Рекс Стаут
Ръкописът убиец (11)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Никога в нашата детективска кантора не са се събирали толкова мощни юридически сили. Четирима практикуващи адвокати и един лишен от практика.

Джеймс А. Къриган беше на годините на секретарката си, Шарлота Адамс, а може би и по-млад. Долната му челюст бе като на професионален боксьор, имаше телосложение на пенсиониран жокей, а в очите му светеше такъв студен блясък, какъвто можеше да се види в очите на котка при вида на канарче.

Емет Фелпс, със секретарката си Сю Дондеро, бе за мен пълна изненада. По думите на Сю той се считал за подвижна енциклопедия и можел да цитира наизуст всеки прецедент за отдавна забравен съдебен процес без да гледа в справочника. Изглеждаше малко над петдесетте, висок над шест фута, широкоплещест, с дълги ръце и според мен би изглеждал много по добре в генералски или адмиралски мундир.

Луис Кастин, със секретарката си Елинор Грубър, беше най-младият в компанията, и беше вероятно на моите години. В неговия поглед нямаше това гладно изражение както у Къриган. Напротив, изглеждаше сънлив, но това сигурно бе маска, тъй като Сю ми беше разказала, че именно той се представя в съда като боец. Кантората му възлагала най-трудните случаи откакто О’Мелли бил лишен от практика.

Фредерик Бригс, наречен чичо Фред, беше с посивели коси и костеливо лице. Може би имаше секретарка, но на мен не ми бе известна. Имаше навик да мига глупаво като гледа събеседника си и това ме хвърли в недоумение. Как такъв човек на седемдесет или повече години бе станал съдружник? Всъщност може би такъв е редът им, кой ги знае тези юридически фирми? Лично аз не бих му се доверил дори да ми смени попивателната хартия.

Конрой О’Мелли, който е бил старши съдружник и цар на защитните номера в съда, преди да го изхвърлят за подкуп на заседател, изглеждаше според очакванията, сякаш бе поливан със студена вода. Гънката на разочарование около устните сигурно щеше да му остане до края на живота. Но ако я махнем и му повдигнем малко увисналите бузи, и добавим малко блясък в очите, не е трудно да си представим как е изглеждал този лъв на съдебната зала. В днешното състояние той не бе в състояние да покори самия себе си и то в телефонна будка.

Червеното кожено кресло предоставих на Къриган, старшия съдружник. Останалите настаних в полукръг около Улф. Съгласно правилото аз изваждах бележник и писалка само след сигнал на шефа, но днес ги приготвих предварително. Законът не ми забранява да опитам и когато отвори уста, аз започнах да изписвам страниците на бележника. Всички хорово изразиха възмущението си.

Улф ми знаеше номерата и бе готов да ми направи забележка, но не можа да се удържи и се засмя. Ясно бе, че идеята да накараш четири действащи и един бивш адвокати да заблеят в един глас му беше харесала.

— Не мисля, че ще се наложи да водим записки — каза Улф. Оставих настрана бележника, но все пак достатъчно близко, за да ми е под ръка. На тях това не им хареса. По време на беседата ни те непрекъснато поглеждаха към мен, за да се убедят, че не записвам нищо.

— Това е поверителен частен разговор — заяви Къриган.

— Да, сър — съгласи се Улф. — Но казаното може да бъде огласено, тъй като аз не съм ваш клиент.

— Напълно сте прав — Къриган се облиза, но гладният блясък в очите му се съхрани. — Ние няма да възразим срещу такъв клиент. Нашата кантора не търси клиенти, мистър Улф. Мисля обаче, че ако някога се нуждаете от нас, то за всички ни ще бъде чест да ви представляваме.

Улф наклони глава на една осма от дюйма. Аз на такава височина повдигнах дясната си вежда. Явно адвокатите ни се подмазваха.

— Ще премина по същество — обяви Къриган. — Вчера вечерта вие примамихте тук голяма част от нашите сътруднички и се опитахте да ги съблазните.

— Да ги съблазним в юридически наказуем смисъл ли, мистър Къриган?

— Не. Не, разбира се… Всички тези орхидеи, силни напитки и екзотични ястия… вие подхвърляте на изпитание тяхното целомъдрие и сдържаност. Отговорност за това носи мистър Гудуин.

