кандидат за короната. Лаури, стой до Касуми и бъди готов да извадиш меча. Ако стане нещо, следвай заповедите на Арута.

Лаури кимна с мрачна решимост и влезе в залата, а Катала каза:

— Уилям?

— Той е в безопасност. Ако стане нещо неприятно, то ще е в голямата зала, не в пристройките за гости. Истинските неприятности ще започнат след това. — Лицето й му подсказа, че не го разбира съвсем, но прие спокойно думите му. — Хайде да заемем местата си.

Влязоха в голямата тронна зала и чуха бръмченето на възбудени гласове. Приближиха се до Кълган и дебелият магьосник им кимна за поздрав. Мийчъм чакаше на няколко крачки встрани, опрял гръб на стената, и очите му обхождаха помещението и отчитаха положението на всеки на един меч разстояние от Кълган.

— Какво става? — изсъска старият магьосник. — Всичко беше спокойно допреди няколко минути. Сега цялата зала бръмчи.

Пъг наведе глава до ухото му и прошепна:

— Мартин може да поиска короната.

Очите на Кълган се разшириха.

— Богове и демони! Това ще обърне двора с краката нагоре. — Огледа се, забеляза, че повечето благородници са заели местата си, и въздъхна: — Твърде късно е за каквото и да било, освен да чакаме.

 

 

Амос нахлу през градината, сипейки люти проклятия.

— И на кого по дяволите са му притрябвали тези тъпи цветенца?

Мартин вдигна глава и едва успя да хване кристалния бокал, който Амос Траск му тикна в ръцете.

— Какво… — отрони той, докато Амос му наливаше от кристалната гарафа, която държеше.

— Рекох си, че може би имаш нужда от някоя здрава глътка и от един другар на кораба, с когото да я споделиш.

Мартин присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

Амос напълни своя бокал и отпи.

— Вече се носи из целия палат, драги ми момко. Луам може да е добро момче, но явно е помъкнал камъни за баласт, ако си мисли, че цял екипаж каменоделци ще изсекат името ти на бащиния му саркофаг и после ще им запуши устите с някаква си кралска заповед. Всички слуги в залата са разбрали, че ти си първият, само час след като онези негодници са си свършили работата. Във въздуха се носи, повярвай ми.

Мартин отпи от виното и каза:

— Благодаря ти, Амос. — После заби поглед в тъмночервената течност в чашата. — Е, какво ще кажеш? Да ставам ли крал?

Амос се засмя от сърце.

— Две неща имам да ти кажа за това, Мартин. Първо, винаги е по-добре да си капитан, отколкото юнга, поради което впрочем аз съм капитан, а не юнга. Второ, има известна разлика между кораб и кралство.

Мартин се засмя.

— Пирате, ти изобщо не ми помогна.

Амос го изгледа като ужилен.

— Мътните да ме вземат дано, накарах те да се разсмееш, нали? — Облегна се на каменното перило и си наля още вино. — Погледни ей там онази хубава тримачтова шхуна в залива. Нямах много време, но ако кралят рече да обяви прошка, ще се намерят куп добри момци, които ще подскочат пред възможността да заплават с капитан Тренчард. Защо не вземем да вдигнем платната и да се махаме?

Мартин поклати глава.

— Звучи чудесно. Качвал съм се на кораб три пъти в живота си, а с теб едва не ме убиха три пъти.

Амос го погледна уязвен.

— Първите два пъти беше по вина на Арута, а третият път не беше по моя вина. Не аз изпратих ония керестийски пирати да ни гонят от Саладор до Риланон. Освен това, с твоя герб на борда и с моя милост, ние ще гоним. Кралското море само чака Тренчард. Какво ще кажеш?

Гласът на Мартин прозвуча трезво.

— Не, Амос, въпреки че по-скоро бих отплавал с теб, отколкото да се върна в леса. Но от това, което трябва да реша, не може да се бяга. За добро или за лошо, аз съм най-големият син и аз имам първото право над короната. — Мартин изгледа твърдо Амос. — Смяташ ли, че Луам може да бъде крал?

