Върнър Виндж
Дълбина в небето (47)

44.

Винаги има гледна точка. Гонле Фонг цял живот бе живяла според този принцип. Мисията до Изчезващата беше от онези с неизвестен резултат — от онези, които привличат главно учените. Но Гонле бе забелязала гледни точки. Сполетя ги Засадата на Новородените и мисията се превърна в робия и изгнание. Затвор, управляван от главорези. Но дори и при това положение съществуваше гледна точка. Близо двайсет години от живота си тя си игра с гледните точки и преуспяваше, макар и само според стандартите на това бунище.

Сега положението се променяше. Джау Ксин го нямаше от повече от четири дни, поне от началото на сегашното й Бдение. Отначало плъзна мълвата, че двамата с Рита официално са преместени да бдят над Дърво C, и все още са в летаргичен сън. Това прецакваше някои програмни уговорки, които тя бе планирала с Рита, и освен това беше ужасно необичайно. После Тринли докладва, че двамата пилоти — „умни глави“ ги няма в Купола на Хамърфест. Значи, Рита все още можеше да е в камерата, но Джау Ксин и неговите умници бяха… някъде другаде. Оттам нататък слуховете се разраснаха: Джау бил на експедиция до мъртвото слънце, Джау щял да кацне на планетата на паяците. Тръд Силипан се мотаеше из пивницата на Бени и самодоволно се усмихваше на някаква своя си тайна, която този път като никога не сподели. Това повече от всичко доказваше, че става нещо странно.

Гонле бе започнала да приема залагания за предположенията, но самата тя страдаше от ужасна треска. И не беше ни на йота разочарована, когато шефовете решиха да посветят всички в тайната.

За да ги осведоми, Томас Нау покани шепа пеони долу в имението си. От „откритите врати“ насам Гонле идваше за първи път в Езерния парк. Тогава Нау се направи на страшно гостоприемен. После мястото беше здраво заключено — макар че, честно казано, отчасти това вероятно се дължеше и на инцидента с Анне Рейнолт.

Докато Гонле и тримата останали избрани пеони се влачеха по пътеката към покоите на Нау, тя подхвърли критична забележка за пейзажа: „Значи са измислили как да правят дъжд“. Приличаше по-скоро на довяна от вятъра мъглица — толкова леко ръмеше по косата и миглите й, толкова фино, че липсата на истинска гравитация нямаше никакво значение.

Фам Тринли се изкиска цинично:

— Бас ловя, че отчасти се дължи на натрупалия се боклук. Виждал съм много гравитационни паркове, построени обикновено от някой Клиент с повече пари, отколкото разум. Искаш ли да имаш земя и небе, задръстването започва. Скоро небето ти се пълни с боклуци.

До него се обади Тръд Силипан:

— На мен небето ми изглежда доста ясно.

Тринли се загледа нагоре в стелещата се мъгла. Облаците бяха ниски, сиви и бързо прииждаха откъм далечния бряг на езерото. Част от това беше истинско, а част трябваше да е тапет, но двете незабележимо се преливаха. Пейзажът не изглеждаше весел, според критериите на Гонле, но беше хладен и чист.

— Да — додаде той след малко. — Трябва да ти го призная, Тръд. Твоят Али Лин е гений.

Силипан се наду.

— Заслугата не е само негова. Координацията е важна. Назначих екип от умни глави да работи по проекта. От година на година става все по-добре. Някой ден ще измислим дори как да правим естествено изглеждащи морски вълни.

Гонле хвърли поглед на Езр Вин и подбели очи. Никой от тези смешници не искаше да признае доколко приносът на всички — много изгоден принос — има дял в това. Дори и робите да не бяха вече добре дошли, те продължаваха да осигуряват непрекъснат поток от храна, отгледани дървета, живи растения и програмни разработки.

Мъглата леко се кълбеше около вилата и илюзията за гравитация бе подложена на тежко изпитание, когато посетителите се залюшкаха насам-натам на обувките си с прилепващи подметки. После се разположиха в покоите на Нау, стоплени от много естествените на вид горящи дърва в голямата камина. Пастирът им посочи маса за конференции. Там седяха Брюхел и Рейнолт. Още три фигури се очертаваха на фона на прозореца и сивата светлина отвъд. Едната беше Киви.

— Е, Джау, здравей — поздрави Езр. — Добре… дошъл отново.

Разбира се, това бяха Джау и Рита. Томас Нау усили осветлението в стаята. Топлината и светлината не бяха повече, отколкото във всяко цивилизовано жилище, но студът и мракът, така усилно поддържани навън, някак си караха тази вътрешна светлина да вдъхва радостна сигурност.

