Сутринта станах рано, доста преди уговорения с йербатерото час. Не ми бяха необходими кой знае какви усилия, за да се приготвя. Не бях предприел пътуването си „по американски“. Цялото си имущество бях побрал в един малък куфар, чието съдържание побързах да прехвърля по тялото и в джобовете си. Празния куфар подарих на келнера, а дрехите, които носих предишния ден, дадох на прислужника. Увити в кожа на масата лежаха няколко ризи, носни кърпи и други необходими дреболии. Бях готов за тръгване. Платих си сметката. Заедно с куфара келнерът получи и малък бакшиш. Той беше швейцарец и изглеждаше много мълчалив. Но моят подарък му развърза езика. Щом разбра, че се каня да предприема пътуването на кон в същата компания, той ме поздрави за благоразумието ми да предпочета именно този начин на придвижване. Разказа ми каква ужасна картина представлява летящият дилижанс и по-късно описанието му напълно се потвърди.

Тъй наречената държавна пощенска кола е една повече от здраво и трайно изработена карета с огромни размери. Тя предлага място на дванайсет души. Теглят я седем обикновено измършавели от глад „атове“, четири от които се впрягат един до друг непосредствено пред колата, другите два — пред тях, а най-отпред е седмият кон, където седи водачът. Друг пеон язди върху задния ляв кон. Отстрани на осми кон галопира и трети ездач, който с или без причина непрекъснато шиба животните с голям камшик, за да ги подтиква да бързат.

Задачата на водача е да избира пътя на тежкото и тромаво превозно средство. Кочияшът, наречен майорал, седи царствено най-отпред горе на колата с неотменния презрителен израз на лицето си, от който може да се заключи, че му е абсолютно безразлично дали пътуването върви добре или зле, дали няколко от конете ще останат мъртви от изтощение нейде по пътя, или някои от пътниците няма да изгубят крайниците си при непрестанното рязко залитане на дилижанса ту на една, ту на друга страна.

Никога не се разрешава на конете да вървят ходом. Рядко преминават дори в тръс, който винаги е неравномерен и непохватен. Най-често или по-скоро постоянно конете препускат в бесен галоп и галопират като пощурели тъкмо по най-трудните и най-опасни участъци от пътя.

Ето как въпреки мизерните пътища дилижансът успява да изминава ежедневно по около петнадесет немски мили^[1], едно постижение, на което някой немски кочияш би поклатил глава.

Ако споменавам думата „път“, то тя има съвсем условно значение, понеже там истински път изобщо не съществува. Дилижансът пътува през страната просто както си е създадена от природата и европеецът не вярва на очите си, когато вижда, че е възможно да се мине през подобен терен.

По този начин пътуването продължава презглава и без какъвто и да било път през различни неравности, през пресъхнали реки, височини и падини, като колата лети напред, теглена и подхвърляна ту на една, ту на друга страна, в резултат на което пътниците непрекъснато се блъскат един в друг така, че накрая изгубват и ума, и дума.

Кочияшът вика с все сила, водачът крещи, препускащият най-отзад пеон ругае, ездачът на крайния ляв кон псува и като умопобъркан шиба клетите животни, които, зле гледани и изтощени, едва намират сили да галопират напред. Бясната гонитба надолу по стръмния склон вкарва дилижанса в реката, чиято вода плисва нависоко и закипява. Къде носена от течението, къде теглена от конете, колата достига отсрещния бряг на тласъци и под крясъците и ударите с камшик на пеоните бива изтеглена нагоре по брега. Там парцаливата команда спира. Един кон е рухнал на земята. Прерязват ремъка, който го свързва с колата, свалят му седлото и продължават — все по-нататък и по-нататък!

Езикът на коня е провиснал от широко разтворената му уста. Хълбоците му треперят, той диша тежко и учестено, погледът на оцъклените му очи излъчва безмерно страдание. Само след две-три минути изтощеното до смърт животно е заобиколено от хищни птици, които очакват последното му потръпване, за да започнат да ръфат още топлото му месо от костите.

Навсякъде из пампасите се виждат пръснати побелелите кости на тези клети същества. Никой не им обръща внимание. Коне има колкото щеш. Една кобила струва от дванайсет до шестнайсет немски марки. Там хората се срамуват да яздят кобили. Тези животни се ценят толкова малко, че с костите и мазнината им поддържат огъня в огнищата на тухларните.

В цялата страна няма нито един обор. Ден и нощ, зиме и лете, в зной и пек, както и по време на дъждове и бури конете се намират на открито. За тях не се полагат абсолютно никакви грижи. Никой не ги храни с овес, царевица или сено. Всяко животно е принудено просто само да се грижи за себе си. Единственото, което прави собственикът им, е да му жигоса своя знак. Ако му потрябва кон, пеоните или гаучосите подгонват стадото да влезе в корала и там залавят с ласо съответното животно.

Жителите на Уругвай наричат страната си „Банда ориентал“, тоест „източната страна, източната част“ и затова уругваецът обича да си дава прозвището „ориенталец“. На север тази страна граничи с Бразилия, на запад — с река Уругвай, от която е получила името си, на юг — с Ла Плата, а на изток — с Атлантическия океан. Територията й е изцяло хълмиста и по диагонал от североизток на югозапад се пресича от Рио Негро, една река, приблизително голяма колкото нашата Одер. Рио Негро тече успоредно на планинска верига, наречена Кучиля. На испански „кучиля“ означава „нож“, както и „хребет“, и тази дума е едно много сполучливо име за тясната планинска верига, издигаща се досущ като острието на нож. Насечената от рекички и потоци вълнообразна повърхност на страната представлява най-често обрасла с трева пампа. Храсти и ниски дървета се срещат само по бреговете на споменатите реки, като на север тази растителност преминава в гора, без обаче да придобива вида на истински непроходим лес.

В тази страна няма села в нашия смисъл на думата, а само по-големи чифлици и отделни селски имения. Между тях трябва да различаваме естансиите, където се отглежда добитък, от асиендите, където се занимават предимно със земеделие. Един такъв чифлик се състои най-често от белосани сгради и отдалеч изглежда доста внушително, ала отблизо те се оказват извънредно семпли постройки, направени от лошокачествени материали.

Ранчосите са по-малки имения, където живеят не толкова заможни хора. Често покритите със слама или тръстика зидове са кирпичени.

Страната разполага с голямо количество добитък. Когато човек язди или пътува из нея, през половин час може да види някое огромно стадо от рогат добитък, коне или овце. Един съвсем развит и достигнал пълното си тегло готов за клане вол струва едва петдесет марки, а както вече споменахме, за една кобила се плащат най-много шестнайсет марки. При подобни цени собственикът обръща малко внимание на отделните глави добитък. Безразлично му е дали животното гладува и жадува, или пеоните го измъчват до смърт. Един „ориенталец“ би се изсмял на съчувствието и грижите, проявявани от някой немски селянин за неговия кон, за неговата крава, та дори и за прасетата.

Вече беше станало почти девет часът, когато силен конски тропот ме накара да се приближа до прозореца. Долу видях шестимата йербатероси. Те представляваха направо незаменима гледка.

Вече описах самите ездачи. И този път не бяха облечени по-иначе или по-добре от предишния ден. Конете напълно им подхождаха: кльощави, проскубани и дръгливи кранти. Но как само бяха оседлани, какви юзди и оглавници имаха! Всичко беше украсено със сребро. Пера и пискюли се вееха и поклащаха по главите на животните. Завързаните за седлата пончоси бяха накичени със звънчета, а в конските опашки бяха вплетени пъстри копринени панделки. Стремената също бяха от сребро, но големи колкото да пъхнеш в тях палеца на крака си. На босите си стъпала ездачите бяха закрепили шпори, чиито колелца имаха диаметър от около десетина сантиметра. А колко често се използваха тези шпори, доказваха разкървавените и гноясали рани в слабините на конете.

Южноамериканецът обича да се издокарва по такъв начин, а следователно и йербатерото има същата слабост. Завърне ли се събирачът на чай от тежката си работа в горите, обикновено първата му грижа е да си набави подобна лъскава сбруя, за която с удоволствие похарчва спечелените си с толкова мъка пари.

Съвсем не е рядкост да срещнеш някой ездач, чийто кон да е нагизден по такъв начин, докато самият човек няма нито ботуши, нито обувки, нито чорапи, а панталоните и жакетът му са толкова парцаливи, че един европейски просяк ще се замисли доста сериозно дали полицията би му разрешила да се появи по улиците в подобен външен вид.

После йербатерото пропива и проиграва на хазарт парите, които са му останали, проиграва най-сетне дори и коня си, заедно с всички лъскави и пъстри финтифлюшки, и се завръща във вековната гора, за да продължи да се трепе от шест до девет месеца като роб за своя работодател. И тогава си спомня с блаженство за изминалите дни, когато е яздил по улиците на Монтевидео, Асунсион или Кориентес като истинско конте, привлякло погледите на всички върху себе си.

Фактът, че напускайки Монтевидео моите нови приятели все още притежаваха цялата тази лъскава украса, беше сигурно доказателство, че не се числяха към най-бедните представители на своята професия.

Сеньор Маурисио Монтесо слезе от коня и започна да се изкачва към моята стая, за да ме вземе. Отидох до вратата да го посрещна и поздравя. Той обаче изобщо не чу думите, които му казах, нито видя протегнатата ми ръка. Йербатерото се спря на прага на отворената врата и втренчи поглед в мен с неописуемо изражение на лицето. От слисване бе изгубил ума и дума. Че е онемял бе съвсем сигурно, понеже беше широко отворил уста, ала от нея не излизаше никакъв звук.

— Казах ви добре дошъл, сеньор! — напомних му аз. — Надявам се, че все още ме познавате и че си спомняте какво правихме и говорихме вчера.

— Бог да ми е на помощ! — с мъка успя да продума той.

— Какво ви накара до такава степен да изгубите самообладание?

Той влезе в стаята и затвори вратата.

— Та елате на себе си, де! — засмях се аз. — Какво толкова ме зяпате?

Йербатерото ме хвана за ръка, придърпа ме близо до прозореца, огледа ме от глава до пети, а после избухна в толкова звучен и силен смях, че ми се стори сякаш стъклата на прозорците зазвънтяха. След това извика:

— Сеньор, какво се е случило? Кой ви е докарал в този външен вид? С вас човек може да преживее истински чудеса. Сигурно съм объркал дните и месеците. Я ми помогнете и бъдете тъй добър да ми кажете дали не е дошло вече времето на карнавала?

Той отново избухна в смях. Оставих го да се поуспокои. Естествено аз знаех, че облеклото ми го беше развеселило толкова много. Най-сетне когато Монтесо нямаше сили повече да се смее, отстъпи няколко крачки назад огледа ме през свитите си длани, които постави на очите си като далекоглед и ме попита:

— Сеньор, я ми кажете най-искрено кой от двама ни е палячо, вие или аз?

При тези думи аз придадох на лицето си напълно сериозно изражение, защото не ми се искаше да допусна между нас да се установи чак толкова интимен тон, и му отговорих:

— Несъмнено вие! Когато ви видях за пръв път, вашият външен вид бе за мен също така странен и необикновен, както навярно аз ви изглеждам сега. Но нито ви се присмях, нито ви нарекох палячо.

Тези думи подействуваха мигновено. Той отпусна ръце и с извинителен тон каза:

— Простете ми, сеньор! Съвсем не исках да ви обидя. Но и вие ще признаете, че в тези дрехи изглеждате твърде смешен!

— Изобщо не го признавам. По-скоро ми се струва, че е смешно да поемеш бос към вековната гора и да накичиш коня си с какви ли не лъскави дрънкулки, докато панталонът и жакетът на ездача са целите в кръпки и дупки. Ако ме смятате за толкова смешен човек, който само предизвиква кикота на другите, тогава сте свободен да се огледате за някой по-сериозен спътник.

При тези думи той вече се разтревожи.

— Хиляди пъти ви моля за извинение, уважаеми сеньор! Повтарям, че нямах абсолютно никакво намерение да ви се присмивам. Но вие имате такъв неимоверно странен вид, че не успях да се овладея. Не ми се сърдете, а имайте добрината да ми обясните как така тези кожени дрехи ще са подходящи за нашето пътуване!

— Това е съвсем същото облекло, което носи един североамерикански уестман.

— Такива кожени дрехи може и да са подходящи за Северна Америка, но за Юга са направо непоносими.

— Изглежда сте на мнение, че на север е винаги студено, а на юг винаги и навсякъде е топло. Най-голямата жега е на Екватора и колкото повече се отдалечаваш от него на север или на юг горещината намалява. Сега ние се намираме на трийсет и пет градуса южно от Екватора. На също толкова градуса северно от него общо-взето климатът е същият. А аз съм бил и още по-далеч на юг, и пак съм носил кожените си дрехи.

— Всичко това ми звучи твърде учено.

— Тогава ще ви го кажа по-разбираемо. Общо-взето тук дните са топли, а нощите студени. Но кожата е по-лош проводник на топлината от плата на дрехите ви. Вследствие на това през деня ще се потя по-малко от вас, а през нощта ще мръзна също по-малко. Докато през нощите вие ще се завивате в няколко пончоси, аз ще спя с това облекло на открито, и то без да се будя от студа.

— Ами тогава то е практично!

— Тук често вали като из ведро. През тази обработена по индиански маниер кожа дъждът не прониква, докато вие веднага ще се измокрите до кости. Трънаците из девствената гора не могат да ми сторят нищо, докато вашите дрехи ще станат на парцали. А виждате ли колко плътно се затваря дрехата ми на врата? Нито един комар няма да успее да се добере до кожата ми. А какво е вашето положение?

— О, сеньор — въздъхна той, — след като поработя четири-пет дни, по тялото ми не остава здраво място от комарите!

— Тогава много лесно ще разберете, че се смяхте на нещо, за което всъщност би трябвало да ми завиждате.

— Е да, но вие едва можете да се движите в туй облекло! Изглеждате като някой водолаз. И тези ужасни ботуши!

Той опипа ботушите ми, чиито високи кончови покриваха дори бедрата ми и можеха както да се подгъват, така и да се изтеглят нагоре.

— Те не само че не са ужасни, ами са даже извънредно практични. През ботушите ми не може да премине нито капка вода, нито да ги пробие зъбът на отровна змия. Яздя в реките до седлото във вода, без да се намокря.

— Ами този панталон със странните ресни?

— Това са индиански легинси, направени от кожата на кошута. Може да се каже, че са почти нескъсваеми.

— А тази дреха?

— Тя е индианска ловна риза от кожа на малко бизонче. Тя е лека и тънка като ленена риза, не се къса и може да се пере. А горната ми дреха е пак част от индианско ловно облекло и е от кожа на вапити, чиято обработка трае повече от година. Колкото и да е тънка, не може да бъде пронизана от стрела, освен ако тя не е изстреляна съвсем отблизо.

— Превъзходно! Сеньор, знаете ли, че в Гран Чако, а и в районите на север от пустинята се срещат индианци, които си служат с отровни стрели? Само едно леко одраскване с такава стрела убива за броени минути!

— Известно ми е и именно по тази причина взех това облекло.

— Започвам да разбирам, че не съм бил прав. Но, сеньор, липсва най-главното — шпорите.

— Нося ги в кобурите на седлото. Слагам ги само когато са ми необходими.

— Но нали ще яздите, следователно са ви необходими. Никой тукашен кон няма да ви се подчинява, ако не почувства шпорите.

— Имам си моите основания. Вие използвате твърде често това средство за стимулиране на животните, така че те изобщо не му обръщат повече внимание и сте принудени да го употребявате с все по-голяма сила и настойчивост. А аз съм яздил дни наред, без да докосна коня с шиповете. Именно по това може да се познае добрият ездач. За него е достатъчно съвсем леко да докосне кожата на коня с шпорите и животното прави вече скок във въздуха.

Само какви очи ококори йербатерото! Не беше очаквал подобна лекция. Но си замълча. Започна да разглежда моите пушки и револвери, както и съдържанието на моя колан. Много неща му се струваха излишни, но от друга страна установи липсата на още повече предмети, които смяташе за страшно необходими. Обаче предпочете да не се впуска в спорове по този въпрос. Отказът ми да приема неговия фамилиарен тон все още оказваше своето въздействие, и това никак не ми вредеше.

От прозореца забелязах свободния кон, предназначен за мен. Беше същата стока като останалите. Неговите слабини също кървяха и имаше коварен и боязлив поглед, както всички тукашни коне, които не знаят що е грижа и любов.

— Това животно ли е за мен? — попитах аз.

— Да, сеньор. За вас избрах най-спокойния кон, на който винаги можете да се осланяте.

— Не чувствам нужда да ви благодаря за него, нито пък за това, че сте го накичили като останалите. Не обичам подобни неща. Можете да ги свалите заедно с одеялото. Предпочитам да яздя на твърдо, тоест върху голото седло.

— Опазил ме Бог, ама какъв човек сте само! Ще съжалявате, че сте се отказали от одеялата! Да сляза ли долу да ги сваля от коня?

— Да, моля ви!

Той излезе.

Аз имах и една друга твърде основателна причина да се откажа от одеялата, но не му я казах. А това са паразитите, които обикновено гъмжат по тези хора, а нямах никакво желание още в първите дни да бъда ощастливен с подобни „квартиранти“.

Поглеждайки през прозореца, аз видях как той свали одеялата от седлото. При това изглежда взе нещо да обяснява на хората си. Предполагах, че им забрани да се смеят на облеклото ми. Докато побутваше животното насам-натам, забелязах как то бързо и някак конвулсивно повдигаше единия си заден крак, силно го свиваше в ставата и после също той бързо стъпваше с него на земята. А-а, нима ме смятаха за толкова лош ездач, че ми пробутваха такъв кон? Отворих прозореца и подвикнах надолу:

— Но, сеньор, та това животно здравата страда от атаксия^[2]!

— Само малко понакуцва — отвърна ми той.

— Съвсем не е малко!

— Седнете ли на седлото, изобщо няма да го усещате!

— Нямам намерение да седя на този кон.

Затворих прозореца и тръгнах да търся хотелиера. Той беше от малкото хора, които имаха обор. Там бях видял десетина коня и един от тях ми беше харесал особено много. Собственикът на хотела ме очакваше с цялата си прислуга, за да се сбогува с мен най-учтиво. Изложих му молбата си и той изрази готовност да ми продаде коня, след което нареди да го изведат на двора. Ако яздех лоши коне, щях да бъда принуден често да ги сменям. Нуждаех се от такова животно, което да свикне с мен и на което да мога да разчитам. Искаше ми се да го сменям колкото бе възможно по-рядко, а най-добре беше изобщо да не го сменям.

Да, това бе наистина съвсем различно животно от онова с „петльовия ход“! Четиригодишен дорест жребец, много темпераментен, с яко и все пак елегантно телосложение, с красиво оформен врат и великолепна задница. Йербатеросите стояха наоколо и го оглеждаха с възхитени погледи.

— Това животно не бива да се яха веднага — заяви Монтесо. — Трябва поне един ден да препуска свободно с нас, за да се поизмори.

— Да — съгласи се хотелиерът. — Скоро не сме го използвали и повече от седмица е стоял в обора. Освен това го яздя само аз. Няма да търпи друг човек на седлото. Купите ли го, сеньор, ще има много да патите с него!

Вместо да му отговоря, попитах кратко:

— Колко струва?

— Ще го получите за петстотин книжни талера.

Това правеше осемдесет немски марки. Не се пазарих и незабавно му платих цялата сума. Щях да му дам и повече пари. В обора бях забелязал едно английско седло, заедно с всичките му принадлежности. Купих го, като платих сто книжни талера, което ще рече шестнайсет марки.

Конят и седлото бяха вече мои и можех да правя каквото си искам. Целият персонал и всички гости на хотела се бяха събрали на двора. Дорестият жребец не остана спокойно нито за секунда. С грациозни движения животното тичаше насам-натам из двора, а пеонът, който го беше извел от обора, полагаше напразни усилия да го хване за поводите. Когато му се притекоха на помощ други двама ратаи, конят направо взе да буйства и да се отбранява с копита срещу преследващите го мъже. Донесоха ласа. Но изглежда жребецът много добре знаеше по какъв начин се използват тези ремъци. Винаги, когато примката политаше към него, за да се затегне около врата му, той правеше скок встрани, с което успяваше да се изплъзне от преследвачите си.

Монтесо започна да се подиграва на ратаите. Той твърдеше, че не били достатъчно сръчни в употребата на ласото. Но когато сам опита, имá същия неуспех като тях, а и другарите му не се проявиха по-добре.

— Сеньор, ще трябва да си послужите с болата — каза ми той. — В този кон се е вселил сатаната. Не омотаете ли задните му крака с металните топки, за да падне на земята, никога няма да му наложите волята си.

— Така ли мислите? Струва ми се, че ласото е напълно достатъчно, за да го уловим. Изглежда досега не се проявява необходимата сръчност.

Йербатерото направи направо неописуема физиономия и ме огледа с такъв поглед, с какъвто да речем учителят по математика би погледнал някое хлапе, което упорито твърди, че може да извади на ум кубичен корен от стозначно число.

— Всичко това звучи много хубаво от устата ви! — засмя се той. — Да не би да смятате, че ще се справите по-добре от всички нас? Ами че опитайте! Ще има да ви се смеят като на мен.

Раздиплих кръговете на ласото върху ръката си, приготвих примката му и се приближих към коня. Той продължи да тича, а аз бавно го следвах отстрани. Същевременно развъртях ремъка около главата си. В даден миг направих рязко движение с ръка, сякаш исках да хвърля примката, но не го направих. Жребецът се подлъга. Той направи скок встрани. Но едва копитата му отново докоснаха земята, когато ласото се нахлузи на врата му. Тъй като държах другия му край, конят ме повлече и обиколихме двора. Но в същото време примката се стегна толкова здраво, че животното не можеше повече да си поема дъх и се видя принудено да спре. Мигновено се озовах до него и се метнах на гърба му. След като разхлабих примката, жребецът положи всички усилия да ме хвърли на земята. Последва такава борба между ездач и кон, която накара лицето ми да се облее в пот, но в крайна сметка аз излязох победител, а дорестият жребец трябваше да се предаде.

Тогава скочих от гърба му, изпратих да донесат вещите ми, които все още бяха горе в стаята и се залових да го оседлавам. Когато метнах върху коня красивото си сантилско одеяло, за да сложа после отгоре му седлото, Монтесо се обади:

— Сеньор, вие сте много добър ездач!

— Ами какво ще кажете за ласото?

— Е, хвърляте го отлично. Почти съм убеден, че поне няма да ни създавате големи главоболия.

— Благодаря ви за искреността! Може би ще разберете, че вместо да ви създавам главоболия, ще ви бъда полезен. А сега да се качваме на конете!

Мятайки на гръб моята карабина „Хенри“, аз скочих върху седлото и поех по улицата. Собственикът на хотела и подчинените му ме изпратиха с дълбоки поклони. Обстоятелството, че не позволих на коня да ме хвърли на земята, бе засилило уважението им към мен.

Първият човек, когото видях, излизайки на улицата, беше сеньор Ескило Анибал Андаро, славният асиендеро, който беше изпратил по петите ми онзи бандит. Андаро, застанал срещу портата на хотела, изглежда беше дошъл, за да стане свидетел на заминаването ми. Нима знаеше, че тъкмо сега се канех да напусна Монтевидео? От кого ли е могъл да го научи? Той ми хвърли продължителен отровен и като че тържествуващ поглед. Ако бях имал намерение да оставам по-дълго време в града, то този поглед би трябвало да ми послужи като предупреждение, понеже в него ясно се четеше: „Вчера не успях, но съм ти поставил друга клопка, където съвсем сигурно ще попаднеш!“

Наложи се да изчакам минута-две, докато йербатеросите яхнат своите животни. Когато най-сетне потеглихме, Андаро пристъпи към нас, бързо мина пред главата на моя кон и в същото време подигравателно ми подвикна:

— Щастливо пътуване, сеньор!

Естествено не му отговорих, а се престорих, че изобщо не го виждам. Ала Монтесо страшно се ядоса на подобно нахалство. Той заби и двете шпори в тялото на коня си така, че животното се изправи на задни крака, рязко се извъртя и после се принуди да направи скок, при който Андаро отхвръкна настрани и падна на земята. Гръмките му ругатни и проклятия дълго ни следваха.

— Всъщност трябваше да накарам коня си да стъпче този мерзавец! — изруга йербатерото. — В израза на лицето му имаше нещо заплашително. Ако мислехме да останем в града, сигурно щяхме да се изложим на опасност.

— Убеден съм в това. Да, струва ми се, че той все още ми крои някакъв капан. Може би вече да го е заложил и аз ще вляза в него, нищо неподозиращ.

— Наистина имаше такъв вид. Но какъв ли може да е този капан? Най-много нейде да е скрил някой негодник, който да стреля по вас.

— Възможно е. Ще минаваме ли през гора?

— Ама че въпрос! Тук и дума не може да става за гора. Релефът на страната е изцяло вълнообразен и само в падините между хълмовете растат редки храсти, и то ако там има влага. Дървета ще видите единствено в пръснатите из нея селища.

— Значи лесно ще забележим всяка засада, ако решат да ни я поставят, така ли?

— Разбира се. Впрочем ще наредя на двама от моите хора да яздят на известно разстояние пред нас, докато наоколо все още има постройки, където би могъл да се скрие някой човек. Между другото ние не сме предоставени единствено на себе си, защото с нас ще дойде и един сеньор, който в това отношение може да ни бъде от полза.

— Какво? Без да ме питате, сте разрешили някому да се присъедини към нас?

— Да, защото бях сигурен, че щяхте да дадете съгласието си, ако изобщо има нужда от такова.

Той изрече тези думи с доста важен тон. Ето защо отговорих:

— Разбира се, че одобрението ми е нужно! Имам навик да пътувам само с хора, които са ми приятни. Затова смятам, че е съвсем естествено предварително да ме попитате.

— Но моля ви да не забравяте, че всъщност аз съм предводителят на нашия малък отряд!

— Тук не може да има никакъв предводител. Ако ме питате, всички имаме равни права. Когато яздите с другарите си из вековната гора, за да събирате йерба, може да играете роля на ръководител, но тъй като аз не се числя към подчинените ви йербатероси, не ви признавам за човек, на когото трябва да се подчинявам. Ако ще завися от нарежданията на някой друг, предпочитам да пътувам сам.

Ако преди малко бях пресякъл опитите му да се държи фамилиарно, то сега веднъж завинаги трябваше да го откажа от мисълта, че по какъвто и да било начин мога да завися от него. Несъмнено той бе много свестен човек, но не биваше да си въобразява, че с нещо стои над мен. В такива случаи хора с неговото образование твърде лесно могат да ви се качат на главата. Думите ми го слисаха.

— Нямах това предвид, сеньор! — побърза да ме увери той. — Нямам право да ви заповядвам, много добре го знам. И през ум не ми минава да играя пред вас ролята на ръководител. Ако имам претенции за някаква незначителна привилегия, то тя се изразява само в правото да ви закрилям.

— Е, срещу това нямам абсолютно нищо против.

— И не бива да се сърдите, че позволих на онзи кабалиеро да язди с нас. Нямате никакво основание.

— Значи той е кабалиеро, а не обикновен човек, така ли?

— Той е изискан и образован господин, висш полицейски служител.

— Тогава нямам какво да възразя срещу неговата компания, но при условие, че действително е такъв, за какъвто се представя.

— Разбира се, че е такъв. Защо да не е? Защо му е да ме лъже?

— Хм! Вашите думи ме карат да предположа, че всъщност не го познавате много добре.

— Познавам го, и то отблизо.

— Откога?

Монтесо се посмути.

— Е, ами — започна той, — всъщност едва… от вчера.

— Ха! И на това му казвате добро познанство?

— При тези обстоятелства — да. И вие самият го познавате. Припомнете си само онзи господин, дето снощи седна на една маса близо до нашата, а после ни помоли за разрешение да поиграе с нас на карти.

— Той ли е? Хм!

Промърморих нещо замислено под нос. Това даде повод на Монтесо да попита:

— Да не би да имате някакви съмнения?

— Имам. Все пак ми изглежда твърде млад за една толкова важна служба, която предлага голям опит, както и твърде солидна кариера зад гърба.

— Не мислете така! Тук хората правят кариера по-бързо, отколкото другаде. Има и по-висши служители, които не са кой знае колко по-възрастни от него. Вие ще се запознаете с един високо образован и много сведущ човек. Когато му казах, че с нас ще язди един немец, който е обиколил света, той страшно се зарадва.

— Къде се намира в момента? От жилището му ли ще го вземем?

