Метаданни
Данни
- Серия
- Ниро Улф (43)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Father Hunt, 1968 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Илиян Лолов, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2007)
Издание:
РЕКС СТАУТ
Убийството на 83-та улица
Оформление © Николай Пекарев
Предпечатна подготовка © Сливян Митов
Корица от TopType
ISBN 954-8208-04-0
Екслибрис 1994
История
- —Добавяне
Глава 3
Естествено беше ми интересно да разгледам жилището на Елинър Деново. Вероятно щеше да ни е нужно да знаем за нея колкото може повече, а в дома на една жена има стотици улики, две-три от които може да намерите, ако не ви липсва досетливост и имате късмет. Затова преди да седнем в хола и да извадя бележника си, двамата с Ейми обиколихме апартамента. Имаше малко антре, средно голям хол, две спални, баня и малка кухня. Ако в антрето, кухнята или банята се криеха някакви улики, те ми убегнаха — например, по нищо не личеше, че банята някога е била използвана от мъж, но от друга страна Елинър вече я нямаше почти три месеца.
В спалнята на Ейми хвърлих само един бегъл поглед — разполагах с no-добър източник на сведения за собственичката й — самата Ейми. Каза ми, че не е променила нищо в стаята на майка си. Някоя жена, особено жена като Лили Роуън, би извлякла много от там. Но аз научих само, че любимият й цвят за пердета и кувертюри е бил светлозелено, използвала е три различни парфюма, все скъпи, и не е имала нищо против голямото петно на килима пред вратата на банята. В хола открих някои улики, които може би щяха да са полезни. На стената висяха пет картини, всичките бяха цветни репродукции на произведения на Джррджия О’Кийф — Ейми ми даде тези сведения. Трябваше да се позаинтересувам от тази О’Кийф. От мебелите тапицирано беше само канапето и върху него имаше само две възглавници. Срещал съм канапета с десетки възглавници. Четирите стола бяха различни и нито един не се съчетаваше с канапето. Книгите, заемащи цели седем рафта, бяха такава смесица от всевъзможни романи и документална проза, че след като прегледах двайсет-трийсет заглавия, се отказах.
Единствената наистина добра улика, стига някой да можеше да ми каже какво означава, беше липсата на снимки. С изключение на тези в стаята на Ейми, които бяха нейни, в апартамента нямаше нито една снимка. На никого и на нищо. Не беше за вярване, но Ейми каза, че доколкото знае, снимки никога не е имало и тя самата не притежава никакви снимки на майка си, дори моментални — това представляваше затруднение, тъй като със сигурност бихме искали да знаем как е изглеждала Елинър Деново. Вероятно щеше да ми се наложи да търся дълго друга жена на средна възраст, която е умряла или ще умре абсолютно нефотографираиа.
Имаше документи, писма, платени сметки и различни дреболии, включително вещите от офиса, но не открих дневник или нещо подобно. Да, не намерих нищо, което даваше изгледи да бъде полезно. Ако станеше прекалено трудно, може би щеше да се наложи да направя повторен оглед или да накарам Сол Панцър да се заемех тази работа. Използвах няколко документа с почерка на Елинър, за да сверя писмото от кутията с парите. Съвпадаше.
Наближаваше дванайсет, когато най-после седнах на канапето и извадих бележника си. Разположих кутията до мен, а Ейми седна От другата страна. Ейми изглеждаше две години по-млада — беше разпуснала косата си и при всяко движение тя сякаш танцуваше. Извадих сгънато листче от горния джоб на сакото си.
— Ето разписката — казах, — подписана от мистър Улф, която ми нареди да ви дам, ако кутията и съдържанието й отговарят на вашето описание — признавам, че това е така. Сега сте наш уважаван клиент. — Подадох й листчето. — Един съвет. Говорихме за вас снощи след вечеря. Досега сте имали страхотен късмет. Гардеробът не е най-подходящото място да държите четвърт милион долара. Ако си помислите, че нашата загриженост се дължи на обстоятелството, че част от тях може да, потрябват, ако работата се проточи, така е. Но не по-малко вярно е, че се грижим за всестранните интереси на клиента. Затова ви предлагаме нещо. Днес и утре банките са затворени. На тръгване ще взема кутията с мен и ще я заключа в сейфа в нашия офис. В понеделник сутринта ще я донеса във вашата банка и двамата, ще се срещнем там. Коя банка е?
