Рекс Стаут
Убийството на 83-та улица (7)

Глава 7

В шест без пет същия следобед спрях херона точно пред пясъчната алея, водеща към главния вход на имението на Джарет. Беше притъмняло като в полунощ. Облаците се бяха появили още при Хотърн Съркъл. Към Шраб Оук сгъстиха редиците, а в Мил Брук атакуваха на три фронта — с оглушителен шум, ослепителни светкавици и проливен дъжд. Това продължи през целия път, но достигнах целта си въпреки всички препятствия, изключих двигателя, сложих ключовете в джоба си, загасих светлините, пресегнах се към задната седалка за шлифера си — резервния шлифер, който винаги държа там, наметнах го, отворих вратата и хукнах по алеята.

Негостоприемното посрещане напълно оправда очакванията ми. Оскар отвори вратата след третото натискане на звънеца. Всеки друг при тези обстоятелства не само естествено, а задължително би ви казал нещо като: „Страхотна буря!“, „Много ли се измокрихте?“ или „Днес е подходящ ден за лов на патици“. Оскар отстъпи толкова, колкото да вляза, без да се докосна до него.

Очакваха ме. Често, след като докладвам на Улф, възниква дълга дискусия, а понякога и спор във връзка със следващата ни стъпка, който свършва малко преди аз да обявя, че напускам, или преди той да ме уволни, но този път тя беше очевидна. Дискусията продължи около три минути, после дръпнах телефона към себе си, набрах код 914 и номера и чух същия мъжки глас от вчера. Не знаех дали е Оскар, защото Оскар на живо почти не бе проронил дума пред мен.

— Обажда се Арчи Гудуин — казах аз. — Вчера бях при вас. Моля предайте на мистър Джарет, че пак ще дойда. Ще бъда там след около два часа.

— Не мога да направя това, мистър Гудуин. Мистър Джарет даде нареждане да не ви допускаме. На входа има човек и той…

— Да. Извинете, че ви прекъсвам. Така и предполагах, точно затова ви звъня. Моля предайте на мистър Джарет, че искам да го питам някои неща за Карлота Вон. — Повторих отчетливо името. — Карлота Вон. Това име ще му е познато. Ще почакам на телефона.

— Но, уверявам ви, мистър Гудуин…

— И аз ви уверявам. Той няма да ви поблагодари за съобщението, но ще ме приеме.

Последва кратко мълчание и после човекът каза:

— Почакайте на телефона.

Чаках по-дълго, отколкото предишния ден. Улф държеше слушалката с една ръка, а с другата нагласяваше стръкчето Miltonia hellemense във вазата на бюрото си. Най-после чух гласа му.

— Мистър Гудуин?

— Тук съм.

— Казвате след два часа?

— Горе-долу. Може би малко повече.

— Много добре. Ще ви пуснат. Затворих телефона, а Улф изръмжа:

— Това създание е сведено до такава хронична подчиненост, че се държеше почтително дори към теб. Бих искал аз да се разправя с мистър Джарет. Почти съм готов да дойда с теб.

Това бяха само празни приказки. Преди да тръгна, напечатах известните ни факти от биографията на Карлота Вон, както ги бях подредил наум по пътя за вкъщи. Вече я видяхте.

Метнах шлифера си на един стол, последвах Оскар през хола по дълъг коридор, свихме в едно по-малко помещение и стигнахме до отворената врата в дъното, но оттам нататък престанах да следя нещата, защото си мислех само как ще се справя с мистър Джарет. Залагах десет на едно, че този път ще предизвикам някаква реакция у него. Все пак огледах стаята, където влязох. Таванът беше висок почти пет метра, а килимът — два пъти по-голям от кашанския килим на Лили Роуън. Имаше голямо бюро, вероятно от колониалната епоха и повече книги, отколкото притежава Улф, на рафтове, стигащи до тавана. Всички столове бяха свободни. Оскар запали няколко лампи и каза, че мистър Джарет ще дойде след малко. Този път това излезе почти истина — чаках само няколко минути. Джарет влезе от друга, по-тясна врата, вградена в библиотеката. Точно в този миг през прозорците блесна светкавица, а след като направи пет-шест крачки, спря и застана неподвижно, гръмотевицата разтърси стъклата. Добра режисура. Джарет фокусира ледения си поглед върху мен и попита:

— Какво искате да знаете за Карлота Вон?