— Не. Уговорихме се да се срещнем извън града.

— Това не ми харесва. Един чиновник с такова високо положение не се присъединява към спътниците си извън града като някой разбойник, който върлува по пътищата. Защо не дойде с вас в хотела, за да ми се представи? Защо не иска да го вземем от жилището му? Знаете ли изобщо къде е то?

— Не.

— Но поне името му знаете, нали?

— Да. Казва се сеньор Карера.

— Благозвучно име. Да се надяваме, че човекът му подхожда. Ако бяхме отишли до жилището му да го вземем, щяхме да имаме доказателство, че той действително е онзи, за когото се… ах, сеньор, каква небрежност!

Докато изговарях последните думи, аз бръкнах в джоба си и се престорих, че търся нещо. В същия миг спрях коня си и направих разтревожена физиономия.

— Какво има? Какво ви стана? — попита ме той.

— Току-що забелязах, че съм забравил кесията си в хотелската стая.

— Не е кой знае какво нещастие, понеже тя сигурно е все още там. Ще изпратя един от моите хора да я донесе.

— Благодаря! Сам ще си я взема. Конят ми е по-бърз от вашите. Ако продължите да яздите бавно, скоро ще ви настигна.

Без да изчакам възраженията му, аз обърнах моя кон и препуснах обратно, но не към хотела, понеже кесията ми си беше в джоба, а към сградата на полицейското управление, която се намираше близо до катедралата. Щом стигнах там, аз вързах коня си и след малко поисках да ме заведат при най-старшия от присъстващите в момента служители. Когато ме видя да влизам в толкова странното си за тукашните представи траперско облекло, човекът се стъписа.

Представих се и попитах дали при тях има някакъв comisario criminal на име Карера.

— Не, няма такъв, сеньор — гласеше отговорът. — Вероятно като чужденец не сте чули добре името.

— О, не. Този човек сам се е представил под това име, като полицейски служител с такъв ранг.

— Сигурно е било шега.

— Но изглежда съществуват всички основания тази шега малко да се поразследва, понеже предполагам, че мнимият криминалист крои нещо лошо срещу мен.

— Тогава наистина ще трябва да се занимая със случая по-подробно. Моля, седнете!

Той посочи към един стол, където се настаних, а самият той зае мястото си зад бюрото. После постави пред себе си няколко листа бяла хартия, потопи писалката в мастилото и започна:

— Най-напред ще трябва да си запиша вашето име, възраст, национална принадлежност, месторождение, професия, имотно състояние, причината за вашето пребиваване в страната, както и някои други неща. Имайте добрината да отговорите на въпросите ми.

— За Бога! — извиках аз и незабавно станах от мястото си. — Нима е необходимо да бъда подложен на истински подробен разпит за установяване на самоличността ми?

— Разбира се. Абсолютно необходимо е!

— Но аз дойдох само за да направя оплакване и да ви помоля да ми дадете някой ваш служител, който да задържи въпросното лице.

— Искате прекалено много. Имате ли основателни причини да предполагате, че този човек замисля някакво престъпление срещу вас?

— Да. Вчера бяха направени два опита за убийство срещу мен. Сега съм тръгнал да пътувам за Мерседес. Вече бях на път, когато узнах, че с нас искал да дойде млад човек на име Карера, който се представил за криминален инспектор. Подозирам го, че крои нещо лошо и така се опитва да се добере до мен.

— Не думайте! Два опита за убийство? А ние нищо не знаем! Сеньор, вие няма да пътувате за Мерседес. Ще трябва да се заемем с този случай и да направим разследване. Ще останете тук като свидетел.

— Колко дълго?

— В момента не съм в състояние да ви кажа. Възможно е да трае един или няколко месеца.

— Тогава покорно благодаря! Нямам толкова време. Желанието ми беше само да ме отървете от този тип, който си присвоява чужда професия.

— Тогава ще трябва да направите оплакване по установения ред.

— Да, но изглежда нямате голямо желание да изпълните необходимите формалности.

— Във всеки случай съм длъжен да ви задам вече споменатите въпроси.

— И да ги протоколирате заедно с отговорите ми, така ли?

— Да. А после ще ви дам двама наши служители, които ще арестуват онзи човек и заедно с вас ще го доведат при мен.

— И след това?

— След това незабавно ще проведа предварително следствие и ще предам цялата работа на съдията.

— Значи ще бъде възбудено цяло следствие?

— Естествено.

— И докога ще е нужно присъствието ми?

— До произнасянето на присъдата, тоест няколко седмици.

— Това хич не ми харесва, сеньор. Налага ми се да тръгна за Мерседес. Ако ще трябва да кисна тук заради онзи тип, то съжалявам, че ви обезпокоих. Отказвам се от всичко. Моите почитания, сбогом!

Сложих си шапката на главата и се забързах към вратата.

— Чакайте, чакайте! — извика той подир мен. — Вие може да се отказвате, но не и ние. Тъй като вече знаем, че…

Нищо друго не чух, понеже излязох от стаята. Но зад мен вратата енергично се отвори и полицейският служител продължи:

— … че срещу вас са извършени два опита за убийство…

Слязох по стъпалата и се озовах долу. Той тръгна по петите ми, добавяйки:

— … два опита за убийство, аз се виждам принуден да разследвам цялата работа и да ви…

Намирах се вече долу при портала и набързо развързах моя кон. Полицаят бе стигнал най-долното стъпало и изкрещя:

— … и да ви задържа тук до приключването на случая. Ето защо съвсем сериозно трябва да ви…

Бях вече на седлото, а той стигна до портала. Протягайки и двете си ръце към коня, полицаят изрева:

— … да ви заповядам да останете тук, иначе ще ви арестувам и ще ви държа затворен, докато…

Нищо повече не чух, понеже препуснах към халите, откъдето минаваше пътят, който щеше да ме изведе извън старата част на града. Нямах никакво намерение да си пропилея ценното време с някакъв си уругвайски съдебен процес. Ако полицейският служител искаше да ме принуди да остана, то нека да се опиташе да ме арестува. Нямах нищо против.

Продължих надолу към залива, а после пак нагоре към улицата, в чиито край ме очакваха йербатеросите.

— Е — посрещна ме Монтесо, — ето ви най-сетне! Вече си бях помислил, че по грешка сте поел в друга посока. Намерихте ли си парите?

— Да. А къде е новият ни спътник, когото очакваме? Не го виждам. Нали искаше да се срещне с нас пред града!

— Сигурно е продължил малко по-нататък. Мога ли да се надявам да не се държите с него недружелюбно?

— Поведението ми изцяло ще зависи от неговото.

— Тогава съм спокоен, понеже той е извънредно учтив човек и кабалиеро до мозъка на костите.

— Което се разбира от само себе си при един comisario criminal.

Може би изрекох тези думи с малко ироничен тон, тъй като Монтесо ме попита:

— Все още ли не вярвате, че е такъв?

— Ще ви направя удоволствието да не изразявам повече никакво съмнение.

— Добре! Вие сам ще се убедите, че наистина е криминалист. Той ни разказа толкова интересни случаи, при които е успявал да разкрие виновниците само благодарение на голямата си проницателност и наистина учудващата си сръчност и умение. Често е рискувал даже и живота си.

Скоро градът остана толкова далеч зад нас, че изчезна от погледите ни. Тук там все още се срещаха самотни ниви, които, за да бъдат предпазени от стадата, бяха оградени с гъсти кактусови пояси или живи плетове от агаве. Но иначе се намирахме вече на открит терен, който почти в цялата страна запазва един и също характер — това е хълмиста равнина, обрасла с трева, която на височина рядко надвишава една-две педи и само в падините се срещат редки храсталаци, чиято височина всъщност не дава основание да ги наречем дървета. Навсякъде се виждат пасящи животни, коне, по-рядко овце, а най-често говеда.

Пред нас имаше някакъв ездач, който изведнъж се обърна и ни видя. Тогава спря коня си, за да ни изчака. Когато се приближихме до него толкова, че можех ясно да различа чертите на лицето му, аз познах в него онзи млад човек, на когото снощи бях отстъпил стола си.

— Ето ви и вас! — заговори го Монтесо. — Добър ден, сеньор! А това е немският кабалиеро, за когото ви говорих.

Мъжът беше облечен в широки сини панталони и връхна дреха от същата материя. Жилетката му беше бяла както и шарфът, увит около кръста, където бяха затъкнати един нож и пистолет. На седлото му висеше окачена пушка. Той свали шапка, изправи се на стремената и поздрави на немски:

— Мои… те почи… та… ния, господине!

Той изрече поздрава си на отделни срички, както папагалът изговаря научените наизуст думи.

— Вие говорите моя матерен език? — попитах го на испански.

— Не — отвърна ми той също на испански. — Знам само този поздрав, който съм запомнил от немците в Буенос Айрес, с които общувах. Исках да ви зарадвам със звуците на вашата родна реч. Мога ли да се надявам, че ще дадете съгласието си да се присъединя към вашата малобройна група?

— Всеки почтен човек ми е добре дошъл.

— Камък ми падна от сърцето. Много ви благодаря!

Той ми подаде ръка и аз сторих същото. Мнимият криминалист беше най-много тридесетгодишен. Лицето му нямаше израза на някой смел или дързък човек. По-скоро ми приличаше на подъл страхливец, който предпочита да постига целите си чрез коварство.

Продължихме да яздим. Йербатеросите следваха малко зад нас двамата. Изглежда си мислеха, че е повеля на учтивостта да оставят по-знатните начело. И тъй аз се видях принуден да разменям от време на време по някоя забележка с него, но скоро разбрах, че „инспекторът“ хич не държи на моята компания. Той бе изключително неразговорчив и то сигурно защото се опасяваше, че би могъл да се издаде.

Връщането ми в града бе попречило на Монтесо да изпълни първоначалното си намерение — заради безопасността ми да изпрати напред двама от своите хора. Междувременно това бе станало излишно, понеже се намирахме в открита равнина и имахме отлична видимост на голямо разстояние. Почти изцяло бях насочил вниманието си към околността, което несъмнено много радваше „криминалиста“. Конете препускаха добре, макар че животните на другите трябваше непрекъснато да бъдат пришпорвани, докато моят дорест жребец имаше голямо желание да се втурне с мен в бесен галоп и аз бях принуден рязко да подръпвам юздите му.

Още преди пладне стигнахме до няколко вериги от ниски хълмове, по които имаше пръснати отделни каменни блокове. Това бяха предпланините на Кучиля, която трябваше да прехвърлим. Един час по-късно отдясно забелязахме населено място, чието име съм забравил. Малко настрани от него се намираше една доста голяма сграда, за която Монтесо каза, че била пощенска станция.

Че е такава, познах по многобройните събиращи се тук коловози, издълбани от колелата на пощенските коли, докато иначе тези следи са пръснати на голямо разстояние едни от други, защото всеки кара както си иска. Йербатеросите спряха пред нея и заявиха, че трябвало да пийнат нещо. Аз също слязох от седлото и седнах на покритата с чимове пейка от кирпич, намираща се пред сградата. Там имаше и магазин. „Криминалистът“ влезе вътре и донесе три бутилки вино, както и чаши. Той искаше да почерпи йербатеросите, а така и аз се видях принуден да взема една чаша, но и през ум не ми минаваше да се реванширам.

Близо до пощенската станция минаваше малка рекичка, чиито води се носеха в посока на Рио Негро. Бреговете й бяха стръмни и рязко изсечени, но въпреки това по следите от колелата, водещи през речното корито, видях, че оттам може да се мине с кола. Много скоро ми се удаде да разбера как точно ставаше това. Канехме се вече да тръгваме, когато откъм посоката, от която бяхме дошли, се разнесе и започна да се приближава такъв адски шум, сякаш се задаваше хайката на Водан^[3]. Заобиколих ъгъла на сградата и съзрях един от вече описаните дилижанси, понесъл се към нас в бесен галоп.

Кочияшът и тримата водачи удряха като умопобъркани животните, които напрягаха всичките си сили да теглят тежкото превозно средство. Струваше ми се, че колата ще се преобърне всеки миг — толкова бясно и неравномерно бе теглена напред. Онези типове крещяха като ненормални. От вътрешността на пощенската кола, както и от покрива й, се чуваха писъци и умолителни гласове. Имаше пътници, които се молеха да пътуват по-бавно или желаеха за малко да слязат на пощенската станция. Напразно! В лудешка гонитба колата прелетя покрай нас, втурна се по стръмния бряг към реката, прекоси я като високо разпръска водите й, а после се изкачи по отвъдния бряг, при което от напрежение конете приклякваха така, че коремите им почти допираха земята. На мен ми се зави свят. Предпочитам да яздя най-лошия кон, какъвто може да се намери, отколкото да се кача в такава пощенска кола и да се оставя така да ме лашкат и тръскат по равнината!

След малко пак тръгнахме на път. Налагаше се да прекосим рекичката, чиято вода ми стигна над глезените. Когато се озовахме на другия бряг, на йербатеросите им хрумна да догонят дилижанса. Затова преминахме в галоп. Щом взехме да настигаме колата и яздещите отстрани пеони разбраха намеренията ни и се започна бясна надпревара. Имах чувството сякаш пред нас настана истински ад — такъв рев и вой се надигна. Ударите върху клетите животни заваляха като градушка. Те задърпаха дилижанса на неравномерни тласъци. Той взе да се накланя ту надясно, ту наляво и изглеждаше като че се носи по равнината с големи скокове.

Всичко живо, което се намираше в колата или около нея, завика, закрещя и зарева — едните от страх, а другите възбудени и разгорещени от надбягването. Моите йербатеросите също се развикаха. Вдигна се такава олелия, сякаш се бяха погнали дузина ягуари или пуми.

Всеобщата възбуда завладя и моя кон, но аз успях да го обуздая. Подобно надбягване не ми беше по вкуса. Все още здравите и читави пътници в дилижанса се намираха в най-голяма опасност. Ето защо подвикнах на спътниците си да се откажат от тази работа, ала всичко бе напразно. Те така започнаха да обработват конете си с шпорите, че животните се втурнаха напред като обезумели.

Тук теренът беше доста равен, но натъкнеше ли се колата на някакво препятствие, човек можеше спокойно да се обзаложи сто към едно, че тя ще да се прекатури. И ето че още отдалеч забелязах такова препятствие! Напряко на пътя ни течеше не особено широк поток, който обаче се беше врязал дълбоко в земята. Всички тамошни реки и потоци се отличават с корита, дълбоко изровени от водата в глинестата почва.

Естествено пеоните също видяха опасността. Но бяха свикнали тъкмо на такива места да развиват най-голямата възможна скорост, а и не искаха да ги догоним. Коне и дилижанс полетяха към потока. Последва скок във водата и колата се наклони надясно. Тримата пътници, намиращи се на покрива й, изреваха от страх и разпериха ръце. Конете прегазиха водата. С голяма мъка, но почти без да намаляват скоростта, те изкачиха отвъдния бряг и дилижансът се наклони наляво. Животните се озоваха горе на високия бряг и погнати от камшиците на пеоните удвоиха бързината си. Това даде на колата мощен тласък — тя пак се наклони надясно — последва втори тласък — дилижансът направи скок напред и се преобърна на дясната си страна. Конете продължиха да го теглят още известно разстояние нататък. Тримата пътници бяха отхвръкнали надалеч. Лежаха неподвижно, проснати на земята. Над тях надвисна опасността да бъдат прегазени и наранени от конете на моите йербатероси, понеже те препускаха съвсем близо подир дилижанса.

Колата лежеше преобърната на земята, а близо до нея лежаха майоралът заедно с двама от пътниците, които бяха седяли зад него. Конят на предния водач беше паднал на земята, заедно с едно от двете следващи го животни. Няколко ласа се бяха скъсали. Конската сбруя по онези места е твърде примитивна и с какви ли не недостатъци. Състои се само от един по-широк ремък, опасващ тялото на животното. За този ремък се връзва едно ласо, а другият му край здраво се затяга за колата. Ето по какъв начин трябва да я теглят конете. Ако някое от животните падне и не може да се изправи, е, тогава просто му свалят ремъка и ласото, и го зарязват.

Ние спряхме до претърпелия злополука дилижанс. Там бе настанала неописуема бъркотия и олелия. Коне и пеони се въргаляха по земята. Изхвръкналите от местата си хора жално стенеха или ругаеха с все сила. Но далеч по-лошо беше положението на онези, които бяха останали вътре в „парадната каляска“. Тя лежеше на едната си страна и вследствие на това пътниците сигурно не се намираха в особено удобни пози. Те пищяха и крещяха колкото им държаха белите дробове. Особено енергично звучеше някакъв женски глас:

— Шапката ми, шапката ми! — чуваше се непрекъснато.

— По дяволите шапката ви! — изрева мъжки глас. — Престанете да ми стъпвате по лицето!

— Ранен съм! Излезте, излезте! — викаше друг глас.

Скочих от коня и отворих вратичката на дилижанса, която сега се намираше отгоре. Стъклото на прозореца се беше счупило и несъмнено парчетата му се бяха разпилели във вътрешността на колата.

Най-напред се появи един мъж, чиято ръка изглежда бе пострадала, защото той правеше напразни усилия да се измъкне навън. Помогнах му да излезе от този тесен и опасен затвор. После отвътре пъргаво изскочи дребно слабичко човече. След него се появи и трети пътник, който беше толкова дебел, че Монтесо трябваше да ми помогне да го издърпаме извън колата.

— Боже, шапката ми, шапката ми! — продължаваха виковете отвътре. — Сеньор, не ритайте така, де! Ще ме нараните и ще съсипете хубавата ми шапка!

— Какво ме интересува шапката ви? Пуснете ме да изляза!

Пътникът, изрекъл тези гневни думи, бавно изпълзя навън. После се появиха две дълги женски ръце, подир които последва главата на хленчещата дама. Тя сигурно е била в колата свита одве. В този момент от отвора на вратата се показа високата й кльощава фигура.

— Шапката ми, шапката ми! — продължаваше да се вайка тя, сякаш ставаше въпрос за загубата на някой скъп семеен член — толкова сърцераздирателен бе гласът й. По лицето си тя имаше кръв. Дрехите й също бяха пострадали от получените удари, ритници и наранявания.

— Първо излезте от колата, сеньора! — казах й аз. — После сигурно ще съумеем да спасим и шапката ви.

— О, сеньор, тя е съвсем нова, това е най-новата парижка мода! Едва вчера я купих в Монтевидео.

— Моля ви най-напред да помислите за самата себе си! Ако ми разрешите, ще ви помогна.

Покатерих се на стария раздрънкан дилижанс, хванах я през талията, измъкнах я от колата, а после я спуснах на земята. Тя беше по-висока от мен. Веднага, щом краката й почувстваха твърда опора, тя се наведе над отвора на вратата и бръкна вътре. След малко измъкна някакъв безформен предмет, който задържа няколко секунди пред очите си, за да го огледа, ала после ужасена го пусна на земята.

— О, каква мъка, какво нещастие! — извика тя, като плесна с ръце. — Кутията на шапката е съвсем смачкана. Как ли ще изглежда самата шапка!

Дамата бе изпаднала в най-голяма възбуда. Безпокойството за безценната украса на главата й бе далеч по-голямо, отколкото тревогата за собственото й състояние. Но не се чуваха единствено нейните жалби. Всеки, който имаше уста, крещеше. Едни опипваха крайниците си и проклинаха, а други се надпреварваха да ругаят майорала и пеоните. От своя страна последните се караха помежду си, тъй като всеки се опитваше да прехвърли на другия вината за злополуката. Пътниците заплашваха, че ще се оплачат и ще подадат жалби за обезщетение, и изплащане на разноските по лечението си. Кочияшът и пеоните се защитаваха като твърдяха, че с неоснователните си и безполезни крясъци пътниците сами били подплашили конете. Така те взаимно се обсипваха с упреци и навярно щеше да се стигне до сериозно сбиване, ако йербатеросите не си бяха дали труд да разтърват двете спорещи страни.

Все още никой не се беше сетил да се погрижи за най-важното, а именно, за колата. Аз я огледах и видях, че двете десни колела, върху които в момента лежеше дилижансът, са счупени. Едното бе станало направо на парчета.

Щом им съобщих какво е положението, току-що затихналата врява отново се надигна още повече, защото майоралът заяви, че на първо време не можело и да се мисли да продължат пътуването. Каза, че щял да се опита да поправи колелата, като свърже частите им с ласа. Но дори и да успеел, това щяло да му отнеме дълги часове, а и после можели да продължат само ходом.

След като чу тези думи, жената, която все още стоеше до падналата на земята кутия с шапката, извика:

— Какво нещастие! Каква беда! Да чакаме с часове! А после да пътуваме ходом! Не бива да го допусна!

Тя се приближи до майорала, зае твърде войнствена поза и изкрещя в силно зачервеното му от смущение лице:

— Сеньор, сериозно ли твърдите, че не можем да тръгнем веднага?

— За съжаление не съм в състояние да променя каквото и да било. Трябва да се опитаме как да е да се завлечем до Санта Лусия. Може би там ще намерим някакво превозно средство.

— Може би ще намерим, може би! Сеньор, не мога да разчитам на вашето „може би“! Най-строго ви заповядвам да намерите някаква кола и незабавно да продължим пътя си!

— Невъзможно е. Сигурно сама го разбирате!

— Нищо не разбирам, съвсем нищо! Не признавам нищо невъзможно! Каквото искам, каквото искаме всички ние, трябва да стане възможно. Сеньор, знаете ли коя съм аз?

— Чувствам се поласкан, че съм ви виждал често, ала на въпроса ви не мога да дам точен отговор.

— Аз съм сестра на кмета на Сан Хосе, казвам се сеньора Риксио и съм съпруга на известния търговец със същото име. Е, сега знаете ли?

С един ням поклон той отговори утвърдително на въпроса й.

— И — продължи тя — непременно трябва по най-бърз начин да се прибера у дома. Тази вечер у нас има прием, грандиозно увеселение, една тертулия, на която са поканени най-знатните хора от града. Не мога да изоставя задълженията си и да накарам гостите да ме чакат. Аз съм ръководителката, кралицата на обществения живот, и не бива да се излагам с отсъствието си на една тертулия, за която лично съм изпратила поканите. Всички вие сте длъжни да се съобразите с общественото ми положение и незабавно да продължите пътуването!

„Кралицата на обществения живот“ каза всичко това с такъв тон, който при други обстоятелства сигурно щеше да пресече всякакви опити да й се противоречи. Останалите пътници, от които за щастие никой не беше получил сериозно нараняване, безмълвно я бяха наобиколили. Те разбираха, че за тях ще е най-добре да мълчат, тъй като тази енергична дама щеше да положи всички усилия, за да уреди и техния въпрос. Ала майоралът поклати глава и, сочейки към пострадалата кола, продължи да настоява на своето:

— Наистина е съвършено невъзможно да изпълним желанието ви. И вие ще трябва като всички нас да се примирите с неизбежното!

— И през ум не ми минава! Именно заради моята тертулия пътувах до Монтевидео, защото исках да си донеса шапка по последната парижка мода. Купих шапката и сега непременно трябва да се върна у дома за да я… О, Господи! — прекъсна се тя сама. — Ето я къде лежи на земята! Как ли ще изглежда! В какво ли състояние се намира? Вашият дилижанс изобщо не ме интересува. Нека се счупи, ако ще да стане на парчета! Но шапката ми, шапката ми! Сума пари трябваше да дам за нея, и ето че сега е обезформена и обезобразена, а на всичко отгоре и ще закъснея за тертулията! Струва ми се, че като отворя кутията, ще припадна!

Тя се завтече към мястото, където лежеше кутията, а аз я вдигнах от земята, за да й я подам. Никой художник не би могъл да нарисува физиономията, която направи тя, след като разгледа смачканата вещ по-подробно. Никога не съм виждал по лицето на една жена толкова ясно да се изписва изразът на такава душевна мъка и страдание, само защото е била принудена да се откаже от нещо скъпо и тъй силно желано. Жалните стонове, които издаде, всъщност би трябвало да предизвикат смях, но те събудиха в мен състрадание. Тя напразно се опитваше да отвори смачканата кутия. Най-сетне я захвърли на земята и силно ядосана извика:

— Дори не мога да се добера до шапката си! Изпогазиха я. Съсипаха ми великолепния пролетен модел. Кой ще ми я плати и кой изобщо ще ме обезщети, ако пропусна моята тертулия! Ще кажа на брат си да тикне в затвора всички тези негодници!

Аз отново вдигнах захвърлената кутия, огледах я и с утешителен тон казах:

— Сеньора, а може би все пак белята е поправима!

— Изключено! Та нали виждате колко е смачкана кутията. Невъзможно е дори да се отвори!

— Ще ми позволите ли да опитам?

— Моля ви, бъдете тъй добър! Може би ще имате по-голям успех от мен.

Макар и след доста усилия това наистина ми се удаде. Най-напред изправих прегънатите места на кутията, а после измъкнах от нея „пролетния модел“. Олеле мале! Как изглеждаше шапката само! Тя бе имала доста висока форма, но в момента бе напълно смачкана. Сеньората плесна с ръце и възкликна:

— Ужасно! Тази прекрасна шапка е съсипана веднъж завинаги! Нима не прилича на истинска мекица? Този кошмар ме накара да се разтреперя! Уплахата ще ме убие! Никой човек не е преживявал подобно нещастие!

Внимателно огледах шапката. Първоначалната й форма е била придадена с помощта на най-тънката и фина тел, покрита с някаква подобна на паяжина материя. Хастарът й бе направен от черен тънък плат, наподобяващ воал, а украсата й се състоеше от копринена кордела, две кичести фльонги и едно бяло щраусово перо. Естествено всички тези части се намираха в много плачевно състояние. Но още по-тъжно бе изражението върху лицето на дамата.

— Успокойте се, сеньора! — утеших я аз. — Може би ще е възможно да възстановим шапката от тези жалки останки. С огъване и изправяне на телената основа навярно ще оправим формата й, а и перото ще може да придобие първоначалния си вид.

— Тъй ли мислите? — попита тя обнадеждена.

— Да, разбира се. Е, корделата ще трябва да бъде свалена и наново колосана, което ще стане много добре с помощта на пшенични трици и една ютия, а сигурно няма да е трудно и на фльонгите да се придаде предишният им чар.

Тя ме изгледа слисано.

— Сеньор, нима разбирате от подобни неща? — попита тя. — Тогава да би случайно да сте „модисто“?

— Не съм, сеньора — усмихнах се аз, тъй като всъщност целият ми външен вид изобщо не даваше ни най-малко основание за такова предположение.

— Или сте шапкар?

— И това не съм. Но имам сестра, която винаги сама си украсява шапките и често с голям интерес съм наблюдавал работата й. Добре съм запомнил всичките нейни изкусни похвати и ми се струва — мога да го твърдя, — че ще успея сносно да поправя шапката ви.

— Тези ваши думи са истински балсам за душата ми. Ще ви бъда неописуемо благодарна, ако се смилите над мен и ми помогнете!

— С голямо удоволствие, сеньора. Но тук е кампо^[4] и това не е толкова лесно.

— Но нали няма да останем на туй място? Накъде пътувате?

— Тръгнали сме за Сан Хосе, където имахме намерение да пренощуваме.

— Това е много щастливо стечение на обстоятелствата. Там ще ми поправите шапката, преди още тертулията да е започнала. Ще го направите ли? Ще станете ли мой избавител?

Тя умолително ме хвана за ръката.

— На ваше разположение съм и ще направя всичко, което е по силите ми. Но как мислите да стигнете Сан Хосе до вечерта? Двете колела на дилижанса са строшени така, че връзването им с ласа е невъзможно. Ще се наложи да влачат колата.

— Тогава наистина съм загубена. Доброто ми име е заложена на карта. Съвсем сигурно е, че ще се простя с него!

— Хм! Де да можехте да яздите, сеньора!

— Но аз мога! Че коя дама в тази страна не знае да язди?! Родена съм в Матара на Рио Саладо, а по онези места жените умеят да яздят дори без седло, или най-малкото седят на коня зад мъжа си.

— Значи това го можете и вие?

— Да. Още като малко момиче, седнала зад баща си, съм яздила и бързо, и надалеч.

— Е, тогава нищо не пречи да тръгнем оттук. Сеньор Монтесо!

Йербатерото стоеше до един от пътниците и двамата разговаряха. Той се приближи и аз го помолих да даде на жената куцащия кон.

— Защо не ми казахте по-рано? — отвърна ми той. — Току-що го продадох на онзи сеньор, с когото приказвахме. Той разбрал, че не е възможно да се поправи колата, преброил конете ни и забеляза, че имаме един повече. Тогава ме попита дали ще му го продадем. А аз се зарадвах, че ще се отървем от тази кранта.