Амос поклати глава.

— Разбира се, но не това е въпросът, нали? Това, което искаш да разбереш, е дали Луам може да бъде добър крал. Не знам, Мартин. Но ще ти кажа едно. Виждал съм много моряци да пребледняват от страх пред битката, но въпреки това да се бият без колебание. Понякога не можеш да разбереш на какво е способен човек, преди да дойде моментът да действа. — Амос замълча, премисляйки думите си. — Луам е много добро момче, както вече казах. Само дето се е уплашил глупаво от това, че ще стане крал, и не го обвинявам. Но седне ли веднъж на трона… Струва ми се, че ще бъде съвсем добър крал.

— Де да можех да съм сигурен, че си прав.

Отекна звън, след което големите камбани закънтяха.

— Е — каза Амос, — не ти остава много време да решаваш. Жреците на Ишап се пред външните порти и когато стигнат в тронната зала, край с опъването на платната. Курсът ти ще е определен.

— Благодаря за компанията, Амос, и за виното — каза Мартин. — Ще отидем ли да променим съдбата на Кралството?

Амос допи последните глътки вино от кристалната гарафа, хвърли я настрана и през трясъка на счупеното стъкло отвърна:

— Ти върви да решаваш съдбата на Кралството, Мартин. Аз ще прескоча по-късно, може би, стига да уредя работата с това корабче, за което ти говорих. Може би отново ще заплаваме заедно някой ден. Ако случайно се откажеш да ставаш крал или пък решиш, че ти трябва бърз превоз от Риланон, довлечи си задника долу на кея преди залез-слънце. Аз ще съм там някъде и винаги ще бъдеш добре дошъл в моя екипаж.

Мартин стисна здраво ръката му.

— Желая ти винаги попътен вятър, пирате.

Амос си отиде, а Мартин постоя още малко сам, след което закрачи към тронната зала.

 

 

Пъг изви врат, за да може да види онези, които влизаха в залата. Херцог Калдрик придружаваше вдовицата на Ерланд, принцеса Алисия, по дългия проход към трона. Следваха ги Анита и Карлайн. Кълган тихо подхвърли:

— Каквито са мрачни и пребледнели, обзалагам се, че Арута им е казал какво може да стане.

Пъг забеляза как Анита стисна здраво ръката на Карлайн, когато заеха полагащите им се места.

— Какво нещо. Да разбереш, че имаш по-голям брат, при тези обстоятелства.

— Всички като че ли се справят достатъчно добре — прошепна Кълган.

Ек на гонгове възвести, че жреците на Ишап са влезли в предверието, и Арута се появи на прага на залата с Луам. И двамата бяха облечени в пурпурни мантии. Очите на Арута зашариха, сякаш се опитваше да прецени настроенията на струпалото се множество. Луам изглеждаше спокоен, като че ли примирен и готов да приеме всичко, което можеше да се случи.

Пъг забеляза как Арута прошепна нещо на Фанън и мечемайсторът на свой ред заговори на сержант Гардан. И двамата се заоглеждаха напрегнато, с ръце близо до дръжките на мечовете, без да изпускат от очи хората наоколо.

Мартин не се виждаше и Пъг прошепна на Кълган:

— Може би Мартин е решил да избегне това изпитание.

Кълган се огледа.

— Не, ето го там.

Пъг се обърна натам, накъдето му кимна Кълган. При отсрещната стена, до ъгъла се издигаше гигантска колона. Дълбоко в сянката й беше застанал Мартин. Лицето му беше скрито, но стойката му не можеше да се сбърка.

Закънтяха камбани и в тронната зала влязоха жреците на Ишап. Всички крачеха с широка отмерена стъпка. От страничните врати се чуха звуци на хлопващи резета — по традиция залата се затваряше от началото на церемонията до нейния край.

Последният жрец запечата вратата с огромен восъчен печат. Пъг видя на него седмоъгълния знак на Ишап и усети незримото присъствие на вложената в него магия. Знаеше, че вратите няма да може да се отворят от никой друг, освен от онзи, който е поставил печата, или от някой, владеещ магиката във висша степен, и то с голям риск.