— Може би ще е по-добре — отвърнах, — ако първо ви кажа какво вече знам или поне една част. Била е секретарка на жена ви от май 1942 до смъртта й. Живяла е тук или в къщата ви в Ню Йорк. Вие сте я задържали на работа. Престанала е да живее при вас през март 1944 — не мога да докажа дали е продължила да работи за вас, макар и в друг смисъл, но да се правят предположения не е противозаконно, а и ние се занимаваме с това едва от пет дни. — Извадих снимките от джоба си. — Ето две нейни снимки, направени през 1946, но тогава вече се е казвала Елинър Деново — дъщеря й Ейми е била на една година. Разгледайте ги.

Предложих му ги, но той не ги взе.

— Кой ви плаща, Гудуин? — попита Джарет. — Само Макрей ли? Той вероятно не е нищо повече от куриер, какво друго би могъл да бъде? Но сигурно знаете имената им? Ако можех да докажа заговорничество с цел клевета… Не искате ли да си сложите в джоба десет хиляди долара?

— Не особено. Това е дребна сума. Миналата седмица занесох вкъщи кутия, която съдържаше двеста четирийсет и четири бона. И между другото, пак от вас. — Прибрах снимките в джоба си. — Чековете, които сте изпращали на Елинър Деново, известна преди това като Карлота Вон…

— Достатъчно! — Той реагираше. Не с поглед, а с глас. Изстреля тази дума срещу мен като куршум. — Това е чиста глупост! Безмозъчни идиоти! Надявате се дадокажете, че съм баща на някаква си Ейми, а майка й е същата Карлота Вон, която навремето работеше при жена ми и при мен. Известна е сега като Елинър Деново. Така ли е?

— Очевидно. Кога е родена тази Ейми?

— Две седмици преди да изпратите първия чек на Елинър Деново. На 12 април 1945.

— Значи е зачената през лятото на 1944. През юли. Освен ако раждането не е било преждевременно или закъсняло. Предполагам, че имате бележник. Извадете го.

Все още не бях сведен до такова сляпо подчинение. Потупах с пръсти челото си:

— Записвам всичко тук.

— Запишете си и това. В края на май 1944 заминах за Англия да изпълня задача, възложена ми от Комисията за военновременното производство. Трябваше да проведа консултации с щаба на Айзенхауър и с англичаните. Седмица след десанта в Нормандия отлетях за Кайро за допълнителни консултации, а после за Италия. Разболях се от пневмония и на първи юли лежах в една военна болница в Неапол. На двайсет и четвърти юли все още не бях добре и ме откараха със самолет в Маракеш да се възстановявам. Настаниха ме в същата стая, където е живял Чърчил. На двайсети август отлетях за Лондон и Останах там до шести септември, когато се върнах във Вашингтон. Ако си бяхте извадили бележника, както ви казах, щяхте да си запишете тези дати. — Той обърна глава и извика: — Оскар!

Голямата врата се отвори, Оскар влезе и застана с ръка на дръжката.

— Безмозъчни идиоти! — продължи Джарет. — Особено Макрей — той е идиот по рождение! Щом като не са знаели къде й как съм прекарал онова лято, трябвало е да проучат. Всеки с капка мозък би го сторил. Оскар, този човек си тръгва и повече няма да се връща. — Той се обърна и излезе през вратата, откъдето беше влязъл.

Не бях в настроение за още едно състезание по надчакване с Оскар. Тръгнах си — през голямата врата, през хола, по коридора — и излязох. За малко да си забравя шлифера, но го забелязах с крайчеца на окото си и си го взех. Не си направих труда да го обличам до колата, тъй като пороят беше преминал и сега само ръмеше.

Имах късмет, че не ме глобиха. Обикновено по магистралата карам с шейсет мили, но десетина пъти вдигнах почти седемдесет и това вероятно е мой личен рекорд по този маршрут. Сигурно зад това се криеше желанието ми да приключа с шофирането и да се заема с размишления, но явно нещо ме мъчеше, защото в един момент натиснах спирачката, отбих на тревата край пътя, извадих бележника си и записах имената и датите, които Джарет беше изредил. Излязох пак на магистралата и си казах на глас:

— Господи, ако не мога да се доверя дори на собствената си памет, най-добре да се откажа!

