Върнър Виндж
Дълбина в небето (52)

49.

Хрункнер Юнърбай прекарваше много време в Териториалното командване, което по същество беше главната база на неговите строителни операции. Може би десет пъти годишно той посещаваше светая светих на Разузнаването на Съглашението. Всеки ден разговаряше по електронната поща с генерал Смит. Виждаше я на събранията на щаба. Срещата им в Калорика — вече бяха изминали пет години оттогава — не беше сърдечна, но поне честно споделиха безпокойството си. Но за седемнайсет години… през цялото това време, откакто Гокна почина… той никога не бе попадал в личния кабинет на генерала.

Генералът имаше нов помощник — млад човек, роден извън фазата. Хрункнер почти не го забеляза. Пристъпи в тишината на шефската „бърлога“. Мястото си беше все така голямо, каквото си го спомняше, с отворени многоетажни кътчета и изолирани стойки. За момента, изглежда, беше сам. Преди Смит тук бе кабинетът на Стрът Грийнвал. От цели две поколения преди него това беше най-скришното убежище на шефа на разузнаването. Предишните му обитатели надали биха го познали сега. Имаше повече комуникационно и компютърно оборудване дори и от кабинета на Шерк в Принстън. Едната стена на стаята представляваше огромен екран, също толкова сложен, колкото и видеомантията. В момента излъчваше картина от горната камера: Кралският водопад бе замръзнал преди повече от две години. Виждаше долината чак до горния й край. Хълмовете бяха голи и студени. По височините имаше скреж от въглероден двуокис. Но наблизо… цветове отвъд червения цвят на спектъра се процеждаха от сградите и сияеха ярко в изгорелите газове от уличното движение. Известно време Хрунк само наблюдаваше и си мислеше какво ли е представлявал този пейзаж едва преди поколение, пет години след настъпването на последния Мрак. По дяволите, дотогава вече щяха да са изоставили тази стая. Хората на Грийнвал щяха вече да са се заврели в малката пещера на командването, да дишат спарен въздух и да се чудят дали Хрунк и Шерк ще оцелеят в подводните си дълбини. Още няколко дни, и Грийнвал щеше да прекрати операцията, а Великата война — да замръзне в собствения си мъртвешки сън.

Но в това поколение ние просто продължаваме напред към най-ужасната война на всички времена.

Забеляза как зад гърба му генералът тихичко влезе в стаята.

— Сержант, седнете, моля. — Смит посочи седалката пред бюрото си. Юнърбай откъсна вниманието си от гледката и седна. Бюрото на Смит под формата на буквата U бе затрупано от дебели папки с доклади и пет-шест малки екрани за четене, три от които светеха. Два показваха абстрактни орнаменти, подобни на картините, в които бе потънал Шерканер. Значи, тя продължава да му угажда.

Усмивката на генерала като че беше напрегната, принудена, и затова може би беше искрена.

— Наричам ви сержант. Ама че измислен чин. Но… благодаря ви, че дойдохте.

— Разбира се, госпожо. — Защо ли ме извика тук долу? Може би налудничавият му план за североизток имаше шанс. Може би…

— Виждали ли сте предложенията ми за екскавационни работи, генерале? С ядрени експлозиви можем да изкопаем укрепените пещери, и то бързо. Североизточните шисти ще са идеални. Дайте ми бомбите и след сто дни ще мога да предпазя по-голямата част от земеделието и хората там. — Думите просто се изтърсиха навън. Разходите можеха да са невероятни, извън възможностите на Короната за свободно финансиране. Щеше да се наложи генералът да вземе спешни мерки, със или без съгласието на правителството. И дори и тогава не можеше да подсигури щастлив край. Но ако — и когато — войната започнеше, това можеше да спаси милиони.

Виктъри Смит вдигна внимателно ръка.

— Хрунк, не разполагаме със сто дни. По един или друг начин очаквам до три дни нещата да се подредят. — Тя посочи един от малките екрани. — Току-що получих съобщение, че Преподобната Педуре ще присъства лично в Далечния Юг, за да контролира положението.

— Да върви по дяволите. Ако Далечния Юг започне атака, и тя ще се изпържи.

— Тъкмо затова вероятно ние ще сме в безопасност, докато тя си тръгне.

