Рекс Стаут
Убийството на 83-та улица (5)

Глава 5

Офисът на „Реймънд Торн Продакшънс“ беше на шестия етаж в един от по-новите небостъргачи на Медисън Авеню между Четирийсета и Петдесета улица. Ако се съдеше по размерите, мебелировката, обзавеждането и сърдечната усмивка на секретарката, телевизията като изкуство или може би индустрия вървеше добре. Наложи се да чакам двайсет минути, за да се добера до Торн, макар да беше казал на Ейми по телефона, че вратата му винаги е отворена за нея и за всеки, когото изпрати.

Разбира се, нямах подозрения, че самият той може да се окаже обекта на търсенето. В писмото си Елинър твърдеше, че за последен път е видяла баща й четири месеца преди раждането й — нямаше никаква причина да предположим, че това е лъжа и че двамата са се виждали всеки работен ден в продължение на двайсет години. Представата, че детективът трябва да подозира всичко и всички, е полезно общо правило, но си има граници.

Торн и кабинетът му много си отиваха. Кабинетът беше голям и модерен, както и самият Торн. След като ми стисна ръката по мъжки и ми каза колко би искал да помогне на Ейми с каквото може, той ме покани да седна, върна се при бюрото си и заяви, че не знае какво искам, тъй като Ейми се е изразила доста неясно по телефона.

Кимнах.

— Тя сметна, че бих могъл да ви го предам по-добре, но всъщност работата е много проста. Тя иска Ниро Улф, може би сте чували за него…

— О, разбира се.

— Иска той да разкрие кой е убил майка й. Струва ми се, че малко си внушава, но това е нейно права Според нея ченгетата би трябвало отдавна да са го заловили и освен това мисли, че имат погрешен подход. Според нея става въпрос за предумишлено убийство. Всъщност, сигурна е, че е така. Не ме питайте защо е сигурна. Аз вече я попитах и отговори, че знае по интуиция. На колко години бяхте, когато се научихте да не спорите с интуитивни хора?

— Беше толкова отдавна, че вече съм забравил.

— И аз. Интуицията обаче не й е подсказала кой е убиецът. Тя има списък с имена, общо двайсет и осем души, приятели на майка й, всички, който са имали лични контакти с нея и биха могли да се нарекат с леко преувеличение нейни близки, но Ейми ги отхвърли до един. Твърди, че никой от тях не би могъл да има причина — значи трябва да е бил човек, когото не познава, някой, свързан с работата на майка й тук или някой отпреди много години, когато Ейми е била много малка и не го помни. Затова идвам първо при вас. Елинър е работила тук и вие сте я познавали — откога?

— Повече от двайсет години. — Той наклони глава на една страна. — А според вас предумишлено убийство ли е?

— Мистър Улф би казал, че това е „мислимо“. Той обича такива думи. Възможно е, няма противоречащи факти. Ако намерим някой с добър мотив, ще стане интересно. Първото, което бих искал от вас, е снимка на мисис Деново. Трябва да имате някакви снимки.

Той, погледна бързо надолу, после надясно и след това пак се обърна към мен.

— Струва ми се че… Ейми не ви ли даде някаква снимка?

— Тя няма. В апартамента няма никакви снимки. Сигурно вие имате, поне една.

— Ами… — Той погледна пак надолу. — Не се учудвам, че в апартамента няма снимки. Мисис Деново беше много особена, когато станеше въпрос за снимки — искам да кажа, за нейни снимки. Когато ни трябваха рекламни снимки на персонала, наложи се да минем без нейната. Не успяхме да я придумаме. Веднъж направихме брошура с отделни снимки на седем души от компанията, но без нея, въпреки че тя трябваше да е на първа страница, веднага след мен. Не искаше и толкова. — Той потърка брадичката си сръка, като ме гледаше в очите. — Аз обаче имам една снимка.

— Да, знам. — Посочих с ръка. — Там в най-долното чекмедже. Той се стресна.

— Откъде, по дяволите, знаете?

