Александър Пушкин
Въздигнах си аз паметник… ^[0]

Exegi monumentum^[1]

Въздигнах си аз паметник неръкотворен,

и за народа той навеки ще е скъп,

и по-висок е днес ликът му непокорен

        от Александровия стълб^[2].

 

Не, няма да умра! Със свойта свята лира

ще надживее, знам, духът праха ми клет —

и славен ще съм аз, дордето във Всемира

        е жив поне един поет.

 

Русия, цялата, за мен ще разговаря,

и ще ме назоват на своя жив език

славянинът ведно с финландеца, чергаря —

        тунгуз и степния калмик.

 

И на народа си ще вляза аз в душата,

защото доброта събуждах с моя стих

и в този век жесток възславих свободата,

        и падналия подкрепих.

 

О, Музо, следвай ти съдбата си послушно,

не чакай почести, обидите презри,

хвалби и клевети приемай равнодушно,

        и със глупака не спори.

 

1836