Реймънд Фийст
Магьосник (30)

Глава 28
Пратеничество

Войските стояха притихнали. Дълги колони мъже очакваха реда си да преминат през разлома към Мидкемия. Наоколо обикаляха командири и присъствието им бе достатъчно, за да осигури железен ред в строя. Лаури, под маската и халата на Червен жрец, бе впечатлен от дисциплината, която присъствието на тези офицери внушаваше сред бойците. Твърде чужд бе за него цуранският кодекс на честта, според който заповедите се изпълняваха безпрекословно.

Двамата с Касуми се придвижиха бързо покрай колоната към първия батальон зад онзи, който току-що навлизаше в цепнатината на пространството. Лаури подгъна колене и се присви, за да прикрие впечатляващия си ръст. Както се бяха надявали, повечето войници извръщаха очи от зловещата фигура на подминаващия ги Червен жрец.

Когато стигнаха до челото на колоната, Касуми влезе в строя. По-младият му брат, назначен за щурмови водач на тази офанзива, привидно не обърна внимание на закъснялата поява на командира си, нито на пристигналия с него жрец на Туракаму.

След сякаш безкрайно проточилото се очакване дойде командата и те пристъпиха напред сред треперливото сияние на „вселенската пустош“, бележещо прохода между двата свята. Последва мигновен взрив от светлини, замайване и те се озоваха под лек мидкемийски дъжд. Пелени от влага, която не бе нищо повече от гъста мъгла, ги обгърнаха и цуранските воини, привикнали на знойния си климат, се загърнаха в наметалата си.

Посрещащият ги офицер размени няколко думи с Касуми и войската получи заповед да се придвижи на определено разстояние на североизток и да вдигне лагер. След това Касуми и Хокану трябваше да се явят и да докладват за пристигането си в шатрата на Властелина на войната, предназначена за заседания. Самият Властелин на войната се беше върнал в Кентосани, Свещения град, за да се подготви за Имперските игри, но неговият заместник трябваше да им укаже задълженията и отговорностите до неговото завръщане.

Те бързо се придвижиха към фронтовата линия и започнаха да вдигат стана. След като командирската шатра бе вдигната, Лаури и братята Шинцаваи се пъхнаха вътре. Докато развързваха вързопите с мидкемийските дрехи и снаряжение, Касуми каза:

— Веднага щом се върнем от срещата си със заместника на Властелина, ще се нахраним. Тази нощ ще предвождаме патрул в нашия район и ще се опитаме да се промъкнем през предните редици. — Касуми погледна брат си. — След като заминем, ти поемаш отговорността да прикриеш заминаването ни за колкото може по-дълго. Стане ли някакво сражение, можеш да заявиш, че сме отвлечени от врага.

Хокану се съгласи.

— Да отидем да докладваме веднага.

Касуми се обърна към Лаури.

— А ти стой вътре. Не бива да рискуваме. Ти си най-високият проклет жрец, когото съм виждал.

Лаури кимна, седна на възглавниците и зачака.

 

 

Патрулът напредваше бавно. Дъждът беше спрял, но захладня и Лаури едва потисна тръпките. Годините, прекарани в горещия климат на Келеуан, му бяха отнели способността да пренебрегва студа. Зачуди се как ли ще реагират новите войски на Цурануани, щом падне първият сняг. Най-вероятно с външно безразличие, все едно какво щяха да изпитат. Един цурански войн никога не можеше да си позволи да издаде смущението си пред нещо толкова незначително като втвърдена вода, падаща от небето.

Избраха Северния проход, защото той извеждаше към по-широкия фронт и там беше по-малко вероятно да ги забележат, докато преминават през предните редици. Стигнаха началото на прохода и постът ги пропусна. След като се озоваха извън долината, свърнаха малко по на изток, отколкото бе възложено на патрула им.

Отвъд ниските хълмове и рехавите горички минаваше пътят от Ламът за Зюн. След като оставеха патрула, Лаури и Касуми щяха да потеглят към Зюн, да купят коне и да тръгнат с тях на изток. С малко късмет, щяха да стигнат Крондор за две седмици. Там щяха да сменят конете и да поемат за Саладор, където щяха да потърсят някой кораб за Риланон.

Единственото препятствие между тях и пътя към Зюн беше голямата част от войската на Кралството. Ако бъдеха засечени от кралски патрул, щяха да се опитат да се представят за пътници, които са били пленени от цураните и са се измъкнали. Никой нямаше да вземе Лаури за цуранин, а Касуми владееше речта на Кралството толкова съвършено, че лесно можеше да мине за кралски поданик от Долината на сънищата; в тази гранична зона с Велики Кеш се говореха няколко езика, така че лекият акцент на Касуми щеше да е обясним.

Сега патрулът се придвижваше бързо. Лаури тичаше до Касуми, удивен от издръжливостта на войниците. Те не показваха признаци на умора, но той я усещаше. Стигнаха до една широка поляна и Хокану даде знак да спрат и каза:

— Оттук нататък не би трябвало да срещаме повече цурански войници. Да се надяваме заради вас да не срещаме и кралски войски. Преобличайте се.

Лаури и Касуми бързо се преоблякоха и взеха приготвените торби с продоволствие. После приклекнаха в храсталака и загледаха как патрулът прекосява поляната.

И изведнъж от дърветата отляво изскочиха конници, всички с плетени ризници и изцяло покрити с шлемове глави, и атакуваха изненаданите цурани.

Цураните успяха само да оформят груб фронт за отбрана пред връхлитащите ездачи. Конско цвилене и човешки викове изпълниха въздуха.

Лаури докосна рамото на Касуми и му даде знак да побягнат надясно. Беше очевидно, че цуранският офицер едва се сдържа да не се присъедини към хората си. Лаури обаче го стисна за рамото и го дръпна.

 

 

Следващият ден завари двама пътници, вече на широкия път към Зюн. И двамата бяха облекли вълнени ризи, панталони и наметала. По-внимателният оглед на нечие опитно око щеше да забележи, че тъканта всъщност не е съвсем вълна, а някакво подобие. Коланите и ботушите им бяха направени от изсушена кожа на нийдра, наподобяваща мидкемийската. Но кройката им беше мидкемийска, също както и мечовете, които носеха на коланите си.