Управителят им махна да седнат, после зае мястото си. Както обикновено, Нау бе олицетворение на щедрото, умно ръководство. „Но мен и за миг не може да ме излъже“ — помисли си Гонле. Преди тази мисия през годините на дългата си кариера тя си беше имала работа с десетина култури на Клиенти в три различни свята — във всички размери и цветове на човечеството. А управлението им беше даже още по-разнообразно — тирании, демокрации, демархии. Винаги имаше начин човек да се сработи с тях. Големият шеф Нау беше негодник, но умен негодник, който разбираше, че трябва да се върши работа. Киви се беше погрижила за това още преди години. Лошото идваше от неговото физическо надмощие — това не влизаше в стандартната работна среда на Чуенг Хо. Когато не можеш да избягаш от лошите, положението е рисковано. Но в дългосрочна перспектива дори това нямаше значение.

Пастирът кимна на всеки от тях.

— Благодаря, че дойдохте лично. Трябва да знаете, че това събрание се излъчва на живо по локалната мрежа, но се надявам да не разкажете на приятелите си какво сте видели със собствените си очи. — Той се ухили. — Сигурен съм, че то ще е благодатна тема за разговори при Бени. Имам за вас една невероятно добра новина, но същевременно и голямо предизвикателство. Виждате ли, Главен пилот Ксин току-що се завърна от ниска орбита около Арахна — той млъкна. Бас ловя, че при Бени цари пълна, изпълнена с благоговение тишина. — И е открил… интересни неща. Джау, моля, разкажи за мисията.

Ксин се изправи малко прекалено бързо. Жена му го улови за ръката и той се обърна с лице към тях. Гонле неуспешно се опита да привлече погледа на Рита, но цялото внимание на жената бе съсредоточено върху Джау. Бас ловя, че са я държали в камерата, докато той се върне — само това би могло да й затвори устата. Лицето на Рита изразяваше огромно облекчение. Каквато и да беше новината, тя не можеше да е лоша.

— Тъй вярно. Според вашите инструкции, аз бях разбуден за Бдение по-рано, за да предприема близка обиколка около Арахна. — Докато той говореше, Киви раздаде устройства като за Чуенг Хо. Когато стигна до Гонле, тя й подхвърли предложение за покупка. Киви се усмихна и й прошепна „Скоро!“. Големите шефове все още не позволяваха на робите да притежават подобни неща. Може би най-накрая и това щеше да се промени. Измина секунда, докато очилата се настроят на един и същи образ. Пространството над масата трепна и се превърна в изглед от канарата L1. Далече, отвъд пода, сияеше дискът на Света на паяците.

— Заедно с моите пилоти взехме последният функциониращ катер — над канарата се изви златна нишка. Върхът й се ускори до средната точка и после забави ход. Сканиращият обектив настигна катера. Отпред дискът на Арахна се уголеми. Планетата изглеждаше почти толкова замръзнала и мъртва, както и когато хората пристигнаха там за първи път. Но имаше една голяма разлика — бледото сияние на светлините на града по северното полукълбо, проблясващо тук-там в най-големите градове.

Отвъд тъмнината се разнесе гласът на Фам Тринли — невярващо дюдюкане.

— На бас, че са те забелязали!

— Пропуснаха ни. Покажи защитните радари и местните спътници — обърна се той към дисплея. Облак сини и зелени точки разцъфна в пространството около планетата. На земята проблеснаха дъги от светлина — обхватът на ракетните радари на Паяците. — За в бъдеще това ще е по-голям проблем.

Гласът на Анне Рейнолт проряза кабината.

— Моите хора от мрежата изтриха всички веществени доказателства. Рискът си струваше.

— Хммм! Това ще да е било нещо страховито важно.

— О, Фам, стига. Стига. — Джау застана отстрани на образа-консенсус, пъхна ръката си дълбоко в мъглата от спътници и отбеляза една синя точка като РАЗУЗНАВАТЕЛЕН СПЪТНИК 543 НА СРОДНИЦИТЕ, последван от орбитални параметри. Той погледна Фам — на лицето му беше изписана тиха усмивка, сякаш очакваше някаква реакция. Числата не значеха нищо за Гонле. Тя се наведе на една страна и погледна Тринли иззад ръба на образа. Старият проклетник изглеждаше също тъй объркан, както и всички останали, и като че никак не се радваше нито на усмивката на Ксин, нито на самодоволното кискане на Силипан.

Тринли се втренчи в дисплея.

— Добре, значи си нагодил орбитата си към Спътник 543. — До него Езр Вин вдъхна шумно въздух от изненада. Това накара бръчките на Тринли да станат още по-дълбоки. — Бил е изстрелян преди седемстотин Ксек, бустер — химически, период — синхронен, височина… — Гласът му утихна, сякаш се замъгли. — Височина дванайсет хиляди километра, да му се не види! Сигурно е грешка!

Усмивката на Джау стана още по-широка.

