Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ниро Улф (43)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Father Hunt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2007)

Издание:

РЕКС СТАУТ

Убийството на 83-та улица

 

Оформление © Николай Пекарев

Предпечатна подготовка © Сливян Митов

Корица от TopType

ISBN 954-8208-04-0

Екслибрис 1994

История

  1. —Добавяне

Глава 6

В три и половина в сряда следобед седях на сгъваем стол под един клен. Намирах се на върха на скалист хълм в Дачис Каунти. Вдясно се разкриваше панорамна гледка към река Хъдсън на разстояние три-четири мили. На около сто метра от лявата ми страна се издигаше покритата с бръшлян стена на едно имение, палат или замък, в който сигурно имаше от трийсет до петдесет стаи според размерите им. Във всички посоки се виждаха храсти, дървета, цветя, разни неща като статуята на елен, хранещ се от ръката на момиче, и трева. Ливадата на Лили Роуън не беше и сънувала за такава трева. На три метра пред мен, на стол като моя, но със стъпало за краката, седеше строен висок мъж с дълго костеливо лице, гъста бяла коса и две толкова студени сивосини очи, че макар и да го гледах Право в тях, те си оставаха напълно непроницаеми. В три и половина тъкмо му казвах:

— Това беше само хитрина. Нямам сребърно сметало. Всъщност не съм и виждал такова сметало.

След като прекарах сутринта в градската библиотека и в документацията на вестник „Газет“, научих достатъчно за Сайръс М. Джарет, за да изпиша десетина страници. Но вас нито ви интересува, нито ви е нужно да знаете, че си е счупил именно левия крак при падане от кон през 1958. Ето някои подробности. Дворецът е построен от дядо му — Сайръс М. го получил наготово. Жена му умряла в 1943, има дъщеря — тя живее в Рим със съпруга си, който е граф, и четирийсет и три годишен син на име Юджийн И. — един от деветимата президенти на „Сиборд Банк“, чиито списък намерих в Международния банков справочник. Сайръс М. е бил член на девет управителни съвета, е един повече от Балу. През Втората световна война е бил член на Комисията за военновременното производство и тъй нататък.

Единствената съществена подробност за мен беше, че в шест от стаите в палата си съхранява една от трите най-добри колекции на предмети от колониалната епоха — послужих си с тази информация, за да се добера до него. Научих това в библиотеката от статията в списание „Форчън“, после прегледах каталога, намерих подходяща книга и след половин час осъзнах, че ще трябва да уча цял месец, за да издържа пет минути с него преди да ме разкрие, затова моментално създадох във въображението си едно произведение от колониалната епоха, и набрах код 914 и номера. Мъжът, който отговори, желаеше да знае точно за какво искам да видя мистър Джарет и аз му обясних, че става дума за едно сребърно сметало, направено от Пол Ревиър, което притежавам. Каза ми да почакам на телефона, след пет минути се върна и заяви, че според мистър Джарет Пол Ревиър никога не е правил сребърно сметало. Как, по дяволите, да не е правил, предайте му, че го държа в ръка. Това подейства. Почаках пак, след малко той се върна на телефона и съобщи, че мистър Джарет ще ни приеме със сметалото в три.

Пристигнах точно на часа, отведоха ме до столовете под клена и ми казаха, че мистър Джарет ще дойде след малко. „След малко“ се проточи двайсет и две минути — по една за всяка година от живота на Ейми, което бих приел като добър знак, ако вярвах в предзнаменования. Докато се приближаваше, отбелязах, че седемдесет и шестте години му личат, но походката му е по-скоро на петдесет и шест годишен. Когато дойде още по-близо и седна, видях очите му — това бяха очи на хиляда седемдесет и пет годишен човек. Той седна и попита:

— Къде е?

— Това беше само хитрина. Нямам сребърно сметало. Всъщност не съм и виждал такова сметало.

Той обърна глава и извика:

— Оскар!

— Нося ви обаче нещо друго — казах аз. — Съобщение от дъщеря ви.

— От дъщеря ми? Вие сте лъжец.

— Не. Не от Катрин. От Ейми. Ейми Деново. — Погледнах към мъжа, който излезе от къщата и се насочи към нас. — Работата е много лична.

— Освен че сте лъжец, вие сте и идиот.