Един от жреците носеше новата корона, поставена върху възглавничка от пурпурно кадифе. Короната на Родрик беше унищожена от удара, отнел живота му, но дори да беше оцеляла, според обичая той щеше да бъде погребан с нея. Ако днес не изберяха нов крал, новата корона щеше да бъде счупена в каменните плочи на пода и нямаше да се направи друга, докато Съветът на лордовете не уведоми жреците, че са избрали новия крал. Пъг се зачуди колко важност придава традицията на едно най-обикновено златно венче.

Жреците застанаха пред трона, където други жреци от по-незначителни ордени вече ги чакаха. Според обичая бяха попитали Луам дали желае фамилните му жреци да участват в коронацията и той бе потвърдил. Отец Тъли стоеше в челото на пратеничеството от храма на Асталон. Пъг знаеше, че той ще приеме бързо и без въпроси нещата в ръцете си, все едно кой от синовете на Боррик ще вземе короната, и сметна, че решението му е мъдро.

Главният жрец на Ишап удари с дебелата си тояга по каменния под — шестнадесет еднакви, отмерени удара. Те отекнаха през залата и когато заглъхнаха, настъпи тишина.

— Идем да короноваме краля! — извика главният жрец.

— Ишап да благослови краля! — отзоваха се другите жреци.

— В името на Ишап, богът който е над всички, и в името на четирите велики и дванадесетте низши божества, нека всички, които имат претенция за короната, да пристъпят напред.

Луам и Арута пристъпиха и застанаха пред жреците. Миг след това Мартин излезе от сенките и тръгна напред. Пъг затаи дъх.

В залата се разнесе приглушен шепот — мнозина или не бяха чули мълвата, или не бяха повярвали.

След като тримата застанаха пред жреца, той пак удари с тежката тояга по пода.

— Сега е часът, и тук е мястото. — После докосна Мартин по рамото с тоягата и изрече: — С какво право заставаш пред нас?

Мартин отговори с ясен и силен глас:

— С рожденото си право.

Пъг усети присъствието на магията. Жреците не оставяха претенциите за трона да бъдат предмет само на чест и на традиция. Докоснат от тоягата, никой не можеше да изрече лъжлива претенция.

Същата процедура се повтори и същият отговор излезе от устата на Луам и Арута.

Тоягата отново се опря на рамото на Мартин и жрецът каза:

— Изречи името си и правото си.

— Аз съм Мартин, най-големият син на Боррик, най-старият от кралската кръв — прокънтя гласът на Мартин.

Вдигна се шум, усмирен от удара на жреческата тояга по пода. После тоягата легна на рамото на Луам, който отвърна:

— Аз съм Луам, син на Боррик, от кралската кръв.

Няколко гласа възкликнаха:

— Наследникът!

Жрецът се поколеба, след което повтори въпроса към Арута и той отговори:

— Аз съм Арута, син на Боррик, от кралската кръв.

Жрецът огледа тримата мъже и се обърна към Луам.

— Ти ли си признатият Наследник?

Луам отговори с тоягата, опряна на рамото му.

— Правото на наследство ми беше дадено, без да се знае за Мартин. Завещанието е лъжливо, защото Родрик ме смяташе за най-възрастния мъж от рода Кондуин.

Жрецът спря церемонията и започна да обсъжда с другите жреци непредвидения обрат на събитията. Залата притихна. Времето течеше мъчително бавно. Най-накрая главният жрец пак се обърна с лице към тримата, остави дървената тояга и взе златния венец — короната на Кралството.

— Ишап, поведи всинца ни във вярна посока в този миг и дай ни мъдрост. Дано посоченият постъпи както подобава — помоли се жрецът и после каза високо: — Че наследството е с недостатък, това е ясно. — Той вдигна короната пред Мартин. — Мартин, като най-големия син от кралската кръв, ти имаш първо право на претендент. Ти, Мартин, ще поемеш ли това бреме и ще бъдеш ли нашият крал?