— „Континентъл“. Клонът на Осемдесет и шеста улица.
— Прекрасно. Сметката на мистър Улф е в клона на Трийсет и четвърта улица. Там е и моята. Ще извадим дванайсет банкови чека, всеки на стойност двайсет хиляди на ваше име, а аз ще донеса молби за откриване на спестовен влог до дванайсет различни банки в Ню Йорк — ще остане само дати подпишете. Ще подпишете чековете и ще ги приложим към молбите. Лихвата ще възлиза на хиляда долара месечно, което е любопитно съвпадение. Останалите четири хиляди ще внесете по сметката си в „Континентъл“.
— Но… какво ще стане? — Тя се понамръщи: — Как ще обясня…
— Не е нужно да обяснявате нищо. Ако някой ден данъчните власти проявят любопитство и се опитат да ви хванат, няма да им дължите нищо, защото това са дарения от баща ви, получавани за период от над двайсет и две години и мистър Улф, както и аз, сме сигурни, че ще им се наложи да го преглътнат. Не могат да твърдят, че парите са били за издръжката ви, защото не е така. Нито цент от тази сума. Ако ги сложите в касета в банката и теглите дванайсет хиляди годишно, ще ви стигнат за двайсет години. Ако последвате нашия съвет, ще получавате дванайсет бона годишно, без да харчите от сумата и естествено може да я изтеглите, когато поискате и да си купите състезателни коне или нещо подобно.
Тя се усмихна.
— Искам малко да си помисля. Бях сигурна, че мога да ви се доверя. Ще взема решение преди да тръгнете.
— Добре. Един въпрос. Пристигали ли са по пощата някакви чекове за майка ви след смъртта й — на този адрес или в офиса?
— Не, тук — не. Ако е пристигнало нещо в офиса, мистър Торн би ми съобщил.
— Добре. Вече не мисля, че ще се проточи цяла година. Може би ще стане за седмица, дори по-малко. Майка ви е направила една грешка в това писмо. Щом като не е искала да разберете кой е баща ви, а това е очевидно, не би трябвало да споменава, че парите са пристигали като банкови чекове. Имало е и някъде все още има следа, свързваща чековете и изпращача, а тя вероятно ги е осребрявала в банка, тъй като са стотачки. Десет стотачки всеки месец. Трябва да е било в банка, най-вероятно нейната. Ще разберем в понеделник: — Отворих бележника си. — Сега идва ред на въпросите и някои ще бъдат много лични.
Това отне цял час и едва успях да се прибера вкъщи за обяд. Когато влязох, заварих Улф пред вратата на трапезарията. По този начин той изразяваше ням укор, задето не се бях обадил по телефона, че ще се забавя, но тъй закъснението беше само три минути, не му обърнах внимание, а го попитах дали иска преди да е обядвал да погледне какво има в кутията. Той отказа, а аз я занесох в офиса и я сложих на бюрото му. После се върнах и седнах при него на масата. Казах му, че няма да му се развали апетита, ако научи, че тя е приела предложението ни и в понеделник сутринта двамата ще се срещнем в нейната банка, така че ако освен аванса ни потрябват още пари, те ще са налице.
По правило на обяд оставаме в трапезарията за кафето, но след вечеря го пием в офиса — понякога обаче, ако евентуално имам да докладвам нещо по случай, с който се е заел, той казва на Фриц да донесе кафето в офиса. Освен това ме накара да извадя кутията, което показваше, че се е заел със случая.
Затова, щом довършихме динята, нарязана на резени, поръсена със захар и изстудена с чаша шери в продължение на час, ние се преместихме и Фриц ни сервира. Отворих кутията, но той почти не я погледна и седна, а аз отидох до бюрото си, завъртях стола син извадих бележника от джоба си.
— Прекарах там почти три часа — казах аз. — Искате ли пълния текст?
— Не. — Той си наля кафе. — Само каквото може да е от полза.
