Рекс Стаут
Ръкописът убиец (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Десет чифта очи се насочиха към двамата нови гости, когато влязоха при нас, съпроводени от Фриц. Вярно е, че някои от погледите бяха доста замъглени, но любопитството бе всеобщо. Станах, представих всички и настаних новодошлите на два стола от двете ми страни. Мисис Абрамс бе в рокля от коприна, черна на цвят и може би изкуствена. Изглеждаше смутена и изплашена. Уейлман бе във все същия сив костюм или в негов двойник и се опитваше да гледа към всички едновременно. Седеше на стола си изправен като дъска. Отворих уста да кажа нещо, но Бланш ме изпревари.

— Приятели, вие трябва да си пийнете нещо. Какво да ви налея?

— Благодаря ви — вежливо каза Уейлман. Мисис Абрамс само поклати глава.

— Чуйте ме — не се предаваше Бланш. — Ако ви се е случило нещастие, най-доброто лекарство за случая е коктейлът. Повярвайте на опита ми. Две дози джин и една сух вермут…

— Затвори си устата, Бланш! — нареди мисис Адамс.

— Вие си я затворете — озъби се Бланш. — Това е приятелска вечеринка. Къриган няма да ме уволни заради вас, ясно ли е?

С удоволствие бих я изхвърлил през прозореца, но вместо това казах:

— Правилно ли съм ви направил коктейла, Бланш?

— Разбира се.

— Наричайте ме Арчи.

— Разбира се, Арчи.

— Добре, сега също ще постъпя правилно. Как според вас бих постъпил, ако оставя нашите гости без напитки? Неправилно.

Аз винаги постъпвам правилно. Значи решихме. — Обърнах се надясно, тъй като бях обещал на мисис Абрамс, че Уейлман ще говори пръв. — Мистър Уейлман, разказах на тези дами за случая, който разследваме. Те се заинтересуваха, защото са работили в една и съща кантора с Леонард Дайкс. Казах също, че чакате мистър Улф и няма да имате нищо против да разкажете на нашите гостенки за вашата дъщеря Джоан. Надявам се, че нямате нищо против.

— Не. Ни най-малко.

— На колко години беше тя?

— На двадесет и шест. На двадесет и девети ноември беше рожденият й ден.

— Единствено дете ли беше?

— Да, единствено.

— Беше ли добра дъщеря?

— Най-добрата на този свят.

Неочаквано ни прекъснаха. Мисис Абрамс тихо, но ясно отсече:

— Не е била по-добра от моята Рейчъл. Уейлман се усмихна. Досега не беше го правил.

— С мисис Абрамс вече обменихме впечатления като сравнявахме нашите дъщери. Нейната Рейчъл с нищо не е била по-малко добра от Джоан.

— Няма за какво да спорим. Какви планове кроеше Джоан за бъдещето? Да се омъжи или да продължи кариерата си?

— Боя се, че не знам. Казвал ли съм ви, че тя завърши колежа Смит с пълно отличие?

— Да.

— Преди време имаше приятелски отношения с млад човек от Дартмут и ние мислехме, че ще се венчаят, но тя тогава беше много млада и слава Богу, че го осъзна. А тук, в Ню Йорк, в издателството работеше от четири години. Писа ни в Пеориа…

— А къде е тази Пеориа? — запита Бланш. Уейлман погледна сърдито.

— Пеориа? Това е град в щата Илинойс. Тя ни писа за някои млади хора, с които се е запознала тук, в Ню Йорк, и ние мислехме, че вече е време да помисли за себе си. Ние с майка й много се надявахме…

Той се наведе напред, погледна мисис Абрамс, после отново насочи погледа си към мен.

— Обсъждахме това с мисис Абрамс. Тя чувства същото, но при нея са изминали два дни и тя още не го е осъзнала. Казах й, че ако ми дадете бележник и писалка, сигурно ще си спомня десет хиляди нейни думи и постъпки, замисли и настроения. Вие не можете да си представите какво значи да имаш дъщеря?

— Сигурно сте прав. Има какво да си спомните.

— Така е. Вече се питам дали това нещастие не е наказание свише заради моята прекалена гордост с нея. Но това не е така. Не съм я имал за ангел. И тя си имаше грехове… Случвало се е като малка да послъгва и да не слуша, а когато порасна, невинаги постъпваше както би ни се искало, но като се замисля дали имам повод да я упрекна за някоя лоша постъпка, винаги си отговарям: не. Няма такъв.