— И стажант-детектив би разбрал, а аз се занимавам с това от години. Когато споменах думата снимка, погледнахте надолу — погледнахте два пъти.

Той възвърна нормалното си изражение.

— Е, грешите. Те са в предпоследното чекмедже. Две са. Направи ги преди години един фотограф, докато си пробваше апарата — тя не подозираше за съществуването им. Около седмица след смъртта й се сетих, прегледах старите папки и ги намерих, но струва ми се, би трябвало… Е, ако тя знаеше, че са там, би ги унищожила отдавна. Нали така?

— Вероятно. Но тя е мъртва, а ако интуицията на Ейми не греши и наистина е убийство и ако снимките биха ни помогнали да го хванем, вие искате ли да ги унищожите?

— Не, разбира се, че не искам.

— Надявах се, че е така. Може ли да ги видя?

Той се наведе да отвори чекмеджето, извади кафяв плик, измъкна две снимки и ги погледна. Бяха петнайсет на двайсет сантиметра.

— Чак като ги видях — каза той, — си спомних колко красива беше; Трябва да е било четирийсет и шеста или четирийсет и седма — горе-долу година, след като постъпи тук. Боже мой, как се променят хората!

Станах, приближих се към бюрото и той ми ги подаде. Едната беше в полуфас, а другата в профил. От фигурата й не се виждаше много, но бяха хубави снимки на хубаво лице. Имаше известна прилика с Ейми, но челото беше малко по-широко, а брадичката no-остра. Обърнах ги, но на гърба нямаше дата или други данни.

— Не мога да ви ги дам — каза Торн, — но мога да поръчам толкова копия, колкото искате.

Погледнах ги пак.

— Възможно е да са ни изключително полезни. Мога и аз да извадя копия, а после ще ви ги върна.

Той не се съгласи — това били единствените снимки на жена, която много му помагала дълги години, искал да си ги запази и аз му ги върнах. Казах му, че ми трябват поне шест копия — по-добре ще е да са десет. Върнах се на стола и извадих бележника си.

— Сега ще ви задам един тенденциозен въпрос. Вие естествено ще ми отговорите уклончиво, но все едно, трябва да го задам. Според Ейми, сигурно е бил някой, свързан с работата й тук. Бихте ли могли да предложите кандидат?

Той поклати глава.

— Вече споменахте това. Не е нужно да отговарям уклончиво. Откажете се. В тази компания работят общо четирийсет и шест души. През годините са минали… сигурно около сто и петдесет. Не всички от тях са смятали мисис Деново за съвършена, на всички ни се е случвало да изпитваме неприязън към някого или да му имаме зъб, но чак убийство — в никакъв случай. Забравете това.

Разбира се, забравих го с удоволствие, тъй като бащата на Ейми не би могъл да бъде сред сто и петдесетте, освен ако Елинър не лъжеше в писмото си и реших, че е излишно да се заяждам с Торн само за да си придавам важност.

Отворих бележника си.

— Добре, засега ще прескочим това. Някои дати. Кога мисис Деново започна работа при вас?

— Проверих в деня, когато намерих снимките. Било е на 2 юли 1944.

— Познавахте ли я отпреди това?

— Не. Тя дойде просто така — научила, че търся стенографка. Тогава се занимавах с радио — прехвърлихме се към телевизии ята по-късно — и имах само четирима души в три стаички на Трийсет и девета улица. Беше сезонът на отпуските и секретарката ми беше заминала на почивка, затова дадох на мисис Деново бележник и й продиктувах няколко писма. Оказа се толкова добра, че я взех на постоянна работа.

— От някоя агенция ли ви я изпратиха? — Не. Попитах кой я изпраща, а тя отговори — никой. Просто чула, че ми трябва стенографка.

— Но сте проверили препоръките й?

— Никога не съм й искал такива. Три дни бяха достатъчни да видя колко е добра, не само като стенографка, и не си направих труда. След седмица не давах пет пари нито къде е работила преди, нито как е дошла онази сутрин. Нямаше значение.

Затворих бележника и го пъхнах в джоба си.