Единият явно беше странстващ певец, тъй като носеше лютня, преметната на гърба му. Другият по-скоро приличаше на волнонаемник. Случайният наблюдател едва ли щеше да отгатне произхода им и едва ли щеше да се досети, че двамата стражници носят на дъното на торбите си по една кесия, пълна със скъпоценни камъни.

По пътя ги подмина поел на север отряд лека кавалерия и Лаури каза:

— Откакто бях тук за последен път, нещата са се променили. Онези мъже от засадата в гората бяха кралски крондорски копиеносци, а тези, дето току-що минаха, носеха цветовете на Квесторско око. Тук като че ли са се струпали всички сили от армиите на Запада. Като че ли нещо се носи във въздуха. Може би по някакъв начин са се досетили за плана на вашия Властелин на войната за решителна офанзива?

— Не знам. Каквото и да става, нещата, изглежда, не са толкова стабилни, както ни се струваше у дома. Съюзите са много неустойчиви след смъртта на Владетеля на Минванаби и издигането на нови сили във Великата игра. Властелинът на войната, изглежда, е по-обезпокоен, отколкото смяташе баща ми. А и съсредоточаването на тези войски тук ме кара да мисля, че победата на Властелина едва ли ще бъде извоювана толкова лесно. — След малко Касуми добави: — Надявам се, че Хокану е оцелял. — За пръв път от вчера спомена за брат си. Лаури не можа да измисли какво да му отвърне.

 

 

Два дни по-късно Лаури, бивш менестрел от Тир-Сог, и Кенет, наемник от Долината на сънищата, седяха в хана „Зеления котарак“ в град Зюн. И двамата се хранеха с вълчи апетит, защото през последните два дни бяха преживявали с войнишките си дажби — питки от едро смляно зърно и сухи плодове.

Лаури бе похабил повече от час в пазарене с един доста съмнителен прекупвач на скъпоценни камъни за цената на няколко от по-дребните камъчета. Беше се примирил с една трета от действителната им стойност и после обясни:

— Ако смята, че са крадени, няма да задава много въпроси.

— Защо не му продаде всичките? — попита го Касуми.

— Баща ти ни е дал толкова, че можем да преживеем с тях в охолство до края на живота си. Съмнявам се дали всички прекупвачи в Зюн могат да съберат златото, необходимо, за да ги платят. Ще продаваме по малко по пътя. Освен това те тежат по-малко от златото.

Двамата привършиха с храната и напуснаха. Касуми едва се сдържаше да не се захласва по толкова многото метални изделия, които виждаше навсякъде — количества, които щяха да струват несметни богатства на Келеуан. Само цената на храната им в сребро можеше да осигури издръжката на едно цуранско семейство за цяла година.

Тръгнаха по една от оживените търговски улици, водеща към източната порта. Бяха им казали, че недалече от нея можели да намерят един почтен търговец на коне, който щял да им продаде животни на приемлива цена. Скоро го намериха — кльощав тип с клюнест нос, казваше се Брин. Лаури похаби близо час в пазарене за два от по-добрите му коня. Накрая търговецът ги продаде, изразявайки загрижеността си дали ще могат да спят спокойно нощем, след като са измамили един почтен човек и са го лишили от парите, които му трябвали, за да изхрани гладуващите си дечица.

Когато преминаха портите и поеха по пътя за Илит, Касуми рече:

— Много от нещата на вашата земя ми изглеждат странни, но докато се пазареше с търговеца, си спомних за дома. Нашите търговци са много по-учтиви и не повишават гласовете си така, но инак е същото. Всички имат гладуващи дечица.

Лаури се засмя и пришпори коня си. Скоро градът се скри от погледите им.

 

 

На юг от Квесторско око ги подминаха още войски — този път редовна кралска пехота и помощни части, които се тътреха пеш, докато командирите им яздеха. Лаури и Касуми бяха спрели встрани от пътя за почивка, когато колоната започна да се точи покрай тях. Воинът се загледа с преценяващо око. Облечените в червени униформи войници маршируваха в стегнати редици, но дори и по-раздърпаните тиловаци все пак поддържаха известен ред. Обозът се движеше също в приличен ред, опитните колари караха впряговете на равни интервали. Когато отминаха, Касуми каза:

— Тези войници са по-добри от всичко, което съм виждал досега на земята ви, Лаури. Ония в червеното изглеждат професионалисти. Маршируват добре. А и другите, изглежда, имат опит, въпреки опърпания си вид.

Лаури кимна.

— Познавам флага им. Това е гарнизонът на Шамата, в Долината на сънищата. Често са се сражавали с войниците-псета на Кеш и имат опита на ветерани. Другите бяха помощни части: наемници от Долината. Нищо не струват… но и те доста ще затруднят сънародниците ти.

Отново поеха на път и скоро, след като пътят прехвърли хълмовете на Квесторско око, пред очите им се появи Горчивото море. Лаури дръпна юздите на коня си и се загледа към морето.

— Какво има? — попита Касуми.

Лаури заслони очи.

— Кораби! Цяла флота е поела на север.

Касуми също забеляза белите точици по морската синева и попита:

— Накъде са тръгнали?

— Илит е единственото по-голямо пристанище на север оттук. Сигурно прекарват подкрепления за войната.

Двамата продължиха пътя си, усетили, че трябва да се бърза. Всичко, което виждаха, подсказваше, че мащабите на войната растат, и колкото повече се бавеха, толкова по-труден щеше да е успехът на мисията им.

 

 

След две седмици стигнаха северната порта на Крондор. Неколцината стражи, облечени в черно и златно, ги изгледаха подозрително. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуят, Лаури каза:

— Това не са цветовете на принца. Над Крондор се вее знамето на Батира.

— Това какво означава?

— Не знам. Но мисля, че знам едно място, където можем да разберем. — Продължиха през няколко улици, със складове и търговски постройки от двете страни. До ушите им стигаше шумът от пристанището, само през няколко улици. Иначе кварталът беше притихнал.

— Странно — отбеляза Лаури. — Тази част от града обикновено е най-оживената по това време на деня.

Касуми се огледа, без да знае какво точно очаква да види. Мидкемийските градове, в сравнение с тези на Империята, изглеждаха малки и мръсни. И все пак наистина имаше нещо странно в липсата на каквато и да било човешка дейност наоколо. И Зюн, както и Илит, гъмжаха от войскари, търговци и граждани през деня, въпреки че бяха по-малки градове от Крондор. Той изпита смътно безпокойство.

