Рекс Стаут
Убийството на 83-та улица (10)

Глава 10

Шейсет и осем часа по-късно — в четвъртък следобед в три часа двамата с Улф седяхме в офиса и нямахме какво повече да си кажем. Все още знаехме само онова, което ни беше известно в понеделник вечер — при това бяхме общо петима детективи.

Но първо, да завършим с Юджийн Джарет. В 8:50 във вторник сутринта се качих с асансьора на десетия етаж в една сграда на Парк Авеню около Осемдесета улица, съобщих името си на секретарката и тя ме изпрати в широка старомодна стая с осем-девет маси и двайсетина стола, подредени до стената и заети от хора с недотам весел вид, но това не ме разстрои особено, защото на табелката пред вратата прочетох имената не четирима доктори. В 9:20 се появи друга жена. Покани ме да я последвам по коридора и отвори една врата. Вътре сивокос мъж с гъсти черни вежди и голяма изморена уста пишеше нещо на бюрото. Той ми кимна й посочи към стола, продължи да пише още няколко минути, после остави писалката и се обърна към мен. Попита ме дали се казвам Арчи Гудуин, потвърдих, той допълни, че тъй като информацията, която трябва да ми даде, е, поверителна, иска да е абсолютно сигурен…

Извадих портфейла си и му показах разни доказателства, той кимна и погледна часовника си.

— Вместихме ви в графика, защото мистър Джарет каза, че е спешно. Помоли ме да потвърдя казаното от него — че е стерилен и цял живот е бил такъв. Много добре, потвърждавам това. Вярно е.

— Ако нямате нищо против — отвърнах аз, — и ние искаме да сме абсолютно сигурни. От личен опит ли знаете това? Да не е от втора ръка?

— Не бих направил такова изявление, ако беше от втора ръка. Знам го като негов лекуващ лекар. От четири прегледа и редовни изследвания в продължение на седемнайсет години. Не само броят на сперматозоидите per se е прекалено малък, но и процентът на анормалните форми е твърде висок. Няма място за съмнение.

— Благодаря ви. От седемнайсет години — значи от 1950? А преди това? Например в 1944 година?

Той поклати глава.

— Изключително слабо вероятно. Бих допуснал такава възможност само при неопровержими доказателства. И дори тогава с известно колебание. Познавам семейството близо трийсет години, от 1940. Ако Юджийн Джарет е бил фертилен в 1944, то само някои инфекции — заушки е най-често срещаната биха могли да причинят сегашното му състояние, а той не е боледувал от такива. — Той погледна часовника си. — Мистър Джарет не спомена за какво е нужно всичко това. Направо смешно е, ако го съдят за бащинство. С удоволствие ще свидетелствувам в съда.

Поблагодарих му още веднъж и си тръгнах. Толкова за Юджийн Джарет. На път за вкъщи обаче се отбих в кабинета на доктор Волмър, къщата му е близо до нашата, и го разпитах за репутацията на доктор Джеймс Одел Уъртингтън, за броя на сперматозоидите, абнормалните форми и заушките и по този начин въпросът с Юджийн Джарет приключи. В сряда Ори се върна от Вашингтон с три изписани бележника със сведения от служебните архиви. Така приключихме и със Сайръс М. Джарет. Всички имена и дати, които Джарет ми беше изредил, съвпадаха и ако си беше взел един ден отпуск, за да прелети над Атлантическия океан по лична работа инкогнито, откъде ли беше намерил самолет през военно време?

В понеделник след вечеря прекарах няколко часа с клиентката. Новините, че истинското име на майка й е Карлота Вон и произхожда от Уисконсин, не й направиха силно впечатление — както отбеляза, познавала майка си откакто се помни. Не беше особено впечатлена и от факта, че двамата, Джарет отпадат от списъка на заподозрените — не се интересуваше от мъже, които не са й бащи. Единственото, което искаше, беше да открие своя баща. Недвусмислено й обясних, че вече не търсим под дърво и камък, а търсим подходящи дървета и камъни, и никой не знае колко време ще продължи това. Тя си спомни за баса, че ще открием баща й за три дни, който й бях предложил преди седмица и съжали, че не го е приела.