— Но така стигаме до задънена улица. Първо ми казвате Да забравя за всички, свързани с работата й тук — няма никаква вероятност да е някой от тях, а сега твърдите, че не сте и чували за нея преди 2 юли 1944 година — нито какво е правила, нито къде е била?

— Да, точно така.

— След като сте работили заедно двайсет и две години? Не мога да повярвам.

Той кимна.

— Не сте първият детектив, който не ми вярва. Двама от полицията, по различно време, също не повярваха. Но е…

— Скоро ли идваха?

— Не, през май, малко след смъртта й. Но е вярно. Тя никога не говореше за семейството и миналото си — за нищо лично. А не беше жена, която бихте… Държеше се на разстояние. Ще ви дам пример. Веднъж една важна жена — важна за нас, представяше един от нашите клиенти — спомена нещо за сестра си и попита мисис Деново дали има сестра, а тя се направи, че не е чула. Не каза нито да, нито не. Аз се сприятелявам доста бързо с хората и месец след като се запознахме, дори по-малко, вече знаех, че с нея има граница, която не бива да преминавам. И никога не го сторих. Ако искате да разпитате другите тук — заповядайте. Но само ще си загубите времето. Искате ли да пробвате?

При нормални обстоятелства бих приел и може би трябваше да го сторя, но мислите ми бяха другаде. Дойдох единствено защото Улф ме прати. Всъщност исках вече да съм при Ейвъри Балу, затова отвърнах, че няма да им развалям обедната почивка, но може би ще го посетя пак, ако не днес, то утре и му поблагодарих от името на мис Деново. Той каза, че снимките ще са готови утре към четири часа, и аз пак му поблагодарих.

Тръгнах по коридора към асансьора и реших да се насоча към ресторанта на Ал, за да се почерпя с бекон, яйца и домашни пържени картофи. В кухнята на Улф и Фриц пържени яйца и картофи са забранени. Но не това беше главното. Мисълта да седна да обядвам с Улф и да обсъждам нещо като бъдещето на компютрите или влиянието на организирания спорт върху американската култура, когато би трябвало да поговорим как да се справим с Ейвъри Балу, не ме привличаше.

Но тъй като знаех, че Улф вече е помислил върху това и не по-малко от мен иска да посетя Балу, реших, докато си пиех кафето, че заслужава да го позабавя, примерно с половин час, заради глупавото му правило за разговорите на масата, така че да сме квит. Гледах по часовника си — излязох от ресторанта точно в два, изминах трите пресечки до старата кафява къща пещ, влязох в офиса в 2:05, извадих аванса от сейфа, отидох до трапезарията и казах от вратата:

— Искахте да внеса парите при първа възможност и ето че сега ми се удава такава. Ще се върна след половин час.

— Не. — Той остави чашата с кафе на масата. — Това може да почака. Трябва да вземем решение.

— Извинете. Обичам да изпълнявам каквото ми се нареди — казах аз и излязох.

В интерес на истината не се спирах да разглеждам витрините по пътя до Лексингтън Авеню и обратно, но дори и така се върнах след трийсет и шест минути. Телевизорът беше включен, а Улф стоеше насред стаята и го гледаше възмутено. Сигурно беше толкова ядосан, че се беше захванал с единственото нещо, което би го вбесило още повече. Прибрах банковата книжка в сейфа, той изключи телевизора, отиде при бюрото си, а аз — при моето.

— Какво по дяволите е свършено? — попита той, вместо да каже: „Какво свърши?“.

Преметнах крак върху крак.

— Обядвах нещо много мазно и ядох прекалено бързо. Исках да внеса двайсетте бона в банката преди да затворят. Бързах да се върна да ми кажете какъв подход да възприема с Балу. Но първо, разбира се, ще искате пълен доклад за Реймънд Торн.

— Не искам. Освен ако не си открил нещо, което прави ненужна срещата ти с мистър Балу.

— Не съм. С изключение на две снимки на Елинър Деново, ударих на камък. Задънена улица. Позвънихте ли да разберете дали е там?