Той замълча и отново обходи с поглед гостите ни. Сякаш търсеше потвърждение на думите си.

— Не. Няма такъв — повтори той.

— Значи тя е била самото съвършенство — забеляза Клер Беркхард.

Помислих си, че тя не направи опит да иронизира, но Бланш побесня.

— Затвори си устата, вундеркинд от вечерното училище! — нахвърли се тя върху Клер. — Човекът е тъжен. Загубил е дъщеря си! Или ти също си завършила колеж с отличие?

— Аз не съм учила във вечерно училище — възнегодува Клер. — Завършила съм Олифънската частна бизнес школа.

— Съвсем не съм искал да кажа, че е била съвършена — продължи Уейлман. — Нерядко ми се струваше, че държанието й не е такова, каквото би трябвало да е. Впрочем, каквото и да говорим, тя не е вече между живите, така че няма значение. Не бих искал да променя нищо от характера и постъпките й, стига да имах власт за това. Вижте се… колко много сте пили… Ако бяха тука бащите ви, надали щяха да се радват. А сега си представете, че ви убиват и ви отнасят вкъщи… Дали близките ви биха ви упрекнали, че приживе сте имали склонност към алкохола?

— Разбира се, че не! Те ще помнят за вас най-хубавото, това, с което могат да се гордеят.

Той се изправи.

— Не е ли така, мисис Абрамс. Нали именно така се отнасяте към Рейчъл?

Мисис Абрамс повдигна глава. Сякаш тя не гледаше Уейлман, а всички присъстващи едновременно.

— Как се отнасям към моята Рейчъл? — Тя поклати глава. — Минали са само два дни. Ще бъда откровена с вас. Докато говореше мистър Уейлман, аз седях и мислех. Моята Рейчъл не слагаше алкохол в устата си. Ако я бях видяла, сигурно щях да я наругая. Даже страшно е да си представя как бих реагирала. Ако тя сега беше тук, на тази маса, щях да й кажа: „Пий дъще, пий, колкото ти се иска! Пий и наздраве!“ — тя трескаво закърши ръце.

— Може би не обяснявам правилно и вие не ме разбрахте…

— Много добре ви разбрахме — едва чуто прошепна Елинор Грубър.

— Искам само да ми върнат Рейчъл. Имам повече щастие от мистър Уейлман, тъй като имам още две дъщери. Дебора е на шестнадесет и сега завършва училище. А Нанси е на дванадесет и се учи в колеж. Те са по-умни от Рейчъл и по-практични. Рейчъл се радваше, че са толкова умни и сама уговори Нанси да се запише в колежа. Когато изкарваше допълнително пари, винаги съм й казвала: „Рейчъл, купи си нова рокля или се разходи до някъде“, но тя само се смееше и казваше: „Ех мамо, аз съм си работна“. Тя отново сплете пръсти.

— Знаете ли, че са минали само два дни откакто я няма? Знаете ли?

— Да, знаем — обадиха се няколко гласа.

— Затова не мога да си представя какво ще стане, когато мине толкова време като при мистър Уейлман. Той дълго е размислял и накрая се е обърнал към мистър Улф да открие убиеца. Може би ако имах пари и аз бих постъпила така… Не знам… Сега мисля само са Рейчъл. Тя никому не бе сторила зло. Нищо лошо не беше направила. Ето мистър Гудуин казва, че към нея се е обърнал някакъв мъж, за да му напечата ръкописа. После се връща и я убива. Опитвам се да осъзная случилото се, но не мога. Няма човек на този свят, който да каже, че Рейчъл Абрамс го е обидила. Вие сте жени и знаете колко е трудно да бъдеш такава, че за теб никой да не може да каже лоша дума.

Мисис Абрамс замълча. После стисна зъби, сякаш събираше кураж, и заговори отново:

— Веднъж се отнесох лошо с нея… — брадичката й затрепери.

— извинете ме, за Бога… — тя млъкна, изхлипа и, ставайки, се запъти към вратата.