— В такъв случай, пак ще си четете книгата след десетина минути. За по-лесно ще ги наричам Елинър и Ейми. Най-интересното обстоятелство е, че не намерих никакви снимки на Елинър, дори на дъното на чекмеджетата. Нито една. Това е от изключително значение, така че моля ви кажете ми какво означава.
Улф издаде звук, но не достатъчно силен, за да бъде определен като изсумтяване.
— Нищо ли не намери? — попита той и отпи глътка кафе.
— Почти нищо. Лошото е, че Ейми не знае нищо. Едва ли някъде има друго момиче, което да е живяло двайсет и две години с майка си и да знае толкова малко за нея. Единственото, за което е сигурна или поне така си мисли, е, че майка й я е мразила и се е стараела да не го показва. Каза ми, че Ейми означава „любима“ и Елинър вероятно не е съзнавала скритата ирония, като я е кръстила така.
Приближих се до каната с кафе на бюрото на Улф, напълних чашата си догоре, върнах се на стола и отпих две-три глътки.
— Имала ли е Елинър някакви близки приятели или приятелки? Ейми не знае. Разбира се, през по-голямата част от последните четири години тя е живяла в колежа. Каква е била Елинър по характер? В общи линии грижлива, коректна и студена, според Ейми. Един от изразите, с които си послужи, беше „вглъбена в себе си“ и за момиче, което току-що излиза от колежа, това ми замириса на нафталин. — Обърнах следващата страница в бележника си. — Би трябвало Елинър несъзнателно да се изтърве поне веднъж през тези двайсет години и да спомене нещо за семейството и детството си, но Ейми твърди, че не е така. Не знае какво е правила Елинър преди да постъпи в „Реймънд Торн Продакшънс“ — телевизионната компания, където е работила до смъртта си. Не знае дори с какво се е занимавала Елинър там. Знае единствено, че трябва да е било някаква важна работа.
Преминах към следващата страница и отпих глътка кафе.
— Колкото и да е невероятно, Ейми не знае къде е родена. Смята, че трябва да е било в болницата „Маунт Сайнай“, защото преди десетина години там са й оперирали апендикса, но това си остава само предположение. Все едно, то вероятно не би помогнало много, тъй като Елинър явно не е запазила нищо, което не е искала да стане известно. Ейми е сигурна в едно нещо и то, разбира се, е много важно — датата. Родена е на 12 април 1945. Преди пет години решила да отиде при доктора, който е подписал акта за раждане, но установила, че е умрял. Зачената е към средата на юли 1944, затова интересно е къде е била Елинър тогава, но Ейми не знае. Първото жилище, което си спомня, е на втория етаж на Западна деветдесет и втора улица, когато е била тригодишна. Била на седем, когато се преместили в по-добра квартира на Западна седемдесет и осма, а като станала на тринайсет, преминали от другата страна на парка, на Ийст Сайд, в апартамента, който огледах тази сутрин.
Изпих кафето си и реших, че ми стига толкова.
— Ще пропусна подробностите от огледа, освен ако не настоявате. Както ви казах, няма никакви снимки, което е фантастично. Писмата и другите документи са безполезни. Ако ги вкараме в компютър, сигурно ще изпише на екрана нещо като „МНОГО ВАЖНО!“ или „Я НЕ МЕ ПЪРЗАЛЯЙ!“. Би ми доставило истинско удоволствие да намеря, например, изрезка от вестник за някой мъж, независимо какво пише, но нямаше нищо. Споменах ви, че Ейми не притежава снимка на майка си. Ще трябва да изровим по някакъв начин една нейна снимка. — Затворих бележника и го хвърлих на бюрото. — Въпроси?
— Гр-р-р! — изръмжа Улф.
— Съгласен съм. Снощи ме попитахте дали Ейми не се интересува повече от злато, отколкото от генетика. Дали не си мисли, че баща, който раздава чекове с такава лекота, няма цяла торба злато и дали не би желала да си вземе малко. Обявих пас, сега повтарям анонса. След трите часа, прекарани с нея, се съмнявам в това, а и все едно — има ли значение? За нас?
— Не. — Той остави чашата си и я бутна настрана. — В понеделник ще имаме повече резултати. Предполагам, че ще излезеш.