Навлязоха в някакъв квартал, по-занемарен и от този със складовете. Тук улиците бяха тесни, с притиснали ги от двете страни четири и пететажни здания. Малцината минувачи — търговци и жени, тръгнали по пазар — се движеха тихо и забързано. Накъдето и да обърнеха очи ездачите, виждаха предпазливи и недоверчиви лица.

Лаури отведе Касуми до една порта, зад която се виждаше горната част на триетажна сграда, наведе се от седлото и дръпна въженцето на камбанката.

Миг след това прозорчето на вратата се плъзна настрани, от дупката надникнаха две очи и един глас каза:

— Какво търсите?

Лаури отвърна рязко:

— Лукас, ти ли си? Какво става тук, че пътниците не могат да влязат?

Очите се разшириха и прозорчето се затръшна. Вратата се отвори със скърцане и мъжът отстъпи назад, за да я разтвори широко.

— Лаури, мошенико! — избоботи той. — Минаха пет… не, цели шест години.

Влязоха и Лаури се стъписа от вида на хана. Конюшнята отстрани се беше порутила. Срещу портата пред главния вход висеше табела, изобразяваща с избледнелите си цветове пъстроцветен папагал, разперил криле. Чуха как вратата се затвори зад тях.

Лукас, висок и мършав човек с побеляла коса, каза:

— Ще трябва сами да разседлаете конете си. Сам съм и трябва да се върна в гостилницата, та гостите ми да не окрадат всичко. Ще ви видя с приятеля ти вътре и ще поговорим.

Обърна се и двамата останаха да се оправят сами с конете си.

— Много от това, което става тук, ми е непонятно — каза Лаури. — „Пъстрият папагал“ никога не е бил изискано място, но беше една от по-добрите пивници в Бедняшкия квартал. — Той изтри със стиска сено гърба на коня си. — Ако изобщо може да се намери място, където да научим какво става в Крондор, то е това. А и едно от нещата, които съм научил през пътуванията си из Кралството, е, че когато стражите на портите гледат пътниците с подозрение, е време да се покриеш някъде, където е малко вероятно да дойдат. В Бедняшкия квартал бързо може да ти клъцнат гърлото, но тук рядко ще срещнеш градска стража. А ако все пак дойдат, човекът, който се е опитал да ти клъцне гърлото, по-скоро ще те скрие, докато си отидат.

— И чак после ще се опита да ти клъцне гърлото, така ли?

Лаури се засмя.

— Бързо схващаш.

След като се погрижиха за конете, двамата взеха седлата и дисагите си и влязоха в хана. Озоваха се в смътно осветена гостилница с дълъг тезгях на задната стена. Вляво имаше голяма камина, а вдясно — стълбище към горните етажи. Повечето маси в помещението бяха празни, посетители имаше само около две. Гостите изгледаха набързо новодошлите и отново се върнаха към пиенето и тихия си разговор.

Лаури и Касуми отидоха до тезгяха, пуснаха багажа в краката си и Лаури попита:

— Кешийско вино да ти се намира?

— Имам малко, но е скъпо — отвърна Лукас. — Откакто белята започна, търговията с Кеш замря.

Лаури изгледа ханджията, сякаш да претегли цената.

— Два ейла тогава.

Лукас наля две халби ейл и каза:

— Радвам се, че те виждам, Лаури. Нежният ти глас ми липсваше.

— Последния път не ми каза същото — отвърна Лаури. — Доколкото си спомням, го оприличи на съскане на котарак, готвещ се за бой.

Двамата се изкикотиха.

— Толкова мрачни станаха нещата тук, че съм се размекнал по хора, които може да се нарекат верни приятели — рече Лукас. — Малко останахме. — И погледна многозначително към Касуми.

— Това е Кенет, мой верен приятел, Лукас — каза Лаури.

Лукас изгледа продължително цуранина, след което се усмихна.

— Препоръката на Лаури има тежест за мен. Е, добре дошли. — Протегна му ръка и Касуми се здрависа според кралския обичай.

— Добре сте заварили.

Лукас се понамръщи от акцента му.

— Чужденец ли си?

— От Долината на сънищата — отвърна Касуми.

— От кралската част — добави Лаури.

Лукас изгледа боеца и сви рамене:

— Все едно. За мен няма значение, но се пазете. Времената са смутни и хората никак не си падат по непознати. Внимавайте с кого говорите, носят се слухове, че кешийските псета са готови отново да ударят на север, а като те гледам, приличаш на кешиец.

Преди Касуми да успее да отвърне нещо, Лаури се намеси:

— Значи неприятностите са с Кеш, така ли?

Лукас поклати глава.

— Как да ти кажа… Слуховете по пазара са повече, отколкото пришките по лицето на просяк. — Той сниши глас. — Преди две седмици дойдоха търговци с вестта, че империята на Велики Кеш е повела боеве на юг, за да покорят отново бившите си васали в Конфедерацията. Така че засега нещата може да останат спокойни. Те разбраха колко безумно е да откриеш два фронта преди повече от сто години, когато изгубиха цяла Босания, без при това да успеят да надвият Конфедерацията.

— От дълго време сме на път и не сме чували почти никакви вести — каза Лаури. — Защо над Крондор е вдигнато знамето на Батира?

Лукас бързо огледа помещението. Пиещите на двете маси като че ли не обръщаха внимание на разговора край тезгяха, но ханджията им махна с ръка да мълчат.

— Елате да ви дам стая — каза той високо. Лаури и Касуми малко се изненадаха, но вдигнаха вещите си и без повече приказки последваха Лукас по стълбището.

Той ги отведе в една стаичка с две легла и умивалник, затвори вратата и каза:

— Лаури, вярвам ти и затова няма да те разпитвам, но разбери, че нещата тук много са се променили от предишното ти идване. Дори в Бедняшкия квартал гъмжи от уши на вицекраля. Батира държи града под ботуша си и само глупак може да говори, без да се интересува кой ще го чуе.