Джон Уейлман не се съобрази с правилата за добрия тон. Без да каже нито дума, той скочи от стола си и последва мисис Абрамс. Зад вратата се чу гласът му и после стана тихо.

Всички стояха като попарени.

— Има още кафе — съобщих аз. — Да налея ли на някого?

Желаещи нямаше. Продължих:

— Мисис Абрамс допусна малка неточност. Според нейните думи аз съм казал, че мъжът, който е платил на Рейчъл за преписа, се е върнал и е извършил убийството. Всъщност аз казах, че е убита заради това, че е печатала романа. Нямах предвид, че непременно клиентът й е убиецът.

Не всички ме слушаха. Някои триеха очите си с кърпички, а две от тях не криеха сълзите си.

— Можете ли да го докажете? — предизвикателно попита Доли.

— Доказателства липсват. Но идеята ни харесва.

— Вие сте полудели — внезапно каза Хелън Трой.

— Така ли? Защо, ако смея да попитам?

— Казахте, че смъртта на Леонард Дайкс е свързана с тези две убийства. Искахте да кажете, че трите убийства са извършени от една и съща ръка?

— Не съм казвал такова нещо, но мисля че е станало така. Имам си особен нюх към тези работи.

— Значи наистина сте откачен! Откъде накъде О’Мелли ще убива тези момичета? Той не…

— Замълчете, Хелън! — изрева мисис Адамс. Момичето пропусна вика на старшата си колежка покрай ушите си и продължи:

— Той не е убивал…

— Замълчете! Вие сте пияна!

— Нищо подобно! Свежа съм като краставичка. Бях си пийнала, но сега изтрезнях. Който и да е, ще изтрезнее като слуша тези двамата — тя ме погледна право в очите. — Кон О’Мелли не е убивал Леонард Дайкс. Просто по негова вина излетя от фирмата и сега си отмъщава. Всички знаят това…

Гласът й потъна в море от викове. Някои се опитваха да успокоят Хелън, другите се стараеха да я надвикат: Мислех си, че по този начин свалят натрупалото се напрежение след разказите на Уейлман и Абрамс, но бях прав само отчасти. Мисис Адамс и Доли се опитваха напразно да успокоят разгорещилите се дами. Съдейки по това, което наблюдавах, отдавна тлеещата вражда се бе превърнала в битка. Доколкото разбирах, от едната страна на барикадата бяха Хелън Трой, Нина Пърлман и Бланш Дък, а от другата Порция Лис, Елинор Грубър и Мейбъл Мур. Сю Дондеро наливаше масло в огъня, но не се намесваше в битката. Клер Беркхард още не бе дорасла за ръкопашен бой, а мисис Адамс и Доли Харитън оставаха наблюдателки.

По време на относителното затишие, без каквото не минава нито една битка, Бланш Дък пусна в ход тежката артилерия срещу Елинор Грубър.

— А как беше облечена, когато О’Мелли го каза? По нощница, а?

Останалите внезапно замълчаха след тази реплика, от което побърза да се възползва мисис Адамс.

— Това е възмутително! Как не ви е срам! Бланш, веднага се извинете на Елинор!

— Откъде накъде?

— Няма смисъл — Елинор махна с ръка. Обърна се към мен и аз видях колко бледо е лицето й. — Всички ние трябва да се извиним на мистър Гудуин.

— Аз не мисля така — каза сухо Доли Харитън. — Тъй като мистър Гудуин организира това представление, при това като добър и опитен режисьор, няма защо да се извиняваме. Поздравявам ви, мистър Гудуин. Чиста работа!

— Не съм съгласен, госпожице. Не съм заслужил поздравления.

— Не ме интересува — отряза Елинор. — След всичко казано искам да попитам: знаете ли кой е О’Мелли?

— Естествено. Полицията ме запозна с делото! Бивш съдружник в кантората, лишен от практика преди около година.

Елинор кимна с глава.

— Той беше главен съдружник. Кантората тогава се казваше: „О’Мелли, Къриган, Фелпс“. Аз бях негова секретарка. Сега съм секретарка на Луис Кастин. Трябва ли да обяснявам, че избухването на Бланш… намеците й за отношенията ни с мистър О’Мелли са злонамерена измислица?

— Естествено, мис Грубър. Можете да говорите, или просто да го изхвърлите от главата си.

