Реймънд Фийст
Магьосник (34)

Глава 32
Измяна

Войските стояха една срещу друга.

Калени в битките ветерани се гледаха в упор през долината, все още не съвсем готови да се отпуснат в присъствието на врага, с който се бяха сражавали повече от девет години. Всяка от страните бе съставена от почетни части, представящи благородниците на Кралството и клановете на Империята. Двете страни наброяваха точно по хиляда души. Последната част от цуранската нашественическа армия вече навлизаше в пространствения процеп, завръщайки се на родния Келеуан и оставяйки зад себе си само почетния императорски полк. Кралската армия все още стоеше на лагер при устията на двата прохода към долината и нямаше да напусне района, докато не бъде утвърден договорът. В това новоизковано доверие все още се съдържаше доза предпазливост.

Луам бе яхнал бял боен кон и изчакваше пристигането на императора. Около него, също на коне, бяха благородниците на Кралството, с почистени и излъскани ризници. С тях бяха и предводителите на Свободните градове, както и едно отделение наталийски щурмоваци.

Отсреща проехтяха тръби и свитата на императора излезе от прага на процепа. Имперските знамена заплющяха под вятъра и процесията тръгна към челото на цуранската почетна част.

Докато изчакваше цуранския вестоносец да извърви в тържествен ход разстоянието, разделящо двамата монарси, принц Луам се обърна да огледа мъжете зад себе си. Пъг, Кълган, Мийчъм и Лаури бяха получили правото на почетен ескорт като награда за службата си на Кралството. Граф Вандрос и още неколцина офицери, отличили се във войната, също бяха наблизо. До Луам беше Арута, възседнал кафяв боен кон, който танцуваше възбудено на място.

Пъг се взираше зашеметен от тази величествена гледка. За него обаче тя бе и нещо повече — бе символ на двете могъщи държави, с чиито съдби се бе обвързал толкова силно. Отсреща се виждаха знамената на могъщите фамилии на Империята, до едно познати: на Кеда, Оаксатукан, Минванаби и другите. Зад него плющяха знамената на всички херцогства от Крудий на запад до Ран на изток.

Кълган забеляза унесения поглед на бившия си ученик и го потупа по рамото с дългата си тояга.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма. Просто се развълнувах за миг, погълнаха ме спомени. Донякъде е странно, че виждам този ден. И двете страни във войната бяха люти врагове, а аз въпреки това се чувствам свързан и с двете земи. Изпитвам неща, които тепърва трябва да проуча.

Кълган се усмихна.

— По-късно ще имаш достатъчно време за размисъл. Навярно двамата с отец Тъли ще можем да ти помогнем.

Старият духовник бе придружил Арута в бясната езда, решил, че не може да си позволи да пропусне мирната среща. Четиринадесетте дни на седлото обаче си бяха взели своето и сега той лежеше изтощен в палатката на Луам. Наложи се Луам да се разпореди да го задържат там, защото старецът държеше на всяка цена да придружи кралската свита.

Херолдът на цураните се приближи, спря на десетина крачки пред Луам, поклони се ниско, след което каза нещо на цурански. Пъг преведе:

— Казва: „Негово най-императорско величество Ичиндар, деветдесет и първият император, Светлината небесна и владетел на всички народи на Цурануани, изпраща поздрави на своя брат монарх негово най-кралско височество принц Луам, владетел на земите, известни като Кралството. Ще приеме ли принцът неговата покана да се срещнат в центъра на долината?“

— Предай му, че връщам поздравите му и ще се радвам да се срещна с него на посоченото място — заяви Луам и Пъг преведе с подобаващата за случая цуранска натруфеност. Херолдът се поклони и тръгна обратно към строя на своите.

Видяха как носилката на императора се понесе напред и Луам даде сигнал на своя ескорт да го придружи. Пъг, Кълган и Лаури тръгнаха с почетния ескорт; Мийчъм остана при войниците.

Кралските конници стигнаха първи на уговореното място и зачакаха приближаването на имперската свита. Двадесет роби носеха носилката; бяха избрани заради еднаквия си ръст и външност, и яките им мускули се издуваха от напрежението под тежестта й. Ефирни бели завеси се полюшваха над позлатените дървени подпори, инкрустирани с едри скъпоценни камъни, красиви и неописуемо скъпи. Редкият метал и гемите улавяха слънчевите лъчи и блестяха ярко.

Зад носилката крачеха в тържествен марш представители на най-могъщите фамилии на Империята. Бяха петима, по един от всяка фамилия, имаща право да излъчи новия Властелин на войната.

Снишиха носилката и Ичиндар, императорът на всички народи на Цурануани, слезе. Беше облечен в златна броня, на неоценима стойност според цуранските стандарти. Той пристъпи към Луам, който бе слязъл от коня си, за да го посрещне. Пъг, който трябваше да превежда, слезе и застана отстрани на двамата владетели. Императорът му кимна бегло.

Луам и Ичиндар се изгледаха с любопитство си и двамата като че ли се изненадаха от младостта на другия. Ичиндар беше само с три години по-голям от новия Наследник.

Луам започна да поздравява императора, изразявайки приятелските си чувства и надеждата си за мир. Ичиндар отвърна подобаващо. После Светлината небесна пристъпи напред и протегна десницата си.

— Доколкото знаем, такъв е вашият обичай.

Луам стисна ръката на императора на Цурануани. Изведнъж напрежението спадна и от двете страни на долината заехтяха възгласи. Двамата монарси се усмихваха и ръкостискането им беше енергично и здраво.

Луам каза:

— Дано това се окаже началото на дълъг мир между двете ни държави.

Ичиндар отговори:

— Мирът е новост за Цурануани, но вярвам, че ще се научим бързо. Моят Върховен съвет е раздвоен заради действията ми. Надявам се, че плодовете на взаимния обмен и благоденствието, което ще ни донесе взаимното опознаване, ще обедини възгледите.

— Такова е и моето желание — отвърна Луам. — В чест на това примирие поръчах да приготвят дар за вас. — Той даде знак и един войник се затича откъм кралския строй, повел зад себе си красив черен боен жребец. На гърба му имаше черно седло, украсено злато, а на седлото висеше широк меч с отрупана със скъпоценности ножница и дръжка.

Ичиндар изгледа коня малко скептично, но беше възхитен от майсторската изработка на меча. Вдигна тежкото оръжие и промълви:

— Голяма чест ми оказвате, принц Луам.

