Александър Пушкин
Угасна дневното светило… ^[0]

Угасна дневното светило.

И над морето е вечерен здрач прострян.

        Шуми, шуми, разперено ветрило,

вълнувай се под мен, настръхнал океан!

        Аз виждам бряг в далечината,

на южен, зноен край вълшебните земи;

с вълнение и скръб нататък се стреми,

        в захлас от спомени, душата…

Аз чувствам пак: сълза в очите се роди;

        сърцето ми кипи, замира;

отдавнашната мечта край мен криле простира;

припомних любовта, каквато бе преди,

и всичко някога изстрадано и мило,

надежди блянове, живот неизживян…

        Шуми, шуми, разперено ветрило,

вълнувай се под мен, намръщен океан!

Лети, мой корабе, далече да замина,

според прищевките на мамещи моря,

        но не към тъжната родина,

        с обвитата в мъгли зора,

        където в мене страст горя,

и музи ласкави потайно ме зовяха,

        и пръв път чувства запламтяха,

        и в бури рано отцъфтя

        изгубената моя младост,

и ми изневери крилатата ми радост,

и хладното сърце на скръб отдаде тя.

        Търсач на нови впечатления,

        от тебе бягах, бащин край,

        от вас, чеда на наслаждения,

моментни спътници всред мимолетен рай,

от вас, избранички в порочни заблуждения,

задето без любов отдадох ви се цял —

покой и свобода, душа и идеал.

Забравих ви и вас, изменнички красиви,

другарки тайнствени от дните ми щастливи…

Но все тъй от любов ранен съм, изтерзан,

сърцето ми до днес не се е изцерило…

        Шуми, шуми, разперено ветрило,

вълнувай се под мен, настръхнал океан!

 

1820