Точно в осем изкачих стъпалата пред старата кафява къща И си отключих. Улф беше в трапезарията. Надникнах, казах му, че ще хапна в кухнята и продължих натам. Фриц, който винаги вечеря в девет, седеше на високия стол пред голямата маса и се забавляваше с няколко глави артишок. Щом влязох, той завъртя очи и каза:

— А-а! Връщаш се невредим. Ял ли си?

— Не.

— Той се тревожеше за теб. — Фриц стана от стола. — Аз, както знаеш, никога не се тревожа за теб. Останала е малко крем-супа от миди…

— Благодаря. Не ми се яде супа. Искам да дъвча неща Да не би да ми кажеш, че е изял цялата патица?

— А, не! Познавах един швейцарец, който веднъж изяде две патици. — Фриц беше вече пред печката и слагаше нещо да се топли. — Приятно ли пътува?

— Пътувах отвратително. — Отидох до шкафа да извадя една бутилка. — Не искам нито мляко, нито кафе. Каня се да изпия литър уиски.

— Само че не тук, Арчи. За това си има място — в твоята стая: Искаш ли моркови по фламандски?

Приех. Налях си чаша уиски, седнах на масичката, където обикновено закусвам, отпих глътка и се намръщих. Като видя изражението ми, Фриц замълча.

Надигах чашата за трети път, когато вратата се отвори и се появи Улф.

— Ще пия кафето тук — каза той на Фриц и се възкачи на високия стол пред голямата маса. Навремето си беше купил специално стол, достатъчно голям да побере задните му части, и го беше сложил в кухнята, но на другия ден столът изчезна. Фриц го беше свалил в мазето. Доколкото знам, никой от двамата повече не спомена за този стол.

Друго нещо, което не се споменава, но е добре известно, е, че забраната да се говори за работа на масата не важи, ако се храня сам в кухнята или офиса, тъй като става дума за закуска, а не за истинско ядене. Ето защо, след като закуската беше пред мен и сдъвках и преглътнах гигантско парче от патицата а ла Мондор с малко моркови, аз се обърнах към Улф:

— Благодаря ви. Знаехте, че нещо ми тежи и искам да се разтоваря и дойдохте да пиете кафето си тук, кацнали на този неудобен шиш, вместо да си седите на стола в офиса.

Той направи гримаса.

— Храниш се и пиеш уиски.

— Би трябвало да е отвара от бучиниш. Кой пиеше такава отвара?

— Позираш. Говорили сме надълго и нашироко за това.

— Неведнъж. Какво ти тежи?

— Отрязах си от патицата с ножа — дръжката му беше дървена, а острието на пръв поглед тъпо, но ставаше да нарежете риба на тънки филийки. В оранжерията е пълно с неръждаема стомана, например стойките на сандъчетата, но в кухнята и трапезарията приборите от неръждаема стомана са забранени.

— Този нож става за харакири — отбелязах аз, — но човек трябва да знае как да го държи, за да свърши тази работа. Ще ви разказвам с продължение между два залъка. И между две глътки уиски.

Започнах да му предавам разговора дословно, на порции по няколко изречения. Когато стигнах до последните думи на Джарет, морковите изчезнаха, от патицата останаха само кости и почти изтопих соса с франзелата. Улф допи кафето и си наля втора чаша.

Лапнах последното парче патица и казах:

— Не ми харесва мисълта за харакири на пълен стомах, а и все едно, нямам никакви коментари. Искате ли вие да започнете пръв?

— Не. Имал си два часа да обмислиш нещата.

— Карах без да мисля. Е, добре — естествено ще започна от неговото алиби. Почти със сигурност е истинско, защото знае, че може да се провери. Според мен, Сол или Ори все пак трябва да се заемат с тази работа — не само с подробностите, но също дали тя е прекарала известно време с него през този период — дори да приемем, че целия юли е лежал болен от пневмония. Според мен ще е загуба на време и пари. Вероятността той да е бащата на Ейми е едно на петдесет. Прекалено уверен е, че сме стигнали до задънена улица. Това обаче трябва да се провери.