Лукас седна на едно от леглата, а Лаури и Касуми приседнаха срещу него. Лукас продължи:

— Когато Батира пристигна в Крондор, донесе кралска заповед, провъзгласяваща го за управител на Крондор, с всички права на вицекрал. Принц Ерланд и семейството му бяха затворени в палата, въпреки че Ги нарича това „почетна охрана“. След това Ги се нахвърли върху града. Рекрутиращи отряди нахлуха по крайбрежните квартали и много от мъжете сега плават във флотата на лорд Исуп, без жените и дечицата им да знаят какво е станало с татенцето. Оттогава всеки, който каже нещо против вицекраля или краля, просто изчезва, защото Ги си има тайна полиция, която подслушва зад всяка врата в града.

— Данъците растат всяка година, за да се покрият разходите за войната, търговията секва, освен за онези, които продават на войската, а на тях плащат с разписки, които не струват пукната пара — продължи ханджията. — Трудни времена, а вицекралят не прави нищо да ги облекчи. Храната не стига, а и парите не стигат, за да се плати малкото, което може да се намери. Много от фермерите изгубиха имотите си заради непосилния данък и сега земята стои занемарена, защото няма кой да я оре и сее. Затова селяците се скитат в немотия по улиците на града и населението расте. Повечето младежи ги завлякоха във войската или флотата. Внимавайте да не ви заловят стражите, все едно по каква причина, или да не ви спипат рекрутиращите.

— Но все пак — добави с усмивка Лукас, — нещата малко взеха да се пооправят, откакто в Крондор дойде принц Арута.

— Синът на Боррик? Той е в града? — възкликна Лаури.

Очите на Лукас блеснаха от доволство.

— Вече не. — Отново се изкикоти. — Принцът взе, че доплава в Крондор по никое време. Трябва да е минал през Тъмните проливи посред зима, представяте ли си? — И той им разказа набързо за бягството на Арута и Анита.

— В Крудий ли се върнаха? — попита Лаури.

Лукас кимна.

— Преди седмица дойде търговец от Карс, пълен с новини за това-онова. Едно от нещата, които чул, беше, че цураните са се размърдали край Джонрил и че принцът на Крудий бил готов да се притече на помощ, ако потрябва. Така че трябва да се е върнал там.

— Ги сигурно се е пръснал от яд при тази новина.

Усмивката на Лукас се стопи.

— И още как. Беше хвърлил принц Ерланд в тъмницата, за да измъкне съгласието му да се ожени за Анита. След като чу за бягството й, го задържа там. Сигурно си е мислил, че момичето ще предпочете да се върне, вместо да остави баща си да гние във влажната килия, но сбърка. Сега се говори, че принцът е на път да умре от студа. Точно затова градът е в този потрес. Никой не знае какво ще стане, ако принцът умре. Хората го обичаха и може да настъпят бъркотии. — Лаури го изгледа с ням въпрос. — Чак бунт — едва ли — отвърна Лукас. — Твърде сме обезкуражени. Но току-виж на вечерна проверка се окаже, че неколцина от стражите липсват, ще последват неуредици със снабдяването на гарнизона и двореца, и други подобни. А и не бих искал да бъда на мястото на данъчния на вицекраля, когато го пратят в Бедняшкия квартал.

Лаури се замисли над чутото.

— Ние сме тръгнали на изток. Какво е положението по пътищата?

Лукас поклати глава.

— Все още има движение. Минете ли Тъмно поле, неприятностите ще са по-малко, мисля. Чуваме, че работите на изток са си почти като преди. Все пак на ваше място бих пътувал предпазливо.

— Трудно ли ще е да напуснем града? — попита Касуми.

— Северната порта все още е най-добрият изход. Както обикновено, там не пазят много усърдно. Срещу скромна сума Шегаджиите ще ви помогнат да се измъкнете.

— Шегаджиите ли? — възкликна воинът.

Лукас повдигна вежди учуден.

— Забравих, че си от далече. Гилдията на крадците. Те все още държат Бедняшкия квартал под контрола си и Върлината все още има влияние над търговците и изкупчиите, особено около пристанището. Кварталът със складовете е вторият им дом след Бедняшкия. Те могат да ви измъкнат, ако срещнете неприятности при портата.

— Това ще го запомня, Лукас — каза Лаури. — А семейството ти къде е? Не ги виждам.

Лукас някак се сви.

— Жена ми почина, Лаури, от треската миналата година. Синовете ми и двамата са във войската. От година почти никакви вести нямам от тях. Последния път, когато получих писмо, бяха на север с Боррик и Брукал. В града е пълно с ветерани от войната. Можете да ги видите навсякъде. Кой с отрязан крайник, кой — сляп. Жалка гледка. — Очите му се зареяха някъде надалеч. — Дано само момчетата ми да не свършат така.

Лаури и Касуми не отвърнаха нищо. Лукас се съвзе от унеса.

— Трябва да се върна долу. Вечерята ще е готова след малко, макар че е далече от онова, което поднасях на гостите преди. — Докато се обръщаше към вратата, ханджията подхвърли: — Ако поискате да се свържете с Шегаджиите, кажете ми.

След като той излезе, Касуми каза:

— Трудно е човек да види родината ти, Лаури, и да продължи да смята, че войната носи слава.

Лаури само кимна.

 

 

Складът беше тъмен и влажен. И празен — ако се изключеха Лаури, Касуми и двата им свежи коня. Бяха отседнали в „Пъстрия папагал“ предната нощ и бяха закупили новите коне на много висока цена, след което се бяха опитали да напуснат града. Когато стигнаха до градските порти, ги спря отделение на стражата на Батира. След като се разбра, че стражите едва ли ще ги пуснат, без да им създадат неприятности, Лаури и Касуми успяха да се отскубнат от тях с лудо препускане из града. Изплъзнали се бяха на преследвачите си в лабиринта на Бедняшкия квартал и се бяха върнали в „Пъстрия папагал“. Лукас бе известил Върлината и сега двамата чакаха някой крадец да дойде и да ги изведе от града.

Някой подсвирна с уста и Лаури и Касуми мигновено стиснаха дръжките на мечовете си. Чу се писклив кикот и отгоре скочи дребничка фигура. В тъмното беше трудно да се види откъде точно скочи фигурата, но Лаури предположи, че гостът им се е крил дълго време по гредите под тавана.

Непознатият пристъпи към тях и на смътната светлина двамата видяха, че е момче, не повече от тринадесетгодишно.

— При Мамчето има веселба — каза то.

— И ще си прекараме добре — отговори Лаури.

— Значи вие сте пътниците.