— Извънредно неприятно. А не може ли да развалите сделката?

— Не, защото той вече ми плати. Ето, вижте!

Той разтвори дланта си и ни показа книжните талери, които беше получил.

— В такъв случай аз ще купя коня от него — обади се жената. — Ако не ми стигнат парите, ще ви помоля за заем, който ще ви върна веднага, щом стигнем в Сан Хосе.

— С радост ви предоставям всички свои средства, сеньора — отговорих аз. — Моля, елате да отидем при мъжа! Да видим дали ще се съгласи.

— Невъзможно е да откаже на една дама подобна молба. А ако все пак го направи, значи не е никакъв кабалиеро.

За съжаление се оказа, че тя се беше излъгала. Човекът предпочиташе да се откаже от почетното прозвище кабалиеро, само и само да не остане да кисне в пустото кампо и кой знае колко дълго да чака някакъв удобен случай да продължи пътуването си. След като известих жената за резултата от преговорите, тя посочи към моя жребец и каза:

— От всичките ви животни този кон е най-добрият и най-якият. Чий е той?

— Мой е, сеньора.

— Мислите ли, че ще може да носи двама души?

Този въпрос окончателно ми изясни намеренията й. За малко щях да избухна в смях.

— Да, достатъчно силен е — отговорих аз, колкото ми беше възможно по-сериозно.

— Тогава можете да ме вземете на гърба му зад вас. Ще се държа здраво за кръста ви, стига само това да не ви притеснява. Шапката ми ще вържете за седлото. Ще постелем моята голяма кърпа върху седлото и задницата на коня. Хайде, съгласете се! Така ще спечелите моята най-голяма благодарност.

— Съгласен съм и то с върховно удоволствие.

— Познавате ли Сан Хосе, сеньор?

— Никога не съм бил там. Едва от вчера се намирам в страната.

— Ами вече решил ли сте къде ще отседнете в града?

— Сигурно в пощенската станция.

— Не, не бива да оставате там. В никой случай не мога да го допусна. Трябва да дойдете у дома и ще бъдете мой гост. Ще ви представя на брат си и ще вземете участие в моята чудесна тертулия.

— Невъзможно е, сеньора, защото за тази цел се нуждая от костюм, какъвто нямам на разположение. Така че за мен ще остане недостъпен входът за един рай, който ми предложихте и отворихте с такава голяма любезност.

При този отговор цялото й лице засия от удоволствие.

— Един рай! — промълви тя. — Сеньор, вашите думи показват, че сте поет! Но този рай няма да остане затворен за вас. Вие можете да се появите и в тези дрехи. Аз ще ви извиня пред гостите и бъдете сигурен, че ще бъдете посрещнат най-приятелски. Значи ще яздя с вас, нали?

— Разбира се.

— И вие приемате поканата ми?

— Да, но ако съм убеден, че ще срещна снизхождение.

— Изобщо не е необходимо да искате снизхождение. У дома ще заварите събрани първенците на града, както и всички видни красавици. Сега се радвам дваж повече за моята тертулия. Синът ми също е поканен и ще дойде от Мерседес, където в момента е разположен неговият ескадрон. Той е ротмистър и служи под заповедите на Латоре, за когото въпреки краткотрайния си престой тук може би вече сте чували.

— Да, наистина е така. Възможно е да се окаже, че нося на сина ви много важно съобщение. Вие виждала ли сте някога Латоре?

— Все още не.

— Тъй си и мислех! Тогава изглежда господин ротмистъра го очаква малка изненада. Но за това по-късно. Сега ще ми разрешите ли да вляза в ролята си на ваш лекар? За съжаление по лицето имате наранявания от парчетата стъкло.

Заведох жената малко назад до потока, за да почистя кръвта от лицето й с нейната носна кърпичка, а после залепих върху порязаните места тънки лентички пластир, какъвто винаги нося. Вярно, че това я загрози, но нямаше как.

Впрочем сеньората в никакъв случай не можеше да се причисли към жените тип „Ксантипа“. Наистина тя бе висока и слаба, и преди малко беше изпаднала в гняв, ала в момента душевното й спокойствие се беше възвърнало и тя правеше впечатление на енергична, но и добродушна жена. Може би преди години да е била даже и хубава, а сегашното й поведение доказваше, че е господарка на дом, който според местните условия на живот може да се нарече знатен.

Когато се върнахме при дилижанса видях, че един от двата паднали коня, който се оказа, че не е в състояние да се изправи, беше вече разпрегнат. Влачеха го за единия крак нейде настрани, където щяха да го зарежат. Животното пръхтеше и издаваше такива стонове, които доказваха, че изпитва страшни болки. За да не бъдат ударени от копитата му, пеоните го теглеха с ласо, стегнато около единия му крак.

— Какво му е? — попитах.

— Кракът му е счупен — отговори ми майоралът. — Не може повече да върши работа.

— Кой крак е пострадал?

— Задният ляв.

— Значи тъкмо този, за който го дърпате! Нима не помислихте, че така ненужно му причинявате силни болки?

— Ха! Някакъв си кон! — безсърдечно отвърна той.

— Тъй! И какво ще стане с него?

— Ще го оставим да лежи и сигурно ще пукне.

— И още жив, ще бъде разкъсан от каранхоси и от шимангоси^[5]. Без да се смята счупеният крак, животното все още е напълно здраво и силно. Може дни наред да лежи тук, преди да умре от жажда и глад, и месото да му бъде изръфано до кости.

— Това изобщо не ни интересува! И без друго засяга само мен, но не и вас!

— Лъжете се! Животните също са Божии създания. Те не живеят само за да понасят мъките на съществуването, а накрая да бъдат разкъсани още живи. Настоявам да го убиете!

— Не си заслужава скъпия барут!

В момента майоралът не носеше пушка, а в пояса му бе затъкнат само един стар пистолет. Той ми обърна гръб, с което искаше да ми покаже, че цялата работа изобщо не го засяга и че я смята за приключена. Аз обаче насочих дулото на пушката си към главата на коня и го застрелях. Веднага след това пеоните се скупчиха на едно място и кратко време нещо си шушукаха. После майоралът се приближи до мен и с много строг израз на лицето ми каза:

— Сеньор, собственикът на животното даде ли ви разрешение да го убиете?

— Не!

— Тогава трябва да го платите. Този кон струва сто книжни талера и аз настоявам веднага да ми ги броите.

— А-а, така ли! Оттам ли духа вятърът! Нали вече за нищо не ставаше и вие го осъдихте на бавна смърт, а аз реших да съкратя мъките му! Няма да получите и пукната пара.

— Настоявам да задоволите искането ми!

— Ваша работа! Обаче аз поддържам отказа си!

Понечих да се отдалеча, но той се изпречи на пътя ми, а и тримата пеони се притекоха да го подкрепят. Поведението им беше доста враждебно. Щом Монтесо видя какво става, той също се приближи с йербатеросите, за да застанат на моя страна.

— Няма да ви пусна да си вървите, преди да сте платили! — заяви майоралът.

— Охо! — обади се Монтесо. — Този сеньор е прав. Всички ние чухме, че искахте да оставите коня да лежи ей там, докато пукне!

— Моля ви — обърнах се към него, — не си навличайте неприятности заради мен! Сам ще се справя с тези сеньори.

— Ние ще се справим с вас много преди това! — извика майоралът. — Ще платите ли веднага парите, или не?

При тези думи той пристъпи съвсем близо до мен, и сложи длан върху лакътя ми.

— Махнете си ръката! — казах му решително. — Не търпя подобен допир!

— Ще ви се наложи да го търпите! Давайте парите или сами ще си ги вземем!

Той впи пръстите си още по-силно в ръката ми и се опита да ме разтърси. Отскубнах се, в следващия миг се озовах зад гърба му, сграбчих го с лявата ръка за яката, а с десницата — отзад за панталоните, вдигнах го във въздуха и го захвърлих върху прекатурения дилижанс така, че старото превозно средство изпращя като прогнил дървен сандък. Неговите трима пеони се опитаха да се нахвърлят върху мен, но първия от тях изпратих подир майорала, втория ударих с юмрук под брадичката така, че се преметна, а третият си плю на петите.

— Браво! — извика Монтесо. — Сеньор, виждам, че нямате нужда от чужда помощ. Но ако тези типове не кротуват и ние ще им поднесем нашите комплименти!

Обаче това не се оказа наложително. Бях внушил респект на пеоните. Криво-ляво те се надигнаха от земята и, събрани на групичка, взеха да мятат яростни погледи към мен, но нямаше защо да се тревожа. Въпреки всичко майоралът не можа да се сдържи и ни заплаши:

— Нали отивате в Сан Хосе? И нашият път води натам. Ще се оплачем в полицията.

— Оплачете се! — отговори му сеньората, която използва случая отново да покаже както своята войнственост, така и благоразположението си към мен. — Моят брат ще нареди да ви арестуват заради изнудване. Аз ще му обясня как стои работата. Елате, сеньор! Нека напуснем това място и тези хора!

Тя ме хвана под ръка и аз я заведох при коня. Там метнахме кърпата й върху гърба на коня по споменатия вече начин, а аз завързах кутията с безценната шапка за седлото.

Понеже нямах никакво доверие на мнимия полицейски служител, аз не го бях изпускал из очи. И той също като нас беше слязъл от коня, но по много странен начин така и си остана зад животното. Ако моята наблюдателност не ме лъжеше, това негово поведение започна от момента, когато сеньората излезе от прекатурения дилижанс. Имах чувството, сякаш този човек нямаше особено желание да се покаже пред нея. Дали имаше някаква по-особена причина? За да мога да разбера дали е така, аз заведох жената до моя дорест жребец, описвайки неголяма дъга. Ала заподозреният от мен „полицай“ се местеше бавно около коня си така, че животното винаги оставаше между нас. Ето защо реших направо да й обърна вниманието върху него и след като го посочих, казах:

— А пеоните дори и да се бяха осмелили да ми досаждат, съвсем наблизо има човек, на чиято помощ със сигурност разчитам. Имам предвид ето този господин, сеньор Карера, който е полицейски инспектор в Монтевидео.

При това положение той се видя принуден да се покаже. Но веднага, щом погледът й падна върху него, жената извика:

— Матео, ти ли си?

Той се изчерви силно, обаче положи усилия да изглежда спокоен и учудено попита:

— На мен ли говорите, сеньора? Какво искате да кажете с това име?

— Че нали е твоето? Откъде се взе?

— Извинете, сеньора! Вашето поведение ме навежда на предположението, че ме бъркате с някое друго лице, което ви е познато!

— Познато ми е, познато и то как! Но в случая за грешка и дума не може да става. Сигурно е, че те познавам, теб, някогашния ни чирак!

— Наистина страшно се заблуждавате. Не съм онзи, за когото ме смятате. Както вече спомена и този сеньор — отвърна „инспекторът“ остро, — аз живея в Монтевидео, името ми е Карера и съм служител на тамошната полиция.

— Полиция?! — повтори тя като не преставаше да го фиксира с поглед. — Това е невъзможно, Матео, ти се шегуваш!

— Не се шегувам, сеньора. Доколкото ми позволява служебното положение, аз обичам да съм учтив с дамите, но съм принуден най-енергично да се противопоставя на подобни обиди, които се крият във вашите думи, погледи и тон. Вече ви казах кой съм и какво съм и ще ви помоля да не го забравяте!

По изражението на жената си личеше, че се колебае дали да се смее, или да се ядосва. Но не направи нито едното, нито другото. Лицето й стана много сериозно и тя го предупреди:

— Матео, заради родителите ти те моля да не вършиш глупости. Поведението ти ме кара да предположа, че не си си взел никаква бележка от някогашните ни предупреждения. Представяш се за друг човек и ми се струва, че причината не може да е похвална.

— Достатъчно, сеньора! — избухна той. — Не искам да чувам нищо повече, иначе ще трябва да наредя да ви накажат заради обида, въпреки че брат ви е кмет, както разбрах преди малко от самата вас.

Изглежда жената започна да губи самообладание. Тя ту се изчервяваше, ту пребледняваше. Видях, че се канеше да му обърне гръб. Тогава се намесих и я попитах:

— Моля, кажете ми кой е този Матео, за когото споменахте?

— Някогашен чирак на мъжа ми. Трябваше на бърза ръка да го изгоним, защото обра касата.

— И вие го разпознахте в лицето на този човек? Не е ли възможно да се лъжете?

— Не. Той е от Сан Хосе и го познавам още от дете. Всяка заблуда е напълно изключена.

— Ами! — изсмя се „инспекторът“ и се метна на коня си. — Женски дрънканици!

— Моля ви, сеньор! — обадих се аз. — Не мога да се съглася с мнението ви, а вярвам на всичко, казано от сеньората. Вие сте онзи Матео, онзи крадец, който сега е тръгнал може би по още по-лоши пътища, отколкото навремето.

— Внимавайте! Нали много добре знаете кой съм и какво съм?

— Наистина знам много добре! Вие сте лъжец и измамник!

— Нима искате да използвам пушката си? — заплаши той.

— Хайде де! Но само не и от засада, каквито са навярно намеренията ви. Осведомих се в полицейския участък. Няма никакъв инспектор на име Карера. Предполагам, че полицаите са вече по петите ви, за да ви арестуват. И така, имайте добрината да слезете от коня, за да не протакате повече срещата си с тези господа!

Той хвърли доста разтревожен поглед назад, но там не се виждаха хора. Това почти му възвърна предишното нахалство, защото каза:

— Тогава ще тръгна да ги пресрещна, но после ще се върна с тях, за да ви арестувам заедно с тази жена. Обиди като вашите заслужават сурово наказание!

Той смуши коня си в обратна посока, прекоси рекичката и изчезна зад пощенската станция.

— Сеньор, какво направихте? — обади се Монтесо. — Нанесохте му смъртна обида. Последиците няма да закъснеят, понеже той наистина е полицейски служител!

— Глупости! — отвърнах аз и му обясних всичко.

— Но защо тогава ни е излъгал? — попита той.

— За да може по този удобен начин да се добере до мен. Не е храбрец, а дързост и склонност към риск съвсем му липсват. Мисля, че не си е поставил направо за цел да ме убие, защото за това е твърде страхлив. Крои нещо друго, има някакъв сатанински план, но може би ще ми се удаде да го разкрия.

— Но това вече не е възможно. Нали изчезна?!

— Пак ще се върне, но ще ни следва тайно, за да изпълни намеренията си. Качете се на коня си и елате с мен само за пет минути! Ще ви докажа, че на него и през ум не му минава да поеме обратно за Монтевидео.

Възседнах жребеца си и Монтесо последва примера ми. Прегазихме малка река и стигнахме до пощенската станция. Когато погледнахме иззад ъгъла на сградата, ние забелязахме негодника, който в пълен галоп се носеше по посока на столицата.

— Ето виждате ли, че целта му е Монтевидео? — рече Монтесо.

— Той ще продължава в тази посока само докато можем да го наблюдаваме. Само внимавайте!

Извадих бинокъла си и го нагласих. За невъоръженото око конникът ставаше все по-малък и по-малък, докато най-сетне изчезна. Но с помощта на бинокъла аз го видях после да се появява върху гърбицата на едно възвишение и за мое задоволство забелязах, че вече беше свърнал наляво. Подадох далекогледа на Монтесо и му посочих къде да търси човека.

— Действително сега язди на север! — призна той. — Прав сте, сеньор.

— Връща се и на известно разстояние оттук отново ще прекоси рекичката, за да тръгне по петите ни. Убедихте ли се в намеренията му?

— Напълно.

— За мен няма никакво съмнение, че именно той е крадецът Матео. Мерне ли ми се пак пред очите, няма много-много да се церемоня с него. Елате!

Върнахме се при дилижанса. Преди още да стигнем до него, се натъкнахме на двама от пеоните, взели умното решение да отидат до станцията, за да потърсят помощ за поправянето на колата. Майоралът и третият пеон бяха останали при другите хора. Пътниците бяха насядали по тревата и очакваха по-нататъшния развой на събитията. Само един от тях, онзи, който беше купил коня, не бе принуден да кисне тук. Той ни помоли да му разрешим да се присъедини към нас. Естествено никой нямаше нещо против.

Монтесо помогна на жената да се качи на коня зад мен. Веднага забелязах, че тя не яздеше по този начин за пръв път в живота си. Хвана ме с две ръце за кръста и прекъснатото ни пътуване можеше да продължи.

През първите петнайсетина минути седях като на тръни. Да имаш зад гърба си една сеньора, която те е прегърнала, а отпред на седлото да е завързана кутия с нова, но смачкана пролетна шапка, която си обещал изцяло да възстановиш — всичко това те поставя в такова положение, с което не се свиква бързо.

Естествено моята спътничка седеше на коня по женски, спуснала и двата си крака от едната страна на коня. Цяло изкуство е да се крепиш по този начин върху гърба на животното, но по-късно съм виждал много често жени да се носят така като вихър по пампата, без да променят мястото си на коня нито на педя. Виждал съм жени, които даже не се държат за мъжа и въпреки всичко яздят с такава сигурност, сякаш самите те се намират на седлото. По пътя водихме много забавен разговор и когато стигнахме целта си, аз бях запознат с житието й също тъй добре, както и тя с моето. Кой би съумял да остане мълчалив или неразговорчив в присъствието на дама с добро образование, която проявява съчувствие към хората и на всичко отгоре е голяма бъбрица!

Сан Хосе има малък пазарен площад, а край него се издига църква без камбанария. Точно срещу нея живееше търговецът Риксио, съпругът на моята спътничка, която отведох до самата й пътна врата. Там тя слезе от коня, а аз продължих към близката пощенска станция, където йербатеросите искаха да отседнат. Но преди това трябваше да обещая на жената колкото ми е възможно по-скоро да се появя в дома й.

Едва-що се бях почистил от полепналия по мен прахоляк, когато дойде един млад човек, представи ми се като ротмистър Риксио и каза, че имал поръчението да ме заведе при родителите си. Трябвало незабавно да го последвам.

Къщата бе голяма и просторна, но според европейските представи — оскъдно мебелирана. В гостната стая ме очакваха родителите на ротмистъра, които ме посрещнаха с голяма любезност. Жената просто не можеше да ме нахвали на съпруга си — толкова много й допаднало пътуването с немския „поет“ (тя наистина продължаваше да ме смята за поет). Заведоха ме при спалните помещения за гости, едно от които можех да си избера. После изпратиха хора да донесат вещите ми, та дори да доведат и коня ми. Щях да бъда гост на този дом в пълния смисъл на думата.

Синът ме покани да се поразходим в градината, но в момента нямах никакво свободно време, понеже майка му ми донесе злощастната шапка, която трябваше да поправя. Жената очакваше с голямо напрежение да види дали ще имам успех и заликува от щастие, когато след около половин час възстанових шапката й толкова сполучливо, че тя я намери дори за по-красива от преди. После офицерът ме заведе в градината, където растяха няколко тополи и две непознати за мен дървета. Там и дума не можеше да става за приятно прекарване на летните дни „в сенчест уют“. Последното понятие можеше да се употреби най-много за беседката, обвита от дива лоза, където седнахме. Офицерът ме помоли за извинение, защото родителите му били твърде много заети с подготовката за вечерната тертулия. Но ние чудесно се забавлявахме. Младият човек ми хареса. В характера му имаше разсъдливост, сдържаност и задълбоченост. Не можах да премълча и му казах:

— Изглежда сте мислили над доста неща, което носи увереност и спокойствие.

— О, ако това е някакво предимство, аз не го дължа на самия себе си. Имам един учител и приятел, на когото съм бил и оставам старателен ученик. И вие сте чували за него. Имам предвид Латоре.

— А-а, той ли е? Откъде знаете, че съм слушал за него?

По красивото му лице се плъзна дяволита усмивка, изразяваща превъзходство. Погледна ме закачливо и отговори:

— Когато ви се представих в пощенската станция, забелязах в изражението ви известно напрежение. Пред майка ми сте споделил за някаква изненада. Но любопитното ви очакване не се оправда и изненадата не се състоя. Не е ли така, сеньор?

— Точно така е!

— Разчитахте на приликата си с Латоре, нали?

— Да. Но откъде можете да знаете, че…

— Шшт! Тук навсякъде има агенти и бдителни очи. Видели са ви да слизате на пристанището в Монтевидео. Приликата ви с Латоре е направила впечатление. Започнали са да ви наблюдават. Някой си Андаро е бил при вас. Може би ще ни кажете какво е искал от вас. Но поне едно е сигурно — че той ви е взел за Латоре.

— Сеньор, вашите думи ме учудват!

— Няма нищо учудващо. В една страна, където всеки може бързо да се издигне, а също така бързо и да падне, предпазливостта е висша добродетел. Съвсем сигурно някой от нашите хора щеше да ви посети. Но се отказахме от това, след като разбрахме, че искате да тръгнете за Мерседес, при което неизбежно щяхте да минете през Сан Хосе. Решихме тук да чакам пристигането ви и щях да дойда в пощенската станция да разговарям с вас, ако приключението на майка ми не ви беше довело в нашия дом.

— Но кажете ми как е могло да стане известно, че се каня да тръгна за Мерседес? Това бе решено едва късно снощи.

— Вярно, и то е станало в един игрален дом, където при влизането ви е имало и други хора, които внимателно са подслушвали разговора ви. Видели са ви с йербатерото. Знаело се е кои места обикновено посещава той и са предположили, че там ще ви заведе. Ето че идва и баща ми. Нека при удобен случай продължим разговора си! Но ако баща ми сметне за уместно още сега да засегне същата тема, то ви моля колкото сърдечно, толкова и настоятелно да не му давате отрицателен отговор. Във ваш интерес е да спечелите благодарността на нашата партия. От нас можете да имате твърде голяма полза.

Думите му прозвучаха умолително и почти тържествено. Но те ме изненадаха неприятно. Какво общо имах аз с неговата партия? Както бланкосите, или белите, тъй и колорадосите, или червените, ми бяха съвършено безразлични. Който сам се изложи на опасност, трябва да бъде и готов тя да го погуби. Но аз нямах абсолютно никакво намерение заради други да вадя горещите кестени от огъня и вместо благодарност, да чуя да ме сравняват с онова доблестно, станало пословично еднокопитно животно, за което се казва, че го канели на сватба само за да носи вода.

Сеньор Риксио се приближи с важна и достолепна осанка, поклони се с истинска испанска „грандеса“^[6] и ме помоли за разрешение да седне при нас. Нямаше я вече неподправената сърдечна любезност, с която ме беше посрещнал. Лицето му беше придобило сериозно и тържествено изражение.

Стана така, както беше предположил ротмистърът. Баща му сметна за уместно веднага да подеме въпросната тема и попита сина си:

— Уведоми ли вече сеньора?

— Само в най-общи линии. Предпочетох да не говорим в подробности — отвърна синът. — Но сега сеньорът знае, че щяхме да го доведем при нас, дори и ако майка ми не беше имала късмета да се запознае с него по време на пътуването си.

— Значи уводът вече е минал и няма да се учудите, сеньор, ако ви попитам на чия страна сте, на страната на червените или на белите?

Той ме погледна право в очите с такова напрегнато очакване, сякаш от отговора ми зависеше съдбата на цялата страна.

— Сеньор, учудвам се да чуя подобен въпрос — казах аз. — Немец съм и отида ли в чужбина, нямам навика да си сменям националната принадлежност.

— Е, добре, тогава иначе ще формулирам въпроса си: на коя партия давате право, на колорадосите или на бланкосите?

— Никой не ме е направил техен съдник.

— Но, сеньор, изобщо не става дума да произнесете някаква присъда. Достатъчно ли е да чуя вашето лично мнение.

— За съжаление няма да можете да го чуете и то по една много проста причина — защото нямам мнение. За да знам кой има право и кой не, би трябвало основно да съм запознат с тукашните порядки, а това не е така. Не се занимавам с политика, понеже съм разбрал, че не притежавам капчица държавнически талант. Интересуват ме най-общите географски и етнографски особености и условия на страната. Никога не се впускам в други наблюдения.

Той смръщи вежди, но направи усилие да скрие обзелото го разочарование. Явно не намираше начин как да ме „подхване“.

— Но, сеньор — каза той, — все пак би трябвало да изпитвате поне нещо като интерес към порядките в страната, където се намирате!

— Естествено, така е, само че са ми безразлични тъкмо онези порядки, които наричат политически. Изяждам хляба, без да питам кой го е пекъл, а милиони хора се радват на пролетта, без непременно да са изучавали астрономия, за да разберат причините, които всяка година я довеждат.

— Сеньор, поставяте ме в затруднение. Изплъзвате ми се като змиорка, макар сигурно много добре да знаете за какво искам да разговарям с вас. Нали сте чувал, че при нас две партии са се изправили една срещу друга?

— Е, това съм го чувал.

— Партията, в чиито редици съм и аз, си е поставила за цел истинското благоденствие на страната. Тя иска да създаде ред, справедливост и благосъстояние, докато другата партия се стреми тъкмо към противното — тя желае объркване и хаос, за да може да лови риба в мътна вода. Ние сме сигурни в нашата победа, но дотогава може да измине много време и да дадем големи жертви. Решили сме с голям и неочакван удар да намалим техния брой. Ако успеем, противниците ни ще бъдат унищожени или поне за десетилетия ще бъдат обезвредени. Колкото и невероятно да звучи, тъкмо вие сте човекът, който може изключително много да допринесе за успеха ни.

— Аз ли? Безкрайно ме изненадвате! Но нима това е във възможностите на човек като мен, на един чужденец, който се намира в страната едва от вчера?!

— Да, във възможностите е и причината се крие в изключителната ви прилика с човека, когото смятаме да направим наш ръководител.

— Значи Латоре, така ли? Ще ми разрешите ли да ви помоля за обяснение?

— То е много просто, стига само да мога напълно да разчитам на дискретността ви.

— Обещавам ви да пазя пълно мълчание.

— Е, тогава макар и да не ви познавам добре, ще рискувам да се доверя на честния и открит израз на лицето ви и ще ви нахвърлям в общи линии нашия план. Искаме да направим Латоре президент.

— Предполагах го.

— Значи все пак сте мислил над някои неща, което преди малко отрекохте. Ако искаме желанието ни да се изпълни, не бива да стоим със скръстени ръце. Напротив, трябва здраво да работим. Но не само ние — Латоре също трябва да разгърне оживена дейност, която ще погълне всичките му сили. Това е разбираемо за вас, нали, сеньор?

— Естествено! Целта не се постига без усилия, нито наградата се получава без труд и усилия.

— Е, добре, обаче Латоре е офицер. Ръцете му са вързани от професията, на която е длъжен изцяло да се посвети. Това е голяма пречка за нас. Следователно той би трябвало или да се уволни, или поне да вземе по-продължителен отпуск, за да спечели необходимото свободно време и от друга страна да се отърве от неизбежния надзор и контрол, свързани с неговата служба.

— Напълно разбирам тази необходимост. Но какво общо има всичко това с моята незначителна личност?

— Има извънредно много общо. Нашият бъдещ президент ще трябва да работи в най-дълбока секретност. Той ще трябва да предприема пътувания, за които нашите противници не бива дори да подозират. Ще има посещения, конференции и други подобни, които ще могат да се провеждат само тайно. Но тъй като враговете ни ще предполагат какво се подготвя, те ще го наблюдават изключително строго. Ето защо ни се налагаше да се опитаме да намерим някакво средство, което да успее да отклони от него това опасно и досадно бдително внимание. И ние го открихме. Това средство сте… вие, сеньор.

— Аз… средство? Чудесно, няма що! Но ще ми кажете ли и как смятате да използвате това средство?

— Като отклоним вниманието на противниците ни от Латоре и го насочим към вас.

— Аха, започвам да разбирам. Те трябва да ме вземат за него, нали?

— Да.

— А може би дори ще приема неговия офицерски чин, както и съответните му задължения, докато той ще се оттегли на някое място, където ще може необезпокоявано да работи за вашата партия?

— Въпросът ви отгатва истината само наполовина. Не можете да приемете офицерския му чин, това е съвсем ясно. Но всичко ще бъде наредено така, че Латоре да вземе отпуск, за да укрепи разклатеното си здраве в някоя усамотена асиенда или естансия. А за там ще заминете вие, и там ще носите униформата му. В асиендата ще бъдете Латоре от глава до пети. Враговете ни ще насочат цялото си внимание към вас и скоро ще разберат, че единствената ви грижа в онова пълно усамотение е укрепването на вашето здраве. Междувременно Латоре инкогнито ще отиде на съвсем друго място, където ще събере привържениците си, ще начертае плановете си и щом настъпи подходящият час, ще нанесе своя удар.