— Не е грешка. Тъкмо тази е главната причина да сляза и да огледам по-отблизо.

Значението на станалото най-после проникна в ума на Гонле. В Снабдяване и услуги тя се занимаваше най-вече с пазарлъци и управление на инвентара. Но транспортът заема голям дял в цените, а тя е Чуенг Хо. Арахна е тераподобна планета, с ден от 90 Ксек. Синхронната височина трябваше да е много по-висока от дванайсет хиляди километра. Дори и за човек, неразбиращ от техника, този спътник беше вълшебно невъзможен.

— Станция ли е? — попита тя. — За малки ракети?

— Не. Дори за ракетите с ядрен синтез би било трудно да го поддържат дни наред.

— Каворит — гласът на Езр бе тих, благоговеен. Къде ли беше чувала тя тази дума преди?

Но Джау кимаше.

— Точно така. — Той нареди нещо на дисплея и сега гледката се смени откъм неговата лодка. — Погледът отблизо беше проблем, особено защото не исках да показвам главния си фенер. Вместо това изпържих камерите на спътника и после веднага ги дублирах отдолу… Вече започвате да го виждате в центъра на показалеца на моята мишена. Скоростта на приближаване е спаднала до петдесет метра в секунда до мига, в който спряхме да се съотнасяме един с друг. Сега той е около пет метра над нас. — На показалеца имаше нещо, нещо квадратно и черно като нощта, което падаше към тях като топка на ластик. То забави ход, премина на метър-два под тях и започна да отстъпва назад. Горната му страна не беше черна, а в някакви несиметрични шарки в тъмносиви нюанси. — Добре, застопорете образа. Така би трябвало да виждате добре. Плоска конструкция, вероятно жиростабилизирана. Полихедралната обшивка е за заблуда на радарите. Ако не броим невъзможната орбита, това нещо е типичен нискотехнологичен замаскиран спътник… — Спътникът отново се плъзна нагоре, но този път го посрещнаха куки. — Ето тук го взехме на борда на лодката, и оставихме след себе си невероятна експлозия.

— Добър полет, човече. — Това го каза Фам Тринли: признаваше на някого, че е почти толкова добър колкото него.

— Аха. Още по-мъчно е, отколкото изглежда. Трябваше да докарвам моите умни глави до ръба на безвъзвратната паника по време на цялото рандеву. Имаше твърде много противоречия в динамиката.

Силипан бодро го прекъсна:

— Това ще се промени. Препрограмираме всички пилоти за каворитни маневри.

Джау угаси образа и погледна намръщено Силипан.

— Ако оплескаш работата, оставаме без пилоти.

Гонле не можеше да понася повече това неуместно дърдорене.

— Спътникът! У тебе ли е? Как Паяците са го направили?

Забеляза, че Нау й се усмихва.

— Според мен госпожица Фонг посочи нашата непосредствена тема. Спомняте ли си онези истории за гравитационни аномалии във високото плато? Накратко, тези истории бяха верни. Военните на Сродниците бяха открили някакъв вид… да го наречем антигравитация. Очевидно преследват тази цел от десет години насам. Ние така и не ги настигнахме, защото разузнаването на Съглашението го пропусна, а винаги сме изоставали с проникването си в редиците на Сродниците. Масата на този малък спътник е осем тона, но почти два тона от тях са каворитна обшивка. Паяците-Сродници използват това забележително вещество просто за увеличаване на баласта на техните ракети. Приготвил съм ви малка демонстрация…

Той заговори във въздуха:

— Угасете камината, прекратете вентилацията — млъкна и в стаята стана много тихо. До стената Киви затвори висок прозорец, през който лъхаше на влага откъм езерото. Фалшивото слънце на парка надничаше през пролуки в облаците и по водата проблясваха снопове лъчи. Гонле се позачуди дали умните глави на Нау са толкова добри, че могат да нагаждат света му за такива моменти. Вероятно.

Пастирът извади от ризата си малка кутия. Отвори я и измъкна нещо, което блестеше на залязващото слънце. Беше малко и квадратно, като плочка. По него проблясваха искрици, като че ли от евтина слюда, ала цветовете се преливаха съгласувано в багрите на дъгата.

— Това е една от обшивните плочки на спътника. Освен това имаше и слой от нискоенергийни светодиоди, но ги махнахме. Химически, това, което остана, са диамантени частици, вградени в епоксид. Вижте. — Той постави плочката на масата и я освети с фенерче. И всички те гледаха… И след малко дъгоцветното квадратче се издигна нагоре. Отначало движението изглеждаше най-обикновено в микрогравитационна среда — хартийка, носена от въздушен поток. Но въздухът в стаята беше неподвижен. И щом измина секунда, движението на плочката се ускори, тя рухна, започна да пада… право нагоре. Удари се в тавана с ясно доловимо дрънчене — и си остана там.