— Не. Ти ще му позвъниш.

— Разбира се. Президентът на една корпорация може да е къде ли не през август. Ако го намеря, да го помоля ли да се видим днес? Предполагам, че сте решили как да изпълня този ход.

— Не ти е нужно. — Той се покашля. — Арчи, ти имаш много способности, някои от тях изключителни, но работата ще е деликатна и може да се окаже трънлива. Освен това, предишния път аз разговарях с него. Ти присъстваше, но аз водех разговора. Трябва да съм сигурен във фактите. По телефона ми каза, че чековете, осребрени от мисис Деново, са издадени от „Сиборд Банк енд Тръст Къмпани“ и са платими на предявителя. Доколко сигурно е това?

— По-сигурно ще е само, ако ги видим с очите си. Каза ми го шефът на „Континентъл“ на Осемдесет и шеста улица, където тя е осребрила сто чека. Казва се Атуд.

— А мистър Балу в момента е директор на „Сиборд Банк“?

— Да. Освен ако не е напуснал или не са то изхвърлили съвсем наскоро. Беше в тазгодишния Международен банков справочник, издание на „Ранд Макнейли“.

— Трудно ли ще е да разберем за чековете без помощта на мистър Балу?

— Почти невъзможно. „Сиборд“ има капитал два милиарда долара. Главният им офис вероятно издава хиляди, може би десетки хиляди чекове годишно, в което участват бог знае колко чиновници и разбира се работят с компютри. Не знам дори откъде да започнем. Бихме могли, предполагам, да накараме Сю Корбет или самата мис Деново да стигне до някой заместник-вицепрезидент и да го прелъсти, ако не успее, да опита със следващия и след около година…

— Обади се на мистър Балу!

— Вие ли ще говорите?

— Не. Ти си по-подходящ. Кажи му, че стига да му е удобно, •бих искал да се видя с него тук в шест часа.

Завъртях стола, пресегнах се за указателя, намерих номера на „Федерал Холдинг Корпорейшън“ и го набрах. Предишния път когато търсих Балу по телефона, минах през трима души, докато стигна до него. И този път стана същото — първо говорих с телефонистката, после с друга дама, която ме накара два пъти да повторя името си буква по буква и после с някакъв мъж. Всички бяха толкова сдържани, че не стана ясно дали изобщо е там и разбрах това едва когато чух гласа му.

— Гудуин? Арчи Гудуин?

— Точно така. Радвам се, че ви намерих. Обаждам се от името на мистър Улф. Ако ви е удобно, той би искал да се срещнете тук в неговия офис в шест часа или веднага щом можете.

След кратко мълчание Балу попита:

— Днес ли?

— Да. Малко спешно е.

Последва по-дълго мълчание и естествено знаех защо. Той не можеше да ме попита какво има, не можеше да ми задава каквито и да е въпроси по телефон, на който може би слушаше някой друг. Накрая все пак се реши.

— Дълго ли ще трае?

— Едва ли. За половин час сигурно ще свършим. След по-кратко мълчание той отговори:

— Ще дойда в шест.

Той затвори, аз също, обърнах се към Улф, който беше подслушвал и казах:

— Кой знае какви страшни неща си представя!

Улф отвърна, че ще му олекне, щом разбере, че няма нищо страшно. Погледна часовника, видя, че остава един час докато стане време за оранжерията и ми каза да си приготвя бележника. Все още имаше писма от миналата седмица, на които трябваше да се отговори.

В пет и трийсет свърших десетината писма, които ми продиктува и отидох да си сменя ризата, защото от разходката до банката и обратно при температура десет градуса над тази в климатизираната къща се бях поизпотил, но след двайсет минути бях пак в офиса малко преди Улф. Той влезе, отправи се към бюрото си и в този момент на вратата се позвъни.