— И какво ще стане с мен в този подходящ час?

— Ще продължите прекъснатото си пътуване, след като получите най-убедителни доказателства за нашата благодарност.

— И в какво ще се състоят те? Някакво заплащане ли имате предвид?

— Заплащане! Че кой би използвал такава дума! Нека го наречем награда, дарение или нещо подобно! Сам определете размера на сумата, която според вас ще е достатъчна, за да възнагради извършената за нас жертва.

— Не са ми известни нито видът, нито размерите на тази жертва. Сеньор, тя може да се изрази само в някакво незначително забавяне на пътуването ми, но може да ми струва и живота.

— Второто е невъзможно!

— О, като нищо е възможно! Когато истинският Латоре нанесе своя удар, противниците му много лесно може да се нахвърлят върху лъжливия Латоре и така малко да го поубият. А ако ме разстреля военнополеви съд, няма да бъда в състояние да се порадвам на наградата, която се каните да ми дадете толкова любезно.

До този момент ротмистърът не беше прекъсвал баща си, но ето че сега се намеси:

— Сеньор, страхувате ли се? Смятах ви за смел човек!

— Не съм страхливец, вече често съм го доказвал и вероятно ще имам случай и в бъдеще да го докажа. Но да рискуваш своя живот за самия себе си, за своите близки или за отечеството, и от друга страна да го залагаш на карта заради пари или заради нечии чужди интереси, са две съвсем различни неща. Що се отнася до риска сам по себе си, то аз спокойно бих се представил за Латоре и бих изчакал последиците от постъпката си. От противниците ви се боя толкова малко, колкото и от самия вас. Изпадна ли в опасност, аз съм уверен, че у мен ще се намерят достатъчно смелост и хитрост, за да се изплъзна от нея. Следователно не опасенията от евентуални вреди и щети, които бих понесъл, са причината, възпираща ме да приема предложението ви.

— Че каква ли друга причина можете да имате?

— Просто цялата работа не ми харесва. Мразя лъжата и притворството, а ако се съглася да изпълня желанието ви, несъмнено ще се провиня в чудовищна измама.

— Но това е в името на едно добро дело!

— Всеки друг би могъл да каже съвсем същото.

— Сеньор, човек много трудно може да ви убеди в каквото и да било!

— Защото изобщо не желая да ме убеждават.

При тези думи аз станах на крака. Търговецът бързо ме хвана за ръката и след като ме накара отново да седна, ми каза:

— Не прибързвайте, сеньор! Във всички случаи оставате мой гост, дори и ако не се изпълнят надеждите, които ви възлагахме. Впрочем аз все още не се съмнявам, че въпреки всичко ще се споразумеем. А може би не знаете каква награда можете да очаквате като израз на благодарността ни. Между нас има богати, много богати хора, а предимството, което ни предлага приликата ви с Латоре, е толкова голямо, че ако не приемете предложението ни, направо ще си изпуснете късмета.

— Какво наричате късмет?

— Като търговец под израза „изпускам си късмета“ разбирам да не се възползвате от предложилия ви се случай да постигнете голяма изгода чрез някоя сделка, особено ако пропуснете да спечелите толкова значителна парична сума, която до края на живота да ви отърве от всякакви грижи. Кажете ми каква сума желаете!

— Никаква. Мисля, че не съм в състояние да ви окажа исканата услуга.

— Надявам се това да не е последната ви дума по този въпрос, който би могъл да предопредели цялото ви бъдеще.

— Решението ми няма да се промени, аз никога не се отказвам от взетите вече толкова важни решения.

— Въпреки всичко ви моля още веднъж да премислите цялата работа. Засега няма повече да настоявам и да ви досаждам, но тази вечер ще имате добра възможност да ни опознаете. А след като преспите съм сигурен, че на сутринта ще дадете съгласието си.

Наканих се да му възразя, но той стана и ме възпря с думите:

— Моля ви, засега не казвайте нищо! Вече знаете за какво става въпрос. До утре може би ще вземете по-разумно решение. Виждам, че палят светлините. Гостите ще започнат да пристигат всеки момент. Да влезем в къщата.

Почти се бе смрачило. Вече беше октомври, следователно бе настъпила южноамериканската пролет, когато рано се свечерява. В прозорците на къщата заблещука светлина. Прословутата тертулия скоро щеше да започне. Ето защо бащата и синът се отправиха към определените за приема помещения. Но аз отидох в стаята си, за да не бъда измежду първите гости. Преди това обаче се отбих при пекаря, който, както бях забелязал, живееше в непосредствена близост, и купих един черен хляб, какъвто обикновено ядат бедните местни хора. Занесох го в обора да нахраня с него коня си.

Там беше и ратаят. Той се учуди немалко, когато видя как разрязах хляба и го дадох на коня. Тази храна беше и за животното нещо съвсем необичайно. То го изяде и признателно потърка глава в рамото ми. Сигурно за пръв път срещаше човек, който се отнасяше с обич към него. Щом го погалих, жребецът радостно изцвили. Бях убеден, че ще успея да го привържа към себе си.

Стаята, която си бях избрал, гледаше към двора. Тя имаше два прозореца, два истински прозореца със стъкла, един лукс, от който пътешественикът скоро се вижда принуден да се откаже. В нея имаше хубаво легло, маса и няколко стола. Върху един от тях се намираше широк съд с вода, заедно с фина бяла кърпа за лице. Това бяха принадлежностите за миене. Вместо канапе се виждаше хамак, висящ на две халки, закрепени в стените. На масата беше оставена кутия с цигари. Това беше известно внимание от страна на домакина към мен, за което би трябвало да му благодаря, но аз изобщо не се докоснах до тях. Освен ако не е южноамериканец, истинският пушач не ще и да чуе за цигари. Той иска да пуши тютюн, а не хартия.

За мое задоволство забелязах, че на вратата има резе. Естествено не хранех никакво недоверие към обитателите на този дом, но не бях забравил мнимия полицейски инспектор, който твърде вероятно също се намираше в градчето. Той беше изучавал търговската професия при Риксио и следователно бе запознат с разположението на помещенията много добре. Може би щеше да му хрумне идеята да ми направи нощно посещение. А резето можеше да му попречи.

На масата бе поставена запалена свещ от говежда лой. Тъкмо се занимавах с резето, като го побутвах напред-назад, за да се уверя в изправността му, когато, обръщайки се назад, видях някакво лице, появило се на прозореца, което в същия миг изчезна толкова бързо, че ми беше невъзможно да различа чертите му. Дори не бях в състояние да кажа дали бе мъжко или женско.

С един скок се озовах при прозореца. Ала рамката му се бе изкривила от влагата и изглежда от дълго време той не е бил отварян, така че с голяма мъка успях да се справя с едното му крило, но когато хвърлих поглед към двора, не видях жива душа. Навън беше тъмно, понеже луната щеше да изгрее едва след петнайсетина минути.

Тази случка не беше кой знае колко тревожна. Може би някой от многобройната прислуга в този дом бе проявил любопитството да види какво ли прави чужденецът в стаята си. Здраво затворих прозореца, така че да не може да бъде отворен отвън.

Скоро дойде ротмистърът, за да ме вземе. Той не спомена предишния ни разговор с нито една дума, а беше все тъй любезен и учтив към мен. Във всеки случай той напълно споделяше мнението на баща си, че аз сигурно щях да променя решението си.

В салона се беше събрало доста многочислено общество от дами и господа. Погледите, отправени към мен при моето влизане, ми подсказаха, че хората бяха вече разговаряли за мен. Бях представен и на свой ред чух куп дълги високопарни имена и титли, които веднага забравих. В това отношение испанецът е почти като арабина — към собственото си име обича да прикача имената и някогашните почетни титли на предците си. За ухото на чужденеца тези думи са много благозвучни и приятни, но преведат ли се на немски, те губят както поетичността си, така и импониращото си въздействие. Имена като дон Гъша мас фон Комински сажди или доня Мария Маймунски скок фон Талашова имат благозвучие единствено на испански, но не и на немски.

За някой повърхностен наблюдател събралото се общество лесно можеше да мине за знатно и бляскаво, но за съжаление притежавах твърде остро зрение. От мен не убегна дебелият слой пудра, примитивното чернило за вежди без блясък, както и спуснатите над челото къдрици, по които явно си личеше използването на някои средства за оцветяване. Забелязах грациозни крачета, обути в изящни обувки със съвсем малък номер, но видях и тук-там разпраните шевове или подметки, както и нежни женски ръце с насъбрана чернилка под ноктите, шумолящи дрехи от изпомачкана коприна, тук-там протрити по ръбовете, фалшиви скъпоценни камъни, поставени в изкусно изработен обков — и облеклото, и украшенията, както и всичко друго бяха изработени с единствената цел да се подлъжат и заслепят зрението, слуха и всички останали сетива, обаче тъй и не успях да открия нещо естествено и неподправено.

Същото се наблюдаваше и на трапезата. Ножът пред мен имаше дръжка от слонова кост, а дръжката на вилицата бе от съвсем тънко сребърно фолио, пълно с колофон. Лъжицата е била счупена, а после запоена. Плодовете бяха поднесени във фруктиери, които някога са били скъпоценни, но сега от тях липсваха цели парченца. Така изглеждаха всички сервизи, но ястията бяха вкусни. Особено много ми хареса обичайното за страната „асадо“, което бе превъзходно приготвено.

Асадо е печено месо на шиш. Но любимото ядене на гаучосите е „асадо кон куеро“, печено на шиш, ала заедно с кожата. Щом заколят говедо или кон, гаучото веднага си отрязва парче от още топлото месо с кожата, набучва го на пръчка и така го държи над огъня. Но той не чака, докато се изпече цялото парче, а го пече хапка по хапка. При това ту поднася месото към устата си, ту пак известно време го държи над пламъците, като току размахва дългия и остър нож пред носа си така, че човек изпитва голям страх за тази негова телесна част, защото гаучото първо захапва месото, а после отрязва хапката.

Тази вечер асадото беше без кожа, но никак не бе апетитно да гледаш как го ядяха. Видях дами, които вместо вилици и ножове използваха просто своите пръсти и зъби. Тук това изобщо не правеше впечатление. Напротив, от много страни даже получавах най-добронамерени подкани да се храня по същия удобен начин, а не да се превземам като някоя гувернантка.

По-късно започнаха танците. Бях го очаквал с радост. Имах голямото желание да седна сам в някой ъгъл и да ги наблюдавам. Но за съжаление не стана така. Изобщо не ме оставиха на мира. Бях център на внимание и непрекъснато ме въвличаха в съвсем безсъдържателни разговори. От всички страни се опитваха да ме заприказват. Трябваше да отговарям на всевъзможни и невъзможни въпроси. Имах чувството сякаш съм някой стар бухал, който, прикован към мястото си с верижка, изобщо не е в състояние да се защити срещу кръжащите около него многобройни гарги и свраки. И на всичко отгоре тези хора изглеждаха убедени, че съм очарован от оказваната ми любезност. Гостите танцуваха под звуците на няколко китари. Изпълненията на тези инструменти бяха направо майсторски. Изглежда испанецът е роден китарист.

И ето че след като всички се наприказваха, нахраниха, натанцуваха, остана само още едно… да играят хазарт. Скоро всичко живо, мъже и жени, насяда на масите пред тестетата карти. Аз не пожелах да взема участие, което бе посрещнато с критично поклащане на глави. Известно време ми беше интересно да наблюдавам играта, но когато тя започна да загрубява и дяволът се всели в участниците, когато от красиво оформени устни взеха да се чуват проклятия и ругатни, аз тайно се измъкнах. Някой път човек може да участва в немски скат, но не и южноамериканското хуего^[7]. Не е никакво удоволствие да наблюдаваш как разгорелите се страсти обезобразяват лицата на картоиграчите, и то особено ако са от нежния пол. Прехвалената тертулия бе свършила вече за мен и в никакъв случай не мога да твърдя, че останах особено възхитен от нея.

Навън в преддверието седяха обслужващите пеони и… също играеха на карти. Появяването ми не им даде повод да прекъснат заниманието си.

Не бях заключил стаята си, защото по време на отсъствието ми някой от прислугата можеше да има там някаква работа. Луната светеше през прозореца толкова силно, че нямах нужда от друго допълнително осветление. Уверих се, че прозорецът е все така здраво затворен, както и преди. Забравих да погледна под леглото. Може би щях да го направя, ако не се бях видял принуден да отговарям на толкова много наздравици, че главата ми бе натежала от силното, евтино и не особено качествено вино. Затворих вратата с резето и щом си легнах, незабавно потънах в дълбок сън.

Животът в прериите беше изострил сетивата ми дотам, че дори в толкова дълбокия ми сън те не оставаха съвсем бездейни. Присъни ми се, че лежа в гората, а към мен тайно се промъкват индианци. Един от тях се приближи и замахна да ме прониже. Скочих на крака, за да се защитавам и… се събудих. Изправих се и седнах в леглото.

В стаята все още влизаше лунна светлина. Само онази част от нея, където беше вратата, тънеше в мрак. Стори ми се сякаш там се движи някакъв човешки силует.

— Кой е там? — попитах аз.

Не получих отговор, но се разнесе тихо скърцане. Скочих на крака и се втурнах към вратата. Тя беше затворена. Значи по всяка вероятност се бях излъгал. Ето защо отново си легнах успокоен и без прекъсване спах до сутринта.

След като станах от сън и се измих, аз се наканих да изляза от стаята и следователно понечих да дръпна резето, обаче за мое учудване забелязах, че то изобщо не е запънато.

Бях съвсем сигурен, че вечерта бях затворил вратата с резето. Не по-малко сигурен бях в това, че след събуждането си през нощта, когато ми се беше привидял някакъв човешки силует, не бях дърпал резето. Защо сега вратата не беше затворена с него?

Претърсих стаята, но не намерих никакви следи, които да ме наведат на предположението, че в стаята ми е имало някой. Нищо не липсваше от моите дрехи и вещи, нито от съдържанието на джобовете ми. Оръжията ми също се намираха в най-добро състояние. На пода видях някакъв червен копринен конец. Той беше съвсем къс, но четворен, сякаш е бил вдянат в ухото на дебела игла и след свършването на шева е бил откъснат.

Дали този остатък от конец се е намирал тук още от снощи? Вероятно! Сигурно никой крадец не би влязъл в стаята ми само за да го остави на пода. Въпреки всичко все пак изглежда през нощта съм дръпнал резето, за да отворя вратата и да надникна навън. После в голямата си съненост съм забравил пак да затворя с него. Така много лесно се обясняваше всичко.

Но както и да е било, аз най-сетне се успокоих, понеже абсолютно нищо не ми беше изчезнало и след малко се запътих към трапезарията, където цялото семейство вече се беше събрало да пие шоколад.

Когато закуската приключи, жената се отдалечи и двамата господа се възползваха от удобния случай отново да подемат разговор на темата от предишния ден. Изглежда бяха убедени, че съм променил мнението си, но бяха принудени да се убедят в противното. Те ме обсипаха с всевъзможни укори и увещания, които обаче останаха безрезултатни. Съвършено безразлично ми беше кой щеше да стане президент на Банда ориентал днес, утре или пък след една година. Нямах никакво намерение да се излагам на опасност заради чужди политически интереси.

Разочарованието на двамата беше много голямо. Лицата им помръкнаха, а поведението им стана доста сдържано.

— Е, щом като за нищо на света не желаете, ние не можем да ви принудим — каза най-сетне Риксио с едва сдържан гняв. — Надявам се поне да удържите на думата си и да не споменавате за този разговор пред нашите противници!

— Няма да кажа каквото и да било пред никого.

— Колко време възнамерявате да останете в страната?

— Смятам да мина през нея, без да се задържам по-продължително. На вас разстоянията са ви известни по-добре, отколкото на мен, и следователно сигурно знаете, че след няколко дни ще премина границата.

— И по-добре за вас. Приликата ви с Латоре лесно може да ви причини големи неприятности, след като сам отблъснахте изгодните предложения, които ви направихме. Ето защо ви съветвам, че е във ваш собствен интерес никъде да не се бавите.

— Ще последвам приятелския ви съвет толкова бързо, че ще съкратя дори престоя си във вашия дом. Незабавно тръгвам на път.

Риксио беше изрекъл последните си думи почти със злобен тон. Естествено това ми развали настроението. Затова аз рязко му обърнах гръб и се отправих към вратата.

— Моля ви, сеньор — подвикна той подир мен. — Криво ме разбрахте. Моят дом е на ваше разположение дотогава, докато пожелаете да останете. Впрочем нали се разбрахме, че синът ми ще тръгне заедно с вас?

— В такъв случай ще го помоля да не се бави. След половин час Сан Хосе ще бъде вече зад гърба ми.

— Не мога да се приготвя толкова бързо — заяви офицерът. — Оказа се, че ще ми е възможно да потегля на път едва следобед.

Това беше само претекст. Казах им, че не мога да чакам толкова дълго и отидох в обора сам да оседлая коня си. После се сбогувах със семейството, което се раздели твърде хладно с толкова сърдечно посрещнатия чуждестранен гост. Както става обикновено, размерът на бакшишите, които трябваше да раздам, беше по-голям от стойността на полученото.

В пощенската станция йербатеросите вече ме очакваха. Веднага с влизането ми Монтесо каза:

— Сеньор, имахте право — полицейският инспектор не се е върнал в Монтевидео. Снощи го видях да се мотае навън в двора. Щом ме забеляза, незабавно офейка. Сигурно кроеше някаква подлост.

— Трябва да сме предпазливи. Докъде ще яздим днес?

— Ще стигнем до Пердидо, една станция на дилижанса, но снабдена с всички възможни удобства.

— Естествено сте казали на мнимия полицай какъв ще е маршрутът ни, нали?

— Да.

— За съжаление това не може да се промени.

— О, може! Ще пренощуваме на друго място.

— Хм! Това предложение не е лошо, но все пак и срещу него има някои възражения. Според думите ви Пердидо е само пощенска станция, следователно е самотна постройка, около която няма нищо друго.

— Тя е разположена в обширна равнина. Оттам има открит изглед надалеч във всички посоки.

— Тогава ще е по-добре да останем там. Ние знаем, че този човек ще се появи и следователно можем да вземем предпазни мерки. Навярно ще успеем да забележим приближаването му. А настаним ли се да нощуваме другаде, губим тази възможност, която е толкова важна за безопасността ни.

— Съгласен съм с вас. Кога тръгваме, сеньор?

— Колкото е възможно по-скоро, най-добре веднага!

— Нищо не ни пречи. Готови сме и нямаме никаква работа тук.

Даже и конете на йербатеросите бяха вече оседлани и готови за път. Само след пет минути зад нас остана градът, където за пръв път присъствах на една южноамериканска тертулия.

За местностите, през които минавахме, не мога да кажа нищо ново. Те си приличат в целия Уругвай — ниски вълнообразни хълмове се редуват с падини, тук-там земята е прорязана от дълбоките корита на потоци или малки реки, понесли водите си към Рио Негро, а навсякъде расте една и съща трева, типична за тамошните кампос. Навсякъде еднообразие в пълния смисъл на тази дума.

Малко след пладне пред нас се появи доста голяма постройка — пощенска станция с кръчма и бакалница, разположена на малка рекичка. Далеч в равнината отвъд станцията забелязахме един конник да препуска в галоп на запад. Изглежда беше тръгнал от сградата, към която се бяхме насочили.

Щом стигнахме до нея, аз разпитах за онзи конник. Бил прекарал в станцията няколко часа и когато ни видял, метнал се на седлото и незабавно препуснал. Описанието на кръчмаря отговаряше напълно на външността на Матео, някогашният помощник на търговеца Риксио.

На един час път след пощенската станция ние стигнахме до Кучиля гранде, вече споменатата планинска верига. Но в случая за планини и дума не можеше да става. Върху редица хълмове с незначителна височина се издигаха тук-там единични скални късове, наподобяващи останки от срутил се зид. Ето това представляваше планината.

След като я прехвърлихме, отново се озовахме сред предишната вълнообразна равнина, чиито тревисти площи от време на време биваха прекъсвани от обширни полета, обрасли с магарешки тръни. На височина те надхвърляха човешки бой. Тези тръни се разпространяват с невероятна бързина и постепенно отнемат на жителите на страната най-хубавите пасища. Сред тях се крият какви ли не животни. Чувал съм, че служат за убежище дори на елени и щрауси, обаче лично аз не съм виждал там нито едно от тези животни. Продължихме да яздим до вечерта. Конете на йербатеросите започнаха да се изморяват. Наложи се да ги подтикват да се движат по-бързо с помощта на камшика и шпорите. Но моят дорест жребец показа отлична издръжливост.

Тъкмо когато слънцето се канеше да изчезне на запад, ние стигнахме целта си, определена за този ден. Пощенската станция беше разположена на брега на Рио Пердидо и носеше същото име. Стените на постройката бяха кирпичени, а покривът бе от тръстика. Там заварихме само една стара прислужница и двама пеони. От тях научихме, че собственикът бил отишъл в Мерседес и щял да се върне едва на следващия ден.

Станцията се намираше в много пуста и самотна местност, но въпреки това ни бяха предложени както хубави легла, така и хубава, а и евтина вечеря.

Обикновено усамотеността прави хората неразговорчиви. От устата на двамата пеони всяка дума трябваше да се измъква с ченгел. Прислужницата беше по-приказлива. Попитах я дали през следобеда тук се е отбивал някакъв конник. Щом чуха въпроса ми, двамата пеони излязоха от стаята. По лицата им разбрах, че бяха очаквали подобен въпрос, но нямаха никакво намерение да му отговарят. Прислужницата остана, но с явно нежелание. Отговори отрицателно на въпроса ми, ала си пролича, че ме излъга.

— Сеньорита, нима няма да кажете истината на един кабалиеро, който съвсем открито се обръща към вас? — попитах я аз. — Имате такова добро и честно лице. Мисля, че сърце няма да ви даде да ме измамите.

Въпреки възрастта й я бях нарекъл сеньорита, тоест госпожица. Като се прибави към това и доверителният ми тон, става ясно защо тя не можа да устои.

— Да, сеньор, наистина имате вид на кабалиеро — каза тя, — но ме предупредиха да мълча.

— Кой?

— Ами именно онзи конник, за когото разпитвате.

— Какво ви каза той?

— Не бива да го издавам.

— Тогава съжалявам, че към един злодей имате по-голямо доверие, отколкото към почтените хора.

По лицето й се изписваше все по-голямо смущение.

— Боже мой! — простена тя. — Конникът също каза, че е почтен човек.

— Това е лъжа.

— Той даже ни довери, че е криминален инспектор от Монтевидео.

— Каква е целта на пътуването му?

— Иска да стигне преди вас в Мерседес, за да могат там да ви арестуват още с пристигането ви.

— А каза ли ви какво съм извършил?

— Да. Вие сте метежник и съзаклятник, който ще докара на страната големи беди.

— И вие естествено му повярвахте. Но, сеньорита, вярвате ли го и сега, след като ме видяхте?

— О, сеньор, вие никак не приличате на човек с такива кръвожадни намерения.

— Нали? Аз съм съвсем миролюбиво настроен човек. Дори не съм роден в тази страна и изобщо не ме интересуват тукашните политически разправии. Нямам никакви други цели и намерения, освен за тази нощ да получа едно хубаво легло, където ще мога спокойно да се наспя.

— Но той не иска да стане така. Забрани ми да ви допускам в тази къща, а щом полицията заповяда нещо, аз съм длъжен да се подчинявам.

— Е, сеньорита, но не бяхте чак толкова строго изпълнителна. Нали ми посочихте леглата и в любезността си ми обещахте хубава вечеря?

— Да — засмя се тя принудено, — нима можех да постъпя иначе? Попитахте ме толкова учтиво. Нарекохте ме сеньорита, нещо което тук никой друг не прави и имате такова едно… такова едно… поведение… също като истински кабалиеро. Съвсем невъзможно ми беше да ви отпратя и да ви оставя да спите навън, на открито.

— Значи този човек ви заповяда така да наредите нещата, че да бъдем принудени да нощуваме под открито небе?

— Да, такава беше заповедта му.

— Той е голям лъжец, сеньорита. Не е никакъв криминален инспектор, а негодник, когото ние можем да накараме да арестуват, а не той нас. Нима искате да станете съюзник на такъв човек?

— И през ум не ми минава. Ако е тъй, както казвате, сеньор, тогава той не бива повече да ни се мярка пред очите. Лошо му се пише, защото в такива случаи не се шегуваме. Вярвам на думите ви и понеже тъкмо този тип ни предупреди да се пазим от вас, ние ще ви обслужим по най-добрия възможен начин. Сега ще ви оставя, за да приготвя вечерята, от която се надявам да бъдете доволен.

Матео беше пожелал да прекараме нощта на открито и сигурно си имаше своето основание. Беше нежна, чудно красива вечер. Не полъхваше никакъв вятър. Йербатеросите заявиха, че при такова време нямали никакво намерение да спят в къщата. Предупредих ги, ала напразно. След като се нахранихме и то сравнително много добре, те се загърнаха в одеялата си и легнаха под един сламен навес, който бе издигнат на четири кола до самата постройка кой знае с каква цел. Пуснаха конете си да пасат на воля.

Понеже от Матео очаквах всичко, аз вкарах жребеца си в корала, който беше обграден от висок гъст и бодлив кактусов плет. Прислужницата ми оказа специално внимание, като затвори в корала при коня едно куче. Увери ме, че ако някакъв външен човек се опита да се промъкне при коня, кучето ще вдигне адски шум.

Къщата имаше почти плосък покрив, покрит с тръстика. Една част от него бе подпряна толкова здраво, че на него можеше да стои изправен човек. Към това място водеше тясна стълба, намираща се съвсем близо до моята врата. Бяха я направили допълнително, за да могат отгоре да се оглеждат както за пътници, така и за стадата на едно значително по-голямо разстояние.

Ездата не ме беше изморила. Освен това на вечеря бях ял здравата и все още нямах желание да лягам да спя. Ето защо се поразходих навън по брега на реката. Около храсталаците трепкаха светулки, големи нощни пеперуди пърхаха от време на време пред лицето ми, невидими цветя пръскаха наоколо аромата си. Въздухът беше толкова благоуханен, толкова освежителен! А над мен блестяха южните звезди. Лека-полека изпаднах в онова настроение, което поетът нарича мечтание, а прозаикът — занесено сантименталничене. Така продължих да се разхождам доста дълго. Най-сетне тръгнах обратно и може би след около два часа отново стигнах станцията.

Безшумно се отправих към сламения навес, където спяха спътниците ми. Ако все още бяха будни, те непременно щяха да ме видят. Понеже луната бе изгряла на срещуположната страна на небосклона, върху навеса падаше сянката на къщата и там бе сравнително тъмно. Въпреки това когато се приближих ми се стори, като че изпод навеса изскочи някаква подплашена от мен сянка и изчезна зад постройката. Веднага се втурнах подир нея.

Когато завих покрай ъгъла, попаднах под силната лунна светлина. Тя озаряваше една открита площ, широка около стотина крачки, която се намираше между къщата и поле, гъсто обрасло с магарешки тръни, простряло се на изток от станцията. От мига, когато съзрях човешкия силует, до този момент никой не би имал възможността да измине това разстояние. Може би човекът бързо беше свърнал зад следващия ъгъл на постройката. Отидох до там, ала нищо не забелязах. Втурнах се напред и два пъти обиколих къщата, но без да открия и следа от хора. После надникнах под навеса.

Йербатеросите спяха дълбоко. Монтесо лежеше малко настрани от другите и хъркаше, та се късаше. Трябваше ли да го будя? Не. Навярно се бях излъгал. Пушките им лежаха до тях. А някой крадец сигурно най-напред щеше да посегне на оръжието им. Фактът, че те все още бяха тук, бе за мен доказателство, че никой не се е мяркал насам. И така, аз безшумно се отдалечих, влязох в къщата и залостих вратата с резето.

Когато се озовах в стаята си и вече се канех да се съблека, изведнъж ми хрумна мисълта, че ще е по-добре да се кача горе на покрива и да се поогледам наоколо. Имах остро зрение, но все пак съществуваше възможността да съм се излъгал. Взех със себе си далекогледа. Можеше да ми бъде от полза, понеже луната осветяваше цялата околност.

Когато се намерих горе, аз не се изправих, защото така неминуемо щях да бъда забелязан от долу. Залегнах върху тръстиката и започнах да се оглеждам на всички посоки. Нищо, абсолютно нищо подозрително не се виждаше.

