Александър Пушкин
Спомен ^[0]

Щом пак за смъртния денят притихне вън

        и пустотата на площада

нощта загърна пак с прозрачен здрач и сън —

        за дневния ни труд награда:

пред мене часове на размисъл текат,

        аз бдя самотен в тишината

и угризения ме парят, и гризат —

        като усойници — душата.

Мечти кипят. В ума, от скърби изнурен,

        се блъскат мисли — тежък сплитък,

и споменът жесток в безмълвие пред мен

        разгъва своя дълъг свитък:

чета живота си с погнуса и печал,

        треперя и се огорчавам,

съдбата си кълна и плача с горка жал,

        но думите не заличавам…

Аз виждам празни дни на пиршества и смях,

        на свобода необуздана,

и дни на бедност, скръб, изгнание — и в тях

        е младостта ми пропиляна.

Звучи приятелски… предателски привет

        всред пир на Бакхус и Киприда^[1],

сърцето ми — светът, коварен и предвзет,

        ранява с яростна обида.

Аз чувам как бръмчат край мене клевети,

        как дрънка глупостта лукава,

злорадства завистта, суетността шепти

        и с кървав смях ме укорява.

И безутешен съм. И пак пред мен стоят

        два призрака с черти прекрасни,

две сенки, някога пресекли моя път,

        два ангела от дните страстни.

Ала и двамата с криле и огнен меч

        над мене бдят… мъстят без злоба —

и ми разказват те с потайна, мъртва реч

        за щастието и за гроба.

 

1828