Сигурно някъде в описанието ми за смъртта на една мръсница споменавам, че лицето на Ейвъри Балу е набръчкано, но не е посърнало. Сега, като отворих вратата и го поканих, видях, че е посърнало. Мъчеше се да изглежда мрачен и готов на всичко, а това не подхождаше много на измъчения му вид. Той не вървеше, а гордо крачеше към офиса. Седна на червеното кожено кресло без да се облегне назад, отвърна на поздрава на Улф с кимване, което съвсем не беше сърдечно, а после потърка челото си с ръка. Бях го виждал да прави това и преди, когато си имаше истински неприятности.

Балу свали ръка и стисна дръжката на креслото.

— Не съм свик… — започна той, но думите му прозвучаха дрезгаво, замълча и започна отново: — Нямам навик да получавам безапелационни покани от някакъв… от никого.

— Сигурно не — кимна Улф. — Налагаше се обаче да ви видя. Може би си спомняте, че никога не излизам от къщи по работа, но също така преценихме, че вероятно бихте предпочели да не идваме с мистър Гудуин във вашия офис. Първо, ще ви…

— Защо искахте да ме видите?

— Ще ви кажа след малко. Първо ще ви успокоя. Работата няма никаква връзка със случилото се преди осемнайсет месеца. Няма нищо общо с вас и вашите дела. В момента имам…

— Тогава защо, дявол да го вземе…

— Позволете! В момента имам рядко изживяване, почти без прецедент. Изпитвам неудобство. Трябва да ви кажа нещо, а не съм сигурен как. Налага се да ви помоля за помощ по един проблем, а как да го сторя, без риск да бъда неправилно разбран?

— Не знам. Никога не са ви липсвали думи. Истината ли казвате? Няма нищо общо с мен?

— Да, проблемът е мой. И на мистър Гудуин.

Балу пое дълбоко дъх, отпусна се във креслото, обърна се към мен и каза:

— Бих пийнал нещо.

— Джин с лед и лимон? — предложих аз. — Има прясна мента, ако искате.

— Спомняте си, дявол да го вземе! Без мента.

Не помръднах. Нямах намерение да пропусна следващите пет минути. Улф видя, че не ставам и натисна звънеца. Когато Фриц дойде, той поръча за трима ни — джин за госта, бира за себе си и мляко за мен.

Изгледа Балу с присвити очи.

— Затруднявам се. Не мога да претендирам, че имате някакво задължение към мен. Платихте ми значителна сума за деликатната и заплетена работа, която ви свърших. Казахте наистина, че трябва да ви избавя от онова затруднително положение, независимо от цената, но това беше само отчаян вопъл на човек, подложен на непоносим натиск. Сметката е уредена. Не ми дължите нищо. Но си остава факт, че двамата с мистър Гудуин знаем една тайна, която все още желаете да; запазите на всяка цена и бихме могли да подкрепим това, което знаем с доказателства. Така че, независимо какво ще ви; кажа и как ще се изразя, как мога да ви помоля да ми помогнете за нещо, без да рискувам да бъда обвинен в шантаж? Не от съда — от вас. — Улф сви устни и поклати глава: — По дяволите! — Думите са недостатъчни! Никакви думи не ще изтрият, нито разсеят у вас мисълта, че бих могъл да разкрия тази тайна. Не съществуват въобразими обстоятелства, в които мистър Гудуин или аз бихме я разкрили, но вие знаете, че можем, а аз не съм в състояние да отворя черепа ви, да избера тъкмо тези клетки и да ги отстраня. — Той поклати пак глава.

— Ще опитам по друг начин. Нужна ми е помощта ви. Ще ви помоля за това при изричното условие, че вие ще ми помогнете не по силата на задължение, а за да покажете, че продължавате да цените услугата, която ви направих. Ако чувството ви за благодарност е отслабнало или изчезнало, няма да ви моля за нищо.

— Не е. — Лицето на Балу вече не беше посърнало и той дори се усмихна няколко пъти. — Колко жалко, че не знаехте как да се изразите. Радвам се, че не се каните да отворите черепа ми. Благодарен съм ви и за това. Какъв е вашият проблем?