— С удоволствие ще обсъдя това с вас, но предпочитам да е насаме.

Мъжът стигна до нас. Застана на две крачки от стола на Джарет и попита:

— Викахте ли ме, сър?

Джарет, без да го погледне, каза:

— Щях да искам нещо, но се отказах. Върви си.

Мъжът се обърна и се отдалечи.

— Не знаех, че това все още е възможно — казах аз. — Как сте го опитомили?

— Кой сте вие? — попита той.

— Вече ви се представих по телефона — казвам се Арчи Гудуин. Работя за един частен детектив — Ниро Улф. Съобщението от Ейми е, че сега, след смъртта на майка си, би искала да научи нещо за баща си.

— Бих могъл да ви изритам — каза той, — но предпочитам да ви оставя да се разкриете докрай, за да извикам полицията да ви арестува. Нарекох ви идиот, защото всеки с капка ум в главата би се досетил как постъпвам с изнудвачи, а вие несъмнено сте такъв. Продължавайте, разкрийте се докрай.

— Вече го сторих. — Облегнах се назад. — Обстановката е подходяща за едно елегантно изнудване, но Ейми вече плати на мистър Улф голям аванс и поехме ангажимент към нея. Разбира се, плати с вашите пари, по-точно били са ваши. С парите, които сте изпращали на майка й за нея.

— Продължавайте.

— Вижте, мистър Джарет. — Гледах го право в ледените очи и не ми беше лесно. — Не беше нужно да подхождаме по този начин. Можехме да отложим срещата с вас и да се заемем да ровим в миналото ви за повече подробности. Но това би ни струвало време и пари, а Ейми искаше единствено да ви намерим. Не мога да ви дам писмена гаранция, но много се съмнявам, че тя иска да вдигне шум, да се помъчи да я признаете за своя дъщеря или нещо подобно. Възможно е да ви поиска пари, но какво от това, вие имате десет пъти повече, отколкото ви трябват. Не си мислете, че блъфирам. Знаем всичко за чековете, знаем, че са от вас — знаем, че вие сте изпратили всичките двеста шейсет и четири чека. Това е документирано. Знаем също, че са осребрявани от Елинър Деново. — Направих му знак с ръка: — Сега е ваш ред да говорите.

— Продължавайте, продължавайте. Какво искате вие? Какво иска този Ниро Улф?

— Мистър Улф не иска нищо. Колкото до мен, най-голямо удоволствие би ми доставило нещо такова — вие карате Оскар да се обади на ченгетата, за да дойдат да ме арестуват. Като пристигнат, вие заявявате, че съм се опитал да ви изнудя, аз мълча като риба и те ме отвеждат някъде на разпит. В офиса на шерифа или в участъка. Няма да е трудно да се държа така че да не ме пуснат и да започнат да се ровят в историята. Като начало ще се явят нашият адвокат и един познат журналист от „Газет“. Днес е сряда. В петък десет милиона души ще ви съчувстват — толкова неприятности след двайсет и две години! Ние, разбира се, няма да им съобщим името на Ейми, но това ще е без значение. За журналистите представлява интерес вашето име. Аз ли да извикам Оскар или предпочитате да го извикате вие?

Заклевам се, че не му мигна окото, но костеливата челюст леко потрепна. Започвах да разбирам защо не е симпатичен на толкова много хора. Никой не обича да има мумия срещу себе си. Накрая проговори:

— Чековете са в архива на „Сиборд банк“. От кого знаете за тях?

Поклатих глава. Балу каза, че не дава пет пари, ако се разчуе, че ни е помогнал да го открием, но нямах намерение да съобщавам нищо на този тип.

— Не е важно — отвърнах аз. — Важни са чековете, осребрени от Елинър Деново. Имам едно предложение. Ние двамата много не си допаднахме. Утре ще доведа Ейми и нещата може да потръгнат. Тя ще ви хареса. Много приятно момиче е. Както сигурно знаете, завършила е колежа Смит, има приятна външност и обноски и няма… — прекъснах речта си, защото той се размърда. Бавно свали крака от стола, стъпи на тревата, завъртя задник, изправи се и ми хвърли леден поглед.