Мартин погледна короната. Очите на всички бяха приковани в него. Тълпата бе затаила дъх в очакване на отговора.

Мартин бавно взе короната от възглавничката и всички погледи в залата я проследиха; короната улови лъч светлина, падащ от един висок прозорец, и засия.

Той я вдигна над главата си и изрече:

— Аз, Мартин, тук и сега, се отричам от своето право над короната на Островното кралство, сега и завинаги, от свое име и за цялото си потомство, отсега насетне и до последното поколение. — После изведнъж се обърна и постави короната на главата на Луам. Гласът му прокънтя отново, изпълнен с властно предизвикателство: — Всички, слава на Луам! Истинският и неоспорим крал!

Арута се извърна към слисаната тълпа и също викна:

— Слава на Луам! Истинският и неоспорим крал!

Луам стоеше между братята си. Цялата зала заехтя от възгласи:

— Слава на Луам! Слава на краля!

Главният жрец остави възгласите да продължат известно време, после взе тоягата си и удари по пода, за да въведе тишина. Погледна Луам и каза:

— Ти, Луам, ще поемеш ли това бреме и ще бъдеш ли нашият крал?

Луам погледна жреца в очите и отвърна:

— Ще бъда вашият крал.

Залата отново се изпълни с възгласи и този път главният жрец остави врявата да се излее на воля. Пъг се огледа и видя облекчението по лицата на мнозина — Брукал, Калдрик, Фанън, Вандрос и Гардан, които бяха стояли готови да посрещнат бурята.

Главният жрец отново усмири залата с ударите на дървения жезъл.

— Тъли, от ордена на Асталон — извика той и старият семеен жрец пристъпи напред.

Други жреци свалиха червеното наметало на Луам и го замениха с тъмнопурпурна мантия. Жреците отстъпиха и Тъли застана пред братята и каза на Мартин и Арута:

— Всички в Кралството са благодарни за вашето мъжество и мъдрост. — Братята оставиха Луам и отидоха да застанат на първия ред с Анита и Карлайн.

Карлайн се усмихна на Мартин, хвана го за ръката и промълви:

— Благодаря ти, Мартин.

Тъли се извърна с лице към тълпата и изрече напевно:

— Сега е часът, и тук е мястото. Тук сме, за да засвидетелстваме коронацията на негово величество Луам, първият с това име, като наш законен крал. Има ли някой тук, който оспорва правото му?

Неколцина от източните лордове изглеждаха недоволни, но никой не се обади. Тъли отново се обърна към Луам, който коленичи пред него. Жрецът положи ръка на главата му и каза високо:

— Сега е часът, и тук е мястото. На теб се падна това бреме, Луам, първият с това име, сине на Боррик, от кралския род Кондуин. Ще поемеш ли това бреме и ще бъдеш ли нашият крал?

— Ще бъда вашият крал — отговори Луам.

Тъли свали ръката си от главата на Луам и хвана десницата му с кралския пръстен с печата на нея.

— Сега е часът, и тук е мястото. Ти, Луам Кондуин, сине на Боррик, от рода на кралете, заклеваш ли се да защитаваш и закриляш Островното кралство, да служиш вярно на своя народ и да допринесеш за неговото благополучие и благоденствие?

— Аз, Луам, се кълна и се заклевам.

Тъли поде дълга молитва и когато всичко свърши, Луам се изправи. Тъли свали ритуалната митра от главата си и я връчи на главния жрец на Ишап, който на свой ред я подаде на друг от ордена на Тъли. Тъли коленичи пред Луам и целуна кралския печат. После стана и придружи Луам до трона, докато жрецът на Ишап припяваше:

— Ишап благославя краля!

Луам седна. Донесоха древния меч, носен някога от Данис, първия крал от рода Кондуин, и той го положи на коленете си — в знак, че ще защитава Кралството с живота си.

Тъли се обърна и кимна на главния жрец на Ишап, който удари с дървения жезъл по пода.

— Свърши часът на нашия избор. Тук и сега, провъзгласявам Луам Първи за наш законен и неоспорим крал!