Сол и Фред продължиха да търсят камъни до вторник на обяд, когато получихме още седем отговора по обявата — три от тях заслужаваха един поглед. Сол се зае с писмото на някакъв обущар от Западна петдесети четвърта улица, който пишеше, че Карлота Вон му е била клиентка за няколко месеца през 1944. Беше се получило в „Дейли Нюз“. Сол отиде да се срещне с него, като занесе снимки на още шест млади жени — обущарят беше разпознал Карлота Вон от пръв поглед. Не бил чувал нищо за никаква Елинър Деново, но помнел, че през лятото на 1944, Карлота Вон редовно носела обувките си при него за поправка и лъскане, защото през онзи август синът му загинал на фронта във Франция. Не можел да си спомни кога я видял за последен път, но му се струвало, че било в края на лятото или началото на есента. Беше почти сигурен, че не му е давала адреса си, но дори и да е било така, не го пазеше. Разбира се, сигурно е живеела наблизо и след като беше олекнал с петстотин долара, Сол се зае да проучва района.

Друго писмо — взех го от „Таймс“ — беше от някаква жена, която през 1944 била продавачка в „Олдмън“, а сега се намираше в старчески дом в Феърфийлд Каунти. Фред се зае с нея и установи, че спомените й са доста смътни. Двайсет и четири часа по-късно той все още се мъчеше да разбере.

Откъде е знаела, че клиентката, която обслужила няколко пъти, се казва Карлота Вон, тъй като в магазина нямаше никакви следи от поръчки на това име. Но и тя беше посочила Карлота Вон сред седемте снимки, така че си получи петте стотачки.

Третият отговор, който изглеждаше достоверен — получи се в „Газет“ — беше от някакъв си Салваторе Мандзони. С него се заех аз. Работеше като келнер в „Сарди“ от петнайсет родини. В 1944 бил келнер в ресторант „Туфити“ на Източна четирийсет и шеста улица, който бил закрит в 1949, и Карлота Вон се хранела на една от масите му два-три пъти седмично в продължение на няколко месеца през 1944. Той я разпозна мигновено и знаеше, че се казва Карлота Вон, защото често си запазвала маса. Салваторе Мандзони беше истинско откритие и сигурно действително беше виждал бащата на Ейми не веднъж, а много пъти, тъй като Карлота Вон винаги идвала с мъж, при това един и същ.

Полазиха ме тръпки, като чух тези думи — господи, сега щеше да ми каже името! Само че не стана така. Не че Салваторе Мандзони не можеше да си го спомни. Просто не го Знаеше. Доколкото си спомняше, никога не била правена резервация на името на мъжа. Възможно е някой друг да го е познавал, може би Джузепе Туфити, собственик и управител на ресторанта, но кой знае дали е жив. Ако накарате някой да ви опише човек, когото е видял миналата седмица, едва ли ще добиете ясна представа за външността му. От 1944 бяха изминали двайсет и три години, а. Салваторе Мандзони беше виждал въпросния мъж главно седнал на маса, което е неблагоприятно. Научих следното: възраст — малко над трийсет. Ръст — около един и осемдесет. Тегло — около осемдесет килограма. Рамене може би широки, може би не толкова. Глава — малко по-голяма от средното. Лице — не кръгло, може би доста дълго; не бил светъл, може би имал лек тен. Коса — тъмнокестенява. Очи — кафяви (само предположение). Да, описа ми също така носа, устата, ушите и брадичката.

Ако по това описание наистина го виждате пред себе си, значи зрението ви е по-добро от моето. По описанието Джарет баща и син, и Бъртрам Макрей отпадаха, но те вече така и така бяха извън играта. Бих искал да знам дали ще ви е интересно с какво се занимавахме през следващите четирийсет и осем часа, но се съмнявам, защото беше напълно безполезно. В сряда сутринта Сол, Фред и завърналият се of Вашингтон Ори се присъединиха към нас. Ако можехме да установим кой е бил кавалерът на Карлота Вон през онова лято на 1944, имаше вероятност двайсет на едно да намерим бащата на Ейми, за което ни беше наела и ние хвърлихме всички сили. Понякога детективската работа е приятна, но друг път от нея може да ви заболи не само главата, но също корема, гърба, краката и задника. Често е така. В този случай беше точно така.