— Не знам нищо за никаква Ейми и нищо за никаква Елинър Деново. Ако има такава Елинър Деново и тя е осребрявала чекове, плащани от моята сметка, не знам как са попаднали в ръцете й и не ме интересува. Ако публикувате нещо от тези глупости, ще ви смажа. — Той се обърна и тръгна към къщата.

Мястото беше приятно — имаше изглед към реката, цветя, зеленина — и аз постоях. Малко след като Джарет се прибра в къщата, дойде Оскар и се разположи под сянката на едно дърво с дълги тесни листа. Подвикнах към него: „Как се казва това дърво?“, но не получих отговор. Би било интересно да остана така около час, за да проверя колко дълго мога да издържа без да правя нищо, но ожаднях и тъй като се съмнявах, че Оскар ще напусне поста си, за да ми донесе нещо за пиене, реших да си тръгна. Прекият път до мястото, където бях паркирал херона, минаваше точно край него, но се направих, че не го забелязвам.

Криволичещата асфалтирана алея беше почти четвърт миля и завършваше със седемметрови каменни колони, където завих наляво, след още миля — надясно и двайсет минути по-късно, включващи едно спиране за чаша сок, стигнах до отбивката към щатската магистрала. Видях надпис: НЮ ЙОРК — ОСЕМДЕСЕТ И ОСЕМ МИЛИ. Никога не правя опит за дълбоки размишления, когато карам — размишленията не водят до никъде, а карайки по този начин, може да стигнете там, където не бихте искали. Нямаше и за какво толкова да размишлявам — знаех какво трябва да правя. Още във вторник вечерта, след като Ейми си тръгна, с Улф постигнахме съгласие без спор по въпроса какво да предприемем в случай, че Джарет ме изгони.

Бях обещал да й кажа какво е станало, затова излязох от магистралата „Хенри Хъдсън“ при Деветдесет и шеста улица и прекосих Сентръл Парк по Осемдесет и пета. Да се мъча да намеря разрешено място за паркиране, щеше да е все едно да търся игла в купа сено и затова продължих до гаража на Второ авеню, където Елинър Деново беше държала колата си. Не ме питайте защо и как, но винаги имам чувство, че е полезно да — видя местата, свързани по някакъв начин с даден случай, дори да не ми говорят нищо. Продължих пеш към квартирата на Ейми по пътя, който Елинър беше изминала за последен път и се убедих, че вечер не се изисква особено умение от човек, който е знаел, че е излязла с колата си, да паркира на ъгъла на Второ авеню, да я изчака да излезе от гаража и да тръгне по Осемдесет и трета улица. До този момент, разбира се, той ще е запалил двигателя и ще е готов да потегли.

Не дадох на Ейми подробен доклад. Рядко постъпваме така с клиентите — те винаги се сърдят защо сте казали така, а не иначе, и се чудят как не сте се сетили, че ви лъжат. Не й съобщих и каква е следващата точка от програмата. В този случай става още по-лошо — те възразяват, като изтъкват някаква налудничава причина или имат по-добро предложение. Изложих й съществените факти и най-важният въпрос според нея беше дали мисля, че Джарет й е баща. Въздържах се да дам мнение. Казах й, че най-вероятно е така, но лично аз не бих рискувал да се обзаложа и на долар нито за, нито против. Помъчих се да измъкна от нея какво точно смята да прави, когато най-после се доберем до истината, но си тръгнах, без да разбера — съмнявам се дали тя самата знаеше. Явно въпросът си оставаше открит и тя нямаше отговор преди да разбере със сигурност кой е баща й.

Когато се прибрах, оставаха само десет минути до вечеря. Пълният доклад трябваше да почака, докато се справим с телешкото руло с къри, салатата от целина и пъпеш и боровинковата торта. Преместихме се в офиса за кафето. Щом свърших доклада си, включващ и отбиването при Ейми, първото, което ме попита, беше типично за него. Наля си всичкото кафе, отпи и каза:

— Мисля, че е много възможно Пол Ревиър да е правил сребърно сметало. Откъде ти хрумна такова нещо?

Почуках с юмрук по челото си.

— Веднъж споменахте, че колкото повече пълниш главата си, толкова повече събира. Откъде, според вас, изскачат нещата, които човек никога не слагал в главата си? Ето защо не мога да отговоря на въпроса ви.