— А ти ли си водачът? — възкликна Касуми, без да крие изненадата си.

Момчето отвърна с явно самохвалство:

— А как иначе? Лично Джими Ръчицата ще ви изведе. По-добър водач в града няма да намерите.

— И какво правим сега? — попита Лаури.

— Първо уреждаме плащането. По сто суверена за всеки.

Без да възрази, Лаури извади няколко по-дребни камъчета и му ги връчи.

— Тия ще стигнат ли?

Момчето отиде до вратата на склада и я открехна леко, за да проникне лъч лунна светлина. Огледа камъните с опитно око и се върна при двамата бегълци.

— Става. Срещу още сто можете да получите това. — И им подаде къс пергамент.

Лаури го взе, но на смътната светлина не можа да прочете написаното.

— Какво е това?

Джими се изкиска.

— Кралски декрет, разрешаващ на приносителя му да пътува свободно по кралските пътища.

— Истински ли е? — попита трубадурът.

— Честна дума. Лично го измъкнах тая заран от един търговец от Лъдланд. Валиден е за още един месец.

— Готово — каза Лаури и подаде на момчето още един камък.

След като скъпоценните камъни се озоваха на сигурно в кесията на малкия крадец, той каза:

— Скоро ще чуем „хахо-хихо“ при портите. Момчетата ще изиграят малък маскарад за стражите. Щом стражите се разкарат, се промъкваме.

Върна се до вратата и надзърна навън мълчаливо. Докато чакаха, Касуми прошепна:

— Можем ли да му вярваме?

— Не, но нямаме избор. Ако Върлината реши, че му е по-изгодно да ни предаде, ще го направи. Но Шегаджиите не обичат много стражите, а сега — по-малко от всякога, поне според Лукас, така че едва ли. Все пак бъди нащрек.

Времето се проточи тягостно, после изведнъж отвън се чуха викове. Джими подаде сигнал с рязко изсвирване и от другата страна на улицата му отвърнаха.

— Време е — каза момчето и излезе през вратата.

Лаури и Касуми поведоха конете си след него.

— Следвайте ме отблизо и бързо — каза им малкият водач и тръгна напред.

Завиха покрай една от сградите и се озоваха пред северната порта. Там се вихреше някаква свада, много от боричкащите се мъже приличаха на моряци от кейовете. Стражите полагаха усилия да възстановят реда, но щом отблъснеха някой от участниците в уличния бой, друг налиташе от околните сенки и се включваше. След няколко минути всички стражи при портата се смесиха с биещите се и Джими каза:

— Сега!

Забързаха в сенките, тропотът на конските копита бе заглушаван от шума на уличната битка. Когато се добраха до портата, видяха, че един страж все пак е останал от другата й страна.

Лаури сграбчи Джими за рамото.

— Ще трябва да го премахнем.

— Не — отвърна Джими. — Ако се извади оръжие, стражите ще оставят тази малка веселба като пожар в бардак. Оставете го на мене.

Джими скочи напред, затича се към часовия и когато той вдигна копието пред гърдите си и извика: „Стой!“, го срита здраво в крака над ботуша.

— Ах ти, малък негодник! — изрева мъжът.

Джими му се изплези и се затича към кейовете. Стражът се втурна да го догони и двамата пътници се промушиха през портата. След като се озоваха извън града, бързо се метнаха на седлата и препуснаха. Докато се отдалечаваха от Крондор, още чуваха шума от свадата.

 

 

Отдъхнаха един ден в Тъмно поле, в един хан в градчето под замъка. Два дни бяха изкарали по хълмовете и конете им трябваше да отпочинат преди да поемат дългия път през степите до Малаково средище. В града беше спокойно и нищо интересно не се случи, докато не се отвори вратата на хана и не влезе мръсен човек, в кафяв халат. Мъжът бе стар, приведен от годините и изтънял като сух клон. Ханджията вдигна очи от халбите, които бършеше, и каза:

— Какво търсиш тук?

Старецът промълви тихо:

— Моля ви, господине, малко храна.

— Можеш ли да платиш?

— Мога да изрека заклинания, които да предпазят хана ви от гадини, ако са ви нападнали плъхове. Може би…

— Махай се! Нямам храна за просяци и магьосници. Вън! И само да ми пресечеш млякото, ще насъскам кучетата си по теб!

Магьосникът се огледа. Лаури се пресегна през масата и докосна Касуми по рамото. Цуранският му произход се издаваше с нескритата изненада пред това, което виждаха очите му. Пред него стоеше чародей, с когото се държаха толкова мизерно, колкото окаяно беше облеклото му. Докосването го накара да се съвземе. Магьосникът бавно се обърна и излезе.

Лаури скочи, отиде до тезгяха, плесна няколко монети пред ханджията и каза:

— Бързо. Парче сушено месо, самун хляб и мях вино.

Ханджията го погледна изненадано, но монетите на тезгяха бързо го накараха да изпълни поръчката. Когато поръчаните неща се озоваха на тезгяха, Лаури ги награби, спря се колкото да вземе парче сирене от едно блюдо, и се затича към вратата. Касуми се изуми не по-малко от ханджията.

Лаури огледа пътя и видя стареца — отдалечаваше се, като се подпираше на тоягата си. Затича се след него и щом го настигна, каза:

— Извинете, но бях в кръчмата преди малко и… — Подаде му храната и мяха.

Видя как гордостта в очите на стария мъж се стопи.

— Защо го правиш, трубадуре?

— Имам един приятел, който също е магьосник — отвърна Лаури. — Много скъп приятел. Някога той ми стори добро и… като отплата.

Магьосникът прие обяснението му и взе храната. Докато се мъчеше да я напъха в дрипавата си торба, Лаури пъхна в празната му кесия няколко скъпоценни камъка. Щяха да му осигурят прилична храна до края на дните му, стига да живееше скромно.

— Как се казва този магьосник? Може би го познавам.

— Миламбер.

Старецът поклати глава.

— Не съм го чувал. Къде живее?

Лаури извърна очи на запад, където слънцето се спускаше зад хълмовете. И промълви с трепет:

— Далече оттук, приятелю. Много, много далече.

 

 

Лаури и Касуми стояха на палубата, загледани в приближаващите се кули на Риланон.