Както вече казах, в четвъртък следобед в три часа двамата с Улф седяхме в офиса и нямахме какво повече да си кажем. Сол, Фред и Ори все още ровеха, но когато се върнеха да докладват, едва ли бихме изживели особено разочарование, защото не очаквахме нищо. Улф пиеше втората си бира от обяд насам, което превишаваше квотата му, а аз току-що се връщах от кухнята с чаша ирландско уиски като пияница, който иска да удави мъката си. Погледнах Улф — седеше със затворени очи и стиснати зъби.

— Ако се мъчите да сметнете с колко сте вътре, сумата е над три бона, без да броим моята заплата — казах аз.

Той поклати глава, но не отвори очи.

— Правя разни предположения. Допускам, че бащата на мис Деново е убил майка й. По-лесно е да го намерим като убиец, отколкото като баща, тъй като той е баща от двайсет и две години, а убиец е станал само преди три месеца. Някакво скорошно събитие е дало мотив за убийството и най-вероятно това събитие е известно на Реймънд Торн или някой негов служител, който е бил тясно свързан с Елинър Деново. — Той отвори очи. — Ще започна от мистър Торн.

Поставих чашата с ирландското уиски на бюрото си.

— Боже мой! В по-задънена улица не сме попадали.

— Може би. Но седенето тук, час след час, ден след ден и безплодните доклади от теб, Сол, Фред и Ори се отразяват зле на апетита и небцето ми. Сутринта се наложи да чета една и съща страница два пъти. Това е непоносимо! Можеш ли да повикаш мистър Торн тук в шест часа?

— Мога да пробвам. Това спазъм ли е или сериозно?

— Не получавам спазми.

— Друг път ще си поговорим по въпроса. Сега имам едно предложение. Ако си спомняте, в понеделник следобед ви споменах, че Креймър не би се занимавал с катастрофа отпреди три месеца, ако няма някакъв особен момент. Може би ще е полезно да научим какъв е. Моля за разрешение да отида да го питам.

— Защо мислиш, че ще ти каже?

— Нека се доверим, ако позволите да ви цитирам, на моята интелигентност, направлявана от натрупания ми опит.

— Не може да му кажеш името на клиентката.

— Не, разбира се. Но след онази обява той сигурно вече го знае.

— Много добре. Първо, мистър Торн.

Отне ми почти час да стигна до Реймънд Торн, защото той се намираше някъде, където гледаше как телевизионните камери заснемат една продукция на Реймънд Торн. Когато най-после го открих, каза, Че едва ли ще успее за шест часа. Припомних му собствените му думи, че иска да помогне на Ейми с каквото може и той се съгласи да дойде в девет. Да намеря инспектор Креймър се оказа по-лесно и по-бързо. Креймър се намираше в кабинета си и желаеше да ме приеме. Тъй като Улф беше вече в оранжерията, минах през кухнята да се обадя на Фриц, че излизам.

Ченгето, оглавяващо отдел „Убийства“ — Южен Ню Йорк сигурно би могло да си осигури по-голям кабинет, по-широко бюро и по-удобни столове за гости, отколкото обстановката на Западна двайсета улица, но Креймър не обичаше да променя нещата, с които е свикнал, включително старата филцова шапка — когато не е на главата му, винаги я слага на края на бюрото, въпреки че закачалката е само на една крачка. Седнах на дървения стол пред бюрото, докато той свърши с папката, която преглеждаше. Накрая я затвори и вдигна очи към мен.

— Нося ви страхотни новини. Ние работим по онзи случай с неизвестния шофьор. Мистър Улф си помисли, че трябва да ви съобщим, защото преди ви казахме друго.

Той се направи, че не си спомня и попита:

— Какъв случай?

— На 26 май 1967 една жена на име Елинър Деново пресичала Осемдесет и втора улица и…

— А, да. Значи работите по случая? Значи щом Улф иска да разбере нещо, изпраща теб! Да си гледа работата!