— Те са били в главата ти. Думите „Пол Ревиър“, „сребърно“ и „сметало“. Това, което не можеш да ми кажеш, е как са се съчетали, когато за пръв и единствен път в живота ти тази комбинация би отговорила на определена необходимост. Съгласен съм — няма отговор. Оттеглям въпроса си. — Той отпи глътка кафе. — Сутринта по телефона ли ще се свържеш с мистър Балу или ще се срещнеш с него?

— Ще се срещна с него. Не мога да му покажа снимките по телефона.

— Дали мистър Джарет ще предприеме нещо и ако е така, какво?

— Съмнявам се за първото. За второто, не знам. Разбира се, съзнавате, че ако е било предумишлено убийство, а не просто нещастен случай, възможно е клиентката ни да е следващата в списъка. Ако ме питате дали според мен такъв богат, оттеглил се от бизнеса, уважаван и високопоставен гражданин е способен да открадне кола ида прегази една трудолюбива и почтена жена с добро положение, отговорът ми е да. Такъв закоравял, стар, студен тип? Да.

— Слабо вероятно е кимна Улф, — но все пак… Предупреди, ли я?

— Не. Не е дори слабо вероятно, това е нещо като възможността за живот на Марс, където още не сме стигнали. От казаното и премълчаното той разбра, че разполагаме само с чековете. Така че, ако Елинър е знаела нещо или го е заплашвала с нещо и се е наложило да я премахне, няма никаква причина да подозира, че тя го е казала на Ейми. Мога да й позвъня и да я предупредя да бъде готова за скок, като пресича улицата, но може да остане с погрешно впечатление и да реши, че мисля повече за нея, отколкото за работата.

— Много добре. — Улф повдигна рамене на около милиметър. Вече споменах налудничавата му представа за младите жени и мен. Той отмести преспапието — парче нефрит, с което една не особено млада жена си бе послужила преди години да убие съпруга си — от няколкото листа хартия пред себе си.

— Ако вечерта ти е свободна, ще ти продиктувам три-четири писма.

Отвърнах, че половината вечер почти е минала и взех бележника си.

В четвъртък сутрин направих една обичайна за мен грешка — разчитах прекалено много на късмета си. Това е хубаво, когато имам късмет, но доста често нямам. Вместо да позвъня по телефона на Ейвъри Балу, отидох направо малко след десет и поради това прекарах два часа в приемната на трийсет и четвъртия етаж на един четирийсететажен финансов замък на Уол Стрийт. Мистър Балу беше в заседание. Това можеше да означава какво ли не — например, че си търси хапчета за храносмилане или председателства събрание, където се решава нещо, засягащо бъдещето на хиляди хора, но каквото и да означаваше онази сутрин, то засегна главно настоящето ми. В тази зала с мраморни стени имаше какво да се види. Едни влизаха и излизаха, други седяха с угрижен вид, но аз бях прекалено ядосан на лошия си късмет, за да се забавлявам от всичко това. Чак в дванайсет и пет дойде красив млад финансист, покани ме да го последвам, тръгнахме по един коридор и свихме към стаята на Балу.

Имаше шест прозореца, пет тапицирани с кожа кресла, още две врати, а сигурно и други уместни неща, но като се приближавах към Балу, видях само толкова. В другия край на стаята забелязах грамадно бюро, но той стоеше до прозореца. Ако изпитваше съжаление, че ме е накарал да чакам толкова дълго, с нищо не го показа.

— Каква сутрин! Мога да ви отделя пет минути, Гудуин.

— Възможно е да ни стигнат — казах аз и извадих снимките от джоба си. — Споменахте, че чековете са осребрявани от Елинър Деново. Ето две нейни снимки, направени преди двайсет години. — Подадох му ги. — Познавате ли я?

Той ги разгледа внимателно, използвайки половин минута от наличните пет и после поклати глава.

— Не, не я познавам. Казвате, че това е Елинър Деново?

— Точно така, това е сигурно.

— И тя е осребрявала чековете? Надявате се да я свържа по някакъв начин с Джарет? Преди двайсет години, това е било в 1947, все още го познавах отскоро и никога не сме се виждали извън работата. Всичките ни контакти са били служебни. — Той ми върна снимките. — Разбира се, за вас е важно да установите каква е връзката й с Джарет.

— Абсолютно съществено е.