— Ори — кимна Улф. — Сол ще ни е необходим за по-трудни задачи.

— Без друго. Сега по отношение на мен. Сам съм си виновен за всичко. Фриц, размислих. Ще ми дадеш ли малко кафе?

Моля те, налей ти, ръката ми трепери. — Обърнах стола си, за да съм с лице към Улф. — Не мога да обвинявам Макрей. Дори да е знаел къде е бил Джарет през онова лято, не е знаел кога е родена Ейми. Не казахме на Балу, значи и той не би могъл да му каже. Обаче аз? Да бях полуидиот, пак трябваше да попитам Макрей къде е бил Балу през юли 1944. Сам съм си виновен, че бих път дотам в дъжда и си изпросих тази маймуна да ми натрие носа. Изхвърлете ме. Не ми плащайте за тази седмица. Ще си потърся работа да шия копчета. Фриц, който ми наливаше кафето, каза:

— Това ще е невъзможно, ако си направиш харакири, Арчи. — Той не би изрекъл такова нещо пред Улф в трапезарията или офиса, но сега бяхме на негова територия.

— Не е било съвсем напразно — каза Улф. — Дал ти е потвърждение за нещо, което преди беше само основателно предположение — знае рождения ден на Ейми. Сега сме сигурни в това. Репетирал е всички тези имена и дати преди да пристигнеш.

— Аха! — Отпих глътка и се опарих. — Много ме утешихте. С това коментарите са почти изчерпани. Един въпрос. Да съобщя ли на клиентката, че майка й се казва Карлота Вон?

— По-добре недей. Не сега. Достатъчно е да й споменеш по телефона, че според нас слабо вероятно е мистър Джарет да й е баща. Колко е часът? — попита той, защото за да погледне кухненския часовник, трябваше да извърти глава на сто и осемдесет градуса.

— Осем и трийсет и пет.

— Ще закъснееш за покер. В апартамента на Сол ли ще играете?

— Да, както винаги.

— Ако Сол е свободен утре сутринта, помоли го да дойде в десет. Повикай Фред и Ори също в десет. Като дойдат, разкажи им всичко — трябва да го знаят, няма какво да крием. Ти си виждал мистър Джарет, аз не съм. Нужно ми е твоето мнение. В писмото на Елинър Деново пише: „Тези пари са от баща ти“.

Знаем, че парите са изпратени от мистър Джарет и първият чек е пристигнал две седмици след раждането, но изглежда той не е бащата. Е? Ти си го видял. Какви са били подбудите му?

— Да, видях го. — Отпих глътка кафе. — И го чух. Един господ знае причините някой мъж да изпраща на някоя жена по хиляда долара всеки месец в продължение на двайсет и две години. Може да са хиляди, включително изнудване, но вече решихме, че ще приемем писмото на Елинър за чиста монета, а в него пише: „Тези пари са от баща ти“. Едва ли е искала да каже, че парите са идвали директно от бащата на Ейми, защото не е било така. Освен ако не разбием алибито на Джарет, а това изглежда невъзможно. На нея обаче й е било известно, че парите са от Джарет. Дори ако не са имали някакво споразумение, чековете са издадени от „Сиборд Банк енд Тръст Къмпани“ и тя е знаела, че са от Джарет. Така че „тези пари са от баща ти“ всъщност означава „Сайръс М. Джарет ми изпращаше тези пари, защото определен човек ти е баща“. В такъв случай, докато Ори проверява алибито, трябва само да кажем на Сол и Фред да се върнат двайсет и две години назад и да разберат кой е този човек, към когото Джарет би изпитвал такова силно и дълго задължение.

— Синът му.

— Разбира се! Синът винаги идва на първо място. Откраднахте репликата ми. Точно се канех да стана и да кажа: „Дори маймуната изпитва обич към сина си, а Джарет има син“. И да напусна сцената. — Станах. — Знаете телефона на Сол, ако тази вечер се случи нещо. Възможно е Юджийн Джарет да се отбие да си побъбрите.

Напуснах сцената.