Отговорът се позабави, защото Фриц влезе с подноса. Първо сервира бирата на Улф, без да отваря бутилката, тъй като това е правило, а Улф извади отварачката си от чекмеджето — златната отварачка, подарена му от Марко Вукчич, която не отваря много добре. Докато Фриц ми сервира млякото и излезе, Балу обърна почти половината чаша, но бутилката джин и леда бяха на масичката до него.

Улф облиза пяната от устните си и огледа Балу.

— Е, направих всичка по силите си. Самата молба ще е много по-лесна. Според мистър Гудуин, вие сте директор на „Сиборд Банк енд Тръст Къмпани“?

— В управителния съвет съм — кимна той. — Аз съм член на няколко управителни съвета — осем, струва ми се.

— Така ли! Не разбирам много от управителни съвети, но допускам, че директорът е в добри отношения с хората, които вършат работата. А сега проблемът. Преди двайсет и две години, на деветнайсети юни четирийсет и пета, някой е извадил чек за хиляда долара, платим на предявителя, от „Сиборд Банк“. Да го наречем X. Следващия месец, юли, той е извадил друг чек, на същата сума и така следващия и последващия. Това е продължило месец след месец, година след година — двеста шейсет и четири чека за двайсет и две години. Последният е от май тази година — оттогава не е имало повече и няма да има. Нужно ми е да знам кой е X. Трябва да го питам нещо. Това е моят проблем.

Балу отпи глътка джин.

— Каква е останалата част от историята? — Няма останала част. Това е всичко.

— Боже мой! Цялото това представление — да ме докарате тук, всичките ви приказки!

— Не знаех, че ще бъде просто.

— Е, така е. Би било още по-просто, ако чековете са издадени на някакво име, вместо на предявителя, но пак е лесно, тъй като става въпрос за една и съща сума всеки месец в продължение на двайсет и две години. Нужно е само някой чиновник малко да се порови. Гудуин можеше да ме попита по телефона. Ще му се обадя утре, аз или някой от „Сиборд“. — Той отпи глътка. — Здравата ме уплашихте — специално за това не съм преизпълнен с чувство за благодарност, но след като съм дошъл, защо да не ви кажа, че изобщо не съм забравил това, което направихте за мен — тогава се нуждаех от помощ много повече, отколкото вие сега. — Той допи чашата и я сложи на масата. — Как върви детективският бизнес? — Обърна се към мен. — Изненадан съм от вас, Гудуин. Той може и да не знае колко е лесно, тъй като не обикаля като вас насам-натам, но вие би трябвало да сте наясно. Ще наредя на някой да ви позвъни утре.

Той стана, предложи ръка на Улф, а после дойде да се ръкува и с мен. Изпратих го до вратата, върнах се в офиса и съобщих на Улф:

— Не е същата, с която беше миналата година. Нова е. Не е вярно, че ролс-ройсът е кола за цял живот.

Може би сте съгласни с Балу, че цялото това представление, начинът, по който го накарахме да дойде и дългата цветиста реч на Улф, която лично аз не бих нарекъл бръщолевене, бяха излишни, но грешите. Той не знаеше, че X почти със сигурност е баща, а може би и убиец, който не желае да бъде намерен — вие обаче знаете това. Може би изпитвате също така облекчение, че Балу повече няма да се появява, с изключение на един кратък телефонен разговор, който ще е съвсем рутинен, но ако е така, очаква ви неприятна изненада. Аз също се изненадах в шест и петнайсет другата вечер, вторник, когато се позвъни, излязох в антрето и видях Балу на площадката.

Вече се бях досетил, след като не ми се обади, че не се е оказало така лесно. Прекарах цял ден вкъщи да чакам телефона, като се изключи едно бързо притичване до пощенската кутия на ъгъла. В четири часа, след като говорих с Реймънд Торн и разбрах, че снимките са готови, казах на Улф, че прехвърлям телефона да звъни в оранжерията и излязох да се поразходя. Навън беше още по-горещо, отколкото предишния ден и с радост се върнах при климатичната инсталация вкъщи. Снимките бяха добри, не отстъпваха на оригиналните. В шест и петнайсет, когато се позвъни и отидох да отворя, Улф точно ги разглеждаше на бюрото си. Казах му, че е Балу, той изръмжа, а когато го въведох, снимките бяха изчезнали.