После даде знак на един от свитата си и той се разпореди да донесат ответния дар. Двама роби донесоха обемисто ковчеже и го сложиха пред Луам. Беше издялано от дърво нганги и излъскано до тъмен блясък. Спирали обкръжаваха фино резбованите фигури на цурански зверове и птици. Всички бяха изкусно оцветени с по-тъмни и светли тонове, толкова детайлно, че приличаха на живи. Само по себе си ковчежето представляваше изящен дар, но когато отвориха капака му, на слънцето заблестя цяло съкровище от най-фино изваяни скъпоценни камъни, всеки с големината на мъжки палец.

— Ще ми бъде трудно да обоснова репарации пред Върховния съвет, а в момента положението ми пред тях не е най-доброто, но за дар, който да отбележи този случай, не могат да ме укорят — каза императорът. — Надявам се това да възмезди отчасти разрухата, която моят народ ви причини.

Луам леко се поклони.

— Вие сте щедър и ви благодаря. Ще приемете ли поканата ми да се освежим с лека закуска?

Императорът кимна и Луам се разпореди да вдигнат павилион. Дузина войници слязоха от конете и бързо вдигнаха голям павилион. Под платнището подредиха столове и маса. Други войници поднесоха вино и храна и ги поставиха на масата.

Пъг издърпа голямо, покрито с възглавнички кресло за императора, а Арута направи същото за брат си. Двамата владетели седнаха и Ичиндар каза:

— Това е доста по-удобно от моя трон. Трябва да си поръчам възглавница.

Наляха вино и Луам и императорът вдигнаха тостове един за друг. После бе предложен тост за мира. Всички присъстващи пиха. Ичиндар се обърна към Пъг.

— Велики, изглежда, тази среща между двама ни ще се окаже по-здравословна от предишната.

Пъг се поклони.

— Надявам се, ваше императорско величество. Надявам се и да сте ми простили, че осуетих Имперските игри.

Императорът се намръщи.

— Осуетил? Че то си беше направо погром.

Пъг преведе на останалите, а Ичиндар се усмихна с печално одобрение.

— Великият предизвика доста нововъведения в империята ми. Боя се, че няма да сме видели всички последствия от делата му дълго след като името му се забрави. Все пак това е минало. Сега нека помислим за бъдещето.

Почетните гости от двата лагера се смълчаха, а двамата монарси започнаха да обсъждат как по най-добър начин да се установят отношенията между народите от двата свята.

 

 

Томас наблюдаваше павилиона. Калин и Долган чакаха притихнали от двете му страни. Зад тях в готовност стояха над две хиляди елфи и джуджета. Бяха навлезли в долината през Северния проход, придвижвайки се покрай събраните войски на Кралството.

Бяха заобиколили поляната, струпвайки се в леса на запад, откъдето ясно се виждаше ставащото долу.

— Не забелязвам никакви признаци за коварство — каза Томас на двамата си приятели.

Второто джудже, Хартом от Камен връх, пристъпи към тях.

— Тъй е, елфче. Всичко изглежда съвсем мирно въпреки предупрежденията на чародея.

Изведнъж по полето затрептя омара и гледката пред очите им се размаза и потръпна. После Томас и останалите видяха, че цуранските войници изваждат оръжия.

— Напред! — викна Томас.

 

 

Един кралски конник препусна от редиците на мидкемийците и рязко спря пред павилиона. Цуранските благородници го изгледаха недоверчиво, тъй като досега единствените войници наоколо бяха поднасящите закуската и напитките.

— Ваше височество! — извика конникът. — Става нещо странно!

— Какво? — попита Луам, притеснен от възбудата на войника.

— От нашата позиция виждаме движещи се фигури в горите на запад.

Луам се надигна и видя силуетите в края на леса. След миг, докато Пъг превеждаше думите им на императора, Луам каза:

— Това трябва да са джуджетата и елфите. — Той се обърна към Ичиндар. — Пратих известие на кралицата на елфите и на вождовете на джуджетата за мира. Сигурно идват да се включат.

Императорът се приближи до Луам и огледа лесовете.

— Но защо се крият зад дърветата? Защо не дойдат?

Луам се обърна към ездача.

— Иди да кажеш на онези сред дърветата да се присъединят към нас.

Гвардеецът препусна към гората, но изведнъж оттам се разнесоха викове и облечените в зелено елфи и джуджета в ризници се затичаха напред. Въздухът се изпълни с бойни песни и викове. Ичиндар загледа объркано връхлитащите фигури. Спътниците му наизвадиха оръжия. Един войник от редиците на цураните се затича към павилиона и изкрещя:

— Ваше величество, измамени сме! Това е капан!

Всички цурани отстъпиха назад с извадени мечове. Ичиндар изрева:

— Това ли е вашият мир? Изричате клетви и устройвате клопки?

Луам не разбра думите му, но тонът му беше съвсем недвусмислен. Той стисна рамото на Пъг и промълви:

— Кажи му, че нищо не знам за това!

Пъг се опита да извика, за да надмогне врявата, но цуранските благородници заотстъпваха, обкръжили Светлината небесна, и в същото време войниците им се втурваха напред, за да се присъединят към защитата на Ичиндар.

Докато цуранските войници се приближаваха, Луам извика:

— Назад! Назад към редиците ни!

Мидкемийците бързо скочиха по седлата.

Пъг чу гласа на императора, надмогнал околния шум.

— Изменници! Показахте вероломната си същност! Цурануани никога няма да прости на хора без чест. Ще сринем кралството ви в прахта!

Щом елфите и джуджетата налетяха върху цуранските воини, закънтяха звуците на битката. Луам и всички с него препуснаха назад към своите, които седяха по седлата си и чакаха сигнал да се намесят в битката. Когато Луам дръпна юздите, лорд Брукал попита:

— Да нападнем ли, ваше височество?

Луам поклати глава.

— Няма да взема участие в това вероломство.

Той огледа полето на битката. Елфите и джуджетата изтласкваха цураните към машината на прорива. Императорът и охраната му заобикаляха, отбягвайки битката, оставяйки хилядата души почетна гвардия между нападателите и себе си. Виждаха се бегачи, изчезващи през прага на разлома.

Арута приближи коня си до Луам и каза:

— Трябва да атакуваме. Скоро елфите и джуджетата ще бъдат надвити. От другата страна на този процеп има още десет хиляди цурани, само на крачка оттук. Ако изобщо се надяваш да прекратиш тази проклета война, трябва да пленим и задържим тази машина.

— Луам! — извика Пъг и подкара коня. — Трябва да направиш както казва Арута.