Няколко мига никой не отрони ни дума.

— Дами и господа, ние дойдохме при Изчезващата звезда с надеждата да намерим съкровище. Досега научихме нови неща в областта на астрофизиката, разработихме малко по-добър рамдрайв. Биологията на света на Паяците е друго съкровище, също достатъчно, за да финансира идването ни. Но първоначално ние очаквахме повече. Надявахме се да открием останките на раса, пътуваща между звездите — е, след четирийсет години като че успяхме. Грандиозно.

Може би това, че Нау не бе програмирал тази среща като общо събрание, беше съвсем уместно. Всички започнаха да говорят един през друг. Само Господ знаеше какво ли е при Бени. Най-накрая Езр Вин успя да вземе думата и да зададе въпрос:

— Мислиш, че това нещо са го направили Паяците?

Нау поклати глава.

— Не. Сродниците е трябвало да изкопаят стотици хиляди тонове бедна руда, за да добият толкова много вълшебство.

— От години знаем, че Паяците са еволюирали тук, че никога не са разполагали с по-напреднали технологии.

— Точно така. А и собствените им археолози не са открили твърди доказателства за посещения. Но това… това нещо е ръкотворно, макар че само ние го виждаме като такова. Автоматите на Анна се занимаваха няколко дни с това. То е координирана матрица за обработка.

— Ти май каза, че било извлечено от местни руди.

— Да. Което прави заключението още по-фантастично. Четирийсет години мислехме, че диамантеният прах на Арахна е или отпадък, или биологични скелети. Сега май излиза, че са уреди за обработка на фосили. И поне някои от тях възобновяват мисията си, когато ги събереш. Като локализаторите, но много по-малки и със специална цел — да манипулират законите на физиката по начини, които дори не можем да проумеем.

Тринли изглеждаше така, сякаш някой го е фраснал в лицето като че ли му бяха изкарали с бой всичките десетилетия перчене.

— Нанотех. Мечтата — прошепна тихо той.

— Какво? Да, Изгубените илюзии. Досега. — Пастирът погледна нагоре към плочката, залепнала на тавана и се усмихна. — Който и да е идвал тук, било е преди милиони или милиарди години. Съмнявам се някога да намерим лагерни палатки или бунища… Но знаците за техните технологии са навсякъде.

— Търсихме звездни превозвачи — обади се Вин. — Но бяхме твърде мънички и видяхме само глезените им. — Той откъсна поглед от тавана. — Може би дори и тези… — той махна към прозореца и Гонле осъзна, че той говори за големите диаманти на L1 — може би дори и тези са ръкотворни.

Брюхел мръдна напред в креслото.

— Глупости. Те са най-прости диамантени скали. — Но във враждебния поглед, който метна през масата, се прокрадваше несигурност.

Нау се поколеба за миг, после се изкикоти непринудено и направи знак на своя главорез да мълчи.

— Всички започваме да приказваме като някоя фантазия от Зората на цивилизацията. Неопровержимите факти са необикновени и без добавка на суеверни дрънканици. С онова, което вече имаме, тази експедиция може да се окаже най-важната в човешката история.

И най-изгодната. Гонле се размърда на стола си и се опита да подреди в списък всичко онова, което можеха да правят с блестящия материал на тавана. Кой е най-добрият начин да продадеш подобно нещо? Колко века монопол могат да се изцедят от него?

Но Пастирът се бе върнал към по-практичните въпроси.

— Та значи, това е фантастичната новина. В дългосрочна перспектива тя надминава и най-безумните ни мечти. В краткосрочна — създава сериозна пречка за Замисъла. Киви?

— Да. Както знаете, на Паяците им остават около пет години, докато се сдобият с развита планетарна компютърна мрежа, нещо, на което можем да разчитаме като посредник на действията ни.

Нещо достатъчно напреднало, че да можем да го използваме. До днешния ден това беше най-голямото съкровище, което Гонле Фонг си бе представяла, че би придобила за тези години на заточение. Забравете за страничните придобивки като рамдрайв или дори в биологията. Там долу имаше цял един индустриализиран свят с култура, гарантирано чужда на другите пазари. Ако успееха да я завземат или дори поне да заемат господстваща позиция на пазара, щяха да се наредят сред легендите в търговията на Чуенг Хо. Гонле разбираше това, а без съмнение и Нау. Киви също, макар че точно сега я избиваше на чист идеализъм:

— Досега ние си мислехме, че им остават също около пет години, докато наистина започнат да се нуждаят от нашата помощ. Мислехме, че дотогава не е възможно да започне война между Сродниците и Съглашението. Е… сгрешихме. Сродниците не разполагат с кой знае каква компютърна мрежа — но те притежават мините за каворит. Техните каворитни спътници засега са невидими, но това е само временно предимство. Много скоро и ракетната им флота ще бъде подобрена. В политическо отношение ги виждаме като преминаващи към по-малки, подривни държави, които те подстрекават към конфронтация със Съглашението. Просто не можем да чакаме още пет години, за да се намесим.