— За всички постъпки на мистър Гудуин тук отговарям аз. Той е мой помощник. Вие ме обвинихте в злоумисъл?

— Не, ни най-малко. Май че не започнах много добре. Сега ще ви опиша нещата такива, каквито ние ги виждаме, а ако греша, ме поправете. Значи така, човек на име Уейлман ви наема да разследвате смъртта на неговата дъщеря. Вие решавате, че има връзка между нейната смърт й смъртта на други двама, а именно Леонард Дайкс и Рейчъл Абрамс. И…

— Не съм решил, а предположих. Това е работна хипотеза.

— Добре. Вие започвате да работите в тази посока. Своята хипотеза вие съставяте от два факта: появата на името Байрд Арчър и в трите случая и насилствената смърт ца трима души. Второто е чисто съвпадение и не би имало никакво значение без първото. Ако разсъждаваме обективно, вашите предпоставки не са достатъчно убедителни. Затова ние подозираме, че разработвате вашата хипотеза по този начин, тъй като не разполагате с по-добра. Естествено, ние може да не сме прави.

— Не. Вие сте напълно прави.

Адвокатите размениха многозначителни погледи, Фелпс промърмори нещо, но не успях да разбера какво. О’Мелли беше единственият, който дори не помръдна вежди. Беше погълнат от собственото си нещастие.

— Естествено е, че не можем да очакваме да свалите картите си на масата — трезво разсъди Къриган. — Ние дойдохме тук не да питаме, а да отговаряме на въпроси.

— За какво?

— За всичко, което може да има отношение към случая. Готови сме да разкрием пред вас всичките си карти, мистър Улф. Честно казано, нищо друго не ни остава. Ще бъда откровен с вас като ви кажа, че нашата кантора се оказа в много уязвима ситуация. Още един голям скандал и ние няма да издържим. Едва година е минала откакто старшият съдружник бе обвинен в углавно престъпление, лишен от практика и едва избегна съда. Това беше страшен удар за нас. След като се реорганизирахме, започнахме бавно да завоюваме отстъпените позиции, а сега нашият доверен деловодител е убит. Всичко отново изплува на повърхността. Макар че нищо не свързва изключването на О’Мелли със смъртта на Дайкс, пресата е способна да направи от нищото нещо. Вторият удар беше още по-тежък от първия, но времето минаваше и нещата започнаха да утихват. Сега пожарът отново се разгоря заради убийството на напълно неизвестна за нас млада жена на име Джоан Уейлман. Вярно е, че този път загубата на престиж не бе толкова голяма. Полицията се опита с наша помощ да открие следите на този Байрд Арчър, но не излезе нищо. След седмица безплодни проучвания, полицията ни остави на спокойствие, но ето че сега посещенията зачестиха отново. Не знаехме каква е причината, но се изясни, че е свързана със смъртта на Рейчъл Абрамс. Как тогава да не дойдем до заключението, че някой има доста остър зъб на нашата кантора?

— Моето мнение е без значение — вдигна рамене Улф. — Наистина имате право да смятате, че някой ви преследва.

— Да, разбира се. Но и сега не ни оставят на мира. Така не може да продължава! Както знаете, Абрамс загина преди три дни. Полицията отново иска да открие следите на Арчър, макар че и на децата е ясно, че ако при нас някой знае нещо за него, то те непременно ще го разберат и то незабавно. Не ни остава нищо друго, освен да скръстим ръце и да чакаме да открият този проклет Арчър. Така поне мислехме до вчера. Знаете ли какво се случи днес в съда? Луис Кастин бе защитник във важно за нас дело. През почивката при него отишъл представител на обвинението и казал… Какво каза той, Луис?

— Той попита — размърда се на стола си Кастин, — дали не си търся нова работа, за да не се налага да се записвам при безработните, когато фирмата ни изгърми. — Гласът му звучеше ядосано и не подхождаше на сънения му вид. — Той се опита да ме изкара извън нервите, за да спечели процеса, но не успя.