Тълпата откликна с рев:

— Слава на Луам! Да живее кралят!

Жреците на Ишап тихо запяха и главният жрец ги поведе към вратата. Удари восъчния печат с тоягата си и той се пръсна с пукот. Удари още три пъти по вратата и стражите отвън я отвориха. Преди да пристъпи навън, той припя последната фраза от ритуала на коронацията и после обяви на множеството в коридора:

— И нека да се разнесе вестта надлъж и шир. Луам е нашият крал!

Вестта се понесе по коридорите, из целия палат и из града по-бързо от птица. Хората наизлязоха по улиците, вдигаха наздравици за новия монарх — и не повече от един на хиляда разбраха колко близо до бедствието се бе оказало Кралството този ден.

Жреците на Ишап излязоха от залата и очите на всички се извърнаха към новия владетел.

Тъли даде знак на членовете на кралската фамилия и Арута, Мартин и Карлайн пристъпиха пред брат си. Луам протегна ръката си и Мартин коленичи и целуна пръстена с печата. Арута го последва, след него и Карлайн.

Алисия поведе Анита към трона — те двете бяха първите от дългата редица знатни особи — и започна заклеването във вярност от страна на благородниците. Лорд Калдрик подгъна разтреперан коляно пред своя крал и когато се изправи, на лицето му имаше сълзи на облекчение. Следваше Брукал, който също изрече клетвата си за вярност, а после промълви нещо на краля и Луам кимна.

Така продължи, докато и последният от пограничните барони, пазещи Северните тресавища, не се закле пред краля.

Луам връчи меча на Данис на един от пажовете, изправи се и обяви:

— Желанието ми е час по-скоро да започнат тържествата. Но има държавни дела, които трябва да се решат тук и сега. Повечето са радостни, но най-напред имаме един тъжен дълг, който трябва да решим. Има един, който липсваше днес в тази зала. Един, опитал се да обсеби трона, на който съм удостоен да седя. Че Ги дьо Батира кроеше измяна, не може да се отрече. Че той извърши скверно убийство, е неоспоримо. Но желанието на покойния крал бе да проявим милост в това отношение. И тъй като това бе последната молба на Родрик, ще я уважим, въпреки че бих предпочел да видя Ги дьо Батира наказан справедливо за делата си.

— Нека да се възвести — продължи Луам по-високо, — че от този ден Ги дьо Батира е обявен извън закона и е прогонен от нашето кралство, че неговите титли и владения се изземват от короната. Нека името и гербът му бъдат заличени от регистъра на владетелите на Кралството. Нека никой поданик на Кралството не му предлага подслон, огън, храна и вода. — Той огледа събралите се благородници и добави: — Някои тук присъстващи бяха съюзници на бившия херцог, така че аз не храня съмнение, че той ще чуе присъдата ми. Предайте му да избяга, да замине в Кеш, в Квег или в Ролдем. Кажете му да се скрие в Северните земи, ако никой друг не го приеме, но че ако бъде намерен в границите ни след срок от една седмица, ще загуби живота си.

Никой в залата не проговори и Луам продължи:

— Беше време на голяма скръб и страдание в нашите владения. Нека сега навлезем в нова ера, ера на мир и благоденствие. — Той даде знак на двамата си братя да дойдат при него и когато те се приближиха, Арута погледна Мартин, после изведнъж се ухили и в изблик на неудържимо чувство прегърна и Мартин, и Луам. За миг залата потъна в тишина, докато тримата братя стояха прегърнати, после възгласите отново я изпълниха.

Докато врявата продължаваше, Луам каза нещо на братята си. Мартин първо се усмихна широко, но после изражението му се промени. Арута и Луам закимаха енергично, но лицето на Мартин пребледня. Той понечи да възрази нещо, но Луам го прекъсна и вдигна ръка за тишина.