— Чух слухове, госпожо. Нашето външно разузнаване е пратено на боклука? Тракт е бил разжалван? — Историите се раздухваха все повече и повече. Съществуваха ужасни подозрения за агенти на Сродниците в самото сърце на Разузнаването. Използваха се най-сложни шифри за най-рутинните предавания. Там, където врагът не бе успял с преки заплахи, можеше да спечели просто заради паниката и объркването, царящи навсякъде. — Главата на Смит се люшна сърдито.

— Точно така. Надхитриха ни в маневрите на Юг. Но все още имаме придобивки там… хора, които зависеха от мен… Хора, които аз разочаровах. — Това, последното, почти не се чу и Хрунк се съмняваше дали е предназначено за него. Тя се умълча за миг, после се изправи. — Вие сте нещо като спец по субструктурата на Далечния Юг, нали така, сержант?

— Аз я проектирах. Надзиравах по-голямата част от строителството. — И то по времето, когато Югът и Съглашението бяха във възможно най-приятелски отношения между две различни национални държави.

Генералът се заклати напред-назад на стойката. Ръцете й трепереха.

— Сержант… Дори и сега не мога да ви гледам. Мисля, че го знаете.

Хрунк сведе глава. Знам. О, да.

— Но за простите неща ви се доверявам. И о, колко сте ми нужен, кълна се в Дълбините! Една заповед би била безсмислена… но ще ми помогнете ли в Далечния Юг? — Думите сякаш се изтръгваха от нея.

Иска ли питане? Хрункнер вдигна ръце.

— Разбира се.

Очевидно бързият отговор не бе очакван. Смит се раздърдори на секундата.

— Разбирате ли? Това ще ви изложи на риск, ще бъдете под мое лично ръководство.

— Да, да. Винаги съм искал да помогна. — Винаги съм искал да поправя нещата.

Генералът продължи да се вглежда в него. После заговори:

— Благодаря, сержант — тя набра нещо на клавиатурата. — Тим Даунинг — новият млад помощник? — по-късно ще ви донесе подробния анализ. Казано накратко, има една-единствена причина Педуре да пристигне в Далечния Юг — нещата там не са предрешени. Тя не е успяла да хване в капана всички хора на ключови позиции. Някои членове на Парламента на Южната земя ме помолиха да отида там и да говоря.

— Но… според мен това е работа на Краля.

— Да. Изглежда през този нов Период на мрака ред традиции ще бъдат нарушени.

— Не можете да заминете, госпожо. — Някъде в подсъзнанието му нещичко злорадстваше заради това нарушение на военния етикет.

— Не сте единственият, който ми дава такъв съвет… Последното нещо, което ми каза Стрът Грийнвал — на не повече от двеста метра от мястото, където седим сега — беше нещо подобно. — Тя млъкна, унесена в спомени. — Смешна работа. Стрът беше разбрал толкова много неща. Знаеше, че ще свърша на неговото място. Знаеше, че ще има изкушения да изляза на бойното поле. Онези първи десетилетия на Периода на светлината имаше дузина възможности, когато знаех, че мога да оправя нещата — дори и да спася живота на хора — ако просто изляза и сама направя нужното. Но съветът на Грийнвал беше по-скоро заповед и аз го последвах… и отново доживях до битка. — Тя се изсмя рязко и вниманието й отново се върна към настоящето. — А сега вече съм порядъчно възрастна дама, оплетена в паяжина от измами. И най-сетне е време да наруша правилото на Стрът.

— Госпожо, съветът на генерал Грийнвал е правилен както винаги. Вашето място е тук.

— Аз… аз позволих тази каша да се забърка. Решението беше мое — решение, взето по необходимост. Но ако сега замина за Далечния Юг, има шанс да спася нечий живот.

— Ала ако се провалите, ще умрете и със сигурност ще загубите!

— Не, ако умра, ще се пролее повече кръв, ала все пак ще надделеем. — Тя затвори екраните на бюрото си. — Тръгваме след три часа, от Четвърта куриерска площадка. Бъдете там. — Хрункнер едва не изпищя от тревога.

— Поне вземете специална охрана. Младата Виктъри и…

— Екипът Лайтхил? — по лицето й се изписа мимолетна усмивка. — Славата им се е разнесла, а?

Хрункнер не се сдържа и се усмихна в отговор.

— Д-да. Никой не знае какво точно са намислили… Но и те изглеждат също толкова смахнати, колкото ние винаги сме били. Разправяха се разни истории. Едни добри, други — лоши, всичките до една — налудничави.