Съмнението продължаваше да гризе младия Наследник. Пъг извиси гласа си още повече.

— Разбери: през тези девет години се бихте само с малка част от мощта на Империята, само с онези войници, които принадлежаха към Военната партия. Досега имахте на своя страна много скрити съюзници, които осуетяваха решителното настъпление срещу Кралството. Но сега тази измяна е възпламенила единствения човек, който може да заповяда безпрекословното подчинение на всички кланове в империята. Ичиндар може да заповяда на всеки клан да тръгне в атака! Никога не сте се били с повече от тридесет хиляди души по всички фронтове. Още утре тези тридесет хиляди може да се върнат тук, в долината. След седмица могат да станат два пъти повече. Луам, нямаш представа колко огромни са силите им. До една година той може да хвърли срещу нас един милион души и хиляда магьосници! Трябва да действаш!

— Можеш ли да ни помогнеш? — попита Луам. Горчивината от неочаквания развой на събитията ясно се бе изписала на лицето му.

— Бих могъл, стига да ми отворите път да стигна до машината, но не знам дали ще мога да затворя разлома. Имам сили, но дори да мога да преодолея зависимостта си, да се противопоставя на Империята и да избия всички в тази долина, това не решава нищо. Далеч по-голямата им сила все още ще бъде само на крачка оттук.

Луам кимна отсечено и се обърна към Арута.

— Прати вестоносци към Северния и Южния проходи. Свикай всички армии на Кралството на оръжие.

Арута обърна жребеца си и изрева заповедта и към двата прохода препуснаха вестоносци. Луам отново погледна Пъг.

— Ако можеш да помогнеш, направи го, но не преди пътят да е свободен. Ти си единственият майстор в твоя занаят на този свят. — Той посочи Лаури, Мийчъм и Кълган и добави: — Пази и тях, защото те не са замесени в това. Стойте назад и ако не успеем, използвай изкуството си, за да отидете в Крондор. Карлайн и Анита трябва да бъдат отведени на изток, при дядо им Калдрик, защото Западът със сигурност ще падне в ръцете на цураните. — После принцът извади меча си, даде заповед за настъпление и хилядата конници се понесоха напред като жива стена от стомана.

 

 

Императорът стоеше на място с изваден меч, крещеше заповеди и отказваше да напусне полето на битката. Беше подредил хората си в плътен кръг около машината така, че останалите да могат да влязат в тази долина от Келеуан. Озърна се и видя, че все повече войници преминават през прага на разлома. Скоро щяха да се окажат достатъчни, за да сразят малката сила на краля.

Усети под нозете си лек трус, след това един от цуранските благородници посочи зад гърба му. Ичиндар видя стотици конници. Отрядите на северната конница първи се бяха отзовали на призива на Луам. Императорът насочи новопристигащите бойци към северния фланг, за да спрат новата заплаха.

Вик отляво го накара да се обърне. Висок воин, облечен в бяло и злато, сечеше кървава просека през цуранските бранители право към Светлината небесна. Всички благородници на Империята се затекоха да го спрат.

— Ваше величество, трябва да бягате! — извика един войскови водач. — Можем да ги задържим само още малко. Ако загинете, Империята ще остане без сърце и боговете ще извърнат лицата си от нас.

Императорът вдигна меча си и тръгна към гиганта в бялото и златото, който съсичаше поредния цурански благородник.

— Дано боговете разберат — промълви офицерът и удари Ичиндар по темето с плоското на меча си. Императорът рухна на земята и войсковият водач извика на войниците си:

— Императорът е ранен! Спасете го!

Войниците вдигнаха върховния владетел и го понесоха към машината.

 

 

Пъг и тримата му спътници видяха как северните части на кралската армия се стовариха върху стената от щитове. Скършиха се копия и западаха коне, закрещяха изпотъпкани под конските копита мъже. Стената все пак удържа и силите на Кралството се оттеглиха, за да се прегрупират за нова атака. Щурмът на Луам беше отбит и той заповяда да отстъпят, за да съчетае атаката си с тази от север. Елфите и джуджетата с Томас се бяха смесили с цураните на запад и им създаваха повече трудности, въпреки че и тях ги изтласкваха бавно.

След като конниците се отдръпнаха, вниманието на цураните се насочи срещу елфите и дребосъците и Мийчъм отбеляза:

— Ако елфите не се оттеглят, цураните ще ги надвият. — Все едно че го чуха, защото елфите и джуджетата започнаха да се изтеглят под прикритието на елфските стрелци.

— Това отстъпление е само от полза на цураните — каза Кълган и посочи пороя от цурански бойци, изливащ се през разлома. — Ако Луам не успее да стигне до машината в следващия щурм, цураните ще станат прекалено много.

— Може да ги спре само ако успее да постави стрелци при входа на разлома — отвърна Пъг. — Ако стрелят непрекъснато през него, това ще ги задържи достатъчно, за да се опитаме да го затворим.

— Не може ли да се унищожи? — извика Лаури. — Иначе рискът е огромен.

— Не знам дали силите ми са достатъчни. Но смятам, че е време да се опитаме.

Той понечи да пришпори коня си, но нечий глас зад гърба му извика:

— Не!

Всички се обърнаха и видяха облечена в кафяво фигура с тояга в ръка — там, където допреди миг нямаше жив човек.

— Дори твоите сили не стигат за тази задача, велики.

— Макрос! — възкликна Кълган.

Макрос се усмихна с горчива усмивка.

— Както ви предрекох, тук съм, когато нуждата е най-голяма и часът е съдбовен.

— Какво да правим? — попита Пъг.

— Аз ще затворя разлома, но имам нужда от помощта ви. — Той се обърна към Кълган. — Виждам, че все още държиш тоягата, която ти дадох. Добре. Слизайте от конете.

Пъг и Кълган скочиха на земята. Пъг беше забравил, че неизменната тояга в ръцете на Кълган е тази, която му беше дал Макрос. Макрос пристъпи и застана пред Кълган.

— Забий тоягата здраво в земята. — Обърна се и подаде тоягата, която държеше, на Пъг. — Тази е двойник на другата. Дръж я здраво и не я изпускай нито за миг, ако изобщо имаш намерение да оцелееш след тази непосилна задача. — Изгледа сблъсъка, вихрещ се недалече от тях. — Мигът ще настъпи скоро. Слушайте ме внимателно, защото времето изтича. — Погледна Пъг, после Кълган. — Когато всичко това свърши, ако разломът бъде унищожен, върнете се на моя остров. Там ще намерите обяснение за всичко, което се случи, макар че то може би няма напълно да ви задоволи. — На лицето му отново се появи горчива усмивка. — Кълган, ако изобщо държиш да видиш отново бившия си ученик, стискай тоягата с всичката сила, на която си способен. Дръж Пъг в ума си и не позволявай на тоягата да се откъсне от земята на Мидкемия. Разбра ли?