— Виждате ли? — Къриган отново се обърна към Улф. — До вчера всичко бе различно. Докато не донесоха орхидеите и поканите от Гудуин. Разбрахме какво се е случило тук вчера вечерта — как Гудуин е казал на една от нашите сътруднички, че вие смятате, че нишката за убийството на Джоан Уейлман води към нас, и че сте убеден в това и нито вие, нито вашият клиент ще се откажете от тази идея. Знаем достатъчно за вас и вашите методи, за да осъзнаем каква опасност ни грози. Докато тази идея ви владее, вие няма да се спрете пред нищо. Полицията може да се откаже, слуховете да се разсеят, но вие няма да се откажете за нищо на света. Страшно е да се помисли как ще се отрази всичко това на нашия персонал. Те и без това вчера са се скарали заради вас.

— Глупости, те отдавна се задяват помежду си.

— Не е така. Вече се бяха успокоили. Вие ги подпалихте отново и за капак поканихте бащата и майката на загиналите момичета. Сега нашите сътруднички съвсем са загубили самообладание. Един господ знае на какво още сте способен. Затова решихме да се срещнем с вас. Питайте каквото искате. Казвате, че за вас това е работна хипотеза. Хайде проверете я! Вие разследвате убийството на Джоан Уейлман и предполагате, че някой от нас, или може би всички ние, сме в състояние да ви окажем съдействие. Ние сме на вашите услуги. Време е всичко това да свърши.

Къриган ме погледна и каза вежливо:

— Бихте ли ми дали чаша вода, моля?

Сметнах, че не става дума само за вода. Натиснах копчето, за да повикам Фриц, тъй като не трябваше да отсъствам по време на важни срещи. Същевременно попитах дали още някой не изпитва необходимост да си намокри гърлото. Двама предпочетоха бърбън, двама — скоч, а един — водка. Петимата разговаряха тихо помежду си докато чакаха напитките. Забелязах, че Улф не си поръчва бира, което бе нещо съвсем необичайно. Нямам нищо против навика му да не пие заедно с предполагаеми убийци, но днешните ни гости той виждаше за първи път и нямаше никакви улики срещу тях. Сигурно бе поредния израз на магарешкия му инат.

Къриган остави полупразната чаша настрана и каза:

— Моля, започвайте.

— Доколкото разбирам, сър — избоботи Улф, — вие искате чрез разпит да се убедя, че моята хипотеза е неоснователна. За съжаление вечерята ми не може да чака.

— Можем да излезем и да се върнем след известно време.

— Не мога да гарантирам, че за един час или за ден ще стигна до определено мнение.

— Съгласни сме. Главното е да ни оставите на мира колкото може по-скоро и да не причинявате на кантората по-голяма вреда.

— Добре. Тогава имам въпрос: кой от вас първи предложи да се срещнете с мен?

— Какво значение има това?

— Аз задавам въпросите, мистър Къриган.

— Добре, добре. Това бе по предложение на… — старшият съдружник се запъна. — Да, това беше Фелпс.

— Нищо подобно — каза Фелпс. — Вие дойдохте при мен и попитахте какво мисля по въпроса.

— Тогава вие, Фред?

Бригс започна да мига с очи.

— Да ви кажа право, Джим, не зная. Вечно предлагам по нещо, може би и сега… Помня само, че Луис ми позвъни през обедната почивка, за да уточним някои цифри и тогава с него обсъдихме бъдещата среща с мистър Улф.

— Така е — потвърди Кастин. — Вие казахте, че мислите по въпроса.

— Дявол ви взел, докога ще мрънкате над такъв елементарен въпрос! — чу се саркастичният глас на Конрой О’Мелли — екс-адвокат и екс-съдружник. — Предложението направих аз. Позвъних ви около единадесет, Джим, вие разказахте за намесата на мистър Улф и аз предложих да се срещнем с него и да поговорим.

Къриган стисна устни.

— Вярно. После отидох при Емет за съвет.

Улф се обърна към О’Мелли:

— Позвънихте на мистър Къриган около единадесет. — Да.

— С каква цел?

— Да узная новините. Не бях в Ню Йорк цяла седмица и не бях разопаковал багажа си, когато ме атакува полицията. Отново за този Байрд Арчър. Исках да разбера какво се е случило.

— Къде бяхте.