— Чакат ме от снощи, както знаете. — Станах. — Да прибера ли кутията в сейфа?
Улф отвърна, че той ще я прибере. Дадох му ключа, пъхнах бележника в чекмеджето, завъртях стола към бюрото, както винаги, после се качих в стаята си да се преоблека и да приготвя чантата си. Бях казал на Лили по телефона, че ще успея да стигна за вечеря.
Когато излязох от къщата, беше три без петнайсет. Отидох до гаража на ъгъла, взех колата и потеглих нагоре по Десето авеню. Завих надясно по Трийсет и шеста улица. Прекият, път щеше да е наляво по Четирийсет и пета към магистралата на Уест Сайд, но не обичам нещо да ме мъчи, когато се изтегна край басейна на Лили, цветята ухаят, птичките пеят и тъй нататък. Паркирането в събота следобед на Източна четирийсет и трета улица не е проблем.
Влязох в сградата на вестник „Газет“ и се качих с асансьора на дванайсетия етаж. За да разгледам папката с изрезките, бих могъл да отида направо в документацията, но може би Лон Коен знаеше някаква последна новина, която не бе намерила място във вестника. Когато влязох в стаята му, през две врати от кабинета на издателя, той говореше по един от трите телефона на бюрото, а аз седнах на единствения друг стол и зачаках. Щом свърши разговора, Лон се обърна към мен и ме попита:
— След случилото се в четвъртък вечер, как се добра дотук? Сигурно пеш? Едва ли са ти останали пари за такси.
Отговорих му както подобава. Когато ми се стори, че сме квит с обидните забележки, се извиних, че безпокоя заместник-главния редактор за разни дреболии, искам само да науча подробностите за една катастрофа с неизвестен шофьор в края на май, в която е загинала жена на име Елинър Деново и дали би позвънил в документацията да им каже да ми помогнат. Той вдигна телефона и направи каквото знаеше, че се надявах да направи — нареди някой да му донесе папката. Когато един младеж влезе с нея след не повече от шест минути, той говореше по другия телефон и от любезност дръпнах стола си на около трийсет сантиметра назад. Младежът остави папката на бюрото, аз се пресегнах и я взех.
Вътре имаше само седем неща — четири изрезки и три машинописни текста. Случаят не беше стигнал до първа страница, но беше отразен на трета в съботния брой от двайсет и седми май. Веднага забелязах, че няма нейна снимка. Дори „Газет“ не беше намерил снимка. Прегледах всичко. Мисис Елинър Деново (значи се е представяла като „мисис“) оставила колата си в гаража, където я държала — на Второ авеню близо до Осемдесет и трета улица — в петък вечер след полунощ и казала на пазача, че ще й потрябва пак към обяд на другия ден. Три минути по-късно, като пресичала Осемдесет и трета улица, вероятно на път към апартамента си на Осемдесет и втора, една кола я ударила, отхвърлила я напред и я прегазила с двете си колела. Само четирима видели случилото се — един минувач, който се движел по тротоара, на около трийсетина метра от местопроизшествието; мъж и жена на другия тротоар, които вървели на запад в посоката на движение на колата и се намирали на горе-долу същото разстояние; и шофьорът на едно такси, който тъкмо завивал от Второ авеню по Осемдесет и трета улица. Всички потвърдили, че колата я ударила, без дори да намали скоростта, но не били единодушни за нищо друго. Таксито смятало, че водачът бил сам в колата и бил жена. Минувачът твърдял, че в колата имало само един мъж. Според мъжа и жената, отпред седели двама мъже. Според шофьора на таксито, колата била Додж Коронет, но не бил сигурен. На минувача му се сторило, че е шевролет. Мъжът и жената не знаели. Двама твърдели, че колата била тъмнозелена, един казал, че е тъмносиня, а според другия била черна. Толкова за очевидците. Всъщност оказало се, че е тъмносив форд. Бил откраднат. Собственичката, мисис Дейвид А. Ърнст от Скарсдейл, отишла в петък вечерта към десет часа на Западна единайсета улица, където я била паркирала и не я намерила. Едно ченге я открило в събота следобед, паркирана на Източна сто двайсет и трета улица, а в понеделник полицейската лаборатория установила със сигурност, че това е колата, блъснала Елинър Деново.