— Добре. Жалко, че всъщност ние с Бланш сме приятелки. Просто случаят беше започнал да утихва, но се появиха полицаите и сега всичко се разбърка отново. Сега стана ясно, че това е заради вас, по-точно заради убитите момичета. Не ви обвинявам, жалко само… С една дума вие сам видяхте какво стана тук преди малко. Разбрахте ли за какво говорехме?

— Само отчасти.

— Но вие чухте твърдението на Хелън, че О’Мелли е убил Дайкс, за да отмъсти за това, че по негова вина са го лишили от практиката. Това не е вярно. О’Мелли беше лишен от практика, защото се бе опитал да подкупи старшия от служебните заседатели по дело за граждански иск. Не зная кой го натопи, но почти сигурно е някой от противната страна. Вярно е, че в кантората вреше и кипеше, че се обсъждаха какви ли не налудничави идеи, например, че доносът е написал Луис Кастин, защото О’Мелли не го обичал и му пречел да стане съдружник, или…

— Мислите ли, че това, което говорите, е разумно, Елинор?

— сухо попита Доли Харитън.

— Да — отговори Елинор без да й мигне окото. — Той трябва да разбере — тя отново се обърна към мен, — че доносниците са могли да бъдат и други, например мистър Къриган или мистър Бригс, по същите причини… Дайкс също е могъл да бъде автор на доноса, тъй като О’Мелли се канеше да го уволни. Нямаше да се учудя и аз да попадна в ролята на доносник, защото О’Мелли е отказал да ми подари нощница. С течение на времето всички клюки поутихнаха, но ето, че бе убит Дайкс и всичко започна отначало. Някой пусна слух, че О’Мелли е убил Дайкс, защото е написал доноса. Тогава в кантората стана голяма каша. Бяхме като разбунен кошер. Вие сам чухте, че Бланш ме попита дали не съм била по нощница, когато О’Мелли ми бил казал нещо.

Реших, че ми задава въпрос, затова измърморих нещо от рода на „да, чух“.

— Всъщност преди няколко седмици той ми каза, че писмото за подкупа е било написано от съпругата на старши заседателя. Надали съм била по нощница, защото в кантората идвам облечена по друг начин. Сега той не работи при нас, но от време на време минава. Така че всички слухове, че О’Мелли е убил Дайкс, са чиста измислица.

— Защо не изразиш личното си мнение? — запита Хелън Трой.

— Ти мислиш, че Дайкс е убит от чичо Фред, нали?

— Никога не съм го казала на глас, Хелън.

— Но го мислиш, нали?

— Аз също! — разгорещено извика Бланш Дък.

— А кой е чичо Фред? — поинтересувах се аз. Хелън отговори вместо Елинор.

— Това е моят чичо Фредерик Бригс. Те не го обичат. Мислят, че той е доносничил за О’Мелли, защото не го взимал за съдружник и Дайкс е разбрал. Затова се е наложило да го убие — за да се предпази. Нали така мислиш, Бланш, признай си?

— Да, мисля така — не се предаваше Бланш.

— Вижте какво момичета — каза с доста сериозен тон Доли Харитън, — вие работите в юридическа кантора и сте длъжни да осъзнавате, че едно е да си чешеш езика в дамската тоалетна и съвсем друго да разговаряш с мистър Гудуин. Не сте ли чували за определението „клевета“?

— Никога не съм клеветила — каза Елинор. — Това е самата истина. — Тя ме погледна. — Казах го затова, защото вие напразно похарчихте толкова пари за орхидеи, ястия и напитки. Ваш клиент е мистър Уейлман, вие разследвате смъртта на дъщеря му и се хвърлихте в тази авантюра и тези разходи, защото сте сигурен, че има връзка между нейната смърт и смъртта на Дайкс. Що се касае до списъка с имената, то някой негов познат може да е споделил, че не може да си избере псевдоним и двамата са умували над това. После Дайкс го е написал на хартия. Малко ли други обяснения могат да се измислят? Но от вашите думи излиза, че освен името на Байрд Арчър нищо друго не свързва Дайкс с Джоан Уейлман и Рейчъл Абрамс.

— Не, има още нещо — възразих аз. — И тримата са били убити.