— В Атланта, щата Джорджия. Събирах сведения за доставка на стомана за строителството на един мост.

— За кого?

— За бившата ми кантора. Нали не мислите, че бившите ми колеги ще ме оставят да умра от глад? Храня се всеки ден, ако позволите. Когато ме уволниха, ми дадоха част от прихода за незавършените дела и ми позволиха да водя някои сделки извън стените на кантората. Знаете ли каква е отличителната черта на бившите ми съдружници? Любовта към ближния. Аз съм техният ближен.

— Дявол те взел, Кон! — избухна Фелпс. — Защо е този цирк? Какво искате да докажете?

В очите на Кастин избухна пламъче и угасна веднага по време на тирадата на О’Мелли.

— Ние дойдохме тук, за да отговаряме на въпросите на мистър Улф — сухо каза той. — Нека да отговаряме по същество.

— Не съм съгласен — възрази Улф. — Това не е съдебно дирене. Понякога уклончивият отговор е по-красноречив от лъжата. Надявам се, че вие ще прибягвате до лъжи колкото се може по-рядко, защото ако ви улича в такава, ще си имате доста неприятности. Сега искам да знам дали някой от вас не е писал художествени произведения или просто е изпитвал творческа треска, сдържана досега. Ако сега започнете да отричате, това ще осветли моята хипотеза, а вие ще изпаднете в глупаво положение. Изпитвали ли сте влечение към писане и писали ли сте, мистър О’Мелли?

— Не.

— А вие, мистър Бригс?

— Не.

Оказаха се пет „не“-та.

Улф се облегна и изгледа поред петимата адвокати.

— Напълно е ясно — продължи разпита си той, — че за потвърждение на моята хипотеза е необходимо Леонард Дайкс или някои от познатите му да е написал произведение, достатъчно обемисто, за да бъде наречено роман… По-добре би било да се окаже именно той, тъй като е бил убит. Полицията, естествено, ви е питала за това, но аз предпочитам да получа сведения от първа ръка. Мистър Къриган, да сте знаели или чули Дайкс да е писал или да е имал намерение да пише роман?

— Не.

— Мистър Фелпс? Отново пет пъти „не“. Улф кимна.

— Сега разбирате защо, дори да прекараме заедно цяла седмица, ще трябва да се обърна към вашия персонал. Тук картите са в ръцете на мистър Гудуин. На ваше място не бих пречил на младите жени да отговарят на въпросите му. Ако те не ви послушат вие ще ги уволните, а тогава те с още по-голяма готовност ще отговарят на нашите предложения. Ако конкретно ги предупредите да мълчат за литературните амбиции на Дайкс, това рано или късно ще стигне до ушите на мистър Гудуин. Тогава ще ви попитам защо криете факти от мен. Ако някоя от жените е дочула случайно изтървана фраза, ние също ще узнаем за нея.

Никой не каза и дума след тирадата на шефа.

— Ние не сме ученици, Улф — каза със скучаеща усмивка Луис Кастин. — Що се отнася до мен, аз съм готов да ви предоставя всички сведения, с които разполагам и които имат отношение към този случай. Въпреки че мисля, че не зная нищо подобно. Аз, както и всички останали, дойдох тук, за да ви убедя в това.

— Отговорете ми тогава на един въпрос, мистър Кастин — небрежно подхвърли Улф, — доколкото разбрах, лишаването на практика на О’Мелли накърни репутацията на кантората ви, но вие лично спечелихте от това като станахте съдружник. Правилно ли съм разбрал?

Очите на Кастин внезапно загубиха сънливостта си и заблестяха.

— Отричам най-категорично, че това има отношение по вашия случай.

— Трябва да обсъдим моето предположение. Вие, разбира се, можете да не отговаряте, но тогава защо сте тук?

— Отговорете му Луис — с иронична усмивка каза О’Мелли. — Кажете „да“ и всичко ще приключи.

Двамата впериха очи един в друг. Съмнявам се, че някога някой от тях е гледал с такава омраза прокурора на съдебен процес, в който те са били защитници.

— Да — отговори накрая Кастин. Погледът му отдавна бе загубил сънливостта си.