Кимнах:

— Значи щом искате да разберете какво иска да разбере Улф, ме приемате, когато сте зает. Няма да ви губя времето и ще отговарям на разумни въпроси. Онова, което ви казахме, беше истината и само истината — единственият ни клиент е и си остава една жена. Тя иска от нас да намерим баща й, когото никога не е виждала. Не знае кой и какъв е бил той, нито какъв е сега, а желае да научи. Тръгнахме по три различни първокласни следи и претърпяхме пълен неуспех. След цели две седмици не разполагаме с нищо полезно нито за клиентката, нито за вас. Затова преди час мистър Улф реши, че е по-лесно, да открие убиец, отколкото баща, поради което бащата се превърна в убиец. Както ви е известно, обикновено мозъкът му не функционира по този начин, но в случая не става въпрос, за мозъка му, а за някакъв спазъм, макар да твърди, че не получава спазми. Единствената причина е, че започна да губи апетит и е отчаян, а в края на краищата той ми плаща и трябва му угаждам, когато ме изпраща с някаква задача. Бих искал да купя един факт. Ако има нещо интересно по онзи случай, което не е публикувано и ми го кажете неофициално, упълномощен съм да ви дам честната дума на мистър Улф, че щом открием някаква полезна за вас информация, ще ви я съобщим преди ние самите да се възползваме от нея. Поне две минути предварително. Бих ви дал и моята честна дума, само че не съм сигурен дали според вас имам такава. Някакви въпроси?

Той вдигна слушалката, каза: „Кафе“, сложи я обратно и обърна стола си към мен, за да ме вижда без да извива дебелия си врат.

— Не сме се занимавали с Ейми Деново. Естествено след вашата обява разбрахме, че тя е клиентката на Улф, но измъкнахме всичко от нея още през юни. Историята с бащата е безполезна за нас, освен ако тя не го намери, а може би дори и тогава. Казваш, че не сте го открили?

— Нямаме и най-малка представа. Но вие вече говорихте с мен и с мистър Улф.

— Обадил си се на Стебинс. Много добре ти е известно, че щом забележа Улф да се навърта някъде, отдалече надушвам нещо гнило. Помислих си…

— Да му предам ли, че предизвиква у вае такава асоциация?

— В никакъв случай. Той има много недостатъци, но не трябва да приемаш думите ми буквално. Мислех си, че може да ми каже името на един човек, който пуши определена марка пури.

— Познавам един, който пуши пури „Монте Кристо“. Купува си ги на черно от домакина на един кораб.

— Да-да. Ще продължиш да се шегуваш дори когато те балсамират. Ако искаш да научиш неофициално един интересен факт, който досега премълчавахме, но дявол да го вземе, бихме могли да го разгласим и по телевизията, разполагаме с девет отпечатъка от пръстите на шофьора — шест от тях са първокласни.

Вратата се отвори, влезе униформен служител на реда и сложи стар, очукан дървен поднос върху бюрото на Креймър.

Креймър му кимна в знак на благодарност и наля кафе, а аз го попитах:

— Този нещастник не е ли чувал за съществуването на ръкавици?

— В колата не намерихме ръкавици. Отпред на пода имаше кожена кутия за пури. Извадил я е да си запали пура, докато е чакал на Второ авеню, но като видял Деново, захвърлил кутията на седалката…

Погледнах го учудено.

— Според вас е предумишлено убийство?.

Той отпи голяма глътка. Ако кафето е толкова горещо, аз го пия по-предпазливо.

— Според Улф — отвърна той, — не според мен. Правя му услуга, като реконструирам случая. Не ми пука как точно е оставил кутията, важното е, че разполагаме с нея. Само дето не можем да установим чий са отпечатъците — нито тук, нито във Вашингтон, нито в Лондон — никъде. В кутията имаше две пури „Бонита“ със златен етикет. Тъй като са ми известни номерата, на които е способен Улф, помислих си, че се кани да ме пита дали не искам да се запозная с един човек, който пуши пури „Бонита“ със златен етикет и си е загубил кутията. Той отпи глътка кафе.

— Ако кутията ви е под ръка — казах аз, — с удоволствие бих я разгледал, за да мога да я опиша на мистър Улф.

— В лабораторията е. Направена е от черен бокс, не е нова, но не е и много износена, отвътре има печат „Коруин де лукс“. Няма други белези. Няма нищо, по което да се намери притежателят.

— Дали собственичката на колата…

Вратата се отвори и влезе едно ченге. Креймър го попита какво има, а той отвърна, че еди-кой си сержант пристигнал с еди-кого си и аз станах. Все едно, въпросът ми щеше да е глупав. В този отдел работеха много добри детективи и все някой от тях със сигурност вече се беше сетил да попита собственичката на колата дали кутията за пури не е нейна.