Рекс Стаут
Убийството на 83-та улица (9)

Глава 9

Неприятната част, когато вместо да дадете името, адреса и телефона си, посочите номер на обявата, особено ако я публикуват едновременно в три вестника, е събирането на отговорите. В понеделник сутринта в десет се обадих, разбрах, че са се получили няколко писма и отидох да ги взема. Дадоха ми два от „Таймс“ и четири от „Газет“, отворих ги на място, установих, че са налудничави и си направих труда да ги занеса вкъщи, само защото винаги съхранявам всичко по дадена поръчка, докато не приключим. Някакъв човек пишеше, че Карлота Вой е баба му и тя може би наистина се е казвала Карлота Вон, обаче не споменаваше нищо за Елинър Деново.

Прибрах се малко след единайсет, Фриц ми съобщи, че никой не се е обаждал, но щом влязох в офиса, телефонът позвъни, насочих се към бюрото си, кимнах в движение на Улф и вдигнах слушалката.

— Офисът на Ниро Улф, Арчи Гудуин е на телефона.

Чух женски глас:

— Добро утро. Мистър Джарет би искал да говори с мистър Улф.

— Добро утро. Моля дайте ми мистър Джарет.

— Там ли е мистър Улф?

— Да.

— Моля да се обади той.

— Слушайте. — Направих знак на Улф. — Миналия петък позвъних на мистър Макрей, за да разговаря с мистър Улф и ме принудихте да накарам мистър Улф да чака. Не може така всеки път. Свържете ме с мистър Джарет или ще затворя.

— Моля кажете ми името си.

— Арчи Гудуин.

— Моля почакайте на телефона, мистър Гудуин.

Засякох времето по часовника си — две минути и двайсет секунди. Улф беше вдигнал слушалката.

— На телефона е Юджийн Джарет. Ниро Улф?

— Моля почакайте, мистър Джарет — отвърнах аз.

Улф би трябвало да почака поне минута, но той мрази както да слуша, така и да говори по телефона.

— Аз съм Ниро Улф. Да, мистър Джарет?

— Получих писмото ви. Ще дойда към шест.

— Добре. Както споменавам в писмото, ще ви бъда признателен. Очаквам ви.

Двамата затвориха едновременно. Ето случай, при който прелюдията трае пет минути, а самият контакт — около десет секунди. В една статия от някакъв ерудит в неделния „Ню Йорк Таймс Магазин“, която прочетох през уикенда, се обясняваше защо именно сега живеем в епохата на мигновените комуникации.

В утринната поща имаше пет-шест писма, които изискваха или поне получиха внимание, но телефонът няколко пъти ни прекъсна — първо се обади Сол, който не беше открил нищо, после Фред, който беше намерил трима души и те бяха разпознали снимките, но без каквато и да е полза, и накрая Ори от Вашингтон, който беше проверил повечето имена и дати, посочени от Джарет и работеше върху останалите. Престоят в болницата през почти целия юли беше извън съмнение. Сигурно си мислите, че клиентката ни получаваше много малко срещу парите си — съгласен съм с вас. Прескочих до пощенската кутия на ъгъла и докато се върна, стана време за обяд. На път към трапезарията, Улф спомена нещо за мистър Креймър и го попитах дали се е обаждал. Отвърна ми, че е го е посетил в събота вечер без предупреждение.

Съжалих, че съм изпуснал срещата им, защото винаги си заслужава да чуете разговора между двамата. Наблюдавате изкуството да се съобщава много с малко думи, както и обратното. Затова като се върнахме пак в офиса след обяд, подхвърлих, че бих искал да знам какво е искал Креймър, а Улф изръмжа, че е искал онова, което винаги иска — информация, но той самият не казал нищо, което би ни помогнало. Облегнах се назад и кръстосах крак върху крак.

— Не съм броил, но най-малко хиляда пъти съм ви предавал дословно най-различни разговори. Не мога да ви накарам насила, защото вие ми плащате заплата, а не аз на вас, но бих могъл да ви помоля. Моля ви.

Крайчецът на устните му помръдна на около милиметър. За него това е широка усмивка.

— Паметта ми не отстъпва на твоята, Арчи.

— Значи няма да се напрягате. Казах дословно.