— Естествено, вашата част от приходите на кантората нарасна?

— Да.

— Съществено ли?

— Да.

Улф премести погледа си наляво.

— Вие също спечелихте мистър Къриган. Станахте старши съдружник и вашата част от печалбата също се увеличи, нали?

Долната челюст на Къриган изскочи още по-напред.

— Станах старши съдружник в кантора, която беше на самия край на пропастта. Да, моята част порасна, но доходите рязко спаднаха. Щях да спечеля повече, ако бях напуснал.

— Какво ви попречи? — уязви го О’Мелли. Съдейки по тона му, той мразеше Къриган поне пет пъти по-малко от Кастин.

— Ангажиментите спрямо партньорите, Кон. Моето име бе написано на табелката заедно с техните имена. Не можех да ги оставя в беда. Твърде съм предан на нашето дело.

О’Мелли внезапно скочи на крака. Мисля че в съдебната зала го е правил хиляди пъти, когато е искал да направи възражение или да подчертае невинността на своя клиент. Но сега всички бяха изплашени от този жест, включително и аз. Той вдигна нагоре дясната си ръка и със звънлив глас произнесе „предан“! После се стовари на стола си, вдигна чаша и като каза „пия за предаността“, я изпразни на един дъх.

Четиримата съдружници се спогледаха. Аз промених мнението си за О’Мелли. Малкият е бил страшилище за прокурорите.

— А вие, мистър Бригс? — продължи Улф. — Вие също сте се придвижили нагоре след напускането на мистър О’Мелли.

Бригс започна да примигва с очи.

— Възмутен съм — намусено каза той, — възразявам против това начинание. Знам много за вас и считам, че вашите методи са неетични и заслужават да бъдат осъдени. Бях против това да се обръщат към вас.

— Фредерик трябва да стане съдия — мрачно каза О’Мелли. — Трябвало е да го назначат за съдия веднага след като е завършил университета. Щеше да е идеален съдия. Притежава гъвкав ум, който му позволява да бъде щастлив от взетото решение, без обаче да разбере същината на проблема.

Фелпс запротестира:

— Не се заяждай, Кон. Не всички са умни като теб. Може би това е по-добре за всички.

— Напълно си прав, Емет — кимна с глава О’Мелли. — Бедата е, че вие винаги сте прави. Знаете ли, интересно защо аз никога не съм се възмущавал от факта, че вие винаги сте прави… — сам не зная защо. Но не защото вие не спечелихте нищо от моето падение. Това въобще не ми направи впечатление.

— Но аз спечелих въпреки това. Издигнах се едно стъпало и делът ми се увеличи — Фелпс погледна към Улф. — Всички ние спечелихме по нещо от нещастието на нашия съдружник. Поточно ще спечелим, ако не фалираме заради тази история. Дори аз спечелих. Всъщност аз не съм адвокат, а учен. За адвоката най-интересното дело е това, с което той се занимава в момента. За мен най-интересното дело е това, което се е разглеждало във виенския съд през 1568 година. Споменах го, за да разберете защо всичко това ми е ужасно скучно. Ако бях убил Дайкс и двете жени може би нямаше да скучая, макар че се съмнявам в това. Така че не ми забелязвайте. Ще слушам внимателно, но без всякакъв интерес. Надявам се, че ще ми простите.

„Ето това — помислих си аз, — ще ми е в полза при понататъшните отношения със Сю Дондеро. От нейните оскъдни приказки не останах с впечатление, че той е такъв циник. Не е лошо и Сю да узнае нещо ново за своя шеф, макар че секретарките са длъжни да знаят всичко.“

Улф изслуша излиянията на Фелпс с наведена глада.

— Значи убийствата ви изморяват, мистър Фелпс?

— Не съм казвал това. „Изморявам“ е глагол, означаващ някакво действие. Безразлично ми е.

— Но в дадения случай са заплашени вашите средства за съществуване?

— Да. Затова съм тук. Дойдох да отговарям на въпросите ви, но не разчитайте на това, че ще се размърдам.

— Тогава няма да се опитвам. — Улф премести очи към О’Мелли.

— А вие защо дойдохте, мистър О’Мелли.

— Преданост — бях напълнил отново чашата му и той я вдигна. — За предаността!