— А с теб какво ще стане? — попита Кълган.

Макрос отвърна рязко.

— Как ще оцелея си е моя грижа. Не се безпокойте за мен. Мястото ми в тази драма е точно толкова предопределено, колкото и вашето. Сега внимавайте.

Те отново насочиха вниманието си към битката. Северните части на кралската армия нападнаха и Луам и Томас заповядаха на хората си да се присъединят към атаката. Конниците връхлетяха отново срещу стените от щитове и редиците на цураните поддадоха. За миг кралската конница спечели надмощие и цуранският строй се огъна. Скоро обаче предимството на щурмуващите бе спряно от връхлитащите вълни пехотинци, които посичаха конете под ездачите или успяваха да ги свалят на земята, и равновесието се върна. Море от сражаващи се тела кипеше около машината. Нямаше ред и дисциплина. Мъжете вече се биеха, за да оцелеят, а не за някакво надмощие. Долината закънтя от дрънченето на метал върху твърдо дърво и броня от спечена кожа. Навсякъде, накъдето се обърнеха, се лееше кръв.

Макрос погледна Пъг и каза:

— Сега е часът. Тръгвай с мен.

Пъг закрачи след чародея в кафявия халат. Стискаше здраво тоягата на Макрос, повярвал в предупреждението на чародея, че в нея е единствената му надежда да оцелее след онова, което ги чакаше. Преминаха през гмежта на битката, сякаш ги пазеше някакъв дух покровител. На няколко пъти по някой войник се извръщаше към тях да им нанесе удар, но миг след това биваше въвлечен в схватка от друг. Конете бяха готови да ги стъпчат, след което възвиваха встрани в последния миг. Сякаш пред тях се разтваряше пътека и бързо се затваряше зад гърбовете им.

Преминаха и цуранската защита и се озоваха до машината. През нея продължаваха да се изсипват войници, които явно не ги виждаха. Макрос и Пъг се покачиха на площадката и Макрос стъпи в пустошта на разлома. Пъг пристъпи след него. Но вместо да се озоват в Келеуан, увиснаха в някакво безцветно пространство. Пъг изгуби всякакъв усет за посока. Мястото бе лишено от светлина, но не и тъмно, само с различни оттенъци на сиво. Пъг изведнъж осъзна, че е сам. Единствено звукът на туптящото му сърце го уверяваше, че все още съществува. Той промълви тихо:

— Макрос?

— Тук съм, Пъг.

— Не мога да те видя.

Чу се кикот.

— Не би могъл. Тук няма светлина. Това, което виждаш, е само смътна илюзия, плод на заклинанията ми, колкото да не останеш съвсем без усет. Без да си съзрял за това, дори прехвалената ти мощ не ще ти помогне да опазиш разсъдъка си тук, Пъг. Просто приеми, че човешкият ум е неподготвен да се справи с това място.

— Какво е това място?

— Това е мястото „между“. Тук боговете се сражаваха по време на Войните на хаоса и тук ние ще свършим своята работа.

— Хора загиват, Макрос. Трябва да побързаме.

— Тук времето не съществува, Пъг. Спрямо онези, които се бият, ние сме замръзнали в мига. Тук можем да си остареем и умрем, а на бойното поле няма да е минала и една секунда. Но въпреки това трябва да побързаме, не бива да се бавим. И все пак има някои неща, които първо трябва да ти кажа.

Въпреки че всичките му сетива се бунтуваха срещу сивата мътилка, обгръщаща го отвсякъде, и безтелесния глас, който като че ли идеше някъде съвсем отблизо, Пъг попита:

— Нали ти извърна прорива, когато дойде Странстващата и Врагът посегна да си отмъсти на народите на Цурануани? Този подвиг изискваше страхотна сила.

Отново чу кикота на чародея.

— Значи си спомняш тази малка подробност? Е, тогава бях по-млад. — Сякаш съобразил, че отговорът не е задоволителен, Макрос добави: — Онзи прорив беше дивашка работа, създаден бе от волите на онези, които стояха по кулите на Конгрегацията. Аз само го отклоних в друга посока, към друго място, за да осуетя замисъла на Врага, и то с голям риск. Докато този е под контрол, закотвен е здраво в Келеуан и се поддържа от машината. Това, което го удържа — многото изкусно вплетени заклинания, крепящи го в съзвучие с Мидкемия — ми пречи да го променя. Единственото, което мога да направя, е да го прекратя, но за това ми е нужна помощ. Преди да почнем обаче, искам да ти кажа следното: повечето неща ще ги разбереш след като стигнете на острова ми. Но едно ще те помоля да имаш наум, когато четеш посланието ми. Моля те, помни, че всичко, което направих, го направих, защото ми беше предопределено. Надявам се да ме помниш с добро.

Макар да не можеше да види чародея, Пъг усещаше близкото му присъствие. Той понечи да заговори, но бе прекъснат от гласа на Макрос.

— Когато свърша, използвай последната трошица енергия, която ти е останала, за да се върнеш с волята си при Кълган. Тази тояга ще ти помогне, но трябва да вложиш всичките си усилия в тази задача. Провалиш ли се, ще загинеш.

Това бе второто предупреждение на Макрос и за пръв път от години Пъг изпита смъртен страх.

— А ти?

— Погрижи се за себе си, Пъг. Аз си имам други грижи.

Последва някакво смътно усещане за промяна, сякаш тъканта на нищото около тях се усука.

— По моя команда трябва да развихриш силата си в цялата ярост — каза Макрос. — Онова, което направи на Имперските игри, бе само бледа сянка на това, което трябва да постигнеш сега.

— Ти знаеш и за това?

Отново се чу кикот.

— Бях там, макар мястото, на което седях, да беше много по-ниско от твоето. Трябва да призная, че беше доста впечатляващо. Дори и аз бих се позатруднил с предлагането на такова зрелище. Хайде, нямаме повече време. Изчакай командата ми, след което пусни цялата си сила да потече към мен.