— Чух. — Той ме изгледа накриво. — Ами… Мистър Креймър — отвори му Фриц — дойде малко след шест. Разменихме…

— Точният час?

— Аз не нося часовник като теб. Поздравихме се и той седна.

„Креймър: Къде е Гудуин?

Улф: Както виждате, няма го.

Креймър: Да. Съмнявам се дали ще се намери по-голям майстор на уклончивите отговори от вас. Затова ще ви задам друг въпрос. В събота, деветнайсети, преди седмица, Гудуин се е обадил на сержант Стебинс и го е разпитвал за един нещастен случай отпреди три месеца — неизвестен шофьор е прегазил една жена на име Елинър Деново: Наговорил някакви глупости — вие двамата сте били обсъждали престъпността. Миналия понеделник дойдох да питам Гудуин защо се е обадил на Стебинс. Каза ми, че не знае нищо за онази катастрофа, освен каквото е прочел във вестниците, същото се отнасяло и за вас, никой не се бил консултирал с вас по случая и единственият ви клиент е някакво момиче, което иска да намерите баща й. Дайте ми името на това момиче. Щеше ми се и Гудуин да е тук. Къде е той?

Улф: Отсъства. Мистър Креймър. Може да ме разпитвате с този тон само когато задавате въпросите си служебно.

Креймър: Добре, ще ви задам един служебен въпрос. Щом като никой не се е обръщал към вас по онзи случай, защо предлагате петстотин долара за информация за Елинър Деново? Може да разглеждате въпросите ми за момичето и за Гудуин също като служебни. Той ме излъга.

Улф: Не. И сега мога да ви повторя думите му отпреди седмица. Ще ви ги повторя и това е самата истина. Аз…“

Той прекъсна разказа си и попита:

— Как, по дяволите, е разбрал, че обявата е от мен? Вдигнах ръце.

— Някой от някой вестник е направил услуга на някое ченге; Ако науча кой е, може да се оплачете на издателя.

— Пфу! Как ли не! Продължавам:

„Улф: … и това е самата истина. Не разследвам случая е неизвестния шофьор. Интересът на клиентката ми към Елинър Деново е свързан не със смъртта, а с живота й. Би трябвало да сте разбрали това от обявата — в нея се иска информация не за последния й ден, нито дори за последната година, а за един отдавна отминал период. Информацията…

Креймър: Коя е Карлота Вон?

Улф: Не сте в добра форма, мистър Креймър. От обявата става ясно, че Карлота Вон е или по-точно е била Елинър Деново. Информацията, предоставена ми от моята клиентка е конфиденциална и няма отношение към катастрофата.

Креймър: Вие не може да определяте това. Когато разследвам убийство, аз решавам какво има и какво няма отношение към случая.

Улф: Трябва ли да повтаряме вече казаното? Трябва ли пак да ви напомням, че докато събитията не ни дадат убедителен отговор, моята преценка, за която нося отговорност само аз, по нищо не отстъпва на вашата? Същото се отнася и за вашата преценка. Дали крия информация от служител на закона? Да. Свързана ли е с неговото разследване на едно престъпление? Не. Досега никога не сте ме накарали да променя това «не» на «да». Направете го и ще ме хванете натясно.

Креймър: Кълна се, че ще го направя. Някой ден ще ви хвана натясно.“

Улф помаха с ръка към вратата да ми покаже как изпраща Креймър.

— Другия път ще включа магнетофона. Въпроси?

Смених позата си и поразкърших рамене.

— Нямам въпроси. Само две забележки. Първо, струва ми се, че пропуснахте една-две думи, особено една, която той често употребява. Това е цензура, а вие сте против нея. Второ, около тази катастрофа има нещо по-особено и няма да е лошо да разберем какво е то. Креймър не би се заел лично с подобен случай отпреди три месеца, независимо дали вие се интересувате от жертвата, ако няма нещо особено. Може би е имало следа, която е изстинала — все едно, имало е нещо. Но както казахте, разследваме живота, а не смъртта й. Благодаря за доклада. Задоволително.

Улф натисна звънеца за бира — два пъти късо, един път дълго.