Джау се обади:

— Има и други причини да изтеглим напред крайния срок. С този каворит ще е почти невъзможно да държим още дълго нашите действия в тайна. Паяците много скоро ще излязат в локалното пространство. В зависимост от това, колко имат от ей това — той рязко посочи с палец блестящата плочка на тавана, — те може да се окажат и по-маневрени от нас.

До него Рита изглеждаше все по-разтревожена.

— Искаш да кажеш, че има шанс хората на Педуре да спечелят? Ако трябва да ускорим осъществяването на Замисъла, то значи е време да престанем с предпазливите действия. Трябва да слезем долу с военна сила и да се намесим на страната на Съглашението.

Пастирът кимна сериозно към Лиао.

— Чух те, Рита. Там долу има хора, които всички ние започнахме да уважаваме, дори да… — той махна с ръка, сякаш за да отхвърли по-дълбоките чувства и да се съсредоточи върху жестоката действителност. — Но като ваш Пастир, аз трябва да съблюдавам приоритетите. Мой най-голям приоритет е вашето оцеляване и оцеляването на всички хора в нашето малко паство. Не се подлъгвайте по красотата, която всички вие тук създадохте. Истината е, че разполагаме с твърде малки безценни военни сили. — Залязващото слънце бе превърнало езерото в злато и сега косите лъчи огряваха залата за срещи с лека, равномерна топлина. — Всъщност ние сме почти корабокрушенци, и се намираме по-далече от Човечеството, отколкото някой някога е бил. Наш втори приоритет — който е неразривно свързан с първия — е оцеляването на развитата индустриална цивилизация на Паяците, и оттам — на техния народ и култура. Трябва да действаме много внимателно. Не можем да се ръководим от едната привързаност… Вие знаете, и аз слушам преводите. Мисля, че хора като Виктъри Смит и Шерканер Ъндърхил биха го разбрали.

— Но те могат да ни помогнат!

— Може би. Бих им се обадил на мига, стига да имахме повече информация и да бяхме проникнали по-дълбоко в мрежата. Но ако се разкрием без нужда, можем да обединим всички тях против нас — или пък другата възможност е да провокираме Педуре да ги нападне незабавно. Трябва да ги спасим, но без да жертваме себе си. — Рита се поколеба. Вдясно от Нау, скрит в сянката, Ритцер Брюхел я изгледа кръвнишки. По-младият Пастир така и никога не проумя факта, че старите правила от времето на Засадата на Новородените трябва да се променят. Идеята някой да му възразява продължаваше да го вбесява. Слава Богу, че не той дърпа конците. Нау е костелив орех — гладък и безмилостен въпреки всичките му любезности, но с него може да се върши работа.

Никой не подкрепи позицията на Рита, но тя направи един последен опит.

— Знаем, че Шерканер Ъндърхил е гений. Той би ни разбрал. Би ни помогнал.

Томас Нау въздъхна.

— Да, Ъндърхил. Дължим му много. Без него сигурно до успеха щяха да ни остават двайсет години, а не някакви си пет. Но се боя, че… — той погледна Езр Вин през масата. — Ти знаеш повече от всеки друг за Ъндърхил и технологията от Зората на цивилизацията, Езр. Какво ще кажеш?

Гонле едва не се разсмя. Вин бе проследил разговора като зрител на тенис мач — и сега топката го беше уцелила право между очите.

— Да. Хм. Ъндърхил е забележителен. Той е като Фон Нойман, Айнщайн, Мински, Жанг — дузина гении от Зората на цивилизацията, въплътени в едно тяло. Или е това, или този тип е просто гений в подбора на дипломанти. — Вин се усмихна тъжно. — Съжалявам, Рита. За теб и мен Изгнанието продължи само десет-петнайсет години. Ъндърхил го е преживял цялото, секунда по секунда. Според критериите на Паяците — и според човешките отпреди ерата на технологиите — той е старец. Боя се, че е на ръба на старческото оглупяване. Преживял е всичките лесни технически възнаграждения и сега е стигнал дъното… Онова, което беше гъвкавост, се е превърнало в каша от суеверия. Ако трябва да се откажем от нашето предимство на Спотайването, бих предложил да се свържем с правителството на Съглашението и да сключим с тях открита сделка.