— Приказен град — промълви доскорошният цурански командир. — Не толкова голям като градовете у дома, но толкова различен. И всички тези каменни кули, и цветовете на знамената, веещи се над тях… Като град от легендите.

— Странно — отвърна Лаури. — Двамата с Пъг изпитахме същото, когато за пръв път видяхме Джамар. Предполагам, че е просто защото са толкова различни.

И двамата бяха облечени в най-фините дрехи, които можеха да се купят в Саладор, защото искаха да изглеждат прилично в двора и знаеха, че едва ли ще ги допуснат до краля, ако приличат на прости скитници.

Капитанът заповяда да смъкнат последните платна и миг по-късно корабът се плъзна покрай кейовете.

Скоро двамата спътници слязоха по стълбата и поеха през града. Риланон, прочутата древна столица на Островното кралство, се възправяше наоколо им в пищните си цветове, ярко грейнали на слънчевата светлина, но по улиците и пазарите се долавяше подмолно напрежение. Където и да минеха, хората си шепнеха приглушено, сякаш се бояха, че някой може да ги подслуша, и дори уличните търговци като че ли предлагаха стоката си някак обезсърчено.

Беше почти пладне и без да си търсят стаи, те се запътиха направо към палата. Когато стигнаха до главните порти, един офицер в пурпур и злато от Кралската дворцова гвардия ги спря да ги разпита по каква работа идат.

Лаури отвърна:

— Нося много важни послания за краля, във връзка с войната.

Офицерът се замисли. Бяха достатъчно добре облечени и не приличаха на обичайните безумци, идещи с мрачни пророчества за злочеста орис, нито на пророци на някоя неназована още вяра, но от друга страна, не бяха и официални придворни лица, нито армейски вестоносци. Накрая реши да постъпи като повечето военни във всички държави и във всички времена: да ги предаде на по-висшето началство.

Един гвардеец ги придружи до кабинета на помощника на кралския канцлер. Тук се наложи да чакат половин час, докато чиновникът намери време да ги приеме. Влязоха в кабинета и се озоваха пред стюарда на кралския двор — нисък и самодоволен мъж с издадено напред коремче, чиято реч бе придружена с хронично хъхрене.

— Какво търсят тук двамата господа? — запита ги той, давайки ясно да се разбере, че не ги цени високо.

— Носим вести за краля във връзка с войната — отговори Лаури.

— Охо? — изсумтя чиновникът. — И защо тези документи, донесения или каквото и да е не са доставени с обичайната военна поща?

Касуми, явно обезсърчен от чакането, след като най-сетне бяха стигнали в двореца, каза:

— Искаме да поговорим с някой, който може да ни заведе при краля.

Чиновникът се ядоса и викна:

— Аз съм барон Грей! Аз съм този, с когото ще говорите! И като нищо ей сега ще наредя на стражата да ви изхвърли на улицата. Негово величество не може да бъде притесняван от всеки шарлатан, който се опита да получи аудиенция. Аз съм този, който заповядва тук!

Касуми пристъпи напред, сграбчи го за яката и изръмжа:

— А аз съм Касуми, от рода Шинцаваи. Баща ми е Камацу, владетелят на Шинцаваи и боен главатар на клана Канацаваи. И ще се срещна с вашия крал!

Лорд Грей пребледня и се задърпа в паника да се отскубне от ръката на Касуми. Беше толкова потресен както от чутото, така и от нечуваната грубост, с която се отнасяха към него, че от устата му не можа да излезе и една дума и той само закима, докато Касуми не го пусна.

— Кралският канцлер ще бъде уведомен… веднага — успя да каже лорд Грей и тръгна към вратата. Лаури се зачуди дали няма да повика стражите, решил, че двамата са луди. Но каквото и да си беше помислил мъжът, поведението на Касуми, изглежда, го бе убедило, че става нещо наистина важно, защото след няколко минути в стаята влезе мъж на почтена възраст.

— Какво има? — попита кратко новодошлият.

— Ваша светлост — отвърна лорд Грей, — мисля, че трябва да поговорите с тези двамата и да прецените дали Негово величество трябва да се види с тях.

Мъжът огледа двамата непознати и каза:

— Аз съм херцог Калдрик, кралският канцлер. По каква причина искате да се видите с Негово величество.

— Нося послание от императора на Цурануани — отвърна Касуми.

 

 

Кралят седеше под платнен навес на една тераса с изглед към залива. Долу, точно под двореца, течеше бърза река, част от първоначалната защита, въпреки че отдавна не служеше за преграден ров. Над реката се издигаха изящни мостове, по които минаваха десетки хора.

Крал Родрик седеше, привидно заслушан в думите на Касуми, който излагаше в подробности мирното послание на императора, и си играеше небрежно с една златна топка.

След като Касуми свърши, кралят дълго мълча, сякаш премисляше чутото. Касуми подаде на херцог Калдрик сноп документи и след още миг мълчание добави:

— Предложенията на императора са изложени в тези писма подробно, ваше величество, ако пожелаете да ги проучите на спокойствие. Ще изчакам вашето благоволение, за да върна отговора ви.

Родрик продължи да мълчи и струпаните наоколо придворни се спогледаха изнервено. Накрая кралят рече:

— Винаги ме досмешава, като гледам оттук дребните си поданици, забързани из града като мравки. Винаги съм се чудел какво ли си мислят, докато живеят дребния си животец там долу. — Той се обгърна и изгледа двамата пратеници. — Знаете ли, мога по всяко време да заповядам да се отнеме животът на някой от тях. Ей така, просто си избирам някого от тази тераса и казвам на стражите си: „Виждате ли ей онзи, със синята шапка? Хванете го и му отсечете главата.“ И те ще го направят. Щото съм крал.

Лаури усети студени тръпки по гърба си. Беше по-лошо от всичко, което си бе представял. Кралят все едно не бе чул нищо от онова, което му бе съобщено.

— Ако се провалим, един от нас трябва да съобщи на баща ми — тихо каза Касуми на цурански.

Кралят рязко вдигна глава, очите му се разшириха и той заговори с треперещ глас:

— Какво каза? — Гласът му се извиси. — Никой не може да шепне тук! — Лицето му се сгърчи в налудничава гримаса. — Все си шепнат нещо тези изменници. Но аз ги знам кои са и всички ще ми паднат на колене! Оня предател Керъс падна ли ми на колене преди да го обеся? Падна. И семейството му щях да избеся, ако не бяха избягали в Кеш. — След което изгледа Касуми. — А вие не ме подвеждайте с тези глупости и така наречените ви „писма“. И последният глупак ще ви познае под маските. Вие сте шпиони!