Балу не предложи да се ръкува. Настани се на червеното кожено кресло с явното намерение да прекара известно време там. Лицето му не беше посърнало. Изгледа Улф и каза:

— Бих дал нещичко, за да науча какво сте знаели вчера.

— Улф поразмърда туловището си. По всичко личеше, че се кани да изнесе ново представление.

— Изразявате се неточно. Прекалено неясно. Знаех безброй неща, които не представляват интерес за вас. Ако се ограничите с това какво съм знаел за самоличността на X, отговорът е — нищо. Не само че не знаех нищо, дори нямах някаква база за предположения. Бях напълно…

— Много приказвате. Знаели сте какво искате да научите. Знаели сте защо е било толкова важно, че да ме накарате да дойда тук. Сега вече може и трябва да ми го кажете.

Улф облегна глава назад и затвори очи. Често когато някой посетител го изправи пред труден въпрос, той поглежда към мен. Но в този случай това нямаше да помогне. Беше твърде елементарно. Печеленето на време нямаше да бъде от полза. Съществуваше слаба вероятност да постигне нещо с маневриране, но не и с тип като Балу. В края на краищата, ако му кажеше, нямаше да навреди нито на работата, нито на клиентката. Той отвори очи, помръдна глава и каза:

— Ако ме бяхте попитали вчера, щях да ви кажа. Една млада жена ме нае да открия кой е баща й. Имам основание да предполагам, че ще е полезно да науча от кого са чековете. Ако ви съобщя името на клиентката си, ще наруша конфиденциалността. А аз… — Той замълча, защото публиката не го слушаше. Балу беше отметнал глава назад и се тресеше от смях. Улф ме погледна и аз вдигнах едновременно ръце и вежди. Балу спря да се смее, хвърли по една широка усмивка и на двама ни и каза:

— Прекрасно! Господи, това е хубаво. Снасял е в продължение на двайсет и две години. Направо съм гръмнат.

— Вие очевидно го познавате.

— Как да не го познавам! Ще ви е полезно ли да научите, че чековете са осребрявани от Елинър Деново?

— Няма да ни навреди. Клиентката ми не се казва така, но информацията е уместна. Щом като го познавате… Мистър Балу, нека да сме наясно. Ако назовете името му, а се надявам, че ще сторите това, не мога да се ангажирам, че ще го запазя в тайна. Ще го използвам така, както налагат интересите на моята клиентка.

— Не съм очаквал друго. — Балу се забавляваше. В очите му все още се четеше смях. — Преди няколко часа дори не предполагах, че мога да ви кажа името му — канех се да ви се обадя по телефона, че не разполагам с нужната информация. Но реших да дойда и да разбера защо я искате. Сега, след като ми казахте, ще ви дам името при условие, че… Нали не ме будалкате? Няма друго? Една жена иска да научи кой е бащаи?

— Да. Нищо друго. Името на получателя, Елинър Деново, със сигурност доказва, че името, което вие знаете, е това, което ми е необходимо.

— Направо съм гръмнат. Прекрасно. На колко години е тази жена?

— На двайсет и две. Първият чек е пристигнал две седмици след раждането й.

— Почакайте малко. Седемдесет и шест без двайсет и две — бил е на петдесет и четири. Тогава не го познавах така добре, както сега. Казва се Джарет, Сайръс М. Джарет. Изобщо не е конфиденциално — това, което ви казвам сега, е известно на всички в банковите кръгове. Преди двайсет и две години той беше президент на „Сиборд“. През 1953 — тогава е бил на шейсет и две, стана председател на управителния съвет. Някои от нас искаха напълно да излезе от управлението на банката, но той притежаваше голям пакет акции и не само това. Джарет е много богат човек. На шейсет и пет би трябвало да се оттегли, както правят всички, но той не пожела. По това време повечето от нас, членовете на управителния съвет, искахме да го изхвърлим и накрая успяхме. Това стана през 1959 — преди осем години. Той все още е в управителния съвет, но рядко посещава заседанията.

