Михаил Ломоносов
Утринно размишление за Божието величество ^[0]

Отново дневното светило

разпръсна над света зари,

делата божии разкрило.

Дух мой, възторжено се взри!

И виж — от първите лъчи

Творецът вече си личи!

 

Да можехме да се издигнем

високо в ясния простор

и чак до слънцето да стигнем

с несъвършения си взор,

бихме съзрели — разпрострян,

безбрежен, огнен океан.

 

Вълни от пламък там връхлитат

и не намират брегове;

там вихри огнени се сплитат,

сражавайки се векове,

там врящи дъждове шумят,

скали, като вода, кипят.

 

Но страховитата грамада

пред Теб е само куп искри,

а ти, о, Боже, си лампада

и вековечно тя гори

над дните наши и дела,

каквито Ти ги пожела!

 

От мрака зъл се отърваха

поля, морета, дървеса

и пред очите ни изгряха,

о, Боже, твоите чудеса.

И всяка плът нададе вик:

„Какъв първотворец велик!“

 

Неща привични, всеизвестни

е озарил денят, а Ти

със своя взор проникваш в бездни,

където вечността блести.

И тя обзема ни така,

че няма място за тъга.

 

Творецо! Моля те, прости ми,

че още в мрака се моря, —

премъдра светлина прати ми

и научи ме да творя,

а като гледам всяка твар,

да славя Теб, безсмъртен цар.

 

1743