Пребледнял, херцог Калдрик се опита да успокои краля. Неколцината стражи, които стояха наблизо, запристъпваха от крак на крак, притеснени от това, което чуваха.

Кралят блъсна херцога настрани. Гласът му стана почти истеричен.

— Вие сте долни агенти на онзи предател Боррик. Той и чичо ми заговорничат да ми отнемат трона. Но аз сложих край на това. Чичо ми Ерланд е мъртъв… — Замълча за миг, като че ли объркан. — Не, исках да кажа, болен. Ето защо верният ми херцог Ги бе изпратен да управлява в Крондор, докато възлюбленият ми чичо се оправи… — Погледът му сякаш се проясни за миг, след което той каза: — Не се чувствам добре. Моля да ме извините. Ще поговоря отново с вас утре. — Стана от креслото си, направи една крачка, след което се обърна и изгледа Лаури и Касуми. — Та за какво искахте да се срещнете с мен? Ах, да, мирът. Да, това е добре. Тази война е нещо ужасно. Трябва да й сложим край, за да мога да се върна към строителството.

Един от пажовете хвана краля под ръка и го изведе, а кралският канцлер се обърна към Касуми и Лаури и каза:

— Последвайте ме и не казвайте нищо.

Поведе ги бързо през двореца и спря пред една стая с двама стражи пред вратата. Единият им отвори и те влязоха. Озоваха се в спалня с две широки легла и маса със столове в ъгъла.

— Идвате в много лош момент — каза канцлерът. — Нашият крал е, както несъмнено сте разбрали, болен човек и се боя, че няма да се оправи. Надявам се, че утре ще може да разбере посланието ви по-добре. Моля, останете тук, докато ви извикат. Храна ще ви донесат.

Пристъпи до вратата и преди да излезе им каза:

— До утре.

 

 

През нощта ги разбуди вик. Лаури бързо стана и отиде до прозореца. Надникна през завесите и видя някаква фигура на терасата долу. По нощен халат, крал Родрик стоеше с меч в ръката и сочеше към храстите. Лаури отвори прозореца, а Касуми застана до него. Чуха отдолу виковете на краля:

— Убийци! Дойдоха най-сетне!

Разтичаха се стражи и затърсиха из храстите, неколцина пажове отведоха врещящия крал в спалнята му.

— Всъщност боговете са го докоснали — каза Касуми. — Изглежда, наистина са намразили страната ви.

— Боя се, приятелю Касуми, че боговете нямат нищо общо с тази работа — отвърна Лаури. — Най-добре ще е да се опитаме да се измъкнем оттук. Имам лошото чувство, че Негово кралско величество не е в подходяща форма за тънкостите на мирните преговори. Мисля, че е най-добре да се отправим на юг и да поговорим с херцог Боррик.

— А той ще може ли да прекрати войната, този херцог?

Лаури отиде до стола, на който беше сложил дрехите си, вдигна туниката си и каза:

— Надявам се. Щом лордовете тук могат да гледат какви ги върши кралят, без нищо да предприемат, гражданската война ще дойде скоро. По-добре да прекратим една война, преди да е започнала друга. Дано само бързо намерим кораб. Ако кралят заповяда да затворят пристанището, сме в капана. Плаването е дълго.

Докато събираха вещите си, вратата се отвори и влезе кралският канцлер, който изобщо не се изненада, като ги видя станали и съвсем облечени.

— Добре — каза възрастният мъж и побърза да затвори вратата. — Има разум в главите ви, както се надявах. Кралят е заповядал да ви убият.

Лаури го изгледа невярващо.

— Той ни смята за шпиони?

Херцог Калдрик седна на един от столовете до масата. Лицето му беше посърнало.

— Знае ли човек какво си мисли Негово величество напоследък? Малцина сме тези, които все още се опитваме да удържаме все по-налудничавите му импулси, но от ден на ден става все по-трудно. Тази негова болест е ужасна. Преди години беше необуздан човек, вярно, но имаше и някакво проникновение в замислите му, някаква налудничава гениалност, която можеше да превърне тази страна в най-великата държава на Мидкемия. Напоследък обаче мнозина в двора просто се възползват от него, като използват страховете му, за да осъществят собствените си планове. Боя се, че скоро и аз ще бъда дамгосан като предател и ще бъда убит като другите.

Касуми закопча колана на меча си.

— Но защо стоите тук, ваша светлост? Ако това е вярно, защо не дойдете с нас при херцог Боррик?

Херцогът погледна големия син на Шинцаваи.

— Аз съм благородник на Кралството и той е моят крал. Длъжен съм да направя каквото мога, за да го предпазя да не навреди на Кралството, дори с цената на живота си, но не мога да вдигна ръка срещу него, нито да подкрепя онези, които ще го направят. Не знам как са нещата на твоя свят, цуранино, но аз трябва да остана тук. Той е моят крал.

Касуми кимна.

— Разбирам. На ваше място щях да направя същото. Вие сте смел човек, херцог Калдрик.

Херцогът се изправи.

— Аз съм само един уморен човек. Кралят изпи силна напитка от ръката ми. От друг не пие, бои се да не го отровят. Поръчах на дворцовия лекар да сложи нещо приспивателно. Не знам дали ще си спомня за посещението ви, но бъдете сигурни, че все някой ще му го припомни, ако не утре, то вдругиден. Така че не се помайвайте. Идете право при лорд Боррик и му кажете какво се случи.

— Принц Ерланд наистина ли е мъртъв? — попита Лаури.

— Да. Новината дойде преди седмица. Разклатеното му здраве не е издържало на студа в тъмницата. Сега наследник на трона е Боррик. Родрик така и не се ожени. Страхът му от другите е твърде дълбок. Съдбата на Кралството е в ръцете на Боррик. Кажете му го.

Преди да отвори вратата, херцогът каза:

— Предайте му също, че най-вероятно ще съм мъртъв, ако реши да дойде в Риланон. И по-добре, защото иначе ще трябва да застана срещу всеки, който посегне към кралското знаме.