Балу направи пауза и се усмихна, но не на нас, а на нещо свое и продължи:

— Тази история, разбира се, е добре известна. Разказвам ви я, тъй като може би се чудите защо ви давам името му с такава готовност. Никога не съм го обичал, не го обичам и сега. Много хора не го обичат. Що се отнася до конфиденциалността, не давам пет пари, ако се разчуе, че съм ви помогнал да го намерите. Съмнявам се, че ще успеете да му развалите спокойствието, никой досега не е постигнал това, но ви пожелавам успех. Ако имате някакви въпроси, с удоволствие…

Той погледна часовника си.

— Не, нямам време. Вчера закъснях и ако пак има много движение, днес ще стане същото.

Той тръгна към вратата, обърна се с думите: „Елате в офиса ми, Гудуин, ако имате въпроси“ и излезе толкова бързо, че за да му отворя, щеше да се наложи да препусна в галоп, затова останах на мястото си.

Щом чухме затварянето на външната врата, Улф погледна часовника на стената, установи, че до вечеря остават трийсет и пет минути и ме попита:

— Как ти се струва?

— Ами… — Почесах се по носа. — Нямам намерение да подскачам и да викам ура. Оказва се, че той е стар и костелив. Ако през 1945 е бил на петдесет и четири, сега е седемдесет и шест. Четох статия за него във „Форчън“, но от това не следва, че знам много.

— Имаш ли телефонния номер на мис Деново? — Разбира се.

— Обади й се! Аз ще говоря.

Погледнах в бележника си да проверя номера, дръпнах апарата към себе си, набрах и докато чаках, реших да кажа, че се обажда Арчи Гудуин, а не просто Арчи. Не исках да давам повод на Улф за постоянните му коментари относно така наречената от него моя склонност да влизам в близки отношения с млади жени. Чух гласа й и попитах:

— Ейми Деново?

— Да. Арчи, ти ли си? Това промени сценария.

— Да. Обаждам се от офиса. Мистър Улф иска да поговорите. Той беше вдигнал слушалката си. Аз останах на моята.

— Обажда се Ниро Улф, мис Деново. Трябва да ви задам един въпрос. Телефонът ви има ли дуплекс?

— Не.

— Въпреки това ще говоря предпазливо. Не обичам телефоните и не им се доверявам. Не ми задавайте недискретни въпроси. Разкрихме източника на чековете. Информацията…

— Наистина ли? Толкова бързо?

— Не е нужно да ме прекъсвате. Ще ви кажа всичко, което може да се каже по телефона. Информацията за източника е надеждна — всъщност, сигурна. Знаем кой е подписвал чековете. Той е жив, на 76 години е, богат, оттеглил се е от бизнеса и принадлежи към така наречената висша класа. Живее в Ню Йорк — не, не знам адреса, но знам, че може да се намери. Затова имам един въпрос. Известно ви е за какво ме наехте. Източникът на чековете е установен, но не и това дали точно той е човекът, когото търсите. Това е само основателно предположение. Искате ли да продължа…

— Искам да знам името му!

— Ще ви го кажа. Ако дойдете тази вечер в девет или след девет, ще ви го кажа. Това, което ви питам сега, е желаете ли да продължа разследването или искате сама да се заемете с него? Бих искал да знам това преди вечеря.

— Искам да продължите, разбира се. Идвам веднага. Може ли да дойда сега?

— Не. Ще ни развалите вечерята. Ще ви чакаме по-късно. Улф затвори, извади снимките от чекмеджето, намръщи им се и ги сложи на бюрото. Дръпнах пак телефона и попитах:

— Да позвъня ли на Сайръс М. Джарет и да му кажа, че искате да дойде тук утре в единайсет сутринта, ако му е удобно?

— Да! — изсъска Улф. Не го бях чувал да съска. Той стана и тръгна към кухнята.