Сложих далекогледа пред окото си и запретърсвах околността. Картината, която ми представиха лещите, не беше особено ясна. Въпреки това ми се стори, че от лявата страна на споменатата площ, обрасла с тръни, има някакъв силует, който от време на време се раздвижваше. Изтеглих още повече частите на далекогледа и ето, че не се бях излъгал — там стоеше един кон. А където има кон, там трябва да има и ездач. Всички животни от станцията се намираха в корала. Конете на йербатеросите пасяха от другата страна на къщата. Значи конят, който бях забелязал, принадлежеше на някой чужд човек.

Слязох от покрива и излязох от къщата, за да отида при коня. Стигнах до него, без да видя жив човек, и веднага познах крантата на Матео. За да осуетя бягството му, аз се метнах на седлото и, описвайки малка дъга, се насочих към реката, където скочих на земята и завързах юздите на коня за един храст.

Матео беше пожелал да ни заставят да пренощуваме под открито небе. Преди малко го бях подплашил, докато се занимаваше с нещо при йербатеросите. Несъмнено сега пак беше отишъл там. Затова аз се промъкнах обратно до къщата, но така, че никой да не може да ме види оттам. Щом стигнах до ъгъла й, предпазливо надникнах иззад него. Наистина, до Монтесо беше клекнал някакъв човек, който тъкмо в този момент се изправи, за да се отдалечи. Аз скочих на крака и се втурнах към него. Той ме видя и хукна да бяга.

— Крадец, крадец! Ставайте, събудете се! — завиках аз и се затичах по петите на негодника.

Той се насочи към полето от магарешки тръни, за да заобиколи издадения му ъгъл. Когато забеляза, че конят му не е там, той изплашено се спря, макар и само за броени секунди, но това ми беше достатъчно, за да го настигна и да го сграбча за яката. Той измъкна от пояса си нож, за да ме наръга, но аз ударих ръката му така, че изпусна оръжието и в следващия миг го повалих на земята. Зад нас се разнесоха гласовете на йербатеросите.

— Насам, насам! — извиках им аз, като затиснах с коляно мерзавеца и хванах двете му ръце, за да не може да посегне към пистолетите си. Спътниците ми бързо дотичаха.

— Какво става? Какво има? Крадец ли? Кой е той? — заваляха въпросите им.

— „Криминалният инспектор“ — отвърнах аз. — Беше под вашия навес и сигурно е обрал Монтесо.

— Мен ли? — обади се йербатерото. — Лошо му се пише. Наистина ли е той?

Монтесо се наведе ниско, за да го погледне в лицето.

— Да, действително е той. Ей къде лежи ножът му. Вземете му пистолетите! После ще го отведем в къщата.

Хората бяха чули виковете ни. Учудиха се немалко, когато довлякохме „полицейския служител“. До този момент той не беше издал нито звук, но заедно с упорития израз по лицето му се появи и язвителна усмивка. Той спокойно изслуша разказа ми как вече веднъж го бях забелязал, как открих коня му и накрая как го бях заловил.

— Значи е крадец! — обади се Монтесо. — Това като нищо ще му донесе стотина удара с ласо. Негоднико, как ти хрумна идеята да ме обереш?

— Мълчете! — обади се най-сетне Матео с повелителен глас. — Как може някому изобщо да мине през ума да ме вземе за крадец?

— Я по-кротко! — сопнах му се аз. — Още от самото начало те прозрях. Ти си мошеник, но не и полицай. Защо ни преследваш? Какво търсиш при този сеньор, докато той спи? Целта ти е само една — кражба.

— Аз — крадец? Че докажи го, де!

— Сигурно няма да е много трудно да представим доказателства. Нека сеньорите само проверят какво им липсва.

— Добре, нека проверят. И ако съм им откраднал нещо, спокойно могат начаса да ме обесят!

Йербатеросите изпразниха джобовете си. Абсолютно нищо не им липсваше. Излязоха навън, за да преровят и кобурите на седлата си. Когато се върнаха, заявиха, че всичко е налице.

— Е, крадец ли съм? — тържествуващо попита Матео.

— Несъмнено съм ти попречил да задигнеш вещите, на които си хвърлил око — отвърнах му аз.

— Дрън-дрън! Какво ли може да се открадне от един йербатеро? Човекът, който реши да обере такива хора, несъмнено е голям глупак!

— Е, ами какво друго си търсил при тях?

— Много ти се иска да разбереш, а? Но нали иначе си толкова умен и мъдър! Защо сега акълът ти не достига сам да си отговориш на този въпрос?

— Сеньор, без обиди! Проявиш ли още веднъж липса на учтивост, на каквато съм свикнал, така ще те цапардосам по физиономията, че ще видиш звезди по пладне! Кроиш ни нещо и много ми се иска да разбера какво.

Той седна на стола, който се намираше най-близо до него, огледа ме с подигравателно изражение от глава до пети и каза:

— Е добре, ще ти обясня. Но всеки друг на твое място би го сметнал за излишно. Много добре знаеш какъв съм. Аз съм криминален инспектор.

— Не ти вярвам!

— Дали ми вярваш или не ми е съвършено безразлично.

— Докажи го!

— Ще ти го докажа когато сметна, че е необходимо. А ти не си човекът, който има право да ми иска подобни доказателства. Длъжен съм да се легитимирам само пред властите, но не и пред теб.

— Тогава престани да ни досаждаш!

— Няма как! — изсмя се той. — И то защото ми се струваш подозрителен.

— Ха! Но във всеки случай ти си ми много по-подозрителен, отколкото аз на теб.

— Възможно! Все ще се разбере на чия страна е правото. И така, ти си станал подозрителен за властите и аз получих нареждането да се присъединя към вас, за да те наблюдавам.

— Хайде бе! Казваш, че си ме наблюдавал, за да ме уличиш в някакво нарушение на закона, та дори и в престъпление, а направо се представяш за полицейски служител! Това би било съвсем необяснима глупост от твоя страна.

— Е да, понякога човек извършва съвсем съзнателно така наречените глупости, с чиято помощ по-късно постига пълен успех!

— Много се съмнявам в досегашния ти успех. Преследваш ни, или по-скоро преследваш мен, а това ми е неприятно. Сега съм принуден да те пусна да си вървиш, но изпречиш ли ми се още веднъж на пътя, ще те предам на полицията.

— Тя ще бъде безкрайно щастлива да се запознае в мое лице с един от висшите си началници. Ти ме изгони, така че не можех да яздя заедно с вас. Ето защо тръгнах тайно по петите ви и когато видях тези хора да лежат на открито, реших да се убедя дали наистина са онези лица, които ми трябват. Промъкнах се до тях, за да ги огледам по-добре. Ако поради тази причина искаш да се оплачеш на полицията от мен, аз нямам нищо против. А сега ще те помоля да ми дадете коня. Трябва да продължа пътя си!

Наредих на йербатеросите да му върнат всичко и казах:

— Гледай незабавно да си обереш крушите! По-късно е възможно да променя мнението си и да не се отървеш толкова лесно.

— Е, а пипна ли те някога аз, тогава ти изобщо няма да се отървеш. Кълна ти се в това!

— Вън! Изчезвай! — креснах му.

Той грабна колана си от масата, заедно с цялото му съдържание, и побърза да излезе. Последвахме го. Видяхме как взе ножа си, а после се отправи към реката. След минута-две той се метна на коня си и препусна.

— Сеньор — обади се Монтесо, — да не би все пак наистина да е полицейски служител? Държи се толкова уверено!

— Не се държи уверено, а нахално.

— Тогава защо го пусна да си върви?

— Че можех ли да постъпя иначе?

— Разбира се. Ако си убеден, че се представя не за такъв, какъвто е в действителност, значи сигурно е искал да ни обере. И затуй можехме с една солидна порция бой да му отнемем всяко желание пак да се върне.

— Каква полза ще имаме ако го пребием? Никаква! Впрочем сега и самият аз не вярвам, че целта му е била кражба. Когато се приближих, той изглежда си беше свършил работата и се канеше да си върви. И тъй, за обир и дума не може да става.

— Но какво ли е търсил при нас?

— Тъкмо това ми се ще да разбера. Матео беше съвсем близо до вас и следователно не се интересува от вашите другари, а само от вас. Действително ли нищо не ви липсва? Пушката ви в ред ли е?

— Нищо не ми е изчезнало, а пушката ми не е докосвана. Един дявол знае какво е търсил при мен този тип!

— Ще размисля. Може би ще се досетя за правилния отговор.

— Да, помислете си, сеньор, защото тъкмо мисленето е слабата ми страна. Смятате ли, че пак можем да легнем да спим? Дали няма отново да ни безпокои?

— И през ум няма да му мине да се върне! Сигурно се радва, че се е измъкнал от нас. Навярно няма да го видим повече преди да е назряло времето, когато мисли да нанесе своя удар.

Върнах се в стаята си, ала не успях да заспя. Блъсках си главата, блъсках си главата, но въпреки всичките усилия не можах да се досетя какво бе търсил онзи човек при Монтесо. Премислих всяка дума, казана от него, припомних си всяка негова гримаса, правих едно сравнение след друго, ала… напразно!

Най-сетне все пак заспах, но сънят ми беше неспокоен и скоро пак се събудих. Слънчевата светлина нахлуваше през прозореца и аз станах. Йербатеросите още лежаха и хъркаха под сламения навес. Отидох при тях. Огледах земята, тревата, а после и цялата околност на станцията. Нищо не открих, абсолютно никаква следа или указание, обясняващи целите на Матео. Така обикновено човек изпада в направо мъчително душевно състояние, което трудно се поддава на описание. Много неприятно е чувството да не си в състояние да се отърсиш от натрапчивото безпокойство, породено от нещо съвършено неизвестно и неопределено.

Събудих мъжете. Платихме си сметката и отново поехме на път. И този ден видът на местностите, през които минавахме, не се различаваше от изминалите два дни. Ние следвахме ясно видимите коловози на дилижанса, ала дълго не минахме през населено място. Отбихме се само в няколко самотни ранчоси, но никъде не успяхме да получим сведения за Матео.

По обед местността се пооживи. Естансиите и ранчосите започнаха да се появяват по-често, срещахме хора. Приближавахме се към град Мерседес, обаче преди да го стигнем, свърнахме надясно, на север, в която посока се намираше имението на Монтесовите роднини. Вляво от нас течеше Рио Негро. От време на време се приближавахме толкова много към реката, че виждахме блестящата й водна повърхност. По нея се мяркаха многобройни плавателни съдове, тъй като разположеният на брега й Мерседес води оживена търговия с вътрешността на страната.

Според думите на Монтесо неговите роднини живееха на три часа път от Мерседес, но се оказа, че часовете са повече от четири. Ала ездата не ми доскучаваше, понеже близостта на реката се отразяваше благотворно и на околните местности, и на техните животински обитатели.

Понякога преминавахме дори през малки горички, които там са голяма рядкост. Преживях и радостта да видя цяло семейство щрауси. След като се провряхме между едни храсталаци, ние излязохме на открито поле. Сигурно животните бяха пасли трева нейде наблизо и изплашени от появяването ни, бързо се втурнаха да бягат. Въздействието на тази сцена върху мен бе доста странно. Не можах да не се разсмея и то толкова сърдечно, че на очите ми излязоха сълзи. За йербатеросите гледката на тези птици беше нещо твърде обикновено, но все пак, заразени от моята веселост, и те избухнаха в смях.

Всеки, който по характер не е мрачен човек, непременно ще се разсмее при вида на група бягащи щрауси. Това не е обикновено бягане, както си го бях представял, а едно извънредно смешно и чудновато подскачане и клатушкане. Те отхвърлят краката си назад по съвсем неописуем начин. Движенията на тялото и на дългия врат също допринасят за тази незабравима гледка.

Американският щраус или нанду се нарича в областите край Ла Плата и авеструс. Той е гигантска птица, която рядко се среща сама. Мъжкият винаги води по пет-шест или пък повече женски. Често се виждат стада от по двайсетина екземпляра. Рядко стрелят по него, а го преследват на кон и го ловят с ласо. Местните жители твърдят, че месото му било много вкусно. Ако е истина, значи той има това предимство пред своя африкански роднина. Месото на младата птица наистина не е лошо, но сигурно ще е много трудно да накараш да омекне месо от възрастен екземпляр.

Перата се използват за каква ли не украса, особено за направата на бърсалки за прах, но те далеч нямат стойността на перата от африкански щраус.

Големите яйца на нандуто са много търсени. Женските от едно семейство снасят яйцата си в общо гнездо. Яйцата не се измътват само с помощта на слънцето, както погрешно се твърди, а това се прави от самите птици. Гнездото е изключително просто и грозно, тъй като представлява криво-ляво издълбана дупка в земята.

Хората настървено търсят тези яйца, понеже са много хранителни и вкусни. Тортилата^[8] от щраусови яйца се харесва дори на гастрономите. Други хора пък твърдят, че яйцата на фазаните и калугериците са още по-голям деликатес. Не го оспорвам.

Слънцето клонеше вече към залез, когато минахме край пасящо стадо говеда. Монтесо посочи отличителния знак, жигосан върху кожата на животните, и каза:

— Това е знакът на моя роднина. Намираме се в неговите земи.

Този човек сигурно беше страшно богат, защото ние минахме и покрай други стада от говеда, коне, овце и всички тези хиляди глави добитък носеха неговото клеймо. Живи плетове от агаве, проточили се на цели мили, разделяха отделните стада и пасища едно от друго. По равнината препускаха гаучоси на много бързи коне, за да не позволяват на животните да се пръскат, или пък за да разтървават войнствено настроени бикове.

По-нататък на север видяхме да се издигат корони на дървета. Белосани зидове ни посрещнаха приветливо. Пред нас беше естансията, ширнала се под сенките на високи тополи, дъбове и плачещи върби. Особено последните дървета имаха такава височина и красота, каквито съвсем сигурно не се срещат в Германия. Всяко едно от тях би възхитило който и да е художник-пейзажист.

Естансията се състоеше от няколко постройки, които образуваха едно цяло, наподобяващо замък. Най-напред влязохме в голям двор, който от три страни бе обграден от високи зидове. Портата беше в предния зид. Четвъртата, задна страна на двора, представляваше всъщност дълга двуетажна сграда. Това беше господарската къща.

Дворът бе извънредно чист — една голяма рядкост за страната. Там се виждаха няколко тежки волски коли. Пет-шест жребчета игриво се гонеха наоколо. Ратаи бяха заети с най-различна работа. Насочихме конете си напряко през двора право към входната врата на къщата.

Ратаите ни забелязаха, стъписаха се, а после побързаха да се приближат, за да ни поздравят. Направиха го с такава учтивост, която направо ме смая. Кажи-речи страхопочитателно се закланяха пред Монтесо, а той, изправил се пред тях бос и парцалив, ги попита:

— Сеньорът вкъщи ли си е?

— Не — отвърна един от тях. — Тръгна за Фрай Бентос заради последното стадо, което откарахме там.

— Ами сеньората?

— Тя си е у дома заедно със сеньоритата.

— Съобщи им за пристигането ми!

Пеонът влезе в къщата. Монтесо нареди на другите:

— Пуснете конете ни свободно да пасат. Но този дорест жребец предоставям на специалните ви грижи. Нека нищо не му липсва!

Думите му прозвучаха така, сякаш тук той беше свикнал да заповядва. Неговите другари се пръснаха на различни страни. Двамата с Монтесо влязохме в къщата и се изкачихме по стълбище, чиито стъпала бяха покрити с широка пътека. Щом стигнахме горе, пеонът, когото йербатерото беше изпратил да извести идването му, отвори една врата. Прекрачихме прага й и се озовахме пред две жени, които очевидно бяха майка и дъщеря. Монтесо ги поздрави най-сърдечно, като на по-възрастната целуна ръка, а момичето целуна по бузата, както е обичайно между роднини. За мое голямо учудване чух дъщерята да го нарича чичо. Излизаше, че той несъмнено е брат на собственика на тази естансия, която сигурно бе една от най-богатите в страната.

Йербатерото ме представи. Двете жени ме посрещнаха с подчертана любезност и сърдечно ме поздравиха с добре дошъл. После той ме заведе до определената за мен стая. Какво бе изумлението ми да видя цяло жилище, състоящо се от преддверие, всекидневна, спалня и баня. Всички помещения бяха обзаведени с толкова изтънчен вкус, че и един граф не би намерил повод за недоволство. Когато забеляза изненадата ми, Монтесо се засмя и ме попита:

— Харесва ли ви тук, сеньор?

— Що за въпрос! Та вие ме доведохте в замък, в един истински дворец!

— Дворец ли? Ами! Намирате се в обикновена Естансия дел йербатеро.

— Естансия на събирач на чай? Сеньор, тогава в мен се пораждат определени предположения, които…

— Които може би отгатват истината — прекъсна ме той. — И аз също като моя брат бях беден събирач на чай. Работихме честно и усърдно и живяхме пестеливо. Имахме късмет, а и брат ми се ожени за богато момиче. Купихме тази естансия. Брат ми започна да я стопанисва, а аз станах негов съдружник. Под влиянието на жена си той се превърна в изискан кабалиеро, но аз обичам дивата пустош, пампата, обширните равнини, девствената гора и до ден днешен останах верен на тази моя любов. По осем или десет месеца в годината събирам чай, но ангро, сеньор, а после винаги се връщам в естансията, за да си отпочина. Доведа ли някого, той става като член от семейството ни, така че си представете все едно, че сте роден тук и имате същото право да се разпореждате, както и аз. Колко време ще ви е необходимо да се почистите от мръсотията, полепнала по нас през дните на пътуването ни?

— След половин час съм на ваше разположение.

— После ще дойда да ви взема. Тъй като съм си вече у дома, ще трябва да си облека други дрехи. В този вид хората тук ме виждат само когато тръгвам на път. Смеят ми се, даже ми се карат, но аз се чувствам най-добре като беден йербатеро.

Той се отдалечи. Несъмнено Монтесо си беше особняк. Вече можех да си обясня защо в Монтевидео се беше хранил със сребърни прибори и беше пил шампанско. Кой можеше да си представи какъв е всъщност, когато — без да ме беше молил — му предложих на заем смешната сума от двеста книжни талера!

Естествено използвах банята. Нямах с какво да си сменя дрехите. Когато се върнах във всекидневната, видях, че на малкото плюшено канапе дискретно ми бяха оставени принадлежности за пушене. Имаше и истински кубински пури, към които веднага посегнах. В същия момент на вратата се почука и на прага й се появи засменият Монтесо. Но сега той изглеждаше съвсем иначе. Носеше официален костюм от най-фин черен плат, бяла жилетка и лачени ботуши. От джобчето за часовника му висеше верижка, украсена с големи висулки. Той, разбира се, също беше използвал банята и беше обръснал голямата си брада, както подобаваше на обноските в този дом.

— Е, как ви се харесва сега вашият йербатеро? — попита ме той, след като се изправи пред мен и се завъртя веднъж на пети.

— Кабалиеро и половина!

— Нали? Но ми е неудобно. Утре рано сутринта, когато отидем да ви покажа стадата ни, пак ще ме видите в предишния ми вид. А сега дойдох да ви взема. Ще вечеряме в градината.

Последвах го надолу по стълбището, после минахме по широк коридор с висок таван, прекосихме един вътрешен двор и влязохме в градината. Това беше такава цветна градина, каквато не очаквах да видя тук. Тъй като вече се бе смрачило, не можах добре да я разгледам, ала бяхме обгърнати от опияняващо ухание, а над главите ни шумоляха короните на дърветата.

Вечерята беше сервирана в голяма покрита беседка, осветена от висяща лампа. Масата кажи-речи се бе огънала под тежестта на ястията, поставени върху нея. С подкупващия си аромат ни посрещна печено, което не беше по-малко от седем-осем килограма. От сребърни кофички надничаха обвитите в златист станиол гърла на бутилки, поставени там да се изстудяват. Но най-приятното за мен беше неподправената сърдечност, с която ни посрещнаха двете жени.

Твърде скоро разбрах, че йербатерото ме беше представил в най-добрата възможна светлина и въпреки всичко в този дом липсваше онова шумно декларирано, натрапчиво и пресилено уважение, оказано ми предишния ден в Сан Хосе. Тук при тези добри хора наистина се чувствувах отлично.

Откъм един ъгъл на градината се разнасяха силни развеселени гласове и звън на чаши.

— Чувате ли? — попита ме Монтесо. — Това са моите йербатероси. Всичко, каквото имам, е и тяхно, а ако аз гладувам, тогава и на тях им куркат червата. Славни юначаги са, на които човек може да разчита! Скоро ще ги опознаете още по-добре.

Естествено преди всичко разказахме как сме се запознали ние двамата и какво сме преживели до този ден. По едно време се появи един пеон и съобщи, че е дошъл някакъв непознат господин, лейтенант от кавалерията, който желаел да разговаря със сеньората, понеже сеньорът не си бил у дома. Домакинята му разреши да доведе господина.

След като човекът се представи, от него разбрахме, че му било възложено да закупи известен брой коне. Бил получил и необходимите средства да ги плати веднага, което при царящите в момента порядки било за него твърде благоприятно обстоятелство. За съжаление едва тук научил, че сеньор Монтесо отсъствал от дома си и му било страшно неприятно, че е принуден да се върне с празни ръце.

— Мъжът ми сигурно ще си дойде утре, макар и едва следобед — обясни му жената. — Ако имате дотогава отпуск, сеньор, ще се радвам да бъдете мой гост.

— Хм! — обади се той замислено. — Отпуск имам достатъчно, но така ще пропилея цялата сутрин.

— Що се отнася до това — намеси се Монтесо, — то още рано сутринта се поставям на ваше разположение. Аз съм брат на собственика и същевременно негов съдружник, тъй че имам право да сключвам сделки от негово име.

— Щом е така, утре сутринта пак ще дойда.

— Пак ще дойдете ли? Как така? Нали сега оставате у нас?

— Невъзможно е, сеньор. Не бива да ви притеснявам. Това ще е наказанието, което сам ще си наложа, защото дойдох в толкова късен час.

— Ами! Няма да ви позволим да си тръгнете, сеньор. Или може би очаквате подобна неучтивост от обитателите на Естансия дел йербатеро?

— Не, разбира се. Ала нямам право да приема вашата любезна покана, понеже не съм сам. Водя със себе си петима от моите кавалеристи, които са ми необходими, за да откараме конете, след като сключим сделката.

— Е, ами в естансията все ще се намери място за още петима души, без да се почувстваме кой знае колко притеснени. Повярвайте ми, ще се погрижа за тях!

Монтесо се отдалечи, а лейтенантът се видя принуден да седне при нас да вечеря. Той се стараеше да бъде учтив, ала въпреки това не ми харесваше. И сам не можех да си обясня причината. Този човек значително бе надхвърлил възрастта, на която подобава лейтенантският чин, защото сигурно беше над четиридесет години. Ала все пак това не беше обяснение за антипатията ми. Почти до очите лицето му бе скрито от гъста, голяма брада. Имаше четинести вежди, които се сключваха над основата на носа. Погледът му бе пронизващ, макар че полагаше усилия да го посмекчи. Накратко казано човекът никак не ми допадаше. Униформата му изглеждаше кроена и шита по нечие въображение. Беше направена от груби платове и имаше фантастичен и някак „хотентотски“ вид. Този мъж не оставяше в мен впечатлението на офицер, но това сигурно бе така, понеже тукашните порядки ми бяха чужди и за сравнение неволно ми служеше стегнатата и спретнатата външност на нашите офицери.

Но странно беше, че изглежда присъствието му оказа същото въздействие и на всички останали хора. Разговорът ни вече не вървеше. Вярно, че лейтенантът полагаше всички усилия да се представи като приятен събеседник, ала не постигна целта си. Внезапно в нас и около нас се промъкна студенина.

Най-често офицерът се обръщаше към мен. Създаде се впечатление като че той живо се интересува от моята личност. Взе да ме разпитва за моята родина, за тамошните порядки и живот, но въпросите му бяха толкова глупави, че често не знаех какво да направя, за да не го изложа с отговорите си. Този човек беше във висша степен прост. Направех ли опит да го поуча, черните му очи изпускаха такива убийствени светкавици, сякаш бях извършил смъртен грях. Ето защо не бе никак чудно, че в крайна сметка разговорът ни замря. Лейтенантът развали цялата хубава вечер.

Изглежда и той почувства това, понеже се изправи и помоли за разрешение да се оттегли, тъй като бил много изморен. Явно този човек нямаше никаква представа, че е проявил липса на всякакъв такт. Но веднага беше наказан за това — сеньората най-спокойно му кимна, а Монтесо извика един пеон и му даде нареждането да заведе лейтенанта в определената му стая.

Щом неканеният гост се отдалечи, всички ние въздъхнахме с облекчение. Но трябваше да изминат минута-две, докато йербатерото ме попита:

— Е, сеньор, как ви се харесва нашата кавалерия?

— Този лейтенант типичен неин представител ли е?

— Слава Богу, не е! Изобщо не разбирам как е възможно да изпратят такъв човек да събира коне за кавалерията. Нямам никакво желание да правя каквито и да било сделки с него. Най-вероятно ще му представя такива коне, че незабавно да си тръгне.

— Трябваше да го отпратиш преди още да беше седнал на трапезата ни — усмихнато каза сеньората. — Нека забравим този инцидент и да се повеселим както преди.

Така и направихме. Седяхме в беседката до към полунощ и най-сетне взаимно си признахме, че отдавна не бяхме прекарвали толкова весела и хубава вечер. Монтесо хвана под ръка сеньоритата и нейната компаньонка, аз пък предложих ръката си на сеньората. Така ние се разхождахме още петнайсетина минути нагоре-надолу из градината — аз с моите кожени ловни дрехи редом с жената на естансиерото в нейната елегантна вечерна рокля. После йербатерото ме заведе до моето жилище.

На сутринта един прислужник ми каза, че шоколадът щял да бъде поднесен пак в градината. И тъй, слязох долу. Изглежда бях станал най-рано от всички и не заварих никого в беседката, макар че сервизът беше поставен вече на масата. Ето защо продължих да се разхождам до самия край на градината. Там имаше няколко стъпала, водещи до малка беседка на едно ниво с перваза на градинския зид, така че от нея можеше да се хвърли поглед над зида и изобщо имаше хубава гледка към околните пасища и пръснатите из тях стада. Изкачих стъпалата, седнах в беседката и започнах да съзерцавам разкрилите се пред очите ми пейзаж и сцени, които макар да не бяха никак романтични, свидетелстваха за пъстър и кипящ живот. Не бях седял и пет минути, когато в градината се разнесе шум от приближаващи се стъпки. Беседката беше обрасла с гъста растителност, така че не бе възможно да бъде забелязан. Но между листата видях двама мръсни и брадясали типове, които спряха недалеч от беседката, разговаряйки много оживено. Те носеха червени шапки, пончоси на сини и червени райета, както и червени чирипас. Краката им бяха обути в ботуши без подметки, но на тях имаше закрепени шпори с големи колелца.

Несъмнено това бяха двама от петимата кавалеристи, доведени от лейтенанта. Не можех да чуя ясно за какво приказваха, понеже не говореха на висок глас. Но ето че те бавно започнаха да се приближават към беседката и до стъпалата й. Останаха отвън още минута-две, увлечени в припрения си разговор, така че успях да разбера следните думи:

— Няма защо да се боим, понеже не рискуваме ни най-малко.

— Знам го не по-зле от теб и затова и през ум не ми минава да се страхувам. Само ти казах, че работата става по-трудна, отколкото си я представяхме.

— Заради внезапното преобразяване на йербатерото ли?

— Да. Кой можеше да подозира, че е брат и съдружник на естансиерото! Това променя всичко. От покупката на коне…

Той млъкна изплашено. При последните му думи те бяха влезли в беседката и ме видяха. Загорелите им от слънцето лица станаха още по-тъмни, защото от смущение кръвта нахлу в главите им. Те сигурно си казаха, че съм чул последната част от разговора им.

— Извинете! — процеди един от двамата. — Не знаехме, че тук има някой, сеньор.

Отговорих им само с пронизващ поглед. Той ги смути още повече. Обърнаха ми гръб и си тръгнаха.

— Мътните го взели! — чух все още да казва единият от тях. — Кой можеше да предположи, че този…

Нищо повече не успях да доловя, защото драмата се отдалечиха много бързо. Разговорът им много ме обезпокои. Всъщност те не бяха казали нищо, което веднага да събуди подозренията ми. Но въпреки това вече имах определени опасения. Усещах неясното чувство, като че към нас или поне към мен се приближава някаква опасност, но нямах никаква представа откъде се задава и каква би могла да бъде.