Пъг не отвърна нищо. Усещаше невидимото присъствие на чародея. Отново почувства тръпката на промяната. Изведнъж грейна заслепяваща светлина, после се възцари мрак. Миг след това всичко наоколо изригна в лудешки порой от енергия, също като онова, което бе видял в процепа на Златния мост. Отвсякъде избухнаха ослепителните цветове на първични сили, които бе неспособен да разпознае.

— Хайде, Пъг! — изрева гласът на Макрос.

Пъг подчини цялата си воля на задачата. Пресегна се навътре, към най-дълбоките недра на естеството си, и извлече оттам всичко от магическата мощ, която бе придобил от двата свята. Сили, способни да срутят планини, да преместят речни корита и да сринат градове до основи — и всички тях той съсредоточи в едно. После сякаш отхвърляйки от себе си нещо болезнено и неудържимо, насочи цялата тази енергия натам, където усещаше, че е чародеят. И тези сили изригнаха в невъобразим, безумен взрив, а най-първичната тъкан на времето и пространството възропта срещу тях. Пъг усети как тя се гърчи и огъва около него, сякаш цялата вселена се напрегна да отхвърли нашествието. Последва внезапно облекчение и всичко се стопи.

Пъг усети, че се носи сред абсолютен мрак. Рееше се вцепенен, без усещане за цялост, без мисъл. Умът му беше безсилен да приеме онова, което изпитваше, и той за малко щеше да изгуби съзнание. Усети, че пръстите му се отпускат и тоягата започва да се изплъзва от ръката му. Стисна я в спазъм, продиктуван от слепия инстинкт. После усети леко подръпване. Умът му се съпротивляваше на смразяващата чернота, която се мъчеше да го погълне, и той се помъчи да си спомни нещо. Около него ставаше все по-студено и той усети, че дробовете му горят, останали без въздух. Отново се опита да си спомни нещо, но то не идваше. После отново усети подръпването и някакъв слаб, но познат глас стигна до него много отблизо.

— Кълган? — промълви той немощно и се остави на тъмнината да го завладее.

 

 

Цуранският войскови водач се надигна и се огледа. Ужасният взрив, съпроводил разрушаването на пространствения мост и избил стотици цурани, не бе помогнал особено и на силите на Кралството. Наоколо цареше пълен хаос. Но онези, които бяха оцелели, продължаваха битката.

Нямаше почти никаква надежда, след като Келеуан се оказа откъснат от тях, нито за помощ, нито за безопасно отстъпление. Все пак броят им беше почти колкото на враговете и все още имаха шанс да спечелят. За разрушения разлом можеха да се тревожат и по-късно.

Изведнъж звуците на битката секнаха — войските на Кралството се оттегляха. Войсковият командир се огледа и след като не видя офицер с по-висок ранг, закрещя заповеди да се подготвят срещу нова атака.

Войските на Кралството бавно се прегрупираха, но не нападнаха, а застанаха на позиции срещу цураните.

Напрежението растеше. Войсковият командир заповяда да му издигнат платформа и четирима цурани събраха щитовете си и го вдигнаха на тях. Очите му се разшириха.

— Имат подкрепления.

И наистина, далече на юг се виждаха прииждащите колони на силите от Южния проход.

Вик от другата страна го накара да се обърне и да погледне на север. Редиците на кралската пехота настъпваха през дърветата. Той отново се обърна на юг и присви очи. Успя да различи в мъглявината на хоризонта безбройната пехота, която следваше конницата. Офицерът заповяда да свалят импровизираната площадка и заместникът му го попита:

— Какво става?

— Цялата им армия е на бойното поле. — Той преглътна. Обичайното цуранско безстрастие пред лицето на врага се беше скършило. — Майко на всички богове! Трябва да са поне тридесет хиляди.

— Тогава ще им дадем битка, достойна за балада, преди да умрем — каза помощник-командирът.

Войсковият командир се огледа. Войниците му бяха изтощени, всеки втори беше ранен. А от кралските армии се бяха сражавали едва една трета. Цели двадесет хиляди отпочинали войници се приближаваха срещу четирите хиляди цурани, половината от които не бяха способни на съпротива.

Войсковият командир поклати глава.

— Битка няма да има. Отрязани сме от дома, може би завинаги. Няма смисъл.

Той пристъпи покрай слисания си помощник, премина стената от щитове, вдигна ръце над главата си в знак за примирие и бавно закрачи към Луам, с боязън пред мига, в който щеше да се окаже първият цурански офицер в живата памет на Империята, предал войските си на врага. Само след няколко минути застана пред принца, свали шлема си и коленичи.

После вдигна очи към високия златокос принц и каза:

— Лорд Луам. На вашата милост поверявам подчинените си. Ще приемете ли нашето поражение?

Луам кимна.

— Да, Касуми. Ще приема вашето поражение.

 

 

Тъмнина. После — сгъстяваща се сивота. Пъг едва успя да отвори натежалите си клепачи. Над него се беше надвесило познатото лице на Кълган.

Старият му учител се усмихна широко.

— Радвам се, че те виждам отново сред нас. Не знаехме дали си жив. Тялото ти беше съвсем студено. Можеш ли да се изправиш?

Мийчъм, който бе коленичил до Пъг, му помогна да седне. Пъг усети, че студът напуска крайниците му, яркото слънце полека стопли тялото му. Поседя вкочанен, после отрони:

— Мисля, че ще живея.

Още докато го изричаше, усети, че силите му се възвръщат. След малко усети, че може да стане, изправи се и огледа струпаните армии на Кралството.

— Какво стана?

— Проривът е унищожен и цураните, които останаха, се предадоха — каза Лаури. — Войната свърши.

Пъг се чувстваше толкова изтощен, че не можа да изпита нищо. Взря се в лицата на приятелите си и видя дълбокото облекчение в очите им. Кълган изведнъж го прегърна и го притисна до гърдите си.

— Ти рискува живота си, за да се сложи край на това безумие. Тази победа е толкова твоя, колкото на всеки друг.

— Макрос сложи край на войната. Той върна ли се?

— Не. Само ти, и веднага след като се появи, и двете тояги изчезнаха. От него няма никаква следа.

— И сега какво?

— Май няма да е зле да идете при Луам — каза Мийчъм. — Там, изглежда, става някаква бъркотия.

Лаури и Кълган подкрепиха Пъг, защото все още беше изтощен, и се приближиха до Луам, Арута и Касуми и струпалите се около тях благородници. Отвъд поляната се виждаха приближаващите се елфи и джуджета, със северните сили на Кралството зад тях.