— Всъщност вие не ги мразите наистина, нали, Хрунк? — В гласа й се долавяше почуда. Смит продължи. — Те имат други, по-важни задачи през идните седемдесет и пет часа… Ние с Шерканер създадохме настоящото положение по съзнателен избор, в продължение на много години. Знаехме какви са рисковете. Сега е време за отплата. — За първи път спомена Шерканер, откакто Хрунк бе влязъл в стаята. Сътрудничеството, довело ги до толкова далеч, се бе разпаднало и сега генералът разполагаше единствено със себе си. Въпросът беше безсмислен, но се налагаше да го зададе.

— Говорихте ли с Шерк за това? Какво прави той?

Смит мълчеше, но погледът й бе непроницаем. После каза:

— Всичко, което е по силите му, сержант. Всичко, което е по силите му.

 

 

Нощта беше ясна дори и според критериите на Рая. Обрет Нетеринг обикаляше внимателно кулата, извисяваща се на най-високата точка на острова и проверяваше оборудването за сесията довечера. Отоплените му клин и дреха не бяха особено обемни, но ако въздухоотоплителят му се повредеше или прекъснеха кабела, влачещ се подире му… Е, когато каза на помощника си, че ръка, крак или бял дроб могат да измръзнат за някакви си минути, изобщо не го излъга. Пет години бяха изминали от началото на Мрака. Зачуди се дали дори по време на Великата война е имало будни хора толкова късно.

Нетеринг се спря и прекъсна огледа. В края на краищата, беше изпреварил малко разписанието. Стоеше в студената неподвижност и оглеждаше своята специалност — небесата. Преди двайсет години, когато току-що започваше в Принстън, Нетеринг искаше да стане геолог. Геологията беше науката-баща на всички науки, а за неговото поколение беше по-важна от всякога — с всичките тези мегаекскавационни работи и усърдното копаене в мините. От друга страна, астрономията беше царството на маргиналите и откачалките. Естествената ориентация на разумните хора трябваше да е надолу — към планиране на най-сигурното убежище, в което да преживеят следващия Мрак. Какво ли имаше за гледане в небето? Разбира се — Слънцето, източникът на целия живот и на всички проблеми. Но отвъд него нищо не се променяше. Звездите бяха дребнички, неизменни нещица, съвсем различни и от слънцето, и от всичко друго, към което би могъл да се обърне човек.

После, във втори курс, Нетеринг срещна стария Шерканер Ъндърхил и животът му се промени завинаги — макар и в това той да не бе единствен. Във втори курс учеха десет хиляди студенти — и все пак Ъндърхил успяваше някак си да заинтригува отделни индивиди. Или може би обратното: този учен беше такъв ослепителен източник на щури идеи, че определен вид студенти се тълпяха около него като нощни пеперуди около пламък. Ъндърхил твърдеше, че цялата математика и физика са пострадали от това, че никой не разбира нито простотата на планетната орбита около слънцето, нито движенията, свойствени на звездите. Ако имаше дори още една-единствена планета, с която да си правим мисловни упражнения — тогава диференциалното и интегралното смятане щяха да бъдат измислени преди десет поколения, а не преди две. А бясната експлозия на технологията от това поколение щеше да се разпредели по-спокойно по многобройните цикли на Светлина и Мрак.

Разбира се, твърденията на Ъндърхил за науката не бяха съвсем оригинални. Преди пет поколения с изобретяването на телескопа бинарната звездна астрономия бе революционизирала разбиранията за времето на Паяците. Но Ъндърхил обедини старите идеи по великолепни нови начини! Младият Нетеринг все повече и повече се отдалечаваше от сигурната, разумна геология и най-накрая Бездната Горе стана неговата любов. Колкото повече проумяваш какво всъщност представляват звездите, толкова повече разбираш каква трябва да бъде вселената в действителност. И днес в небето се виждаха всички цветове, ако знаеш къде да погледнеш и с какви инструменти. Тук, на Райския, остров, далечното червено на звездите сияеше по-ярко, отколкото навсякъде другаде по света. С големите телескопи, които се строяха в днешно време, и сухата неподвижност на горните слоеве на атмосферата понякога му се струваше, че погледът му може да достигне чак до края на вселената.