До момента на излизането на „Газет“ в четвъртък, първи юни, датата на последната изрезка, полицията не беше стигнала доникъде. Дори не съобщаваше, че е повикала някого за разпит, да не говорим за някакви заподозрени лица. Споменаваше се единствено, че се води усилено разследване, което вероятно беше истина, защото полицаите не обичат водачи, които бягат от мястото на катастрофата и разследват случая, докато не стане абсолютно безнадежден, а и дори тогава не го забравят.
Не намерих нищо ново нищо за Елинър Деново, като се изключи това, че е била вицепрезидент на „Реймънд Торн Продакшънс“. Мис Ейми Деново беше дала интервю, но не беше казала много. Реймънд Торн беше казал, че мисис Деново има ценен принос към телевизията като изкуство и смъртта й представлява голяма загуба не само за неговата компания, но и за цялата телевизионна индустрия и следователно за страната. Според мен трябваше да реши дали телевизията е изкуство или индустрия.
Оставих папката на бюрото на Лон, почаках да свърши разговора си и казах:
— Хиляди благодарности. Чудех се за едно нещо. Последната бележка е от първи юни. Знаеш ли дали оттогава има нещо ново?
Той вдигна слушалката, този път на зеления телефон, натисна едно копче, каза няколко думи и зачака. В това време звънна другият телефон, но Лон натисна копчето да отложи разговора. След две-три минути каза по зеления телефон: „Да, добре.“ След още две минути постави слушалката и се обърна към мен:
— Явно случаят е приключен. Последното, което знаем отпреди повече от месец, е, че може да го отпишем. Само един човек се занимава с това. Сега, разбира се, след като Ниро Улф си пъха носа в тази работа, тя далеч не е приключила. Значи става дума за убийство. Не се надявам да ми кажеш името на убиеца, дори поверително, но искам да ми обещаеш достатъчно материал за едно каре на първа страница.
— Журналистите — казах аз и станах, — са солта и пипера на земята. Би ми било много приятно да си поговорим за това, но съм тръгнал към един басейн извън Ню Йорк сред направена по поръчка ливада в Уестчестърската гора и съм закъснял с двайсетина часа. Казах ти, че става дума за дреболия, но нека бъде както казваш. Да, убийство е, а шофьорът на колата е онзи жалък тип, който би моите три аса с два чифта в четвъртък вечерта. Надявам се, че ще го заловят.
Обърнах се и излязох.
Но долу във фоайето отидох до телефонната будка, набрах един номер, който не ми е нужно да търся в бележника си, представих се, попитах дали сержант Стебинс е там и след дълго чакане чух гласа му.
— Стебинс. Има ли нещо, Арчи?
Сигурно току-що беше спечелил бас или го бяха повишили. Нарича ме Арчи веднъж на две години, а понякога не се обръща към мен дори с Гудуин, а само с „Ей, ти!“ Върнах му комплимента.
— Няма нищо особено, Пърли. Става дума за рутинен въпрос, но за да ми отговориш, трябва да погледнеш в една папка. Може вече да си забравил, било е преди почти три месеца. Жена на име Елинър Деново, прегазена от неизвестен шофьор на Източна осемдесет и трета улица.
— Не сме забравили. Ние не забравяме такива случаи.
— Знам, че е така, просто се упражнявах в нелюбезност. Някой ме попита дали сте открили нещо, а аз естествено не знаех. Открихте ли нещо?
— Кой те попита?
— О, двамата с мистър Улф си говорехме за престъпността и дали ченгетата са на нужното ниво, и той спомена за тази Елинър Деново. Както знаеш, Улф не пропуска нищо във вестниците. Казах му, че сигурно ще го хванете и ми беше любопитно. Разбира се, не те моля за някаква секретна информация…
— Няма никаква информация. Нито секретна, нито публична Случаят е висящ. Но не сме забравили.
— Добре. Надявам се, че ще го заловите. Никой не обича шофьори, които те прегазват и изчезват.
Тръгнах към Четирийсет и трета улица да прибера колата, но трябва да призная, че все пак нещо продължаваше да ме измъчва.