Вин можеше и да продължи, но Пастирът се обади:

— Рита, опитваме се да намерим най-безопасния изход за всички. Обещавам, че ако това означава да се оставим на милостта на Паяците — така ще бъде. — Погледът му се стрелна вдясно и Гонле разбра, че думите му са насочени към Брюхел колкото и към всички останали. Нау млъкна за миг, но никой нямаше нищо повече за казване. Гласът му стана по-делови. — И така, Замисълът изведнъж напредна много. Стана принудително, но аз съм доволен от предизвикателството. — Усмивката му блесна в лъчите на фалшивия залез. — Така или иначе, след година нашето Изгнание ще свърши. Можем да си позволим да изразходваме ресурси — и трябва да го направим. Отсега нататък, докато спасим света на Паяците, почти всички ще бдят.

Леле-мале.

— Фабриката за летливи вещества преминава на непрекъснат режим на работа. — Навсякъде около масата се надигнаха глави. — Помнете, че ако тя все още ни е нужна след година, значи сме загубили. Предстои ни ужасно много планиране, хора — трябва да разгърнем потенциала си до последно. Засега отменям последните ограничения на потреблението в общността. Подземната икономика ще има достъп до всичко освен най-критичната автоматика за безопасност.

Да! Гонле се ухили през масата на Киви Лизолет и тя веднага й се усмихна в отговор. Ето какво имала Киви предвид под „скоро“! Нау продължи да говори още няколко секунди — не толкова очертаваше подробни планове, колкото отменяше това или онова от тъпите правила, които така спъваха действията през годините. Тя чувстваше как въодушевлението му нараства с всяко изречение. Може за в бъдеще да основа пазар за далавери.

Срещата завърши в невероятно приповдигнато настроение. На излизане Гонле прегърна Киви.

— Хлапе, ти успя! — пошепна й тя тихичко.

Киви само й се усмихна в отговор — но усмивката й беше много по-широка, отколкото Гонле я беше виждала да се усмихва от дълго време насам.

След това четиримата гостуващи роби се изкачиха обратно по хълма. Последните слънчеви лъчи хвърляха дълги сенки пред тях. Преди да навлязат в гората, тя се огледа за последен път назад. Колко е нагъл този парк. Но все пак е красив и аз имах нещо общо с него. Последните слънчеви лъчи се промъкваха изпод далечните облаци. Можеше да е манипулация на Нау или пък случайно дело на парковата автоматика. Така или иначе изглеждаше като добра поличба. Старият Нау си мислеше, че манипулира всичко. Гонле знаеше, че тази внезапна и окончателна либерализация е нещо, което Пастирът по-нататък можеше да се опита да напъха обратно в бутилката, когато въображението и умната търговия станат по-рисковани, отколкото тяхната алтернатива. Но тя беше Чуенг Хо. През годините тя, Киви, Бени и десетки други бяха подкопавали малката спретната тиранийка на Новородените, докато накрая почти всеки Новороден бе „покварен“ от нелегалната търговия. Нау бе научил, че печелиш, когато въртиш далавери. След като пазарите на Паяците се отвореха, той щеше да прозре, че няма никаква изгода да натика свободата обратно в бутилката.

 

 

Втората среща на Томас Нау беше по-късно през деня на борда на „Невидимата ръка“. Тук те можеха да говорят далеч от невинни подслушвачи.

— Получих доклада на Кал Омо, Пастирю. От съгледвачите. Успя да преметнеш почти всички.

— Почти?

— Е, познаваш го Вин — но и той не прозря всичко, което ти каза. А Джау Ксин… като че се съмнява.

Нау погледна въпросително Анне Рейнолт.

Отговорът й дойде бързо.

— Ксин е онзи, който всъщност ни трябва, Пастирю. Той е единственият останал ни Главен пилот. Ако не беше той, щяхме да изгубим тази лодка. Пилотите-умни глави засякоха, като видяха каворита на орбита. Изведнъж всички правила се промениха и те просто не можеха да се справят със ситуацията.

— Добре, значи той тайно се съмнява. — За това всъщност нямаше какво да се направи. Ксин се намираше твърде близо до центъра на действията за твърде много неща. Вероятно подозираше истината зад Зверството на Дием. — Значи не можем да го замразим, нито да го измамим, а той ще ни трябва на най-кървавия етап от работата. И все пак… Мисля, че Рита Лиао е много съществен лост. Ритцер, погрижи се Джау да разбере, че нейното благоденствие зависи от качеството на неговата служба.

Ритцер се подсмихна и си взе бележка.

Нау прегледа доклада на Омо.

— Да, доста добре се справихме. Но пък да казваш на хората онова, в което те искат да вярват, е лесна работа. Като че никой не схвана всички последствия от изтеглянето на Замисъла с пет години напред. Сега няма начин да изградим гладка мрежа за завземане на властта, а се нуждаем от непокътната индустриална екология на планетата — но няма нужда цялата планета да участва. Точно сега — Нау погледна последните доклади от копоите на Рейнолт — седем паешки нации притежават ядрено оръжие. Четири имат значителен арсенал, а три — системи за доставка.