— Има нова подредба на нещата в нашето кралство. Нека да се знае, че от днес нашият възлюблен брат Арута е принц на Крондор, дотогава, докато в нашия дом се роди син, Наследник на трона. — От последното Арута като че ли не остана доволен. Луам продължи: — Освен това желанието ми е херцогството на Крудий, домът на нашия баща, да остане в нашата фамилия, докато е живо родословието му. За тази цел провъзгласявам Мартин, нашия възлюблен брат, за херцог на Крудий, с всичките принадлежащи титли, земи и права.

Тълпата в залата отново надигна възгласи. Мартин и Арута се отдръпнаха от Луам и новият крал обяви:

— Нека граф Ламът и рицар-капитан Касуми Ламътски се приближат до трона.

Касуми и Вандрос се сепнаха. Касуми беше нервен през целия ден, тъй като Вандрос му бе оказал голямо доверие, но сега пристъпи след Вандрос към трона с присъщото на цураните безстрастие.

Двамата мъже коленичиха.

— Милорд Брукал ме помоли да известя едно радостно събитие. Неговият васал граф Вандрос сключва брак с дъщеря му лейди Фелина.

Откъм тълпата ясно се чу хрипливият глас на Брукал:

— Крайно време беше.

Неколцина от по-старите придворни в двора на Родрик пребледняха, но Луам се присъедини към общия смях.

— Също така желанието на херцога е да му се позволи да се оттегли в именията си, където да се наслади от плодовете на дългата си и полезна служба на Кралството. Ние дадохме съгласието си. И понеже той няма син, също така негово желание е титлата да се прехвърли на оногова, който може да продължи да служи на Кралството, на онзи, който прояви необичайно дарование в командването на Ламътския гарнизон на армиите на Запада по време на отминалата война. Заради неговите многобройни подвизи и вярната му служба, с настоящето изразяваме нашето одобрение на този брак и имаме удоволствието да провъзгласим Вандрос за херцог на Ябон, с всичките произтичащи от това титли, земи и права. Станете, лорд Вандрос.

Вандрос се изправи, малко развълнуван, и застана до бъдещия си тъст. Брукал го плесна дружески по гърба с лапата си и стисна ръката му.

Луам извърна очи към Касуми и се усмихна.

— При нас има един, когото доскоро смятахме за свой противник. Сега той е наш верен поданик. Касуми от Шинцаваи, за твоите усилия да донесеш мир на два враждуващи свята, за проявената от теб мъдрост и кураж в защитата на нашите земи от Братството на Тъмната пътека, ти поверяваме командването на гарнизона в Ламът и те провъзгласяваме за граф на Ламът, с всички произтичащи от това титли, земи и права. Станете, граф Касуми.

Касуми бе онемял. Наведе се бавно над кралската десница, както бе видял да правят другите благородници, и целуна кралския пръстен с печата. После погледна краля в очите и каза:

— Кралю и повелителю мой, обричам ви живота и честта си.

— Милорд Вандрос, приемате ли граф Касуми за свой васал? — попита Луам.

Вандрос се ухили.

— С радост, ваше величество.

Касуми се оттегли при Вандрос, с блеснали от гордост очи. Брукал удостои и него с един здрав удар по гърба.

Раздадени бяха още няколко служби, освободени поради интригите в двора на Родрик и поради жертвите във войната. Когато вече изглеждаше, че всичко е свършило, Луам каза:

— Нека до трона се приближи скуайър Пъг Крудийски.

Пъг се озърна към Катала и Кълган, изненадан, че са го повикали.

— Какво…

Кълган го подбутна напред.

— Иди и разбери.

Пъг пристъпи пред Луам и се поклони. Кралят обяви:

— Това, което е сторено, е нещо лично, между нашия баща и този човек. Сега нашето желание е всички във владенията ми да знаят, че името на този човек, наричан някога Пъг, сирак от Крудий, е вписано в регистрите на нашата фамилия. — Той протегна десницата си и Пъг коленичи пред него. Луам му поднесе пръстена, след което хвана Пъг за раменете и го накара да се изправи. — Нека бъде според волята на моя баща, и нашата. От днес нека всички в нашето кралство знаят, че този мъж е Пъг Кондуин, член на кралската фамилия.