Пъг се изненада, като видя по-големия син на Шинцаваи, защото предполагаше, че се е завърнал в Келеуан. Изглеждаше съвсем отпаднал духом, отпуснал рамене, без оръжие и шлем и с наведена глава.

Пъг насочи вниманието си към елфите и джуджетата. В челото вървяха четирима. Двамата той позна бързо — Долган и Калин. С тях беше и още едно джудже, което не познаваше. Едва когато четвъртият се приближи съвсем и застана до принца, Пъг осъзна, че снажният войн в белия табард и златната броня е приятелят му от детинство. Загледа го онемял, смаян от промяната в Томас — приятелят му бе станал още по-висок и приличаше колкото на човек, толкова и на елф.

Луам беше твърде изтощен, за да се гневи, така че само погледна Бойния вожд на Елвандар и го попита кротко:

— Кое те накара да атакуваш, Томас?

— Цураните извадиха оръжия, Луам — отвърна принц-консортът на елфите. — Бяха готови да щурмуват павилиона. Вие не видяхте ли?

Въпреки умората си Луам повиши тон.

— Видях само как твоята чет нападна мирната среща. Нищо нередно не видях от страна на цураните.

Касуми вдигна глава.

— Ваше височество, честна дума, ние извадихме оръжия едва след като тези ни нападнаха. — Той посочи войската на Томас.

Луам отново се обърна към Томас.

— Аз не ви ли известих, че ще има примирие и ще се сключи мир?

— Ами да — отвърна Долган, — и аз бях там, когато чародеят донесе вестта.

— Чародей ли? — каза Луам, обърна се и извика: — Лаури! Я ела да те питам нещо.

Лаури пристъпи.

— Ваше височество?

— Ти отнесе ли вестта на кралицата на елфите, както ти наредих?

— Честна дума. Говорих лично с кралицата.

Томас изгледа Луам в очите, вирнал непокорно брадичка.

— А аз пък се заклевам, че никога не съм виждал този човек. Макрос ни извести, че цураните подготвят вероломство.

Кълган и Пъг пристъпиха напред.

— Ваше височество — каза Кълган, — ако в това нещо е намесена ръката на чародея, а тя, изглежда, е намесена във всичко напоследък, тогава най-добре ще е да се опитаме да разгадаем тази мистерия на спокойствие.

Луам още кипеше, но Арута му каза:

— Хайде, остави. Ще се оправим с тази бъркотия в лагера.

Луам кимна.

— Връщаме се в лагера. — Наследникът се извърна към Брукал и каза: — Осигурете подходящ ескорт за пленниците и ги доведете. — После погледна Томас. — С теб също бих искал да се видим в шатрата ми, щом се върнем. Много неща имаме да си изясним. — Томас се съгласи, въпреки че не изглеждаше особено доволен. Луам извика: — Връщаме се в лагера веднага. Предайте заповедта.

Офицерите препуснаха към отрядите си да отнесат заповедта. Томас се обърна и видя застаналия до него непознат. Вгледа се в усмихнатото му лице, а Долган му каза:

— Сляп ли си бе, момче? Не можеш ли да познаеш приятеля си от детството?

Изтощеният магьосник пристъпи към него и Томас го изгледа.

— Пъг? — промълви той тихо. После протегна ръце и прегърна изгубения си някога побратим. — Пъг!

Двамата останаха прегърнати и смълчани сред шумотевицата на оттеглящите се армии, със сълзи по лицата. Кълган ги потупа по раменете.

— Хайде, трябва да тръгваме. Много неща имаме да си говорим и слава на боговете, разполагаме с предостатъчно време.

 

 

Веселието в лагера беше в разгара си. След повече от девет години войниците на Кралството знаеха, че утре няма повече да рискуват живота си. Песни кънтяха около лагерните огньове и смях се лееше от всички страни. Повечето от тях не се и сещаха за ранените, лежащи в палатките под грижите на жреците, както и че някои от тях няма да доживеят, за да видят първия мирен ден и да вкусят плода на победата. Празнуващите съзнаваха само, че са сред живите, и това ги опияняваше. По-късно щеше да остане време да скърбят за изгубените си другари. Сега пиеха за живота.

Обстановката в шатрата на Луам беше далеч по-потискаща. Докато вървяха, Кълган бе обмислил и съпоставил случилото се през деня. Когато стигнаха до шатрата на принца, магьосникът на Крудий вече си бе съставил груба картина на случилото се. Сега тъкмо довършваше описанието си пред събралите се вътре.

— Следователно по всичко личи — каза Кълган, — че Макрос е възнамерявал този пространствен процеп да бъде затворен. Всичко показва, че за да го постигне, е приложил ужасно двуличие.

— Все още не мога да разбера какво го е подтикнало да предприеме толкова тежки мерки — каза Луам. — Днешният конфликт струваше живота на две хиляди души.

— Подозирам, че ще можем да намерим отговора на този и на други въпроси едва когато отидем на неговия остров — каза Пъг. — Дотогава не мисля, че ще можем да стигнем дори до някакво разумно предположение.

Луам въздъхна и се обърна към Томас.

— Поне се убедих, че си постъпил честно. Доволен съм. Трудно щеше да ми е да си представя, че си виновен за тази касапница.

Томас вдигна чашата си с вино и отпи.

— Аз също съм доволен, че нямаме причина за разногласия. Макар че от всичко това ми е крайно неприятно.

— Както и на нас — откликнаха Хартом и Долган.

— Изглежда, всички неволно сме участвали в някаква схема на Черния — каза Калин. — Вероятно е точно така, както казва Пъг, и ще разберем истината на Острова на чародея, но аз поне съм отвратен от тази кървава история.

Луам погледна седящия вдървено Касуми. Погледът на цуранина бе зареян, сякаш той изобщо не забелязваше какво става около него.

— Касуми — каза Луам, — какво да правя с теб и с хората ти?

Щом споменаха името му, погледът на Касуми се избистри, той вдигна глава и отвърна:

— Ваше височество, знам доста за вашите обичаи, защото Лаури ме научи на много неща. Но аз все пак съм цуранин. На нашата земя офицерите ги осъждат на смърт, а войниците стават роби. Нямам представа как е прието да се постъпва с военнопленниците във вашия свят.

Тонът му беше равен, без никакво чувство. Луам понечи да заговори, но Пъг му махна с ръка и той млъкна. Магьосникът искаше да каже нещо.

— Касуми?

— Да, велики?

Томас се изненада от титлата, но си замълча. Докато се връщаха в лагера, двамата приятели бяха имали време да си разкажат само накратко как е минал животът им през тези години.