Изчаках още малко, а после слязох от беседката и тръгнах към мястото, където щяхме да пием шоколада. Пътем се натъкнах на Монтесо. Той ме беше търсил в жилището ми, но след като не ме намерил, решил, че ще ме срещне в градината. Естествено аз му разказах малкия инцидент и дословно повторих чутото.

— Да не би това да ви безпокои? — попита той.

— Разбира се, сеньор. Ще признаете, че разговорът им е доста странен, нали?

— Защо? Не го намирам за странен.

— Но двамата споменаха за някакъв риск!

— Всяка покупка на коне носи със себе си риск.

— Те имаха някаква причина да се страхуват, макар и не по отношение на самите себе си. Казаха, че цялата работа се затруднявала, защото вие сте се оказал съдружник на естансиерото.

— Сигурно са имали предвид, че като опитен йербатеро ще поискам по-висока цена от моя брат.

— А аз мисля, че думите им се отнасяха за съвсем друго нещо. Да не би и в този случай да е замесен онзи мним полицейски инспектор?

— Много ми се иска да разбера как! Голям черногледец сте. Веднъж събудилите се у вас подозрения изглежда не могат да се разсеят. Дори зад най-обикновените и прости неща надушвате опасност. Но нямате никакво основание, повярвайте ми! Ето че идва моята снаха с дъщеря си и офицера. Моля ви да не ги тревожите излишно!

Тази сутрин Монтесо не беше облечен като миналата вечер. Канехме се да се разходим на коне и затова той бе навлякъл старите си дрехи. Само дето не беше бос. Ботушите му бяха единственото нещо, което загатваше, че е богат собственик на стада.

Тъй като никой от нас не изпитваше особени симпатии към офицера, закуската премина почти в мълчание. Единственото, което му каза Монтесо, се състоеше в краткото съобщение, че веднага ще тръгнат, за да му покаже конете, и че аз съм щял да ги придружа.

Сега лицето на лейтенанта ми се стори още по-антипатично, отколкото през миналата вечер. Преди да яхнем конете, отидох в моята стая. Не исках някоя евентуална опасност да ме завари неподготвен и невъоръжен. Вярно, че нямаше как да взема пушките си. В пояса си имах един или по-скоро два ножа, но това не биеше на очи, понеже там всеки винаги носи ножа си. Но освен тях аз взех и двата си револвера, обаче не ги затъкнах в колана, защото не желаех да правя впечатление с подобно въоръжение. Изтеглих високите кончови на ботушите си догоре и ги подгънах два пъти така, че образуваха нещо като джобове, където скрих малките огнестрелни оръжия. После се спуснах към външния двор, в който ни очакваха приготвените за път коне.

Кавалеристите се намираха вече на седлата. Това не можеше да ми направи някакво особено впечатление, понеже те трябваше да придружават своя офицер. Но един от тях липсваше. За съжаление не отдадох никакво значение на това важно обстоятелство. По-късно се оказа, че този човек е бил изпратен да ни постави капан, в който се предвиждаше да попаднем.

Потеглихме. Начело яздехме трима — Монтесо, лейтенантът и аз, а зад нас следваха войниците. Едва сега получих пълната възможност да се възхищавам на огромното богатство, което представляваха стадата на двамата братя. Някои от стадата се намираха на пасища, отделени едно от друго с живи плетове, докато други животни се разхождаха насам-натам или лудуваха на свобода под надзора на гаучоси и пеони.

Офицерът заяви, че ще избере необходимите му животни едва след като огледа всичките конски табуни. И тъй, започнахме да яздим от едно пасище на друго, като все повече и повече се отдалечавахме от естансията. Очите ми шареха навсякъде, понеже очаквах някакво коварство. Изглежда Монтесо разбра това, защото в един момент, когато другите не можеха да чуят думите ни, той накара коня си да се приближи до моя и ме попита:

— Все още ли се безпокоите, сеньор?

— Да.

— Но нали нищо лошо не може да се случи!

— Нека изчакаме!

— Кавалеристите нищо не могат да ни сторят даже и ако наистина кроят нещо срещу нас. Един вик или само едно изсвирване от мен и всички мои гаучоси ще ни се притекат на помощ!

— Това е единственото, което ме успокоява.

— Тогава забравете страховете си!

— Страхове ли? Ами!

В този момент лейтенантът побърза да заеме място между нас двамата. Искаше да ни попречи да разговаряме на четири очи. Това естествено затвърди подозренията ми. След малко Монтесо ни обърна внимание, че скоро ще стигнем до оградено с плет място, където се намирали най-хубавите и най-буйни коне. И наистина тук плетът беше по-висок и по-гъст, отколкото другаде. Входът се затваряше със здрави и дебели греди, които трябваше да бъдат отместени, за да можем да влезем вътре.

Действително видяхме все още необяздени коне, което си личеше и по това, че по никое от животните нямаше неизбежните белези от големите остри колелца на шпорите. Между тях имаше великолепни екземпляри и все пак не видях нито един, срещу който да пожелая да разменя моя дорест жребец. Забелязах, че той бе привлякъл вниманието на лейтенанта, което никак не ми беше приятно. Офицерът заяви, че било изключено да купи някои от тези коне, понеже били твърде диви, за да бъдат използвани от ескадрона. И така, излязохме и от това оградено място, намиращо се вече на почти час път от естансията. Няколко гаучоси ни придружиха обратно до изхода. Там те скочиха от конете, за да отместят отново гредите. Излязохме на открито и продължихме да яздим покрай кактусовия плет, за да стигнем и до последния конски табун. Пред нас плетът образуваше ъгъл, около който трябваше да свърнем. Точно тогава видях един кавалерист да се появява иззад ъгъла.

— Спрете! — извиках аз. — Не бива да продължаваме!

Но в същия миг лейтенантът шибна коня ми с камшика си, тъй че животното се втурна напред и бързо измина няколко конски дължини. Преди да успея да го спра, видяхме се оградени от над петдесет ездачи, които изскочиха иззад ъгъла и незабавно ни заобиколиха. Всички носеха същите униформи — или, по-право, дрехи — като придружителите на офицера. Все дръзки и парцаливи хора с пропаднал вид, които човек по-скоро би взел за разбойници, отколкото за войници.

Бяха ни очаквали скрити зад ъгъла на кактусовия плет. Кавалеристът, чието отсъствие бях забелязал, беше избързал напред, за да ги уведоми кога и къде ще се появим. Само това ми стана ясно за момента.

Те така ни притиснаха от всички страни, че конете ни едва можеха да се движат. Ето защо се развиках:

— Какво означава това? Отстъпете!

— Вие сте наши пленници! — отвърна ми предводителят им.

— Защо?

— Скоро ще разберете.

— Тогава направете място да поговорим! Назад!

Вдигнах жребеца си на задни крака и забих пети в слабините му. Той се изправи и аз го накарах да се завърти в полукръг. После го оставих пак да стъпи с предните си крака на земята, но веднага го принудих да започне да хвърля къч. Ето как извоювах малко свободно пространство, защото най-близко стоящите конници побързаха да се отдръпнат, за да не бъдат ударени техните животни.

— Е-хей! — извика предводителят им. — Не му позволявайте да се измъкне! Напред в галоп!

Той ни изигра много хитър номер. Отрядът му незабавно потегли, като ни повлече със себе си. Понесохме се в галоп през полето, тъй че не ми остана нито време, нито възможност да си пробия път и да се измъкна от обградилата ме гъста тълпа ездачи. Едва успях да се огледам за Монтесо. Той беше толкова силно изненадан, че изобщо забрави да изсвири на гаучосите си. Но дори и да го беше направил, това едва ли щеше да ни помогне. Във всички случаи щяхме да имаме далеч по-многоброен противник срещу себе си.

Конете летяха напред като по време на някоя естампида — както испанците наричат подплашеното животинско стадо, пробило си път към свобода. Напразни останаха усилията ми да изостана или поне да спечеля по-голямо свободно пространство около себе си. Чувах наблизо гласа на Монтесо, който проклинаше и ругаеше. Никой не му отговаряше. Аз от своя страна мълчах и най-сетне се отказах от опитите си за съпротива, като се оставих на тълпата ездачи да ме влече със себе си все по-надалеч и по-надалеч. Негодниците старателно избягваха всяко населено място. Срещаха ни само отделни гаучоси или пеони, намиращи се из полето при своите стада, които слисано проследяваха с поглед как профучаваме покрай тях.

Продължихме да препускаме така около половин час. От конете капеше пот. Вече яздехме само в тръс, но негодниците все още ни притискаха от всички страни, както и преди. В тези минути имах възможност да огледам по-внимателно кавалеристите.

И дума не можеше да става за някаква еднаква униформа. Вярно, че всички носеха чирипа и пончо в крещящи цветове, но с изключение на тези дрехи всеки от тях се беше издокарал по свой собствен вкус. Само неколцина имаха огнестрелни оръжия, а останалите — копия. Освен това всички без изключение разполагаха с ласо и бола. Даже и като имах предвид порядките и начина на живот в страната, аз пак не можех да смятам тези типове за редовна кавалерия, защото много повече приличаха на сбирщина от авантюристи. Предводителят им беше облечен в крещяща фантастична униформа, ала не носеше отличителни знаци на никакъв офицерски чин. С външния си вид той напомняше на Риналдо Риналдини^[9].

До този момент Монтесо беше яздил зад мен, но ето че най-сетне успя да се изравни с моя кон.

— Сеньор, какво ще кажете за подобна низост? — попита ме той, задъхан от възбуда.

— Нищо! — отвърнах кратко.

— Ще поискам тези хора да бъдат наказани най-строго!

— На първо време едва ли ще ви е възможно. Де да се бяхте вслушали в предупрежденията ми!

— Моля ви, без упреци! Щом спрем, аз ще говоря. Тези мерзавци трябва веднага да бъдат респектирани.

Никой не ни забрани да разговаряме, но безсилните заплахи на Монтесо накараха всички да избухнат в смях. Той бе на мнение, че е по-разумно да се съпротивляваме с всички възможни средства. Разубедих го. Все още изобщо не знаехме какво всъщност искаха тези хора от нас. В най-благоприятния случай бяха решили да ни принудят просто ей така да яздим с тях през полето. Но и в най-неблагоприятния цялата работа не можеше да бъде кой знае колко опасна, защото не бяхме извършили абсолютно нищо лошо. Обясних му всичко това и успях да го успокоя поне дотолкова, че да се откаже от всяка ненужна съпротива.

Бяхме изминали твърде голямо разстояние, когато най-сетне разрешиха на конете да преминат в ходом. Вече имахме възможност да разговаряме с негодниците. Обърнах се към техния предводител:

— Сеньор, кога ще научим по каква причина и с каква цел ни принудихте на тази езда?

— Щом стигнем лагера — отвърна той. — А сега мълчете! Нямам желание да се занимавам с вас, докато пътуваме!

Думите му прозвучаха много строго и враждебно, сякаш хокаше някакъв скитник или нехранимайко. Ето защо му отговорих със същия тон:

— Ще ви помоля да бъдете по-учтив! Нямате пред себе си някой ратай!

— Какъв сте и какво сте ще ни кажете и докажете по-късно! Ако не млъкнете веднага, ще се отнеса по-строго с вас и ще наредя да ви вържат, както подобава на подобни люде.

Замълчах. Монтесо яростно скръцна със зъби. До този момент бяхме яздили все през открити местности, но ето че пред нас се изпречиха планини или по-скоро онези възвишения, които тамошните хора обичат да наричат планини. Това бяха само хълмове с натрошени и пръснати скалисти отломки по хребетите. След като ги изкачихме, отвъд тях видяхме някаква река, която в почти права линия пресичаше равнината пред нас.

— Това е Рио Жи, която малко по-надолу се влива в Рио Негро — обясни ми Монтесо. — Сигурно лагерът им ще е нейде там долу.

И от двете страни на реката имаше по една тясна ивица от дървета и храсталаци, които растяха нарядко. Не заслужаваха името гора. По-надалеч надясно, нагоре по течението на реката забелязах някакво ранчо. Впрочем цялата местност изглеждаше твърде пуста и усамотена. Не се виждаха дори стада.

След като се спуснахме от височината и вече се приближавахме към реката, аз зърнах един конник, който бавно яздеше срещу нас. Веднага го познах, а и Монтесо ме попита:

— Виждате ли го онзи мерзавец? Знаете ли кой е той?

— Това е нашият „комисарио криминал“. Подозирах, че е замесен в играта.

— Ако имах пушка, щях да го застрелям!

— Това се изключва от само себе си. А сега да млъкваме.

Негодникът поздрави предводителя много учтиво. Нарече го майор. Правеше се, че не ни вижда, ала лицето му буквално сияеше от задоволство. Естествено сега той обърна коня си и заедно с нас пое към реката. Там поспряхме под короните на дърветата и слязохме от седлата.

Наоколо почвата бе мочурлива и сигурно това беше причината да не забележим никъде пасящи животни. Естествено все още бяхме плътно обкръжени, обаче въпреки всичко можех добре да виждам реката. Тя не беше особено широка, но изглеждаше дълбока.

Мястото, където се намирахме, се отличаваше от останалата околност с предимството, че беше песъчливо и сухо. Въпреки всичко то не подхождаше за бивак. Та кой ли се разполага с удоволствие в блатиста местност, където има зловредни изпарения и какви ли не насекоми, измъчващи и хора, и животни! По тази причина славната кавалерия изглежда нямаше намерение да се бави на това място дълго и ето защо участта ни щеше да се реши тук.

Мястото бе свободно от всякаква растителност, а и беше достатъчно обширно, за да могат кавалеристите, заедно с конете си, да образуват плътен кръг, в чийто център се намирахме ние двамата. Няколко от животните бяха разседлани. Сложиха седлата на пясъка, за да се настанят на тях господата, които се канеха да ни съдят. За съдии бяха избрани майорът, лейтенантът, както и други трима типа, към които чухме останалите да се обръщат с ротмистър, старши лейтенант и вахмистър. Нашият мил „инспектор“ стоеше до тях. Монтесо беше изпаднал в извънредно силно възбудено състояние. Веднага щом слязохме от конете той понечи гневно да избухне, но аз го помолих на първо време да си мълчи и да изчака да разберем какво ще предприемат негодниците и в какво ще ни обвинят.

И така ние застанахме спокойно един до друг и само гледахме как петимата сеньори се настаняват по местата си и полагат големи усилия да придадат на лицата си достолепен израз. Ето че най-сетне със строг глас майорът поде:

— Преди малко питахте защо сме ви довели тук. Ще чуете както нашият отговор, така и нашата присъда. Обвинени сте в опит за метеж и в държавна измяна.

Изглежда той смяташе, че с думите си направо ни е сразил. Просто си личеше по физиономията, която направи.

Монтесо се приготви да избухне, но аз му направих знак да мълчи и отговорих на офицера с въпрос:

— Кой е повдигнал срещу нас подобно обвинение?

— Ето този сеньор — посочи той към „инспектора“.

— Това е невъзможно. Такова обвинение не може да бъде повдигнато от едно-единствено лице, а само от някой съд. Човекът, когото имате предвид, може да се яви най-много като свидетел.

— Вече го направи. А съдът сме ние, и то военен съд.

— Даже и да признавах вашия военен съд, в никакъв случай вие не сте компетентни. Чужденец съм, но въпреки това знам, че извършилите престъпления като метеж и държавна измяна се съдят от заклети съдебни заседатели и от по-висши инстанции, като апелативния съд.

— Хич не ни интересува дали ни признавате за военен съд, или не!

— А би трябвало! Дори и престъпникът има своите неприкосновени права, а като на престъпник може да се гледа на човек само тогава, когато вината му неоспоримо е доказана.

— Ще я докажем!

— Съмнявам се. Ако носех оръжия, изобщо нямаше да разговарям с вас по този начин, а щях да използвам куршуми.

С тези думи аз преследвах определена цел. На негодниците изобщо не биваше да им хрумва да ме претърсят за оръжие. В мен се прокрадна вече предчувствието, че ще се стигне до сбиване. Над петдесет души срещу нас двамата? Не беше ли безумие или смешно да мислим за борба? Е, всеки трябва да види как да се оправя. При определени обстоятелства някоя хитрост върши по-хубава работа, отколкото дори и няколко оръдия. Сеньорите, ако изобщо бяха такива, не оставяха в мен впечатлението, че е невъзможно да бъдат надхитрени. Със сила нищо нямаше да постигнем, поне не само със сила. Ето защо се опитах да ги метна, че съм с голи ръце.

— Да, нямате огнестрелно оръжие! — рече той със задоволство. — А ножовете веднага ще хвърлите на земята.

— Не! Нямате никакво право да искате подобно нещо.

— Все ни е едно дали сте съгласни или не. Каквото веднъж сме решили да правим, ще го направим, без да питаме дали ви харесва или не. Вземете им ножовете!

Неколцина от войниците се отзоваха на заповедта му, приближиха се и протегнаха ръце към нас. Монтесо отказа да даде ножа си. Те здраво го сграбчиха и му го взеха насила. Аз им дадох двата си ножа, защото не исках да се стига до насилие. Майорът затъкна трите ножа в колана си, като че вече бяха негова собственост. После ни каза:

— Започвам разпита и се надявам, че ще ми отговаряте доброволно. И двамата сте с един крак в гроба и сигурно няма да сте толкоз неразумни да направите смъртта си още по-тежка. Нека най-напред започне свидетелят. Сеньор Карера, в какво обвинявате тези двама мъже?

— В опит за убийство, в нанасяне на телесни повреди, в метеж и в участие в заговор.

— Имате ли нужните доказателства?

— Да, имам неопровержими доказателства.

— Тогава положението на пленниците е лошо. Да започнем най-напред с опита за убийство. Къде стана това?

— В Монтевидео преди три дни.

— Кой щеше да бъде убит?

— Един мой братовчед. Вечерта бил нападнат от този немец пред жилището на органиста.

— Но не е бил убит, нали?

— Не. За щастие успял да избяга. Но после двамата обвиняеми заедно го проследили до жилището му, което било в дома на един негов приятел. Там те го нападнали, вързали го и така го били, че когато си отишли, го оставили полумъртъв.

— Има ли свидетели за това престъпление?

— Да. Мога да ви кажа имената им, но те живеят в Монтевидео.

— Няма значение. Не са ни нужни, защото нямаме време да ги викаме и да ги чакаме да пристигнат толкова отдалече. Ще докажем вината на подсъдимите и без тези свидетели. Впрочем, сеньор Карера, аз съм убеден, че ми казвате самата истина, понеже още по лицата на тези двамата си личи що за типове са. А какво ще възразите вие на това обвинение?

Въпросът му беше отправен към нас. Аз не се чувствах ни най-малко възбуден или раздразнен, защото откакто бях видял „инспектора“, за мен бе станало ясно, че ще бъдем засипани с лъжи. Затова неговите показания не можеха да ме изненадат. Но Монтесо не беше толкова спокоен. За него, южняка, бе съвсем невъзможно да остане тъй хладнокръвен като мен. Той бързо направи две-три крачки към майора и отговори:

— Какво ще възразим ли? Всичко, каквото казва този човек срещу нас, е лъжа, лъжа и пак лъжа! Не моят приятел нападна онзи човек, а беше тъкмо обратното.

— Тъй! А можете ли да го докажете?

— Естествено. Моят спътник ще го потвърди под клетва.

— Няма как да стане, понеже обвиняемият не бива да е едновременно и свидетел на самия себе си.

— Тогава в истинността на думите ми може да се закълне органистът, пред чийто дом се разигра всичко. Той беше свидетел на случката.

— Тук ли е този органист?

— Не. Знаете го не по-зле от мен.

— Тогава и той не може да стане свидетел.

— Настоявам да бъде доведен!

— Сеньор, нямаме толкова време. Впрочем той изобщо не ни е нужен, защото и без него знаем, че и двамата сте виновни!

— Нищо, абсолютно нищо не можете да знаете!

— Я не ми крещете така! Аз съм председател на този военен съд и ако е необходимо, ще се погрижа да се държите по-учтиво!

Тези думи още повече разпалиха гнева на Монтесо.

— Достатъчно съм учтив! — извика той. — Вашият човек свидетелства срещу нас, а ние оспорваме истината в показанията му. Неговите свидетели също като нашите се намират в Монтевидео. Значи тук може да става дума единствено за личните ни твърдения. А що се отнася до тях, ние сме двама срещу един!

— Но той е готов да потвърди с клетва истинността на показанията си!

— Ние също заявяваме, че сме готови да се закълнем, че лъже.

— Понеже сте обвиняеми, изобщо няма как да се стигне до полагане на клетва от ваша страна, тъй че процесът е загубен за вас.

— Е, тогава вървете всички по дяволите!

— Не, няма да вървим по дяволите! — извика обиденият майор. — Предупреждавам ви. Кажете ли само още една такава дума, ще наредя да ви пребият. Запомнете го!

— Само посмейте! Ще отговаряте за днешното си своеволие, сеньор! Ще направя срещу вас оплакване в полицията!

— Я не ставайте смешен! Изобщо няма да имате време за това. Ще докажем вината ви и ще ви застреляме, или ще ви удавим в реката.

— Няма да дръзнете!

— Ще дръзнем, и то как, ако не успеете да докажете, че сте невинни.

— Но вие не ни давате никаква възможност да го докажем! Готови сме да доведем свидетели.

— Нямаме толкова време и следователно е ненужно.

— Е, тогава можем само просто да кажем, че този сеньор Карера лъже.

— Не го вярваме. Към него имаме повече доверие, отколкото към вас. Чужденецът наистина е искал да намушка с нож неговия приятел.

— Е, добре! Ами аз какво съм направил там?

— Нищо. Но после вие сте отишли до жилището на въпросния човек, нападнали сте го и жестоко сте го били. Ще отречете ли?

— Няма.

— Значи се признавате виновен за нанасяне на телесни повреди?

— Не. Ние напердашихме един подлец. Кожата му тук-там се разрани. Ако на туй му викате телесни повреди — е, добре, тогава нека бъде така!

— В такъв случай какви ми ги дрънкате за невинност! Заслужили сте си смъртта.

— Смъртта ли? Че кой ще вземе да ме осъди на смърт само защото съм нашарил гърба на един мерзавец?

— Ние, сеньор! Ще ви осъдим и вие ще трябва да се примирите с присъдата. Ще постъпите много умно, ако престанете непрекъснато да ми възразявате и да отричате. За съжаление ще се видим принудени да убием и двама ви, но все пак ми се иска смъртта ви да е по възможност по-лека и по-нежна.

— По дяволите! Не желая да бъда убит нито нежно, нито грубо! Разберете го, сеньор! Онова, което възнамерявате да направите, е убийство. Заради един хубав бой на някакъв си пропаднал тип никого не осъждат на смърт!

— И още как! Ние сме длъжни да съдим по законите на военнополевия съд! Обявявам военно положение на мястото, където се намираме в момента. Сега вече ще разберете, че съм принуден да бъда изключително строг!

— Не, изобщо не го разбирам. Още веднъж заявявам, че няма да допусна да ми казвате или нареждате каквото и да било!

— А аз ви повтарям, че нямам никакво намерение да ви позволя да ме обиждате. Ако продължавате по същия начин да разговаряте с мен, сам ще сте си виновен, че ще прибягна до по-строги мерки!

— Да не би да ме заплашвате? И през ум не ми минава да ви разреша току-така да се отнасяте с мен като към престъпник.

— Е, ами че тогава опитайте се да ми попречите! Вържете го!

Пет или шест кавалеристи се приближиха до йербатерото, за да изпълнят тази заповед. Той взе да се съпротивлява, ала напразно. Вързаха му ръцете на гърба. Монтесо обсипа противниците си с проклятия. Опитах се да му направя знаци, хвърлях му предупредителни погледи, ала всичко остана без резултат. Той ме подкани да му помогна, да го развържа, а след като не се намесих, взе да ругае и мен. Това поведение му докара следното: вързаха му и краката и го оставиха да лежи върху пясъка. Можех да измъкна револверите си и евентуално да сплаша хората, обаче бях убеден, че така нямаше да подобря нашето положение, а обратно — щях да го влоша. Не беше изключено да спечелим известно пространство, да се метнем на конете и да препуснем. Но и това не ми харесваше особено. Намирахме се в средата на кръга, образуван от кавалеристите. Бягството ни бе възможно само в случай, че ни се удадеше да си осигурим тила и да държим негодниците в шах с револверите. Не се страхувах от техните ножове и копия, нито от пушките и ласата им. Но за нас изключително опасна беше болата. Дори и ако наистина успеехме да им покажем гърбовете си, но какво ли можехме да направим срещу петдесет броя бола, които щяха да хвърлят подир нас?

Трябваше да запазя самообладание и да постъпвам разумно. Повече не можех да разчитам на Монтесо. Той лежеше вързан на земята и не беше в състояние да ми помогне. Напротив, самият йербатеро имаше само една надежда, и това бях аз. Но как щях, или как можех да помогна на него и на себе си, в момента и самият аз не знаех.

Ето че в този миг майорът се обърна към мен:

— Сеньор, надявам се, че поне вие няма да ми усложнявате работата. Видяхте, че всяка съпротива е безполезна. И така, примирете се с участта си!

— Сеньор, да се примиря с някоя неизбежна участ е твърде лесно. Но все още далеч не съм убеден в неизбежността й. Ето защо не мога да се примиря.

— Но ако малко размислите, сигурно ще разберете, че сте загубен.

— Тъкмо това не мога да разбера. Вие съвсем незаконно ми отнехте свободата. В никакъв случай не представлявате онези власти, които имат правото да сложат ръка на личността ми.

— Вече ви казах, че е напълно достатъчно, ако самите ние се смятаме за компетентни.

— Е, тогава ще ви кажа, че ще се подчиня на грубото насилие само протестирайки. Готов съм да дам моите показания и да разговарям с вас като кабалиеро с кабалиеро, но винаги само при условие, че в случая не ви признавам за компетентна власт.

— Туй, последното, е съвсем маловажно. Най-важното е, че няма да създавате затруднения нито на нас, нито на самия себе си. В това отношение се радвам да чуя, че сте готов да дадете спокойни и делови отговори. Значи навярно ще признаете, че се чувствате виновен за участие в опит за убийство, нали?

— За съжаление по този въпрос няма да мога да ви бъда полезен, сеньор. Не съм се опитвал да убивам когото и да било.

Той извади няколко цигари от джоба си, запали една, предложи друга на мен и каза:

— Обещахте ми да се държите като кабалиеро. Мисля, че ще спазите това обещание. Моля, запалете си тази цигара! Ще ви хареса, защото сортът на тютюна е хубав. И така, съкратете съдебния процес, като направите сбито и откровено признание!

Запалих си цигарата от неговата, поклоних се, за да му благодаря и отговорих:

— Даже и да можеше да става дума за някакво признание, то пак трябваше да се предхожда от различни други неща, които пропуснахте да свършите.

— Тогава ви моля да ни кажете какво сме забравили!

— Повтарям, че не ви смятам за компетентен орган. Но дори и да беше така, пак би трябвало взаимно да се представим. Обвиняемите трябва да научат пред какъв съд са изправени. Трябва да се назоват както техните имена, така и имената на евентуалните свидетели. Налице трябва да е и някой официален обвинител, някой прокурор. На обвиняемите трябва да се осигури защитник. Накратко казано виждам, че липсват не едно и две неща, което всъщност не бива да се допуска. Вярвам, че ще ме извините за тези забележки!

— Извинявам ви, сеньор, също както и вие ще ни извините. За съжаление условията са такива, че нямаме никакво време за формалности, които за щастие в случая са съвсем маловажни. Срещу вас има обвинение в престъпление и ние ще ви осъдим на смърт. Ето това е най-важното, а всичко останало е само губене на време. Но аз признавам, че вие сте много по-учтив от вашия спътник, ето защо ще се вслушам в желанието ви. Аз съм майор Кадера от националната гвардия. Сигурно сте чували името ми.

— За съжаление все още не съм, понеже се намирам в страната само от няколко дни.

— Няма значение, защото сега се запознавате с мен направо лично. Да ви представя ли и моите колеги?

— Благодаря ви! Вашето име ми стига, сеньор!

— Това ме радва! Виждам, че вече действително гледате на тази работа като истински кабалиеро. Извънредно много съжалявам, че съм принуден да наредя да екзекутират един човек с вашето възпитание, образование и с вашите качества, но се надявам да бъда извинен, понеже само изпълнявам дълга си.

— Аз също страшно много съжалявам, че ще трябва да ви натъжа, защото гледам на екзекуцията си все още като на нещо твърде въпросително.