— Към кого? Към бившите ви колеги? Останах с впечатление, че не сте достатъчно добре разположен към тях.

— Това още един път потвърждава, че външността е измамна — О’Мелли остави чашата. — Към моите стари приятели — Джим и Емет, Луис и Фред — за тях бих влязъл в огъня… Всъщност така и стана. Това достатъчно убедителна причина ли е за моето идване?

— Аз бих предпочел нещо по-очевидно, което не е под въпрос.

— Добре. Ще ви предложа друга. Бях рядко способен и честолюбив човек. Моят талант и способности се развиваха само в една посока. Да вляза с папката в съдебната зала, да изляза пред съдиите и съдебните заседатели и така да въздействам на техните мисли и чувства, че да произнесат оправдателна присъда. За четири години не загубих нито един процес. Но един прекрасен ден се сблъсках с неизбежното поражение. В това нямаше никакво съмнение. Под натиска на неизбежното за първи път в живота си подкупих съдебен заседател. Накрая заседателите не стигнаха до единно мнение, съдът произнесе компромисно решение и вече се радвах, че съм се измъкнал сух от водата, когато внезапно се разрази скандал. Някой ме натопи в съда, съдебният заседател се разкисна и затънах в калта до ушите. Поради липса на достатъчно улики не успяха да ме осъдят, тъй като гласовете на заседателите се разделиха поравно. Но бях лишен от практика.

— Кай направи доноса?

— Тогава не знаех. Сега имам основание да смятам, че е била жената на заседателя.

— Някой от колегите ви беше ли посветен в замисъла ви?

— Не. Те никога не биха се съгласили. Бяха възмутени до краен предел… Възмутени като праведници. „Праведници“, са тези които не са хванати на местопрестъплението. Да, те не се отказаха от мен, помогнаха ми, но аз бях обречен. Бях човек с необичаен талант, който не може да бъде използван за нищо. Там където мога да го приложа, не ме пускат. Аз съм заклеймен. Дори сега, тези на които моите услуги биха били полезни бягат от мен като от чумав. Аз съм разорен. Няма никакъв смисъл да влача такова жалко съществувание и ако го правя, то е от някаква неосъзната упоритост. Всички средства за съществуване получавам от бившата си кантора. Остатъци от стари хонорари, еднократни поръчки и прочие. Така че съм заинтересуван кантората да процъфтява. Това е причина за моето появяване у вас. Ако не ви харесва, имам алтернативен вариант. Искате ли да го изслушате?

— Ако не е много фантастичен.

— Не, не е. Озлобен съм против моите колеги, защото са ме изоставили на произвола на съдбата. Считам, че е напълно възможно един от тях да е убил Дайкс и двете жени. Не знам повода за това, но надявам се, вие няма да ги оставите докато не откриете този повод и желая да съм на първия ред за представлението. По-добре ли е?

— Има нещо привлекателно в него.

— Ето още един. Аз самият съм убил Дайкс и жените, макар че не знам по какъв повод. Считам, че вие сте по-опасен от полицията и затова не искам да ви изпускам от очи. — О’Мелли взе чашата. — До тук са четири… май стига…

— Засега стига — съгласи се Улф. — Въпреки че версиите се самоизключват. В едната от тях колегите са ви помогнали в нещастието, а по другата са изоставили на произвола на съдбата. А всъщност как беше?

— Биха се като лъвове, за да ме спасят.

— Дявол ви взел, Кон! — избухна Фелпс. — Точно така беше! Зарязахме всички дела! Направихме и невъзможното!

О’Мелли изглеждаше така, сякаш казаното не го засягаше.

— Значи приемаме вариант номер едно — той се обърна към Улф.

— Във всеки случай го предпочитам — каза шефа и погледна часовника на стената. Искам да ми разкажете всичко, което знаете за Дайкс, джентълмени, но е време за вечеря. Още веднъж ви поднасям извиненията си, че не съм подготвен за гости.

Всички станаха прави. Къриган попита:

— В колко часа да се върнем?

Улф се намръщи. Явно перспективата да работи по време на храносмилането не му харесваше.

— В девет. Удобно ли е? Те казаха, че е добре.