Той отиде до огромното бюро, седна, натисна един бутон и каза:

— Свържете ме с мистър Макрей от „Сиборд“.

Радвам се, че в старата кафява къща нямаме интерком. Би било досадно да съм в стаята си, да се каня се да вляза под душа и точно като посегна да пусна водата, да чуя гласа на Улф: „Къде е онова писмо от мистър Хюит?“.

Не се наложи Балу да чака дълго. Телефонът звънна и той вдигна слушалката.

— Здравей, Бърт. При мен е един човек, казва се Арчи Гудуин… Точно така, вчера ти споменах, работи при Ниро Улф… Той има един въпрос, на който не мога да отговоря, но ти сигурно ще можеш. Да го изпратя ли при теб? Няма да е дълго… Да, разбира се… Не, облечен е прилично, със сако, вратовръзка — дявол да го вземе, той е по-елегантен от мен… Добре, знаех, че ще ми помогнеш.

Балу затвори телефона и се обърна към мен.

— Ще обядвате в Клуба на банкера с Бъртрам Макрей. — Той произнесе името буква по буква. — На Бродуей № 21. Ще ви чака там след десет минути. На входа кажете, че сте гост на Макрей. Той е вицепрезидент на „Сиборд“. Преди двайсет години беше секретар и протеже на Джарет — често ходеше в дома му. Не го обича, защото Джарет не си мръдна пръста през 1950 да го направи президент — това, разбира се, беше абсурд и Макрей премина на наша страна в 1953. Той ми даде информацията за чековете вчера. Каза, че би искал да се запознае с Ниро Улф, така че може да го питате каквото ч искате. Запомнихте ли?

Кимнах. Той пак натисна бутона на интеркома и съобщи:

— Готов съм да приема човека от Бостън.

И така, в един часа седях на маса до стената в помещение с общо стотина маси. При средно трима души на маса, предполагам, че присъстваха около двайсет милиарда долара, представен и както лично, така и чрез пълномощници. Добре, че си бях сложил вратовръзка. Срещу мен седеше домакинът ми — човек с възголеми уши, прекалено малък нос и лек тик в ъгълчето на дясното око. Той беше или много учтив, или му липсваше инициатива — аз си избрах филе „Вероник“, салата и лимонов сладолед и той си поръча същото след мен. И двамата се държахме любезно — поговорихме за горещата вълна, замърсяването на въздуха и летните безредици, докато свършим с филето и салатата. Чакахме да ни донесат сладоледа и кафето, когато каза, че обедната му почивка е само час, а Балу споменал, че искам да го питам нещо. Отвърнах, че от Балу знам за дългогодишното му познанство със Сайръс М. Джарет и може би ще е в състояние да идентифицира една жена, от която Ниро Улф се интересува, извадих снимките и му ги подадох, Той погледна първата, тази, която беше в полуфас, очите му се разшириха от учудване, разгледа следващата в профил, върна се пак на първата и се обърна към мен.

— Та това е Лоти Вон!

Помъчих се да запазя невъзмутимото си изражение.

— Добре. Сега поне знаем името й. Коя е Лоти Вон? — Осъзнах обаче, че се държа глупаво — вече бях казал на Балу и затова продължих: — Името, което ние знаем, е Елинър Деново. Това са нейни снимки, направени преди двайсет години.

— Как така? — Той се намръщи. — Нищо не разбирам. — Той пак разгледа снимките. — Това е Карлота Вон, абсолютно сигурен съм. Как така ще е Елинър Деново?

— Това са единствените нейни снимки, с които разполагаме и те ни трябват — казах аз и протегнах ръка.

В това време пристигнаха сладоледите и кафето и аз го оставих да се колебае, докато келнерът ни сервира и се отдалечи. После се пресегнах и той ми върна снимките.

— Това е дълга история — започнах аз — и в по-голямата си част представлява конфиденциална информация, получена от нашия клиент. От думите на мистър Балу останах с впечатление, че едва ли ще предадете нещо на Джарет. Сигурен съм, че няма да му кажете, но като банкер знаете, че малко повече предпазливост никога не е излишна. Известно ви е също, че мистър Улф се надява да постави Джарет в твърде неизгодно положение. Затова ще ви бъда много благодарен, ако ми разкажете за Карлота Вон. Джарет познаваше ли я?