Мнозина в залата се изненадаха от осиновяването на Пъг и издигането му, но онези, които бяха чували за делата му, завикаха възторжено.

Забравила за всякакво приличие, Катала се затича и прегърна съпруга си. Неколцина от източните лордове се намръщиха, но Луам се засмя и я целуна по бузата.

— Хайде! — извика Луам. — Време е вече за празненство. Да дойдат танцьорите, музикантите и акробатите. Да се донесат маси, да има храна и вино за всички! Да се веселим!

 

 

Празненствата продължаваха. Почестите се нижеха нескончаемо през целия следобед. Един херолд до масата на краля четеше посланията на онези, които не бяха успели да дойдат — поздрави изпращаха много знатни особи, както и самият крал на Квег и други монарси от по-малките кралства по източните брегове. Влиятелни търговци и майстори на гилдии от Свободните градове също изразяваха почитанието си. Дойдоха също така и послания от Агларана и Томас, както и от джуджетата на Запада, при Камен връх и Сивите кули. Старият крал Халфдан, владетелят на джуджетата източно от Дорджин, изпращаше най-добри пожелания и имаше поздрави дори от Велики Кеш, с пожелание за повече взаимни срещи, за да се реши мирно граничният спор в Долината на сънищата. Писмото беше подписано лично от императрицата.

Като чу последното послание, Луам каза на Арута:

— След като Кеш е изпратил поздравление толкова бързо, значи императрицата разполага с най-надарените шпиони в Мидкемия. Отваряй си очите за това в Крондор.

Арута въздъхна, не особено щастлив от перспективата. Пъг, Лаури, Мийчъм, Гардан, Кълган, Фанън и Касуми — всички седяха на кралската маса — Луам беше настоял да бъдат там. Новият граф на Ламът все още изглеждаше потресен от новия си пост, но си личеше, че е безкрайно щастлив.

Дойде и Катала и каза на мъжа си, че синът им е заспал с Фантус, уморени от игрите, след което се обърна към Кълган:

— Надявам се, че любимецът ти ще изтърпи тези безкрайни изтезания.

— Фантус обича да му обръщат внимание — засмя се Кълган.

— При всички тези награди и почести, които се раздадоха, Кълган, изненадан съм, че нищо не се спомена за теб — подхвърли Пъг. — Ти служеше вярно на кралската фамилия не по-зле от всеки друг, както Тъли и Фанън.

— Тримата с Тъли и Фанън се срещнахме с Луам вчера, преди да разберем, че се кани да признае Мартин и да хвърли двора в смут — изсумтя Кълган. — Той започна да мънка едно-друго за разни служби, награди и така нататък, но ние го помолихме да не го прави. Когато започна да възразява, му казах, че не ме интересува как ще постъпи с Тъли и Фанън, но ако се опита да ме накара да коленича пред всички тези хора, тутакси ще го превърна в жаба.

Анита чу разговора и се разсмя.

— Значи е вярно!

Пъг си спомни за разговора си с Анита преди толкова години в Крондор и също се разсмя. Спомените го отнесоха в миналото, към всичко, което му се беше случило през годините, откакто за пръв път бе попаднал в колибата на Кълган в гората. След толкова рискове и опасности ето че сега бе тук, жив и здрав, със семейство и приятели, а тепърва го чакаше най-великото приключение — основаването на академията. Съжали само, че още неколцина — Хочопепа, Шимоне, Камацу, Хокану, както и Алморела и Нетоха — не са сега с него да споделят радостта му. И също така съжали, че Ичиндар и владетелите във Върховния съвет така и нямаше да разберат истинската причина за вероломството в деня на примирието. А най-много съжали, че го няма Томас.

— Защо сме толкова замислени, съпруже?

Пъг се отърси от унеса и се усмихна.

— Скъпа, просто си помислих, че въпреки всички тези изпитания съм един безкрайно щастлив човек.

Жена му го хвана за ръката и му се усмихна. Тъли се наведе през масата и кимна към другия й край, където седеше Лаури, загледан омаяно в Карлайн, която се смееше на някаква негова шега. Бе повече от очевидно, че го намира за очарователен, точно както бе предвидил Пъг. Направо изглеждаше пленена.