Прекарах по-голямата част от следващите три часа без да открия почти нищо за Юджийн Джарет. Той не беше включен в „Кой кой е“ и тъй като в офиса нямаше друг възможен източник на информация за него, излязох на разходка и тръгнах по сенчестата страна на улицата. В документацията на вестник „Газет“ намерих само четири изрезки за него. В двете, които си заслужаваше да препиша в бележника си, се споменаваше, че се е оженил за някоя си Адел Болдуин на 18 ноември 1951 и е станал вицепрезидент на „Сиборд Банк енд Тръст Къмпани“ през декември 1959. Лон Коен не знаеше абсолютно нищо за него, не знаеха и другите от „Газет“, които попита по телефона. На излизане спрях на шестнайсетия етаж да проверя дали са се получили още отговори на обявата — дадоха ми две писма, които бяха като предишните.

От „Таймс“ взех още едно писмо с абсурдно съдържание, а в документацията липсваха сведения за Юджийн Джарет, освен банални факти като това, че е завършил Харвард в 1945 и е дал вечеря в чест на някого през 1963. Най-голям неуспех претърпях в градската библиотека, където се заинатих и стоях цял час. Няма да повярвате, но след толкова високопрофесионално разследване, когато се върнах в старата кафява къща малко преди шест, така и не разбрах дали вицепрезидентът на третата по големина банка в Ню Йорк има или няма деца. Това обаче е факт. Бях излязъл с мисълта, че трябва да се върна навреме, за да се кача в оранжерията и да информирам Улф за Джарет преди да пристигне, но не си струваше дори да му звъня по домофона. Той слезе в офиса и му казах, че по външността на Юджийн Джарет ще научим повече за него, отколкото от данните, които съм събрал за цял следобед. На вратата се позвъни.

Не бях сгрешил. Отворих му, поканих го в офиса и го настаних в червеното кожено кресло. Поразгледах го и това, което разбрах, може би беше несъществено и маловажно, но поне сигурно. Ако от вицепрезидента на голяма банка се очаква да върши нещо, той не ставаше за този пост. По нищо не приличаше на баща си, най-малко по очите. И неговите бяха сивосини, но дори когато гледаше право във вас, изпитвахте чувството, че вижда нещо друго — може би кораб, с който иска да отплава нанякъде или красиво момиче в облаците. Аз самият не се отдавам често на фантазии и споменавам това, за да разберете въздействието на тези очи. Би било глупаво да очаквате от такъв човек да свърши някаква работа. Останалото беше горе-долу нормално — беше висок колкото мен, с широки рамене, обикновено лице. Той седна, не обърна внимание нито на мен, нито на Улф и без да бърза огледа стаята. Явно килимът му хареса, но най-дълго задържа поглед върху глобуса над библиотеката. Малцина посетители са виждали толкова голям глобус — диаметърът му е деветдесет сантиметра.

Накрая се обърна към Улф и каза:

— Удивителна професия е вашата, мистър Улф. Хората идват при вас да получат отговор на някакъв въпрос — точно както някога са отивали при Питията в Делфи или при Кларийския пророк. Разбира се, вие не претендирате за гадателски способности. Само шарлатаните постъпват така. Какъв сте вие — учен или човек на изкуството? Улф се намръщи.

— Ако обичате, мистър Джарет, без етикети. Етикетите са за предметите, които хората правят, не за самите тях. И най-първобитният човек е прекалено сложен, за да му лепнете етикет. Вие имате ли определение за себе си?

— Не. Мога обаче да дам определение за всеки човек, чийто способности са съсредоточени върху една-единствена цел. Мога да сложа етикет на Шарл де Гол, на Робърт Уелч, на Стоукли Кармайкъл.

— Ако е така, не бързайте да ги лепите и си пригответе резерви.

— Нищо не е вечно, дори етикетът — поклати глава Джарет. — Няколко пъти променям етикета на баща си. Споменавам това, защото е уместно. Във вашето писмо за него пишете само, че Карлота Вон е била негова служителка, но Бърт Макрей ми разказа, че се ровите около него. Описа ми и как ви е приел. Спомена също, че се каните да се прехвърлите на мен. С удоволствие ще обсъдя баща си с вас — може би ще намерим по-добър етикет за него от този, който имам, но в писмото си ме питате за Карлота Вон. Първо, да свършим с мен. Мислили сте, че баща ми е баща на нейното дете, изправили сте се пред доказателства, че не е и сте решили, че аз съм бащата. Така ли е?