Рейнолт сви рамене.

— Значи, организираме война.

— В прецизни граници. Война, която оставя финансовата система на планетата непокътната и контролирана от нас. — Упражнение по мениджмънт на бедствията.

— А Сродниците?

— Искаме те да оцелеят, разбира се, но да са достатъчно слаби, че да можем да завземем контрола напълно. Ще им подхвърлим малко повечко „късмет“.

Рейнолт кимаше.

— Да. Бива ни по кроежите. Югът притежава ядрени ракети с далечен обсег на действие, но инак е изостанал. По-голямата част от населението по време на Мрака ще бъде в хибернация. Много се страхуват от плановете на развитите сили. Преподобната Педуре крои планове да се възползва от това. Можем да подсигурим успеха й… — Анне продължи, като обясни в подробности какви измами и лъжливи намеци могат да се приложат, кои градове могат да бъдат унищожени без риск, как да се спасят областите на Съглашението, притежаващи ресурси, каквито Сродниците все още нямаха. По-голямата част от убийствата щяха да бъдат осъществени от техните пълномощници — така си и трябваше, като се има предвид жалкото състояние на оръжейните им системи… Брюхел я наблюдаваше с някакво смаяно благоговение както я гледаше неизменно, когато Анне говореше така. Безстрастна и спокойна както винаги, тя можеше да е също толкова кръвожадна, колкото самия Брюхел.

Когато Новородените дойдоха на Френк, Анне Рейнолт беше още момиче. Ако губещата страна пишеше историята, името й щеше да се е превърнало в легенда. След като френкските войски се предадоха, партизанската сбирщина на Анне Рейнолт бе продължила да се бие години наред — и не просто да причинява дребни неприятности. Нау бе видял оценките на Разузнаването — Рейнолт бе увеличила тройно цената на инвазията. Тя бе оглавила току-що зародилата се народна съпротива и бе стигнала на косъм до победата над експедиционните сили на Новородените. А когато каузата й най-накрая се провали — е, от подобни врагове най-добре беше бързо да се отървеш. Но Алан Нау бе забелязал, че този враг е странен чак до уникалност. Фокусирането на по-висшите умения, ориентирани към хората обикновено беше губещо начинание. Самата природа на Фокусирането проявяваше тенденцията да изключва широката чувствителност, нужна, за да управляваш хората. И все пак… Рейнолт беше млада, блестяща, абсолютно предана на принципа. Фанатичната й съпротива не приличаше на нищо друго повече от верността на умната глава към своята област. Ами ако можеха да я Фокусират изгодно?

Догадката на чичо Алан се бе оказала печеливша. Единствената академична специалност на Рейнолт беше древната литература, но Фокусът някак си бе уловил по-фините умения в нейната случайна кариера: военно дело, подривна дейност, водачество. Алан грижливо бе пазил откритието си далеч от хорските погледи, но беше използвал тази много особена умна глава през следващите няколко десетилетия. Уменията й бяха помогнали на чичо Алан да се утвърди като господстващ Пастир на Родния режим. Тя бе много специален подарък за много любим племенник…

И макар че Томас никога не би го признал на Ритцер Брюхел, понякога, когато погледнеше в бледосините очи на Рейнолт… усещаше суеверен хлад. Сто години от живота си Анне Рейнолт бе работила, за да премахне и потисне всичко онова, което бе важно за нефокусираното й „Аз“. Ако искаше да му причини вреда, тя можеше да го направи като нищо. Но тъкмо в това бе красотата на Фокуса — и тъкмо по тази причина Новородените щяха да надделеят. С Фокуса ти се сдобиваш със способностите в съответната област, без човешките качества. И при грижлива поддръжка интересите и верността на умната глава оставаха изцяло и директно отдадени единствено на неговите област и господар.

— Добре, хващай хората си да работят по това, Анне. Имаш една година. Вероятно ще ни трябва голям кораб на ниска орбита по време на последните Ксек.

— Знаеш ли — обади се Ритцер, — според мен подмолната страна на всичко това се получава възможно най-добре. При Сродниците командват един-двама. Ще знаем кого да държим под отговорност, когато даваме заповеди. С това проклето Съглашение…

— Вярно е. В рамките на Съглашението има твърде много автономни центрове на властта. Това тяхното с несуверенните кралства е по-откачено дори и от демокрация. — Нау сви рамене. — Зависи коя клечка ще изтеглиш. Ние трябва да завземем под контрол онова, което познаваме. Без каворита има да се помайваме още пет години. Дотогава Съглашението ще има развита мрежа и ще можем да завземем всичко без нито един изстрел — повече или по-малко целта, която все още публично преследвам.