— Мисля, че това изражение на Карлайн ми е познато — каза Пъг. — Боя се, че Лаури скоро ще си има неприятности.

— Доколкото познавам приятеля ни, подобни „неприятности“ ще са добре дошли за него — обади се Касуми.

Тъли ги погледна замислено.

— Херцогството Батира ще има нужда от херцог, а този младеж ми се струва доста компетентен. Хмм.

— Я стига! — изръмжа Кълган. — Не ти ли дойдоха до гуша тия днешни помпозности? Нима трябва да ожениш сега и бедния момък за сестрата на краля, за да можеш отново да ми се правиш на важен из палата? Богове! Та те току-що се запознаха!

Тъли и Кълган бяха готови да се впуснат в поредния си непримирим спор, но Мартин отряза и двамата.

— Хайде да сменим темата. Главата ми се замая и вашите разпри ще ми дойдат много.

Тъли и Кълган се спогледаха изненадани, после и двамата се усмихнаха и му отвърнаха като един:

— Да, милорд.

Мартин изпъшка, а всички останали се разсмяха. Мартин поклати глава.

— Всичко това е толкова странно, след толкова страхове и тревоги, че… Че то аз за малко щях да тръгна с Амос… — Той се огледа. — Но къде е Амос?

Като чу името на морския вълк, Арута също вдигна глава, прекъсвайки разговора си с Анита.

— Вярно, къде е онзи пират?

— Спомена ми, че уреждал някакъв кораб — отвърна Мартин. — Помислих, че се шегува, но не съм го виждал след коронацията.

— Уреждал кораб ли? — възкликна Арута. — О, богове скръбни! — После се обърна към Луам. — Ваше величество, ако позволите.

— Иди и го доведи — каза Луам. — Според всичко, което ми разказа, и той заслужава някаква награда.

Мартин стана и заяви:

— Ще дойда с теб.

Арута се усмихна.

— С удоволствие.

Двамата братя бързо излязоха от залата и изхвърчаха на двора. Портиери и пажове извеждаха конете на рано подранили да си тръгват гости. Арута и Мартин грабнаха юздите на първите два и ги яхнаха, оставяйки безцеремонно двама дребни благородници без коне. Благородниците ги изгледаха зяпнали от яд и удивление.

— Моля за извинение, господа — извика им през рамо Арута и препусна в галоп през портите.

Докато минаваха по моста над река Риланон, Мартин извика:

— Каза ми, че ще отплава призори!

— Значи имаме още малко време! — подвикна в отговор Арута и двамата пришпориха конете по лъкатушещите към залива улици.

Градът гъмжеше от празнуващи хора и на няколко пъти се наложи да забавят, за да не стъпчат някого. Най-после стигнаха крайбрежната улица и спряха конете.

Пред входа на кралския пристан седеше само един страж, и то като че ли задрямал. Арута скочи от седлото и го сръга. Шлемът на стража падна от главата му, а след миг и самият той се килна на паважа. Арута го огледа и заяви:

— Жив е, но утре ще го цепи главата.

После отново скочи на седлото и двамата препуснаха покрай брега към последния кей, откъдето тъкмо отплуваше голям красив кораб. На кърмата му стоеше Амос Траск.

— Амос! — изрева Арута и дръпна юздите на коня си.

— Май всичко е наред, нали? — викна Амос от кораба, ухили се и посочи една от пристанищните сгради. — Пазачите са в ей оня склад. Малко са понатъртени, но ще оживеят.

— Амос! Това е кралски кораб! — пак ревна Арута.

Амос Траск се разсмя.

— Знам де. Обаче „Кралска лястовица“ е много хубаво име. Е, кажи на брат си, че някой ден ще му го върна.

Мартин започна да се смее. Арута също се разсмя и подвикна:

— Ей, пирате! Ще му кажа да ти го подари.

— Ах, Арута! Най-веселото на живота му отнемаш — отвърна Амос с отчаян стон.