— Не съм „решил“. Допуснах, предположих, дори стигнах до такова заключение.

— Не е важно. Очаква ви второ разочарование. Когато Бърт Макрей ми съобщи за това в събота, а после като получих и писмото ви, реших да ви спестя време и разноски и разбира се да избегна неприятности за себе си, като ви кажа нещо, което много хора предполагат или допускат, но малцина знаят със сигурност. Съзнавах обаче, че ако го чуете само от мен, няма да се успокоите, затова тази сутрин се обадих на моя лекар. Той се обърна към мен.

— Вие ли сте Арчи Гудуин?

Потвърдих. Той извади кожен портфейл от джоба си, измъкна визитна картичка, протегна ръка, аз се приближих до него и я взех. Думите „Д-р Джеймс Одел Уъртингтън“ изглеждаха като гравирани.

— Д-р Уъртингтън ще ви приеме утре в девет — каза Джарет. — Бъдете точен, той е много зает. Ще ви съобщи, че съм стерилен и винаги съм бил такъв. Уъртингтън се радва на отлична репутация и в никакъв случай не би я изложил на риск, като ви каже това, ако съществуваше и най-слаба вероятност да докажете, че не говори истината.

Джарет се обърна към Улф.

— В писмото искате информация за Карлота Вон.

Бях готов да му кажа да отиде да се гръмне. Улф вероятно изпитваше същото желание, но единственият видим признак беше, че започна да рисува кръгчета по бюрото с крайчеца на показалеца си.

— Доктор Уъртингтън познаваше ли ви през 1944? — попита Улф.

— Да. Беше един от лекарите, които се помъчиха да спасят майка ми. Той самият е интернист, а лечението й поеха онколози, но майка ми имаше вяра в него. Питайте него, а не мен. — Тон махна с ръка. — Може да ми задавате всякакви въпроси за Карлота Вон, но се съмнявам, че знам нещо полезно за вас. Сменила е името си на Елинър Деново, има дъщеря, която сега е двайсет и две годишна и през тези двайсет и две години баща ми й е изпращал чек за хиляда долара всеки месец, това ли е положението?

— Да.

— В такъв случай ми трябва нов етикет. Това е фантастично. Ни най-малко не съвпада с моята представа за него. Не че би избягал от отговорност — той има чувство за отговорност, но винаги сам решава кога носи отговорност за нещо и кога — не. Сигурен съм, че не би се чувствал отговорен, ако Карлота Вон, която и да е друга жена или десетки други жени са забременели от мен. Бърт Макрей смята, че става дума за изнудване, но греши. Немислимо е баща ми да се поддаде на изнудване заради каквото и да е. Много чудно! Научих от Ейвъри Балу, че тази Елинър Деново е мъртва. На никого ли не е казала за какво е получавала парите?

— Приживе не. Но в писмо, което дъщеря й е намерила след смъртта й, пише: „Тези пари са от баща ти“ и по-нататък: „Тези пари пристигаха от баща ти“. Двамата с мистър Гудуин не виждаме причини да се съмняваме в това.

— Фантастично! Невероятно! — Джарет присви очи, облегна се с лакти на креслото, почеса лявата си длан и после стана. — Не обичам да седя на едно място — обясни той, отиде до библиотеката, разгледа книгите, после глобуса и бавно го завъртя два пъти. Застана насред стаята, изгледа ме отгоре, сякаш бях красиво момиче в облаците и се обърна към Улф: — Знаете ли, в банката не правя нищо. Нямам представа от банковия бизнес. Но не ми плащат само защото баща ми притежава акции, които не иска да продаде. Казват, че имам интуиция. Не знам как да го нарека, ето нещо, което не мога да точно да определя, но понякога виждам това, което другите не забелязват. Никога he съм се мъчил да насилвам интуицията си, не бих го направил и в този случай, но сега повече от всякога искам да разбера истината. Защо баща ми е постъпил така?

Той се върна на червеното кожено кресло.