Ритцер се наведе напред.

— И тъкмо това ще е най-големият ни проблем. След като нашите хора веднъж разберат, че това е една голяма касапница за паяци и че основното ястие са техните най-добри приятели…

— Разбира се. Но ако се справим с всичко както трябва, последният изход ще се окаже неизбежна трагедия, която без нашите усилия би била още по-ужасна.

— Ще е дори още по-сложно от оная работа с Дием. Щеше ми се да не беше давал на Търговците разширен достъп до ресурсите.

— Това е неизбежно, Ритцер. Техният логистичен гений ни е необходим. Но ще им откажа пълен достъп до обработката на данни в мрежата. Ще докараме всичките ти умни глави от охраната, ще установим наистина интензивно наблюдение. Ако е нужно, могат да възникнат и няколко фатални инцидента.

Той погледна Анне.

— И като казахме инциденти… Има ли някакъв напредък по твоята теория за саботажа? — Беше минала почти година от вероятния нещастен случай на Анне в клиниката със скенера. Цяла година — и никакви признаци на вражи действия. Разбира се, и преди самото събитие имаше твърде малко свидетелства.

Но Анне Рейнолт бе непоклатима.

— Някой манипулира нашите системи, Пастирю — и локализаторите, и умните глави. Доказателствата са пръснати нашироко — не е нещо, което бих могла да изкажа с думи. Но той става все по-агресивен… и аз още малко и ще го спипам — може би съм толкова близо до него, колкото той беше до мен предишния път.

Анне така и никога не прие обяснението, че някаква глупава грешка я е сринала. Но нейният Фокус беше разстроен, макар и толкова незабележимо, че и собствените му проверки не го улавяха. Докъде може да стигне параноята ми? Анне бе изчистила Ритцер от всякакво подозрение по случая.

— „Той“?

— Знаеш списъка на заподозрените. Фам Тринли продължава да го оглавява. През всички тия години ми тормозеше техниката. А и тъкмо той ни разкри тайната на локализаторите на Чуенг Хо.

— Но ти имаше на разположение двайсет години, за да ги изучиш.

Анне се намръщи.

— Ансамбловото поведение е изключително сложно, съществуват и въпросите на физическите пластове. Дай ми още три-четири години.

Той погледна Ритцер.

— Мнения?

Младшият Пастир се ухили.

— И преди сме говорили, господине. Тринли ни е полезен и ние го държим в ръцете си. Хитрец е той, но е наш хитрец.

Така си беше. Тринли щеше да спечели много с Новородените и щеше да изгуби още повече, ако Чуенг Хо някога научеха за предателското му минало. Бдение след Бдение старецът беше издържал всички тестове на Нау и в този процес беше станал дори още по-полезен. В ретроспекция човекът винаги беше проявявал хитрост точно колкото трябва. Разбира се, това беше най-силното доказателство срещу него. Чума и зараза.

— Добре, Ритцер, искам двамата с Анне да подредите нещата така, че да можем да дръпнем шалтера на Тринли и Вин за миг. Джау Ксин ще се наложи да го запазим жив, във всеки случай — но имаме и Рита, за да го държим в пътя.

— Ами Киви Лизолет, господине? — лицето на Ритцер бе безизразно, но Пастирът знаеше, че под повърхността се таи усмивчица.

— А… Сигурен съм, че Киви ще разбере кое как е — може да се наложи да я прочистим няколко пъти преди кризисната точка. — Но ако имаха късмет, тя щеше да им е от полза до края. — Добре. Това са нашите по-специални проблеми, но винаги можем да изкривим истината, ако късметът ни не проработи. Наблюдението и готовността за потискане трябва да бъдат от най-висш порядък. — Той кимна към своя заместник-Пастир. — През тази година, дето идва, работата ще е тежка. Търговците са племе компетентно и предано. Ще ни трябват на линия, докато се започне — а и впоследствие мнозина от тях ще са ни нужни. Единствената почивка за тях може да бъде по време на самото завземане. Разумно ще е тогава те да бъдат просто наблюдатели.

— А тогава ще им пробутаме историята за нашите благородни усилия да ограничим геноцида. — Ритцер се усмихна, заинтригуван от предизвикателството. — Това ми харесва.

Съставиха цялостния план. Анне и нейните стратегически гении щяха да въплътят детайлите в действие. Ритцер беше прав — щеше да е по-сложно, отколкото мръсната работа с Дием. От друга страна, само да можеха да поддържат измамата до завземането… това можеше да се окаже достатъчно. След като заграбеше властта над Арахна, той можеше да си избира и от паяците, и от Чуенг Хо — най-добрите и от двата свята. И да захвърли останалите. Тази перспектива беше прохладен оазис в края на едно дълго-предълго пътуване.