— Сеньор, най-учтиво ви моля да се откажете от това погрешно мнение. Решено е, че ще умрете, понеже престъпленията ви са известни.

— Тогава ви моля да ни кажете името на човека, който свидетелства срещу нас.

— Ето този сеньор, Матео Сарфа, когото вече познавате.

— Навярно е търговец, а?

— Да, само че бивш. Сега е без професия.

— Така си и мислех. Значи съвсем не изпълнява службата на някакъв „комисарио криминал“? Но ни излъга!

— Няма значение. Той се натъкна на отряда ни и направи донесение срещу вас. Нищо не премълча пред нас. Е, вече познавате и него, и мене. А за да ви задоволя напълно, нека сега изясним и идентичността на двамата обвиняеми. Поне на първо време няма да разговарям пак с вашия спътник. В мое лице той обиди целия състав на военнополевия съд. Но вие сте учтив човек. Кажете ми кой е той?

— Това е сеньор Маурисио Монтесо, съсобственик на Естансия дел йербатеро, откъдето ни отвлякохте.

— Лъжете се, сеньор. Вашият спътник не е човекът, за когото ви се е представил.

— Той е. Мога да го потвърдя като свидетел.

— В случая вашето свидетелство е без всяка стойност, понеже самият вие сте обвиняем. Вашият приятел е обикновен йербатеро, който се е скитал из Монтевидео и е организирал съзаклятие. Допуснал сте да ви заблуди. Но нека по-добре се върнем към вашата личност. Вие твърдите, че сте чужденец и че се намирате в страната ни едва от няколко дни, нали? Можете ли да го докажете?

— Имам паспорт.

— Моля да ми го покажете.

Рисковано беше да му дам в ръцете легитимацията си, понеже лесно можеше да се предвиди, че нямаше да ми я върне. Но тъй като петдесет души стояха готови да изпълнят всяка негова заповед, аз извадих портфейла си, измъкнах от него паспорта и му го подадох. Щом го прочете той го затвори и точно както бях предположил го пъхна в джоба си. После ме попита:

— Значи този паспорт наистина е ваш?

— Да. Нямам навика да пътувам с чужди документи за самоличност.

— И действително сте онзи човек, за който ви представя тази легитимация?

— Разбира се.

— Вярвам ви, защото нямате вид на лъжец. Но сигурно имате и други неща у себе си. Може би знаете, че един обвиняем не бива да носи в джобовете си каквото и да било. Налага се да ви помоля да ми предадете всичко. Дайте ми парите си!

Подадох му портфейла си, а после и кесията с парите.

— Страхливец! — чух гневния глас на Монтесо.

Естествено не му обърнах внимание, но затова пък внимателно проследих къде точно изчезнаха парите ми. Майорът ги пъхна във вътрешния джоб на синята си куртка, обшита със златни шнурове.

— Както виждам, имате и часовник — продължи той. — Сигурно разбирате, че трябва да ви поискам и него.

— Ето го — отвърнах най-покорно.

Той пусна часовника във външния джоб на куртката си и със задоволство в гласа попита:

— Притежавате ли и други предмети, които съм длъжен да конфискувам?

— Нищо повече не съм в състояние да ви предложа. Взехте цялата ми собственост.

— И оръжията ви също — кимна той. — Сега убеден ли сте, че се намирате изцяло във властта ни?

— Да, убеден съм.

— Това ме радва, защото вече мога да очаквам, че ще се примирите с участта си. Споменатите от вас формалности са изпълнени. Сега нищо не ни пречи да преминем към същината на въпроса. Отново ви питам дали се признавате виновен в опит за убийство.

— И дума не може да става, защото самият аз бях онзи, който трябваше да бъде убит.

Накратко разказах преживелиците си, обаче тези хора почти не ме слушаха. Докато предавах парите и часовника си на предводителя им, те усмихнато се споглеждаха. Дали наистина имах пред себе си войници, или пладнешки разбойници? Майорът също не слушаше разказа ми с особено внимание. Когато свърших, той ме попита:

— И вие твърдите, че ни казахте истината?

— Да. Мога да се закълна.

— Понеже сте обвиняем, няма да се стигне до такава клетва. Но нека чуем и човека, който свидетелства срещу вас.

„Инспекторът“ се отзова на подканата му и заяви:

— Всичко, казано от този чужденец, е лъжа. Той нападна приятеля ми, а когато същият се спаси с бягство, заедно с йербатеросите го проследи до дома му и там клетникът беше пребит от бой.

— Но не и по мое нареждане. Сеньор Монтесо ми е свидетел, че се отдалечих докато биеха човека, а и скоро се върнах, за да прекратя наказанието му.

— Лъжи, лъжи и пак лъжи!

— Чухте ли? Свидетелят заявява, че думите ви са лъжа — обади се майорът.

— Естествено той си има своите основания за това, но важното е вие на кого вярвате, на него или на мен.

— Разбира се, на него. Просто съм длъжен да му вярвам.

— И все пак преди малко казахте, че не съм имал вид на лъжец.

— Само по отношение на въпроса, за който ставаше дума.

— Но нали самият вие не скрихте, че свидетелят е лъжец? Аз не мога да го призная като свидетел на обвинението. Той е обрал своя работодател.

— Сеньор, този въпрос съвсем няма място тук. Длъжен съм да повярвам на думите му, както и да ви осъдя на смърт. Остава още обвинението в подготовката на метеж и в държавна измяна. Какво ще кажете?

— Ще кажа, че нямам представа как бих могъл да се провиня в подобно престъпление.

— Веднага ще ви докажем, че не говорите истината. Сеньор Матео, какво чухте в градината на търговеца Риксио от Сан Хосе?

Ха! Да не би този човек да се промъкнал тайно в градината и да ни е подслушал? Той е живял в дома на Риксио като негов помощник и следователно много добре е познавал градината. Бях любопитен да чуя какво щеше да каже.

— В Сан Хосе бях на гости у един мой познат от по-рано — поде Мате, — който работи като пеон при сеньор Риксио. Бяхме излезли да се разхождаме в градината и там имах възможност да чуя един твърде интересен разговор. Двамата Риксио седяха заедно с този немец в беседката и приказваха за Латоре, който трябвало да бъде свален. За изпълнението на този план искаха да използват приликата на чужденеца с Латоре. Замисляха немецът да отиде нейде в северните райони на страната, да се представи там за Латоре и да организира метеж. Междувременно Латоре щял да бъде подмамен в някой усамотен чифлик и там насила щял да бъде задържан, за да няма никакво алиби и да не може да твърди, че самият той не е подготвил метежа.

Бях слисан. Значи той наистина ни беше подслушал, само че извърташе нещата тъкмо наопаки. И на всичко отгоре ме гледаше право в очите с такова триумфално безсрамие, че ми идеше незабавно здравата да го цапардосам.

Изглежда войниците знаеха вече показанията на лъжеца. Личеше си по изражението на лицата им, в които се четеше единствено любопитството им да чуят как щях да отхвърля това обвинение.

— Чухте ли, сеньор? — попита ме майорът. — Какво ще отговорите?

— Че всичко е чиста измислица!

— Тъй! Нима в Сан Хосе не сте посетил сеньор Риксио? Не сте ли седял в градината заедно с двамата сеньори?

— Не мога да го отрека.

— А говорили ли сте за политика и за Латоре?

— Разбира се.

— Знаете ли, че имате голяма прилика с този офицер?

— Казаха ми.

— Е, ами тогава вече е доказано, че сеньор Матео говори истината.

— Нищо подобно. Името на Латоре беше споменавано в съвсем друга връзка.

— Няма да можете да го докажете.

— Мога, и то много лесно! Може би ви е известно, че синът на сеньор Риксио е офицер?

— Да. Лично го познавам. Той е колорадос.

— Ами вие? Какъв сте вие?

— Ако обичате, не забравяйте, че нямате право да ми задавате въпроси! Аз съм човекът, който ги задава!

— Е, добре! Разпитайте тогава ротмистър Риксио! От него ще разберете, че свидетелят ви лъже.

— Нямаме толкова време. Военните закони изискват бързо да се действа.

— Както и да е! В такъв случай постъпете както искате! За последствията ще отговаряте вие!

— С най-голямо удоволствие, защото сме в състояние да докажем, че сте проявили готовност да участвате в подготвяния план.

— Тогава нека чуем или видим доказателствата ви!

— Незабавно, сеньор. Матео, продължавайте!

Мнимият инспектор заяви:

— Там не се приказваха само празни приказки. Планът беше приет и обсъден с най-големи подробности. Немецът получи препоръчително писмо и чек за една определена сума. И двата документа трябваше да представи в Салто. За по-голяма сигурност от тях бяха изготвени и дубликати, които щеше да носи неговият приятел Монтесо.

— Сеньор, признавате ли всичко това? — попита ме майорът.

— Не! Лъжа е.

— За ваше нещастие сме в състояние да докажем, че този човек говори истината. Матео е видял къде сте скрили документите.

— Много странно, че самият аз нищо не знам!

— Ние ще опресним паметта ви. Матео е наблюдавал също и Монтесо, и е успял да види къде е пъхнал дубликатите.

— Аз ли съм скрил някакви документи? — извика йербатерото.

— Да — отвърна Матео. — Във вашия жакет.

— Негоднико, ти си луд!

— Не ме обиждайте! Да ви покажа ли на кое място?

— Да, в името на Бога! Самият аз съм любопитен да видя.

— Тогава нека господа офицерите се приближат с мен до пленника!

Петимата мъже станаха от местата си и пристъпиха към Монтесо. Матео извади ножа си и разпра долния подгъв на жакета на йербатерото откъм гърба. Оттам изпаднаха два документа. Матео ги вдигна и ги подаде на майора.

— Ето го доказателството — каза той. — Сега тези типове няма да имат повече нахалството всичко да отричат.

Монтесо буквално изрева от ярост.

— Това е чисто фокусничество! — извика той. — Още преди да разпори шева, документите са били в ръката му!

— Я мълчете! Не си утежнявайте още повече положението с непрекъснато отричане. Сеньор Матео, немецът носи ли също у себе си подобни документи?

— Да — отговори негодникът.

— Признавате ли го? — попита ме офицерът.

— Да — отвърнах незабавно.

Действително бе много забавно да се види физиономията, която направи Матео след признанието ми. Явно беше напълно убеден, че ще отрека, понеже според него не бе възможно да знам какво е направил.

— Добре! — обади се майорът. — Радвам се, че сте истински кабалиеро и най-искрено признавате всичко. Къде са скрити документите?

— Не знам, понеже не аз съм крил документите, а Матео ги е зашил нейде в дрехите ми. Тъй че той сигурно ще знае къде се намират.

— Казвате, че той бил… сеньор, при цялата ви искреност недейте сега да ни разправяте и такива щуротии!

— Не са никакви щуротии. Матео си има някакви основания да иска да ни навреди. В Монтевидео той се присъедини към нас, за да издебне удобна възможност, ала аз го прозрях и го изгоних. Това подсили омразата му. После тръгна тайно по петите ни. В дома на Риксио ме посрещнаха гостоприемно. Матео познава всяко кътче там, понеже е живял в къщата му, докато не е бил изгонен най-позорно, защото е обрал господаря си. Та той се е промъкнал в градината, без някой да го забележи, и е подслушал разговора ни. Там аз се държах изключително толерантно към правителството и не съм казал срещу него нито една нелоялна дума. Но Матео е решил всичко да обърне наопаки и да изфабрикува лъжливи доказателства. Докато съм присъствал на тертулията, той се е вмъкнал в стаята ми, където без съмнение се е спотаил под леглото. След като съм заспал, излязъл е и е скрил нейде в дрехите ми документите, написани от него самия!

— Сеньор, сам сте измислили цялата тази история! — каза майорът.

— Нищо не измислям. Всичко това наистина се случи. През нощта се събудих и за миг зърнах силуета на Матео. Но се забавих и не успях да го заловя. Рано сутринта на пода намерих червен конец. Тъй като ловната ми дреха е украсена по шевовете с червени бодове по индиански, предполагам, че документите са скрити в нея. Матео е забелязал цвета на конците и в Сан Хосе си е набавил точно такива. На следващата пощенска станция го спипах през нощта, както се суетеше около сеньор Монтесо. Сега съм убеден, че точно там е зашил документите в жакета му. За тази цел не е било необходимо нищо друго, освен да разпори някой шев и после пак да го зашие.

— Лъжи, лъжи и пак лъжи! — изсмя се Матео. — Който му повярва, ще стане смешен.

— Не се безпокойте! — отвърна му майорът. — Естествено аз не му вярвам. Запомнихте ли мястото, където немският сеньор е скрил документите?

— Запомних го много добре. Та нали видях как старият Риксио му разпра отзад шева на дрехата? Нямах време да остана по-дълго, но мога да се закълна, че документите са там.

— Покажете ни мястото!

— Ето го!

При тези думи мерзавецът посочи към долния подгъв откъм гърба на връхната ми ловна дреха. Опипах мястото и наистина усетих, че там имаше нещо. Съблякох я и огледах въпросния й край. Подплатата, от най-фина кожа на малко еленче, беше тънка и мека като басма. Първоначалните бодове, които човек можеше да напипа с върховете на пръстите си и в тъмна нощ, явно са бил разпрани, а после мястото отново е било зашито. Новите бодове лесно се различаваха от старите. Помолих майора да ми даде един нож и разпрах шева. Вътре имаше два листа хартия, също както в жакета на Монтесо.

Много ми се искаше да прочета съдържанието им, обаче майорът посегна към тях по-бързо от мен, а после мигновено ми грабна ножа от ръката. Строго погледнато, написаното можеше да ми е напълно безразлично, но вече знаех със сигурност в какво положение бях изпаднал — намирах се в смъртна опасност. Не ми беше ясно от чия страна бе подготвен този заговор срещу мен. Научих го едва по-късно. Решено беше да изчезна. Приликата ми с полковника беше разтревожила определени хора и ги бе накарала да действат. Колко лесно можех да объркам нечии планове!

В този момент офицерите се върнаха на предишните си места и зачетоха документите, които взеха да минават от ръка на ръка. След това започнаха тихо да се съвещават. Най-сетне майорът ми каза:

— Напълно се убедихме във вината ви. Дано нямате намерение все още да я отричате.

— Нямам такова намерение.

— Чудесно! Тъй като признавате…

— Чакайте! — прекъснах го аз. — За признание и дума не може да става. Не ме разбрахте правилно. Човек може да отрича само онова, което действително е извършил. А понеже аз нищо не съм извършил, значи няма какво да отричам. Напротив, най-решително оспорвам да съм знаел каквото и да било за тези документи. Самият Матео ги е зашил в дрехите ни.

— Сеньор, не ми се сърдете, но вие и двамата проявявате страхотна фантазия, ако наистина допускате, че ще вземем да ви повярваме. А що се отнася по-специално до вас, то аз мислех, че имате достатъчно благородство, за да признаете най-честно истината!

— Благодаря ви за такова доверие! Но аз нямам никакво намерение само от чисто благородство да се оставя да ме обесят. Не мога ли да узная съдържанието на документите?

— Не. Работата е толкова важна, че трябва да се запази в тайна. Значи не признавате да сте запознат с нея?

— Не.

— Но нали признавате, че намерихме документите у вас?

— Няма как да отрека.

— Е, това е достатъчно. Имате ли да кажете още нещо във ваша защита?

— Не. Всъщност бих могъл да кажа нещо, но знам, че всяка моя дума ще е напразна.

— Тогава ние ще се посъветваме относно присъдата, която трябва да бъде изпълнена незабавно.

Докато офицерите започнаха тихо да разменят мнения, все още лежащият на земята Монтесо ми прошепна:

— Не ви разбирам. Държите се направо като страхливец! Сега ще ни застрелят и двамата.

— Мен сигурно, но не и вас, понеже само мен са взели на мушка.

— Съмнявам се.

— А аз съм убеден в това. Няма да ви убият, но и няма да се отървете току-така.

— Каква беля! Де да се бях вслушал в предупреждението ви!

— Не си отправяйте упреци! Така ни било писано. Жалко, че сте вързан. Може би ще успеете да се освободите. Ще ви дам такава възможност.

— Как?

— Ще побягна. Всичко живо ще се втурне да ме преследва. Тогава ще можете да офейкате.

— Невъзможно е. За бягство не може и да се мисли.

— А аз мисля и то така, че чак съвещанието на тези сеньори ми е напълно безразлично.

— Изобщо няма да стигнете до коня. Много предвидливо са го отвели по-надалече. А дори и да се метнете на седлото, още първата хвърлена бола ще събори на земята и животното, и самия вас.

— Ще избягам само с помощта на краката си.

— Само след десетина крачки също тъй сигурно ще ви догонят.

— Ще видим! Преди всичко не се отчайвайте. Твърдо убеден съм, че ще се измъкна. Незабавно ще препусна обратно към Естансия дел йербатеро и…

— Коне ще намерите из равнината колкото щете. Освен това днес следобед ще се върне и моят брат.

— Ще го взема да ни помогне в преследването. Съвсем сигурно ще ви освободим. Само не се издавайте! Ще ви докажа, че не съм страхливец. От трима или четирима индианци бих се опасявал далеч повече, отколкото от тези петдесет конници. Убеден съм, че ще избягам, но преди това ще оставя малък, незабравим спомен на любезния сеньор Матео.

Планът ми беше готов. Не се нуждаех от револверите. Ножът ми стигаше. Издърпах съвсем догоре високите и широки кончови на ботушите си, където бях скрил малките огнестрелни оръжия и ги пристегнах толкова здраво, че да не пропускат нито капка вода и револверите да останат сухи. Никой не ми обърна внимание. А всеки индианец или прериен ловец веднага щеше да разгадае целта, която преследвах, затягайки ремъците на ботушите.

Ето че най-после господа офицерите свършиха съвещанието си. Станаха от местата си. По сериозните изражения на лицата им си личеше, че се канеха да произнесат присъдата. Но за човек, който не се чувства заплашен от опасност, тази сериозност изглеждаше изкуствена, както и изобщо целият съдебен процес — повече от смешен. Всички знаеха каква щеше да е присъдата. По лицата им не се четеше напрежение, а само любопитство, породено от това как ли ще приема решението на съда. Аз пък от своя страна бях готов. Имаше един-единствен път за бягство, а именно онзи, който водеше към реката, където бях в безопасност от всяка бола. Не допусках някой измежду тези мъже да може да се мери с мен по плуване. Реката бе дълбока, но не и широка, а това несъмнено бе добре дошло за моя план. Навярно за да достигна отвъдния бряг щеше да ми е достатъчно да си поема два пъти дълбоко въздух. Що се отнася до собствеността ми, намираща се в момента у майора, аз нямах никакво намерение да се отказвам от нея. Тя беше напъхана в двата джоба, вътрешния и външния, все от лявата страна на майорската куртка. Офицерът беше прибрал документите в долния джоб. Часовникът ми не пропускаше вода, а и портфейлът се затваряше толкова добре, че поне известно време съдържанието му щеше да остане сухо. Бях убеден, че ще се отърва, без да понеса особени щети. Вярно, че разкошната куртка на майора беше обречена. Но за съжаление моите сърдечни чувства не бяха дотам силни, че от деликатност към тази дреха да се откажа от парите и часовника си. И коня си нямах намерение да изоставям, макар че в момента ми бе напълно невъзможно да го взема със себе си. И бездруго заради самия Монтесо трябваше после да тръгна по петите на тези хвърлячи на бола и тогава се надявах да си възвърна жребеца. Ето че майорът заговори:

— Този върховен и почитаем военнополеви съд взе решение и аз като негов председател имам задължението да го обявя: първо, от сеньор Монтесо се сваля обвинението в опит за убийство, но затова пък ще бъде осъден за нанасяне на телесна повреда. Намерените в него документи доказаха, че се е провинил в помагачество при държавна измяна. Обаче тъй като последното престъпление не е осъществено и става дума само за помагачество, то обвиняемият се осъжда на десет години строг тъмничен затвор. Отвеждането му в затвора трябва да последва незабавно.

— Нали ви казах? — тихо пошепнах на Монтесо. — Вас изобщо не са ви взели на мерник.

— Може би ще ми искат много голям откуп, а?

— Най-вероятно.

— Второ, от неговия съучастник, истинският подбудител за извършване на престъпленията, се снема обвинението в нанасяне на телесна повреда, но затова пък той се осъжда заради опит за убийство. След обстойно обсъждане съдиите стигнаха до единодушно решение, че подсъдимият заслужава смърт. Присъдата трябва да се изпълни незабавно и то чрез разстрел.

Всички погледи бяха насочени към мен. Престорих се, сякаш не ги забелязвам.

— Осъдените имат ли да кажат нещо? — попита офицерът.

— Не — отговори Монтесо. — По-късно ще чуете възраженията ми.

Въпреки тези спокойни думи гласът му трепереше, а лицето му беше пребледняло. Той изглежда силно се тревожеше както за мен, тъй и за себе си, понеже от успеха или неуспеха на бягството ми зависеше твърде много и неговата участ. Но аз чувствувах голямо вътрешно спокойствие. Стара истина е, че при настъпването на очаквана опасност страхът изчезва. Така например ученикът може цели седмици преди изпита да трепери от страх, ала още с първия въпрос, който му зададат, притеснението му най-често изчезва.

— Ами вие, сеньор? — попита ме майорът.

— Искам да кажа, че изобщо не ви признавам за мои съдии. Вие нямате право да съдите дори местните жители, а да не говорим за чужденци. Местният жител би имал възможността да обжалва решението ви пред някоя по-висша инстанция. Следователно за незабавно изпълнение на присъдата и дума не може да става. А тъй като съм на всичко отгоре и чужд поданик, настоявам този случай да бъде разгледан пред представители на моята страна.

Случи се каквото и бях предполагал — всички се разсмяха. А майорът ми отговори:

— Вече ви казах, сеньор, че подобни възражения са съвсем безпредметни. Ние се чувстваме напълно компетентни и ще изпълним присъдата. Имате ли да добавите още нещо?

— Да, имам още няколко желания.

— Тогава изложете ги. Ако е възможно, ще ги изпълним.

— Колко ми остава още да живея, сеньор?

Той извади моя часовник, погледна го и отговори:

— Да речем още четвърт час. Ще ви стигне ли да се приготвите?

— Сигурно. Сеньор, иска ми се да умра като кабалиеро, без да ми връзвате очите!

— Не мога да го разреша.

— Защо?

— Противоречи на правилата. Ръцете ви ще бъдат вързани, а очите ви ще бъдат закрити с кърпа.

— Тогава искам поне да видя мястото, където ще посрещна куршума.

Той се огледа наоколо. Погледът му падна на едно дърво, което се намираше в самия край на бивака и същевременно съвсем близо до речния бряг. Оттам с три скока човек можеше да се озове във водата.

— Онова дърво задоволява ли ви? — попита той, посочвайки натам. — Ще можете да се облегнете на него, а и хората ми ще имат по-сигурна цел.

— Аз ще им предложа сигурна цел и без да се облягам на дървото. Няма да се олюлея.

— Друго желание?

— То засяга вас, сеньор.

— Ха, мен ли? Какво е то?

— Да не си изпатите след изпълнението на тази присъда и видим ли се някога, отново да гледаме един на друг като на приятели.

— Нямам основание да се боя, че ще си изпатя, а срещата ни ще се състои там горе на небето, където всяка вражда изчезва.

— За мен ще бъде утеха — добавих аз, — ако моят приятел може да присъства на разстрела ми. Моля ви да бъдете достатъчно милостив да наредите да развържат краката му, за да е в състояние да ходи и да стои прав. Ръцете му ще останат вързани, така че няма да има възможност да ви избяга.

— Ще изпълним това ваше желание. Развържете краката на сеньора!

Един от войниците изпълни заповедта. В същото време до нас се приближи Матео. В ръцете си държеше ремък и една носна кърпа.

— Какво ще правите? — попита го майорът.

— Ще вържа осъдения. Това е мое право, понеже аз съм свидетелят.

Значи той искаше да си достави даже и това удоволствие. Без да изчака съгласието на офицера, Матео пристъпи до мен и ми нареди:

— Сложи си ръцете на гърба! Време е.

— За какво? — попитах аз.

— Най-сетне да си получиш наказанието.

— Ето ти най-напред твоето, мерзавец такъв!

Ударих го с юмрук в лицето и то отдолу нагоре. Негодникът отхвръкна надалеч, и се просна на земята. Макар и с мъка, тъй успя почти веднага да се изправи, но остана на мястото си полузашеметен, закри носа си с длани и нададе ужасен рев. Никой не се помръдна да му се притече на помощ, дори както изглеждаше хората смятаха, че той си бе заслужил това болезнено наказание. Обикновено предателят получава награда, но никога и благодарности. Даже и майорът ми отправи един сравнително сдържан укор:

— Какво ви прихваща, сеньор? В мое присъствие да посягате на този човек!

— Нека ме остави на мира! Той ли има правото да се разпорежда тук, или вие? Не искам да умра невинен, като на всичко отгоре позволя на този подлец да ми се подиграва!

— Невинен ли казахте, сеньор? Но нека не спорим. Петнайсетте минути изтекоха. Самият аз ще ви вържа, и то направо за дървото. Елате!

— Определихте ли вече хората, които ще ме разстрелят?

— Веднага ще го направя.

— Тогава искам още само да се простя с моя другар.

Прегърнах йербатерото, който вече се беше изправил на крака и му пошепнах в ухото:

— Ще ви подхвърля един нож. Само внимавайте и гледайте ако можете да срежете с него ремъка си!

В този момент кръгът се разтвори и майорът ме поведе към дървото. В ничии очи не видях състрадание. Разстрелът на един човек беше за тези хора само зрелище, което дори не е в състояние да ги развълнува. Облегнах се на дървото. Майорът беше вдигнал от земята кърпата и ремъка, които Матео изпусна след моя удар.

— И така, сеньор — каза той, — този сериозен миг настъпи. Надявам се, че няма да се разтреперите!

— Едва ли! А мога ли само да попитам какво смятате да правите с моята собственост?

— Ще я изпратя на моите началници. Вие не се нуждаете вече нито от часовник, нито от пари. Извийте си ръцете и обгърнете дървото!

Той приготви ремъка. Войниците, които щяха да ме разстрелят, все още не бяха определени. Никой не държеше в ръка пушка, готова за стрелба, а всички копия и бола висяха на седлата. Беше настъпил най-подходящият момент и аз видях изпълнения с очакване и страх поглед на Монтесо, който не се откъсваше от мен. Йербатерото ме смяташе за загубен.

— О, лъжете се сеньор — отвърнах аз. — И часовникът, и парите са ми толкова необходими, че още сега ще ви помоля да ми ги върнете.

Той ме погледна слисано.

— Какво искате да кажете, сеньор?

— Ами горе-долу ей това — внимавайте!

Бръкнах в горния ляв джоб на куртката му и откъснах цялата й лява част, където се намираха двата споменати предмета от имуществото ми. Да напъхам под колана си това парче от куртката и да изтръгна двата ножа от неговия пояс бе работа само за секунда. Единия от ножовете захапах със зъби, а другия запокитих към мястото, където стоеше Монтесо.

— Но, сеньор, какво… — изкрещя майорът.

Не можа да продължи. Сграбчих го за яката… последва скок и силно дръпване… после още един скок… и ето че се озовах заедно с него в дълбоката вода на реката, където го пуснах. Преди вълните й да ме погълнат, аз долових многогласния вик на хвърлячите на бола. Всичко бе станало толкова бързо, че никой от тях не бе имал време да се притече на помощ на своя предводител. А и самият той бе толкова изненадан, че не направи и най-малкия опит за съпротива.

Предварително бях нахлупил шапката си толкова здраво на главата, че водата да не може да я отнесе. Повлякох майора със себе си в реката, за да попреча на хората му незабавно да започнат да ме преследват. Очаквах, че най-напред ще положат усилия да го измъкнат от реката. И така, аз се гмурнах и заплувах под вода колкото ми сили държаха. Когато трябваше за пръв път да си поема въздух и изплувах на повърхността, шапката ми все пак беше отнесена от вълните. Изминаха няколко секунди, преди да успея да я уловя. И тогава изтрещяха няколко изстрела. Дивашки крясъци се разнесоха зад мен откъм брега и някакъв твърд, тежък предмет профуча край главата ми и плесна във водата. В същия миг усетих в рамото си силен удар.

Някой беше хвърлил бола. Едната от трите й топки ме бе улучила. Ако ме беше ударила в главата, с мен щеше да е свършено.