— Там се срещнахме с нея, в неговия дом.

— На гости ли му е била?

— Не. Когато се запознахме, беше секретарка на жена му. След смъртта на мисис Джарет той я задържа на работа при себе си. По онова време, аз бях негов секретар, като разпределях времето си между неговата къща — по-точно, неговите къщи — и офиса. Може да се каже, че тя ми беше нещо като помощничка. Беше много интелигентна и способна.

Сладоледът си остана недокоснат, кафето почти неизпито, а обедната почивка на Макрей свърши. В случая способността ми да помня — в това отношение съм готов да се състезавам с всекиго — ми беше от полза, защото не се наложи да вадя бележника си. Съмнявам се дали домакинът ми би одобрил това, при всички тези милиарди долари около нас. Предавам ви следните факти за Карлота Вон, разбира се, изцяло според Бъртрам Макрей.

Запознал се с нея, когато започнала работа като секретарка на мисис Джарет в 1942. Тя работила като такава до ноември 1943, когато мисис Джарет починала от рак и след това останала на работа при Джарет. По онова време Макрей прекарвал около две трети от времето си в банката и една трета в някоя от къщите на Джарет, и Карлота му била изключително полезна. Тя много рядко вършела нещо в банката — два-три пъти на четири-пет месеца. Що се отнася до миналото й, знаеше, че е от Уисконсин, от някакво градче близо до Милуоки, и това беше всичко. Нямаше представа кога е пристигнала в Ню Йорк, къде е учила, как е започнала работа при мисис Джарет. Толкова за явяването й на сцената. За описанието на излизането й от сцената му писах двойка. Откакто работела при мисис Джарет, живеела с нея, а в началото на пролетта на четирийсет и четвърта, доколкото си спомняше — към края на март, изведнъж изчезнала, но може би все още работела при Джарет, защото идвала в къщата три-четири пъти през следващите шест-седем месеца. Видял я за последен път в края на септемри или началото на октомври 1944, когато прекарала част от вечерта в библиотеката с Джарет.

Край. Завеса.

Макрей не ми даде много сведения за отношенията й с другите. Била му симпатична и й се възхищавал — според него и тя го харесвала, но се бил оженил само преди година, на трийсетгодишна възраст, току-що се бил родил първият му син, така че интимните му интереси били другаде. Спомняше си смътно как веднъж си помислил, че може би между нея и сина на Джарет — Юджийн, който бил на двайсет през 1944, има нещо, но не се сещаше за конкретни случаи. Относно отношенията й със самия Джарет, полагаше толкова очевидни вътрешни усилия да не се засмее, че и аз едва се сдържах. Разбира се, Балу му беше предал всичко и той много искаше да ни помогне с някаква полезна пикантна информация, но страдаше по рождение от прекалена честност или от липса на въображение. Повтори вече известната история, че Джарет и Карлота прекарвали дълго време насаме. Той обаче не си спомняше нищо, което би го накарало да се усъмни, че услугите на Карлота са били изключително секретарски.

Това е информацията, която запечатах в паметта си. Изпратих го по краткия път до офиса му, за да погледна централата на „Сиборд Банк“ отвън, поблагодарих за обяда и прекарах десет минути за най-трудното нещо в Ню Йорк — да намеря празно такси. Накрая успях да изпреваря един куцащ господин. Таксито спря пред старата кафява къща в три без двайсет, а аз вече имах напълно готов текст за пишещата машина:

БИОГРАФИЯ НА КАРЛОТА ВОН
според Бъртрам Макрей, 24 август 1967

До май 1942.

Неизвестна, но по нейни думи, предадени от Макрей, е

била главно някъде в Уисконсин.

Май 1942 до ноември 1943.

Секретарка на мисис Джарет. Живяла е при нея.

Ноември 1943 до март 1944.

Лична секретарка на Джарет. Живяла е при него.

Март 1944 до октомври 1944, което включва месеца на зачеването на Ейми.

Живяла е на друго място, вероятно в или около Ню Йорк, тъй като Макрей я е виждал в къщата на Джарет три-четири пъти.

Октомври 1944 до 2 юли 1954, което включва 12 април 1945, рождения ден на Ейми

В неизвестност.

2 юли 1945

Елинър Деново неочаквано се появява при Реймънд Торн.