— Какво щяхте да направите, ако не се бяхте предали на милостта на принца?

— Щяхме да се сражаваме до смърт, велики.

Пъг кимна.

— Разбирам. Значи виновен си за това, че си опазил живота на близо четири хиляди свои хора? И поне на още хиляда войници на Кралството?

— Живях сред вашите хора, велики. Изглежда, съм забравил цуранското си възпитание. Донесох безчестие на своя дом. Когато принцът избие хората ми, ще го помоля за позволение да сложа край на живота си, макар че той едва ли ще ме удостои с такава чест.

Брукал и останалите се слисаха от думите му. Луам не издаде външно чувствата си, а само каза:

— Никакъв позор не си си навлякъл. На никаква кауза нямаше да помогнете, ако бяхте загинали. Тя престана да съществува, когато проривът бе унищожен.

— Такъв е нашият обичай — отвърна Касуми.

— Вече не — каза Луам. — Вашето отечество сега е тук, защото друго нямате. Според това, което казаха Кълган и Пъг за тези проходи в пространството, едва ли някога ще можете да се завърнете на Цурануани. Вие ще останете тук и намерението ми е това да бъде от полза за всички.

Смътна искрица надежда светна в очите на Касуми. Наследникът се обърна към лорд Брукал и каза:

— Милорд херцог Ябонски. Как преценявате вие цуранските бойци?

Старият херцог се усмихна.

— Сред най-добрите, които съм виждал. — Касуми като че ли поизправи рамене, възгордян от похвалата. — По свирепост не отстъпват на Тъмното братство, но нравът им е далеч по-благороден. Дисциплинирани са като кешийските бойци-псета и са издръжливи като наталийски щурмоваци. Като цяло, несъмнено са превъзходни бойци.

— Една такава армия би ли гарантирала допълнителна сигурност по неспокойните ни северни граници?

Брукал се усмихна.

— Ламътският гарнизон пострада най-тежко във войната. Едно такова подкрепление би било неоценимо.

Граф Ламътски потвърди думите на херцога и Луам се обърна към Касуми.

— Все още ли ще държиш да сложиш край на живота си, ако твоите мъже могат да останат свободни хора и войници?

— Как е възможно това, ваше височество?

— Ако ти и твоите хора се закълнете във вярност към короната, ще ви поставя под командването на граф Ламътски. Ще бъдете свободни хора и граждани и ще ви се възложи да охранявате нашата северна граница срещу враговете на човешкия род, обитаващи Северните земи.

Касуми не знаеше какво да отговори. Лаури пристъпи към него и му каза:

— Това не е позор.

Лицето на Касуми се отпусна от искрено облекчение.

— Приемам и съм сигурен, че и хората ми ще го приемат. — Помълча и добави: — Дойдохме като почетна охрана за императора. Според това, което чух тук, явно сме били използвани от този чародей като всички останали. Не бих позволил да се пролива повече кръв заради него. Благодаря ви, ваше височество.

— Смятам, че едно рицар-капитанство ще бъде подходящо за водач на близо четири хиляди души — каза лорд Вандрос. — Съгласен ли сте, милорд? — Брукал кимна и Вандрос продължи: — Елате, капитане. Трябва да поговорим за новото ви назначение.

Касуми стана, поклони се на Луам и излезе с граф Ламътски. Арута докосна брат си по рамото. Луам извърна глава и принцът му каза:

— Достатъчно с държавните дела. Време е да отпразнуваме края на войната.

Луам се усмихна.

— Вярно. — Обърна се към Пъг. — Вещер, я изтичай да доведеш милата си съпруга и чудесния си син. Искам да замирише малко на къща и семейство наоколо.

Томас озадачено погледна Пъг.

— Жена? Син? Това пък какво е?

Пъг се засмя.

— Много има за разправяне. Ще седнем и ще си поговорим, чакай да си доведа семейството.

Запъти се към шатрата си. Катала разказваше приказка на Уилям. Момчето скочи и се затича към него, защото не го бяха виждали след завръщането му. Беше изпратил един войник да им съобщи, че е добре, но е зает при принца.

— Катала, Луам иска да дойдеш при нас за пиршеството.

Уилям дръпна черния халат на баща си.

— И аз искам, тате.

Пъг вдигна момчето си.

— Че къде без теб, сине?

 

 

Празненството в шатрата вървеше много по-кротко от онова, което се вихреше навън. Все пак Лаури им достави удоволствие с баладите си, а и всички изпитваха радостна възбуда от това, че мирът най-сетне е настъпил. Храната си беше скромна, от оскъдното лагерно продоволствие, както и преди, но кой знае защо, им се стори по-вкусна. Обилното количество вино също допринесе за празничното настроение.

Луам седеше с чаша вино в ръка. Останалите се бяха улисали в тих разговор. Наследникът се беше малко понапил, но никой не го упрекна за това, защото бе изстрадал много през последния месец. Кълган, Тъли и Арута, които го познаваха най-добре, разбираха, че Луам си мисли за баща си, който сега можеше да седи сред тях, ако не беше една случайна цуранска стрела. При цялата тази отговорност, първо за войната, след това за наследството, което бе стоварено на раменете му, Луам не бе намерил време за скръб и едва сега усещаше загубата с цялата й тежест.

Тъли се изправи и изрече високо:

— Уморен съм, ваше височество. Позволете да се оттегля.

Луам се усмихна на стария си учител.

— Разбира се. Лека нощ, Тъли.

Останалите в шатрата бързо последваха примера и поискаха позволение от Наследника. Пъг и семейството му останаха за малко пред шатрата с Калин и Томас.

Приятелите от детството бяха прекарали вечерта, разказвайки си за последните девет години. Пъг бе проявил интерес към вълшебството на Властелините на драконите, както и Кълган. Бяха пожелали да посетят някой ден Залата на дракона. Долган беше намекнал, че може и да ги заведе, ако решат да предприемат това пътешествие.

Събудилото се за нов живот приятелство сияеше от очите на двамата млади мъже, макар да разбираха, че вече не е същото, защото и у двамата бяха настъпили много и големи промени. Това се подчертаваше колкото от драконовата ризница и черния халат, толкова и от присъствието на Катала и Уилям.

За Катала джуджетата и елфите се бяха оказали смайващи — колкото до Уилям, за него всичко се беше оказало смайващо и сега той спеше кротко в прегръдката на майка си. За Томас тя не знаеше какво да реши. В много отношения той й приличаше на Калин, но въпреки това доста приличаше на другите мъже из лагера.

