Рекс Стаут
Ръкописът убиец (23)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Миналата седмица поръчах разговор с Глендейл, щата Калифорния. Като ни свързаха, казах: — Пеги? Арчи е. Обаждам се от Ню Йорк. — Здравейте, Арчи. Бях сигурна, че ще се обадите. Аз се намръщих. Умишлено заговорих с фамилиарен тон, като се стараех да открия в нея някакъв недостатък. Можеше, например, да се престори на възмутена, или да се направи на срамежлива, или пък да си даде вид, че не знае кой се обажда. Нищо подобно. Тя, както преди, си бе същата, по-нисичка, отколкото е нужно, по-пълничка, отколкото трябва, и по-възрастна от необходимото, но единствена на света — мисис Потър.

— Всичко свърши — казах аз. — Мисля, че ще ви е интересно да узнаете. Заседателите решаваха в продължение на девет часа. Присъдата е: умишлено убийство. Както ви е известно, осъдиха го за убийството на Рейчъл Абрамс, а не на вашия брат. Разлика няма. Като го признаха за виновен за убийството на един човек, те произнесоха същата присъда като за убийство на четирима.

— Разбирам. Радвам се, че всичко свърши. Толкова добре ви чувам, сякаш сте до мен.

— Вие също. Как е там? Вали ли дъжд?

— Напротив. Грее слънце и е топло. Нима в Ню Йорк вали ДЪЖД?

— Ами да. Сигурно съм го донесъл със себе си. Помните ли как изглеждах в деня, когато ме видяхте през процепа на вратата?

— Разбира се. Никога няма да го забравя.

— Аз също. Бъди щастлива, Пеги!

— Ти също, Арчи.

Аз оставих слушалката и отново се намръщих. Какво пък, след двадесетина години нейният благоверен може да умре и тогава тя ще стане моя.