Забелязах, че около една трета от ширината на реката беше вече зад гърба ми. Следователно ми се налагаше да се появявам на повърхността й само още веднъж. Но това не биваше да става в досегашната ми посока. И така, оставих се течението да ме отнесе малко по-надолу и като държах шапката си в ръка, енергично заплувах към отсрещния бряг, а когато отново почувствах нужда от въздух, се обърнах по гръб. Водата бавно взе да ме издига нагоре. Носът и устата ми достигнаха повърхността. Поех дълбоко, дълбоко дъх и пак се гмурнах. Този път изобщо не ме забелязаха, понеже сигурно всички погледи бяха вперени в посоката, в която изплувах за пръв път.

Успях щастливо да се добера до отсрещния бряг. Но не изскочих мигновено на сушата, а само леко подадох глава до брадичката. Там имаше някакъв корен, за който можах да се задържа. Малко по-надолу забелязах едно място, където няколко храста бяха свели клоните си над водата. Промъкнах се до там. Гъстият листак скриваше лицето ми и спокойно можех да огледам отсрещния бряг, без самият аз да бъда открит.

Тъкмо в този момент измъкнаха майора от реката. Той не помръдваше. Изглеждаше безжизнен. Може би беше даже мъртъв, което разбира се съвсем не бях искал да стане.

Досега никому не беше хрумнало да навлезе във водата, за да ме преследва. Но ездачите бяха възседнали конете си и стояха по брега в очакване да видят къде ще се появя. Едва тогава смятаха да накарат животните да нагазят в реката, за да ме подгонят. Изключение правеха само четиримата или петима души, извадили майора от водата. Те го сложиха да легне на земята и се наведоха над него. Много скоро се разпръсна тревогата ми, че неволно съм извършил убийство, защото видях как офицерът се изправи и изтръска водата от дрехите си, а после заедно с другите изчезна зад храстите. Ала той бързо се върна, и то на кон. Беше яхнал… моя дорест жребец.

Вече всички кавалеристи стояха на коне на брега в нетърпеливо очакване да видят къде ще се появя. Както узнах по-късно, при Монтесо бе останал само един войник, за да го пази. В тези мигове трябваше да помисля и за моя спътник. Ако за него изобщо съществуваше някаква възможност да избяга, то подходящият момент бе тъкмо сега, когато вниманието на всички беше насочено към реката. От мен зависеше да му създам тази възможност. Останех ли скрит в убежището си, той нямаше как да се измъкне. Но покажех ли се, повечето войници, ако не и всички до един, щяха да навлязат във водата, за да ме заловят. Реших да направя второто. Впрочем това не беше някаква саможертва от моя страна, понеже и бездруго не можех да остана още дълго в реката. Дрехите ми бяха натежали от вода и беше изключено да изчакам падането на нощта на това място. Вярно, че в тъмнината бягството ми щеше да е лесно, но дотогава в портфейла ми сигурно щеше да влезе вода и съсипе парите ми за път, които бяха само книжни. И така, налагаше се да изляза от скривалището си. Все още не беше настанало пладне, а до вечерта имаше много време. Може би по-късно кавалеристите щяха да претърсят брега и щяха да ме намерят в такова състояние, в което щеше да ми е трудно да окажа сериозна съпротива. И тъй, вън от реката и нагоре по брега! Започнах бавно да се измъквам от водата и скоро тялото ми се показа до кръста. Удаде ми се да сграбча коренището на един храст и с негова помощ се изтеглих на сушата, ала клоните му силно се разлюляха и привлякоха всички погледи.

Цялата банда изрева с все сила. Майорът започна да раздава заповеди. Кавалеристите накараха конете да влязат във водата. По-късно Монтесо ми разказа, че в тези мигове дори и неговият пазач се втурнал към брега, за да гледа гонитбата. Йербатерото използвал това. Никой не беше имал време да се занимава с подхвърления от мене нож, понеже вниманието на всички бе отвлечено от хвърлянето на майора в реката. Монтесо веднага седнал на земята до ножа, а когато единственият пазач го зарязал, той се заловил за работа. Тъй като ръцете му били вързани отзад на гърба, било много трудно да среже ремъка. Но му хрумнала добра идея. Легнал по гръб и вдигнал ножа от земята. После отишъл до най-близкия храст, който имал не особено дебели клони. Успял да забие в един от тях острието толкова здраво, че да претрие ремъка на него. След като освободил ръцете си, той измъкнал ножа и се втурнал към своя кон, който пасял наблизо редом до жребеца на пазача. Но го забелязали тъкмо когато се мятал на седлото. Все още не всички ездачи били нагазили в реката, понеже нямало достатъчно място едновременно петдесет конници да навлязат във водата. Онези, които били на брега, погнали препускащия в галоп Монтесо.

Майорът не могъл веднага да реши в коя посока да поеме. Дали да последва примера на пазача, който се метнал на коня си, за да се присъедини към преследвачите на Монтесо? Или да продължи подир хората, устремили се по петите ми? Поколебал се. А в подобно положение една-единствена минута има голямо значение. Но все пак изглежда залавянето на моя милост му се сторило по-важно от догонването на Монтесо. Той смушил коня си, тоест моя кон, и го накарал да влезе в реката тъкмо когато всички негови хора вече били достигнали отвъдния бряг и започнали да изчезват зад храстите. Но къде бях аз ли? Е, ами съвсем наблизо! Щом разбрах, че са ме забелязали, аз се затичах по брега срещу течението. Мястото, където бях излязъл от водата, се намираше малко по-надолу от мястото на отвъдния бряг, където кавалеристите очакваха появяването ми. Аз исках, а и трябваше да ги заблудя. Втурвайки се нагоре по брега на реката, преследвах целта да ги подлъжа, та да повярват, че ще продължа бягството си в същата посока, което обаче и през ум не ми минаваше, защото така сигурно щяха да ме догонят много бързо. Имах възможност да се изплъзна само ако успеех да ги заблудя.

По брега растяха доста храсти. Дали трябваше да се прикривам между тях, или не? Не им ли се мярках пред очите, те нямаше да видят накъде бягам и тогава нямаше как да ги пратя за зелен хайвер. Но ако им позволях от време на време да ме виждат, щях да стана цел за техните куршуми и бола. Трябваше да поема риска на втория вариант, ако изобщо исках да избягам. Имах късмет. Чух няколко изстрела, но куршумите им профучаха покрай мен. Няколко души хвърлиха своите бола, но те не ме улучиха, а се увиха по клоните на околните храсталаци. Продължих да тичам още около триста крачки нагоре. Дотам позволявах на преследвачите си да ме виждат, после се престорих като че искам да поема към откритата равнина, но тичах само докъдето вече нямаше как да ме следят с поглед, а след това се приведох и, прикривайки се под клоните на храстите, пропълзях обратно до речния бряг. Малко по-надолу видях последните ездачи да излизат от водата. Зад мен, отвъд храстите, опасали като тясна зелена лента брега, дочух първите конници да преминават в галоп. Те предполагаха, че се намирам вече нейде далеч нататък в равнината. Майорът все още се колебаеше долу на отсрещния речен бряг. Гледаше подир преследвачите на Монтесо. Ех, да можех да го заловя и да си възвърна моя кон! Тази мисъл ме наелектризира. Незабавно влязох във водата, гмурнах се и заплувах към другия бряг. Два пъти ми се наложи да се появявам на повърхността за да си поема въздух но без да губя време да поглеждам надолу по реката. Едва след като стъпих на сушата се озърнах да видя къде се намира майорът. Той току-що смуши коня си да влезе във водата. Та това бе чудесно за моя план! Отново се гмурнах и заплувах по течението. Придвижвах се бързо, понеже тук реката имаше голям пад, а и аз гребях с ръце колкото ми сили държаха. Когато се появих на повърхността да си поема въздух, офицерът беше изминал две трети от пътя си, но аз бях преодолял още по-голяма част от моя. Намирах се вече кажи-речи зад него. Нямах намерение пак да се гмуркам. Заплувах с все сили подир коня. Майорът не се оглеждаше. Ако беше само полуизвърнал глава, съвсем сигурно щеше да ме забележи.

Плувах по-бързо от жребеца и все повече го догонвах. Ето че най-после копитата му докоснаха дъното. Хванах коня за опашката с лявата си ръка, а в десницата държах ножа. Единственото оръжие на офицера бе сабята му. Вярно, че в пояса му имаше и два лъскави пистолета, но те изглеждаха твърде красиви, за да ми внушат страх. Ето че в този момент ездачът излезе на брега. Опита се да подкара коня нататък, обаче аз дръпнах животното за опашката. В резултат на това то хвърли къч.

— Сеньор Кадера! — подвикнах аз.

Той се стресна и изплашено се обърна, щом чу името, което неотдавна сам ми беше назовал. Но когато ме видя още по-мокър и от него, уплахата му се удесетори.

— Господи! — възкликна той. — Значи сте вие, вие!

— Не крещете така, сеньор, иначе ще ме принудите да ви накарам да мълчите с помощта на този нож! Слизайте от коня!

— Нямам подобно намерение! Вие сте ми в ръцете и ако не хвърлите ножа незабавно, ще ви застрелям!

Той заби шпорите си в слабините на коня, за да го накара наполовина да се извърти и да ме вземе по-удобно на мушка. Но откакто стана моя собственост, дорестият жребец не беше виждал подобно отношение. Той се изправи на задните си крака, а аз успях удобно да сграбча ездача. Хванах го за колана, смъкнах го от седлото и го запратих на земята. Но тъй като същевременно трябваше да държа здраво юздите на коня, за да не може да избяга, майорът бързо скочи на крака и се вкопчи в реверите ми. Жребецът започна да рита и с предните, и със задните крака. Не биваше да изпускам юздите. Ето защо събрах всичките си сили и със свободната си ръка така ударих офицера в слепоочието, че той рухна като покосен. После леко вързах животното за един храст, измъкнах сабята от ножницата на майора и с крак я счупих на две. Той беше изпуснал единия си пистолет. Аз извадих и втория от колана му и запратих и двата надалеч. След това развързах коня и се метнах на седлото. Един бърз оглед на кобурите на седлото ми показа, че съдържанието им все още беше непокътнато. Всичко си бях възвърнал — както коня, така и другото си имущество. В ръцете на хвърлячите на бола не биваше да остава нищо — нито вещите ми, нито пък самият аз. Ударът, който получи майорът, сигурно не е бил чак толкова силен, понеже не бях имал достатъчно пространство да замахна както трябва. И тъй като беше само леко зашеметен, скоро той отвори очи, бързо се опомни и скочи на крака.

— Стойте, сеньор! — заповеднически извика той. — Не мърдайте! Направи ли конят ви само една крачка, тогава…

Той млъкна, защото не намери пистолетите си, а когато посегна към сабята, видя, че му е останала само ножницата. После видя двете й парчета на земята.

— Тогава? Какво тогава? — попитах го през смях, като с едната си ръка разхлабих токата на кончова на ботуша си и измъкнах револвера.

— Тогава… тогава…! Лишихте ме от всичките ми оръжия!

— Разбира се! А сега да ви кажа, че тихо можете да говорите, но изречете ли високо само една-единствена дума, ще ви пронижа главата с шест куршума!

— Няма да го направите! Нали аз също се отнасях дружелюбно към вас!

— Въпреки това щяхте да дадете заповед да ме разстрелят, мен, невинния!

— Няма как иначе, така ми е наредено.

— От кого?

— Не бива да казвам.

— Ами ако с този револвер ви принудя да бъдете откровен?

— Застреляйте ме! Аз съм във властта ви, но въпреки това няма да ме принудите да говоря!

— Добре, уважавам такова становище. Всъщност ми е съвсем безразлично кой се е домогвал до живота ми, нали го запазих.

— Да, запазихте го, но съсипахте униформата ми!

— Само за да си възвърна собствеността. Нали ви казах, че по време на пътуването си се нуждая както от парите, така и от часовника си. Но не искахте да ми повярвате.

— Действително ли имахте предвид по-нататъшното си пътуване, а не смъртта?

— Естествено!

Той ме изгледа съвсем изумено.

— Diabolo!^[10] Значи още тогава сте взели решение да избягате?

— Да.

— Тогава сте такъв храбрец, такъв храбрец… Сеньор, та аз разполагах с повече от петдесет кавалеристи!

— Те не можеха да ме задържат! Ако някой път пак се срещнете с немец, не забравяйте, че той струва повече, отколкото двайсет ваши гвардейци.

— Сеньор, вие сте дяволски човек!

— Да, но и много мокър! Впрочем нямам причина да ви разубеждавам. Приберете си останките от сабята в ножницата и потърсете пистолетите си. Хвърлих ги ей там горе на високия бряг, където сигурно ще ги намерите.

— Къде отивате?

— Защо питате? Да не искате пак да ме заловите?

Разбира се, той кипеше от гняв и стиснал здраво зъби стоя така около минута, забил поглед в земята, а после предизвикателно процеди:

— Сега ми се изплъзнахте и ме изложихте пред всички. Внимавайте да не ми се изпречите повторно на пътя! Ще си отмъстя!

— Нямам нищо против, господин майор!

Смуших дорестия жребец да влезе в реката и го накарах да я преплува. Щом стигнах до отвъдния бряг, аз се огледах назад. Майорът пълзеше насам-натам из тревата и търсеше своите пистолети. За моя радост видях, че Монтесо е изчезнал. Помислих си, че е избягал. След внимателно оглеждане на мястото до един храст забелязах захвърлен ремък, срязан на две. По двете малки примки в краищата му разбрах, че е бил използван за връзване на ръце. Беше сигурно, че Монтесо е успял да офейка. Естествено той беше поел към Естансия дел йербатеро. Тъй като и аз трябваше да отида там, тръгнах в същата посока, от която бяхме дошли. Но скоро забелязах отпечатъци от копитата на множество коне. Слязох от седлото и огледах дирята. За съжаление твърде бързо стигнах до извода, че по петите на Монтесо имаше преследвачи, и то бяха около дузина ездачи. Вероятно беше да се върнат по същия път. При обикновени обстоятелства аз не се боях от толкова незначителен брой противници, още повече, че яздех превъзходен кон, обаче трябваше много да се пазя от коварната бола, срещу която няма средство за защита. Човек може да избегне примката на ласото, като държи над главата си хоризонтално пушката си така, че то да не може да се нахлузи на врата му или пък като стиска в ръка ножа си готов мигновено да пререже ремъка. Но как да избегнеш болата? Тя се хвърля по задните крака на коня и се оплита около тях. Животното пада на земята, а заедно с него и ездачът, и преди да се изправи на крака, неприятелят се нахвърля върху него. И самият конник може да бъде оплетен от ужасните ремъци с трите тежки металически топки, които го правят беззащитен за известно време — достатъчно, за да го догони врагът и да го плени.

И така, страхувах се единствено от болата и било ми писано съвсем скоро страховете ми да се оправдаят.

За да избегна евентуална среща със завръщащите се кавалеристи, реших да се отклоня малко на юг, ала за съжаление това се оказа невъзможно заради вече споменатите мочури, сред които не биваше да рискувам да навляза, понеже не ги познавах.

Не ми се искаше да поема на север, защото в тази посока се намираха кавалеристите. Вярно, че те все още бяха отвъд реката, но щом майорът успееше да ги уведоми за бягството ми, те незабавно щяха да се прехвърлят на другия бряг. Това бе съвсем сигурно. По тези две причини все пак се видях принуден да тръгна по пътя, който толкова много ми се искаше да избегна. Смуших коня да изкачи височината, откъдето се бяхме спуснали на идване. От мен все още се стичаха водни капки. Макар че дрехите ми бяха подгизнали от вода, отвътре ботушите ми бяха останали съвсем сухи. Измъкнах от колана си откъснатото парче от майорската униформа и извадих от него часовника и портфейла. За моя радост видях, че водата не ги беше повредила. Хвърлих парчето плат, а парите и часовника прибрах в сухите си ботуши.

Докато траеше този оглед, аз почти изкачих височината и горе отново стегнах кончовите на ботушите с ремъчетата, за да не проникнат в тях стичащите се капки. И тъкмо в този момент измежду споменатите вече натрошени скали, пръснати по хребета на ниската планина, се появи група ездачи. Спрях жребеца си и внимателно ги огледах. Бяха кавалеристи. Водеха Монтесо. И те спряха. Тъй като в цялата страна нямаше друг човек, облечен подобно на мен, те веднага ме познаха. Нададоха тържествуващи викове и препуснаха към мен. Видях как всеки отвърза от седлото своята бола и я развъртя над главата си. Ето на, че съвсем скоро ми се предлагаше случай да се запозная с това всяващо страх оръжие. Рязко накарах коня си да се обърне и се втурнах в галоп на север, понеже не можех да се върна обратно към реката. Докато си имах работа само с този малък отряд, положението не беше чак толкова опасно, защото конете им не бяха в състояние да догонят моя дорест жребец и никак нямаше да ми е трудно да ги оставя на такова разстояние зад себе си, че нито една бола да не може да ме достигне.

Имах преднина от около седемстотин крачки. Те крещяха и ревяха като диваци. Поглеждайки назад, забелязах, че не ме преследваха точно по петите, а препускаха горе по височината, за да ме погнат надолу по речната долина и по този начин да ме накарат да вляза право в ръцете на техните другари.

А това бе твърде опасно за мен, още повече, че както видях, теренът никак не беше благоприятен. Докато те яздеха по равния прав хребет на планинската верига, аз бях принуден на няколко пъти да заобикалям сипеи по склоновете на възвишенията, което твърде много ме забавяше. Конят ми сякаш разбираше, че сега е моментът да покаже бързината си и така препускаше, че бях убеден в успеха на бягството си.

Ала това убеждение не трая дълго. Пронизителен всеобщ радостен рев събуди в мен предположението, че кавалеристите са забелязали нещо, което ги поставяше в по-изгодно положение. Огледах се. Наистина! Ей там долу от лявата ми страна се появиха конници, изскочили от крайбрежния храсталак. Майорът беше намерил хората си и им беше наредил да прекосят реката. Видяха ме. Видяха и своите другари и им отговориха със същите силни, ликуващи крясъци. Бях се озовал в положение, за което обикновено твърде изразително казваме, че не е розово. Зад гърба ми беше мочурът, вляво реката и четиридесет кавалеристи, а вдясно — планинската верига и десетина войници. При това първата група не препускаше успоредно с мен, а ме беше изпреварила. Тези конници бяха преплували реката не долу, в околността на бивака, а доста по-нагоре. А най-лошото беше, че в момента те се насочваха леко надясно, докато другарите им се спускаха отгоре наляво. Продълженията на мислените линии от тези две посоки образуваха остър ъгъл и явно щяха да се срещнат там, където се намираше ранчото, което бях забелязал на идване, когато прехвърлихме хребета на височината.

Спасение можех да намеря само напред. Назад не биваше и не можех да се връщам. Успеех ли пръв да достигна ранчото, имах надежда да се измъкна. Не че очаквах да намеря закрила в самото ранчо, не. Там щяха да ме обсадят и положението ми никак нямаше да се подобри. Но според изчисленията ми двата отряда щяха да се срещнат точно там. Изпреварех ли ги, нямаше как да ме обградят. Ето защо се налагаше да препускам с най-голямата възможна бързина. От долу и от горе двата отряда продължаваха бясната гонитба. Тези типове въртяха болата над главите си и ревяха като индианци. Бяха убедени, че няма да им се изплъзна. Ако носех със себе си карабината „Хенри“, сигурно никой от тези негодници нямаше лесно да се приближи на такова разстояние до мен, че да ме достигне болата му. Но какво ли можеха да ми помогнат в случая двата мизерни револвера?

Изправих се на стремената, за да облекча коня. Потупах го и го погалих по врата. Разбра ме. И той беше възбуден от крясъците и напрегна всичките си сили. Бавно, но сигурно започнах да печеля преднина. Кавалеристите го забелязаха. Завикаха и заудряха конете си, но напразно! Оглеждах терена много внимателно, използвах и най-малкото предимство, за да си спестя и една крачка, и една педя от пътя, и… това ми донесе успех. Двата отряда продължаваха да се приближават към мен, но отстрани, докато аз постепенно изскачах все по-напред. Десетината кавалеристи бяха вече поизостанали. Групата на четиридесетте ездачи се движеше успоредно с мен, а само преди малко имаше значителен аванс. Ликувах, но не шумно, а вътрешно. Наближавах ранчото. Имах чувството сякаш някой го тикаше към мен. Ала конниците от лявата ми страна бяха вече толкова близо, че кажи-речи можех да разпозная лицата им. Те решиха да си опитат късмета с металните топки. Пет, шест, че и повече бола полетяха към мен, но не ме достигнаха. А само след малко бях вече толкова далеч пред тях, че изглеждаше невъзможно да ме догонят. Бях спасен, или по-скоро мислех, че съм спасен.

Ранчото не беше голямо. Белите му зидове блестяха ослепително и се виждаха отдалеч, а сенчести дървета надвесваха клони над покрива му. Зидът, който ги обграждаше, беше дебел и доста висок, ала върховете на непроходимия кактусов плет стърчаха над него. В зида се виждаше широка порта. Пред нея стояха двама мъже и няколко жени. Още отдалеч бяха забелязали странното надпрепускване — този лов на хора — и бяха излезли, за да разберат какво става. Единият от мъжете бе облечен като духовник. Когато видя, че моят бясно препускащ жребец приближава и се кани като вихрушка да прелети покрай портата, този човек пристъпи напред и разпери ръце, сякаш искаше да го спре, и извика:

— Стойте! Отивате към гибел!

Нима човек от неговото съсловие можеше да ме лъже? Сигурно не! Огледах се назад. Преследвачите ми бяха толкова изостанали, че спокойно можех да пожертвам половин минута. Наистина, не успях да спра коня си така бързо. Насочих го настрани, описах лека дъга, върнах се, укротих го точно пред портата и попитах:

— Към гибел ли? Защо?

— Бягате от тези хора, нали?

— Да.

— Имате ли някаква вина?

— Абсолютно никаква. Никому не съм сторил и най-малкото зло. Аз съм честен човек, немец, който все още не е…

— Немец ли? — възкликна една от жените. — Тогава влизайте, влизайте, земляко! Бързо, бързо! Ей сега ще изфучи някоя бола!

Действително една хвърлена по мен бола падна само на двайсетина крачки, като топките й се отърколиха на още два-три метра по земята. Смуших с пети коня в слабините и той с един скок прелетя през портата и се озова в двора. Мъжете и жените със съвместни усилия бързо затръшнаха двете крила на вратата. После я подлостиха с две дебели греди.

Дворът не бе особено голям. Къщата граничеше с него със своята тясна страна. До лицевата стена на постройката оставаше място за една яка врата от дебели талпи, която — както забелязах едва по-късно — водеше към голямо, заобиколено от кактусова ограда място, където имаше стадо говеда. Там затваряха злонравните животни, които не можеха да оставят да пасат свободно в откритата равнина, ако не искаха да се стигне до някое нещастие.

— Значи сте немец, така ли? — попита ме жената на родния ми език. — Колко се радвам, че успяхме да ви спасим!

— Благодаря ви за голямата услуга, която ми направихте. Но за съжаление спасението ми е само временно, а вероятно с оказаната ми добрина самите вие ще се изложите на опасност.

— О, не. Брат Иларио е тук, а тогава за нас не може да има опасност. Сигурно го знаете!

— Нищо не знам, защото не го познавам. Едва от четири дни съм в страната и…

Бяхме прекъснати от силен конски тропот, глъчка, ругатни, викове и удари по портата.

— Отворете, отворете! — закрещяха отвън. — Иначе ще разбием вратата!

Тогава отчето се приближи до мен и ме попита:

— Сеньор, моля ви най-искрено да ми кажете дали ви преследват заради някакво престъпление или простъпка. Ако е така, ще се опитам да посреднича. Но ако сте невинен, тогава ще ви защитаваме. В такъв случай сте под закрилата на Бога и можете да очаквате от нас помощ във всяко отношение.

— Най-тържествено ви давам дума, че съм напълно невинен.

— Това ми стига, сеньор.

— Ще ви разкажа защо искат да ме заловят.

— По-късно, по-късно! Нека най-напред поговорим с тези буйни хора.

Отецът беше човек с висок ръст и кокалеста фигура. Той носеше широкопола черна филцова шапка, дълга едноредна връхна дреха от черен плат, стигаща до глезените му, над чиято твърда колосана яка се виждаше белият ръб на ризата. Краката му бяха обути във високи ботуши с обичайните за страната шпори с големи колелца. При други обстоятелства бих се учудил, че редом с ножа от кожения колан, опасал стройната му талия, стърчаха и дръжките на два револвера с голям калибър. Въпреки кокалестото телосложение лицето му имаше почти нежни черти и необичайно благо изражение, към което чудесно подхождаха неговите големи, сини очи. Как ли да си обясни човек съчетанието от подобно войнствено снаряжение и по детински чистия, приветлив израз на лицето му?

В портата имаше дупка за наблюдение с четвъртита форма и големината на две човешки длани, която бе затворена с капак. Отецът я отвори, погледна навън и попита:

— Какво искате, сеньори?

— Да влезем! — отговори му заповеднически глас. Познах, че беше майорът.

— Що за хора сте?

— Ние сме от националната гвардия и аз съм майор Кадера.

— Тъй! А защо настоявате тъй буйно и невъздържано да влезете при нас?

— Защото искаме да ни предадете беглеца, на когото дадохте убежище. Той е осъден на смърт, но избяга малко преди екзекуцията.

— Защо беше осъден?

— Заради убийство, метежничество и държавна измяна.

— А кой го осъди?

— Военнополеви съд.

— От кой гарнизон?

— Мътните го взели! Стига сте ни разпитвал, сякаш сме хлапета! Не съм свикнал на подобно нещо.

— А аз съм свикнал да обмислям всяка работа от всички страни. Щом става дума да ви предадем един беглец, най-напред трябва да разбера дали имате право за такова искане.

— Имаме, понеже самите ние го осъдихме.

Съвсем за кратко отецът замълча. Навярно подробно оглеждаше мъжете. После отново се обади:

— Самите вие сте конституирали военен съд? Хм! Пак ще поговорим за това. Но първо искам да разпитам чужденеца, за да чуя и неговото мнение по този въпрос.

— По дяволите! Нима ще трябва да чакаме тук, докато той ви засипе с куп лъжи? Нямаме нито време, нито такова желание. Ако не отворите незабавно портата, ще я разбием!

— Ще се защитаваме!

— Опитайте, де! Ние сме петдесет кавалеристи и няма много-много да му мислим. Ще подпалим не само портата, но и цялото ви ранчо.

— Бъдете по-сдържан, сеньор! Тук няма хора, които можете да сплашите. И сам да съм, пак няма да ме уплашите.

— Аха! Тъй ли? Че кой сте, щом се пишете такъв голям герой?

— Аз съм брат Иларио.

— Значи отче! Тъкмо такъв ни трябваше! От един поп и кокошките не бягат, а ние пък още по-малко. Ако не ни предадете незабавно беглеца, ще атакуваме!

— Първо чуйте, че тук аз съм комендант.

— Едно отче комендант на такава крепост?! Ама че забавно. Да се пръснеш от смях! И с какво ще се отбранявате?

— Най-напред с моето предупреждение. Тежко и горко на онзи, който посмее да посегне на този дом или на някого от жителите му! Тук има човек на смъртно легло.

— Туй хич не ни интересува и изобщо няма да ви питаме вас… вас… вас, отец Иларио!

— Е, тогава нека ви кажа, сеньор, че освен това име имам и друго. Тук-там ме наричат и брат Хагуар.

— Брат… Ха… гуар! — заекна майорът, явно изплашен. Нямаше как да видя лицето му.

Пред портата се възцари пълна тишина. А отецът се обърна към мен и каза:

— Тук сте в безопасност, сеньор. Тези хора се страхуват от мен!

Бележки

[1] Немска (пруска) миля е равна на 7.532 м. Б.пр. ↑

[2] Вид разстройство в двигателния апарат — „петльов ход“. Б.пр. ↑

[3] Върховен бог на германците. — Б.пр. ↑

[4] В случая — равнина, поле Б.пр. ↑

[5] Лешоядни птици. Б.пр. ↑

[6] Величественост, достойнство. Б.пр. ↑

[7] Вид игра на карти. Б.пр. ↑

[8] Омлет. Б.пр. ↑

[9] Много популярен на времето герой — разбойник от едноименния роман на Вулпиус, издаден през 1799 г. Б.пр. ↑

[10] По дяволите! Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май Край Рио де ла Плата (2)

Метаданни

Данни

Край Рио де ла Плата

Информация

История

Сваляне / Връзки

2. При хвърлячите на бола

Карл Май
Край Рио де ла Плата (2)