Томас изгледа заспалото момче.

— Прилича на майка си, но има нещо много дяволито в него, което не знам защо ми напомня за едно друго момче, което познавах.

Пъг се усмихна.

— Неговият живот ще е по-спокоен, надявам се.

Арута излезе от шатрата на брат си и застана до двете момчета, които бяха яздили с него до рудниците на Мак Мордайн Кадал преди толкова години.

— Навярно не бива да го казвам, но преди години — когато за пръв път дойдохте на гости при баща ми, Калин — две момчета бяха подслушани, докато се боричкаха на една кола със сено — каза принцът.

Томас и Пъг го погледнаха неразбиращо.

— Не помните, нали? — каза Арута. — Един русоляв кльощав момък седеше върху гърдите на едно по-ниско момче и му обещаваше, че един ден ще стане велик воин и ще го приемат с почести в Елвандар.

Пъг и Томас се разсмяха.

— Спомням си — каза Пъг.

— А другият обеща, че ще стане най-великият магьосник в Кралството.

— Може би Уилям също ще осъществи един ден мечтите си — каза Катала.

Арута й се усмихна с шеговит блясък в очите.

— В такъв случай го пази. Доста си побъбрихме с него преди да заспи и той ми каза, че като порасне, ще стане джудже. — Всички се разсмяха, освен Катала, която за миг погледна разтревожено личицето на детето си, след което и тя се засмя.

Арута и Калин им пожелаха лека нощ и Томас каза:

— Аз също ще си лягам.

— Ще дойдеш ли в Риланон с нас? — попита Пъг.

— Не, не мога. Искам да съм с дамата на сърцето си. Но когато ни се роди детето, трябва да ни дойдете на гости, защото ще вдигнем голям празник. — Те приеха поканата и Томас каза: — На заранта тръгваме към дома. Джуджетата ще се върнат по селата си, защото там ги чака много работа. Твърде дълго се задържаха далеч от семействата си. А и след връщането на чука на Толин се говори, че ще има съгласие да провъзгласят Долган за крал на Запада. — Той сниши глас и добави: — Макар че старият ми приятел най-вероятно ще използва въпросния чук по главата на първото джудже, което открито предложи това в негово присъствие. — Томас сложи ръка на рамото на Пъг и каза: — Добре е, че преживяхме всичко това. Дори в дълбините на странната ми лудост никога не забравях за теб.

— И аз никога не забравях за теб, Томас.

— Когато разкриете тази загадка на Острова на чародея, надявам се, че ще ме известиш.

Пъг обеща. Прегърнаха се, пожелаха си довиждане и Томас се отдалечи, но после спря и се обърна, с момчешки блясък в очите.

— Все пак бих искал да присъствам, когато отново се срещнеш с Карлайн, със съпруга и рожба в ръцете.

Пъг се изчерви, защото си представи бъдещата среща със смесени чувства. Махна с ръка на отдалечаващия се Томас, обърна се и видя, че Катала го гледа. Със съвсем спокоен и много премерен тон тя каза:

— Коя е тази Карлайн?

 

 

— Мислех, че си легнал вече. Уморен си — каза Арута, когато влезе при брат си.

— Имах нужда от малко време да помисля, Арута. Не ми оставаше време да остана сам, а трябваше да събера мислите си. — Гласът му беше уморен и тревожен.

Арута седна до брат си.

— За какво?

— Тази война, татко, ти, аз… — Помисли си и за Мартин. — И други неща… Арута, не знам дали мога да бъда крал.

Арута леко повдигна вежди.

— Едва ли имаш голям избор, Луам. Ти ще бъдеш кралят, така че се постарай да се възползваш от това.

— Мога да откажа короната в полза на брат си — бавно отвърна Луам, — тъй както Ерланд я отказа в полза на Родрик.

— И каква хубава каша се забърка. Ако искаш гражданска война, това ще бъде най-добрият начин да я получиш. Кралството не може да си позволи спорове в Съвета на лордовете. Твърде много рани има да се лекуват между Изтока и Запада. А Ги дьо Батира все още си разиграва коня.

Луам въздъхна.

— От теб щеше да се получи по-добър крал, Арута.

Арута се засмя.

— От мен? Аз още не мога да се примиря с перспективата да стана принц на Крондор. Виж какво, Луам, като бяхме момчета, ти завиждах за обичта, която толкова бързо печелеше. Хората винаги предпочитаха теб пред мен. Когато пораснах, разбрах, че не е защото не ме харесват; просто в теб има нещо, което привлича доверието и обичта на хората. Това качество е много подходящо за един крал. Никога не съм ти завиждал затова, че ще наследиш баща ни като херцог, нито пък сега ти завиждам за короната. Веднъж си бях помислил, че може би трябва да отделя време след войната да попътувам, но сега това ще е невъзможно, защото трябва да управлявам в Крондор. Така че не си и мисли да прехвърлиш това допълнително бреме на цялото кралство на мен. Не бих го поел.

— И все пак от теб щеше да излезе по-добър крал.

Арута изгледа брат си скептично.

— Може би, но все пак кралят ще бъдеш ти и очаквам да останеш крал още доста време. — Протегна се и стана. — Ще си лягам. Денят беше дълъг и труден. — Стигнаха до входа на шатрата и той каза: — Зарежи съмненията си, Луам. Ти ще бъдеш добър владетел. С Калдрик за свой съветник, както и останалите — Кълган, Тъли и Пъг, ще ни поведеш към градеж.

— Арута, преди да си отидеш… — Арута зачака и Луам се реши. — Искам да отидеш с Кълган и Пъг на Острова на чародея. Ти вече си бил веднъж там и… Бих искал да получа преценката ти за онова, което ще намерите там. — Арута понечи да възрази, но Луам го прекъсна. — Зная, че искаш да отидеш в Крондор, но това ще ти отнеме само няколко дни. Ще ти останат дванадесет дни да стигнеш в Риланон за коронацията и ще имаш достатъчно време да се присъединиш към нас.

Арута отново понечи да възрази, но после се усмихна криво и отстъпи.

— Повярвай в себе си, Луам. След като аз няма да поема короната, остава на теб. — И на излизане от шатрата добави със смях: — А нямаме друг брат, който да я поиска.

Луам остана сам. Отпи от виното, отново въздъхна тежко и промълви:

— Има още един, Арута, и дано боговете ми помогнат да реша как е най-редно да постъпя.