Хм? Ниско над североизточния хоризонт едно тясно перо от сияние се разливаше на юг. Над Северно море имаше постоянна вълна от магнетизъм, но когато Мракът вече бе навършил пет години, зора изгряваше много рядко. Долу в Райския град, колкото туристи бяха останали, вероятно охкаха и ахкаха пред гледката. За Обрет Нетеринг това беше просто неочаквано затруднение. Погледа още секунда — започваше да се чуди. Светлината беше ужасно кохерентна, особено в северния край, където почти се съсредоточаваше в една точка. Хм. Ако това сияние наистина провалеше сеанса тази вечер, може би просто трябваше да изстрелят телескопа „далечна синева“ и да го огледат по-отблизо. Щастлива случайност и тъй нататък.

Нетеринг обърна гръб на парапета и се отправи към стълбището. Нещо затряска и затропа силно, сякаш войска от сто бойци се изкачваше по стъпалата — но по-скоро бяха Шепри Трипър и походните му ботуши. Още миг, и помощникът му изскочи на открито. Шепри беше само на петнайсет години — горе-долу пределната възраст за дете, родено извън фазата. Имаше време, когато Нетеринг не можеше да си представи дори да разговаря, да не говорим — да работи с подобна мерзка твар. Това беше другото, което се промени за него в Принстън. Сега — ами, Шепри беше още дете, толкова много неща му бяха неизвестни. Но в неговия ентусиазъм имаше нещо непоколебимо силно. Нетеринг се зачуди колко ли години проучвания са отишли напразно в края на Годините на чезнещото слънце заради това, че най-младите изследователи вече са навлизали в средната възраст, създавали са семейства и са били твърде отегчени, че да привнесат в работата си някаква доза енергия.

— Доктор Нетеринг! — отоплителят заглушаваше гласа на Шепри. Момчето се задъхваше и губеше всичкото време, което бе спечелило с тичането по стълбите. — Голяма неприятност! Загубих радиовръзката със Северната точка — пет мили по-нататък, другият край на интерферометъра. — Целият вълнов диапазон пращи от статично електричество!

Значи нищо не оставаше от плановете му за тази вечер.

— Обади ли се на Сам по подземната линия? Какво… — той млъкна. Бавно бе започнал да осъзнава думите на Шепри. Статично електричество по целия вълнов диапазон. Зад него странният „шип“ на сиянието се движеше неотклонно на юг. Раздразнението тихомълком се претопи в страх. Обрет Нетеринг знаеше — светът се люлее на ръба на война. Всеки го знаеше. Цивилизацията можеше да бъде унищожена за броени часове, започнеха ли да падат бомби. Дори и такива затънтени кътчета като Райския остров вероятно не бяха в безопасност. Ами тази светлина? Сега тя избледняваше, яркото острие изчезна. Ядрена бомба, избухнала в магнитното поле, можеше да прилича на сиянието на зората, но със сигурност не толкова асиметрично и с толкова продължително време на издигане. Хммм. Или пък може би някакви физици-хитреци бяха построили нещо по-фино от проста ядрена бомба. Любопитство и ужас се бореха в ума на Нетеринг.

Той се обърна и задърпа Шепри обратно към стълбището. По-бавно. Колко пъти беше давал този съвет на хлапето?

— Стъпка по стъпка, Шепри, и внимавай кабелът ти да не се закачи за нещо. Включваме ли радарната система довечера?

— Дд-да. — Тежките ботуши на Шепри трополяха по стълбите по петите му. — Но сигурно ще улавя само шум.

— Може би. — Отскачащи от следи от йонизация микровълни, това беше един от по-малките проекти под ръководството на Нетеринг и Трипър. Почти всички отражения можеха да се припишат на вълново замърсяване от спътниците, но горе-долу на всяка година забелязваха нещо, което не можеха да обяснят, някаква мистерия на Великата пустош. Нетеринг беше почти готов с научноизследователска статия по въпроса. После проклетите рецензенти — вездесъщият Т. Лърксалот — започнаха своя собствена програма и не приеха изводите му. Тази вечер щяха да използват друго приложение на системата. Заостреният край на странното сияние — ами ако беше физически обект?

— Шепри, още ли сме в мрежата? — тяхната високочестотна връзка беше оптично влакно, опънато през океанския лед. Нетеринг имаше намерение да използва суперкомпютрите на континента за насочване на курса тази вечер.

— Ще проверя.

Нетеринг се засмя.

— Може да се окаже, че имаме да покажем на Принстън нещо интересно! — той включи екрана на радара и започна да сканира. Природата или Войната им говореше тази вечер? И в двата случая посланието беше важно.