Преди Лаури и Касуми да успеят да отвърнат нещо, той отвори вратата. Двамата стражи стояха отвън и той им заповяда да придружат пратениците до пристанището.

— „Кралска лястовица“ е на котва в залива. Предайте това на капитана. — Той връчи на Лаури къс хартия. — Кралско пълномощие, което му нарежда да ви закара до Саладор. — Извади втори документ. — И още едно, с което се нарежда на армиите на Кралството да ви съдействат по пътя.

Стиснаха си ръцете за сбогом и двамата пратеници тръгнаха след стражите по коридора. Докато се отдалечаваха, Лаури погледна през рамо към Калдрик. Старият херцог стоеше със смъкнати рамене, уморен, с лице, набръчкано от тревога и скръб, а също и от страх. Лаури си помисли, че нищо на света не може да го накара да размени мястото си с него.

 

 

Конете се бяха запенили. Ездачите ги шибаха нагоре по хълма. Съвсем малко оставаше до края на пътя им към лорд Боррик, започнал преди месец. „Кралска лястовица“ бързо ги бе пренесла до Саладор, откъдето веднага бяха потеглили на запад. Малко бяха спали по пътя, купуваха свежи коне или ги подменяха, когато бе възможно, от конните патрули с помощта на кралското пълномощие, дадено им от Калдрик. Лаури не беше сигурен, но му се струваше, че са изминали разстоянието за рекордно кратко време.

На няколко пъти след като напуснаха Зюн, бяха спирани от войници, но всеки път показваха пълномощното на канцлера и ги пропускаха. Сега приближаваха лагера на херцога.

Цуранският Властелин на войната бе разгърнал решителната си офанзива. Кралските сили бяха удържали в продължение на седмица, но след това под натиска на десет хиляди свежи цурански бойци отбраната им се бе пропукала. Битката бе продължила три дни, яростна и кървава, и накрая кралската войска бе изтласкана от позициите си пред Северния проход.

Сега елфите и джуджетата, както и замъците по Далечния бряг, бяха откъснати от главните сили на кралската армия. Прекъсната беше всякаква връзка, защото гълъбите, използвани за донесения, бяха избити при унищожаването на стария лагер. Съдбата на останалите фронтове беше неизвестна.

Армиите на Запада се прегрупираха и Лаури и Касуми изгубиха доста време, докато намерят щабния лагер. Докато яздеха към командния пункт, виждаха навсякъде белезите на горчивото поражение. Настъпил бе най-лошият обрат на войната за Кралството. Накъдето и да се обърнеха, виждаха ранени или болни, а и онези, по чиито тела нямаше рани, изглеждаха отчаяни.

Един гвардейски сержант огледа пълномощното им и нареди на един гвардеец да ги заведе до шатрата на херцога. Стигнаха до широката командирска шатра, един лакей пое конете им, а гвардеецът влезе вътре. Миг след това от шатрата излезе висок младеж с руса брада, облечен в табарда на Крудий. Зад него се появи едър мъж с посивяла брада — магьосник, ако се съдеше по облеклото му — и още един, едър, с груб белег през лицето. Лаури се зачуди дали не са старите приятели на Пъг, за които той му беше разказвал, но бързо съсредоточи вниманието си върху младия офицер, който пристъпи към него, и каза:

— Нося съобщение за лорд Боррик.

Младият мъж се усмихна горчиво и каза:

— Можете да го предадете на мен. Аз съм Луам, синът му.

— Моите уважения, ваше височество, но трябва да говоря с херцога лично — отвърна Лаури. — Така ми нареди херцог Калдрик.

При споменаването на името на кралския канцлер Луам се спогледа със спътниците си, след което вдигна платнището на шатрата. Лаури и Касуми влязоха и другите ги последваха. Вътре имаше жалък горящ мангал и голяма маса с карти по нея. Луам ги отведе до друга част на огромната палатка, дръпна една завеса и видяха един мъж, лежащ на постеля.

Беше висок, с тъмна, леко прошарена коса. Лицето му беше изпито, без капка кръв, устните му бяха посинели. Дишаше хрипливо и спеше. Беше завит с чисти завивки, но под отворената яка се виждаха дебели превръзки.

Още един мъж влезе в шатрата и Луам пусна завесата. Стар, с почти побеляла грива, той все още се държеше изправен, с изпънати широки рамене. Новодошлият тихо попита:

— Какво има?

— Тези мъже носят послания за татко от Калдрик — отвърна Луам.

Старият воин протегна ръка.

— Дайте ги на мен.

След като Лаури се поколеба, мъжът избоботи ядосано:

— По дяволите, човече, аз съм Брукал. Боррик е ранен и аз командвам армиите на Запада.

— Посланието не е писмено, ваша милост — отвърна Лаури. — Херцог Калдрик ми каза да ви представя спътника си. Това е Касуми от Шинцаваи, пратеник на императора на Цурануани, който носи предложение за мир до краля.

— Ще има ли мир най-сетне? — попита Луам.

Лаури поклати глава.

— За съжаление, не. Херцогът също ми каза да ви предам следното: кралят е полудял, а херцог дьо Батира е убил принц Ерланд. Той се бои, че само лорд Боррик може да спаси Кралството.

Новините видимо потресоха Брукал. Той се обърна към Луам и заговори тихо:

— Сега вече знаем, че слуховете са верни. Ерланд наистина е бил пленник на Ги. Ерланд мъртъв! Не мога да го повярвам. — Разтърси глава да се съвземе и продължи: — Луам, зная, че сега всичките ти мисли са насочени към баща ти, но трябва да помислиш за следното: баща ти скоро ще издъхне и ти скоро ще станеш херцогът на Крудий. И след като Ерланд е мъртъв, ти също така ще бъдеш наследникът на трона по рождено право.

Брукал тежко седна на един от столовете край масата с картите.

— Тежко бреме ще падне на плещите ти, Луам, но останалите от Запада ще обърнат очи към теб да ги поведеш, както някога очакваха да направи баща ти. Ако изобщо е съществувала някога обич между двете владения, сега тя е изопната до скършване, след като Ги е заел трона на Крондор. Сега за всички е ясно, че Батира иска да стане крал, защото на лудия Родрик не може да се позволи да остане на трона. — Твърдият му поглед прикова Луам. — Скоро трябва да решиш какво да правим ние от Запада. Кажеш ли, вдигаме гражданска война.