— Безсмислено е да ме питате каквото и да е за Карлота Вон. Бърт Макрей ми каза, че е забременяла през лятото на 1944. Установиха, че съм негоден за военна служба и цялото лято работих в един военен завод в Калифорния. Не знам нищо, което би могло да ви е от полза. — Той пак стана. — Елате да вечеряме заедно. — Погледна към мен. — Елате и вие. Понякога интуицията ми се усилва, когато до мен има други хора. Не знам защо.

— Съмнявам се — каза Улф, — дали ще е така, ако тези хора сме ние с мистър Гудуин. Ние сме в затруднено положение. Писах ви, че ще ви бъда признателен, ако ме посетите. Оттеглям думите си. Изобщо не съм ви признателен.

— Предполагам. — Той се обърна и се накани да тръгне към вратата, но спря и ни погледна: — Вашето затруднено положение е нищо в сравнение с моето. Смятах, че имам ясна представа за баща си, а ето какво излезе. Ще получа прозрение — не знам кога, но ще получа, трябва да получа.

Минах покрай него, излязох в коридора и му отворих вратата, но той изобщо не ме забеляза. Върнах се в офиса и погледнах Улф, който седеше с наведена глава. В тази поза можеше да гледа възмутено глобуса само ако извърти очи нагоре. След десет секунди той вдигна глава и изръмжа:

— Сядай. Дявол да го вземе, знаеш, че обичам да гледам право пред себе си.

— Да. Искате ли да извадя дъската за дартс?

— Не. Колко сме изхарчили досега?

Ставаше опасно. Въпросът означаваше: ако върна аванса и се откажа, с колко съм вътре? Подобно нещо не се беше случвало често, но не беше немислимо. Тръгнах към стола си и седнах.

— Признавам — казах аз, — че никога не сме имали по-труден случай. Може да се окаже прекалено труден дори за вас, но защо да не почакаме, докато Юджийн получи интуитивно прозрение. Той ще го сподели с нас, ние ще го проверим и после ще съобщим на клиентката, а тя ще си помисли…

— Млъкни!

Това беше по-добре. Нямаше да последва спор дали да не се откажем. Той се намръщи и попита:

— Отпада ли този нещастник?

Помислих си, че да наречеш един вицепрезидент на банка нещастник, само защото е стерилен, е удар под кръста.

— Да. Обзалагам се на каквото искате — отвърнах аз. — Разбира се, ще отида да се срещна с този доктор, но може отсега да го зачеркнем.

— Отпада ли и мистър Макрей?

Засмях се. Беше смешно, дори в такова безизходно положение.

— Следвам мисълта ви — казах аз. — Никога не сме обсъждали Макрей като възможност — разглеждахме само Джарет баща и син. Това ви дойде наум сега, докато изпращах онзи нещастник. Аз си помислих същото. Той е нашият единствен източник за факта, че чековете са от сметката на Сайръс М. Джарет. Нямаме друго потвърждение. Не е ли възможно всъщност да са били от сметката на Макрей? Разбира се. Не е ли възможно през лятото на 1944 година Карлота Вон да е забременяла от него? Разбира се. Но в такъв случай Джарет не е знаел нищо за тези пари — защо просто не ме изрита?

Махнах с ръка.

— Предадох ви разговора дума по дума. Джарет каза: „Тези чекове са в архива на «Сиборд Банк енд Тръст Къмпани»“. Кой ви каза за тях? Защо на другия ден, в четвъртък, името Карлота Вон — само името — се оказа достатъчно да ме приеме? Защо беше репетирал всички онези имена и дати от онова лято? Цялата му реакция, всичко, което каза… — Поклатих глава. — Чековете са от Сайръс М. Джарет. Тъй като разполагахте с цели две минути да обмислите възможността дали е Макрей, изненадан съм, че си правите труда да го споменете.

— Ти си виждал мистър Джарет, аз не съм.

— И нямам никакво желание да го виждам повече. Откажете се от Макрей.

— В такъв случай оставаме с празни ръце.

— Разполагаме със Сол, Фред и Ори. И с мен… О, да, извинете, разполагаме и с вас.

Той погледна книгата, която четеше — както винаги на бюрото пред него — вдигна я, пусна я и ме изгледа възмутено.