— В Ню Йорк всяка година убиват по триста души — поклати глава Елинор. — Разберете, искам само да ви отворя очите. Вие ни предизвикахте. А може би мистър Уейлман или мисис Абрамс? И от тази разправия между нас можете да си извадите неправилни заключения. Аз искам да разберете това. Ние всички се надяваме, че ще хванете убиеца, но мисля че трябва да действате по друг начин.

— Чуйте — обади се Нина Пърлман. — Имам предложение. Дайте всички да съберем пари и да наемем мистър Гудуин, за да открие кой е доносничил за О’Мелли и кой е убил Дайкс.

— Що за безумие! — възмути се мисис Адамс. Порция Лис възрази:

— Аз по-скоро бих го наела да открие убиеца на момичетата.

— Това не е нужно — каза Бланш. — Уейлман го е наел точно за това.

— Каква ви е тарифата? — полюбопитства Нина.

Тя не получи отговор на въпроса си. Не защото бях обиден, а защото бях зает. Станах от стола, приближих се до масичката, която бе до стената, и върху която стоеше ваза от китайски порцелан с внушителни размери, извадих от джоба си бележник, откъснах от него няколко листа и ги разделих на равни части. После започнах да пиша. Бланш попита какво съм намислил, но не получи отговор, докато не приключих и не сложих листчетата във вазата. После я взех със себе си, върнах се при компанията и застанах зад гърба на мисис Адамс.

— Сега ще има реч — възвестих аз. — Този път Хелън Трой се въздържа от любимото си „Оле“.

— Признавам — започнах аз, — че вечерта се развали по моя вина. Ако мислите, че по този начин вежливо ви каня да си тръгнете, то моля за извинение, но това е така. Не храня илюзии, че можем да възстановим първоначалното настроение. С разрешение на мистър Улф мога само да се опитам да ви утеша. В разстояние на една година, считано от днес, всеки месец всяка от вас ще получава по три орхидеи. По възможност ще се съобразяваме с вашето желание и ще подбираме съответната окраска.

Отвсякъде се посипаха изблици на възторг и благодарности. Клер Беркхард се поинтересува:

— А можем ли сами да си избираме цветята?

Казах, че може да се уреди, стига да има предварителна уговорка.

— Преди малко, когато нашето веселие не беше още помрачено, възникна идеята, че една от вас по ваш избор ще изрази от името на всички благодарността за тази вечер. Може би вече ви е преминало желанието, но ако това не е така, то в тази ваза има десет листчета с десет имена. Ще помоля мисис Адамс да изтегли едно име и тази от вас, чието име се окаже написано на хартийката от вазата, ще ми окаже честта, ако е съгласна, разбира се, без да губим време, да ме придружи в „Боболинк“, където ще потанцуваме и ще си поживеем докато един от нас не поиска милост. Трябва да ви предупредя, че съм много издръжлив.

— Ако сте написали моето име, моля да ме изключите от вашия замисъл — помоли мисис Адамс.

— Ако извадите листче с името си, ние великодушно ще ви разрешим да теглите втори път. Други възражения?

— Обещах да се върна преди полунощ — каза Порция Лис.

— Това е дреболия. Ще пожелаете пощада още в единадесет и половина.

Поднесох вазата към мисис Адамс горе-долу на нивото на погледа й.

— Моля, извадете едно листче.

Начинанието явно не й беше по вкуса, но друг бърз и безболезнен начин да се приключи с неудачната вечеринка нямаше. След секунда размисъл тя пъхна ръка във вазата, извади едно листче и го сложи на масата.

Мейбъл Мур, която седеше отляво на мисис Адамс, закрещя:

— Сю!!!

Извадих останалите листчета и ги напъхах в джоба си. Сю Дондеро започна да протестира:

— Господи, не мога да отида в „Боболинк“ с тази дреха!

— Можем да изберем и друго място — успокоих я. — Съпротивата е безполезна. Жребият е изтеглен. Но ако искате, можем да теглим отново.

— Какъв е смисълът? — подхвърли Бланш. — Можете ли да се закълнете, че на всички листчета не е написано името на Сю?

Не исках да уронвам престижа си с голо отрицание. С достойнство извадих от джоба си девет листчета и ги оставих на масата. Помислих си, тази вечер ще имам възможност да покажа на Сю деветте листчета от ДРУГИЯ ДЖОБ.