Върнър Виндж
Дълбина в небето (19)

16.

Междинното Бдение мина тихо и без особени произшествия. Повечето дежурства продължаваха по няколко Мсек. Случваше се двата екипа да се застъпят само колкото приключващите смяната да запознаят накратко следващите със задачите, които им предстои да решават. Междинното не беше по-особено от останалите бдения, но Нау обви тази четиридневна пауза между смените в особена мистерия — нещо като онзи допълнителен ден, който се явява в календара на всяка високосна година.

— Няма ли да е чудесно, ако установим Междинно Бдение и когато се приберем вкъщи — пошегува се Брюхел, докато водеше Нау и Кал Омо към хладилните камери. — Осигурил съм охраната на Френк за цели пет години, но без съмнение ще е много по-удобно, ако мога да пренареждам времето по свое желание.

Гласът му отекваше високо в хранилището, а ехото откликваше от няколко страни едновременно. Тримата бяха единствените будни на борда на „Сюивир“. Долу в Хамърфест останаха Рейнолт и контингента на действащите в момента „умни глави“. Основната част от хората на Новородените и Спекулантите — в това число и Киви Лизолет — работеха по стабилизирането на диамантените скали. С изключение на „умните глави“ обаче само още девет души бяха посветени в голямата тайна. Но и те стигаха, за да се гарантира безопасността на останалите в промеждутъците между Бденията.

Междинните стени във вътрешността на „Сюивир“ бяха премахнати и в образувалото се просторно помещение имаше подредени още десетина допълнителни хладилни камери за летаргичен сън. Всички от Бдение A спяха вътре — почти седемстотин души. Включените в Бдение B бяха на „Зевът Бризго“, а тези от C и D — на „Общо благо“. След Междинното бдение на смяна трябваше да застъпи група A.

Върху стената светна червена светлина; автоматичната система на хранилището беше готова за разговор. Нау си постави шлема и внезапно върху всяка камера изплува името на човека вътре и неговият пол. Всичко беше оцветено в зелено. „Слава на бога.“ Нау се извърна към сержанта до себе си. Името на Кал Омо, неговият жизнен статус и данните за най-съществените физиологични функции (пулс, дишане, кръвно налягане) се появиха около лицето му. Явно информационната система приемаше съвсем буквално задачите си.

— Медиците на Анне ще бъдат тук след няколко хиляди секунди, Кал. Не им позволявай да влязат, докато двамата с Ритцер не приключим.

— Тъй вярно, сър.

Докато крачеше към вратата, върху лицето на мъжа се появи едва забележима усмивка. Кал Омо беше присъствал на подобна операция и преди; той също взе участие в подготвянето на измамата на „Далечно съкровище“. Ето защо вече знаеше как ще завърши всичко.

Най-сетне Нау и Ритцер Брюхел останаха сами.

— Е, Ритцер, откри ли още гнили ябълки?

Ритцер се ухили в отговор; готвеше изненада. Двамата продължиха покрай дългите редици с камери. От пода изпод краката им се процеждаше светлина. Макар камерите досега да бяха изложени на всякакви неблагоприятни условия, те все още работеха задоволително — поне тези на Чуенг Хо. Спекулантите наистина се оказаха доста умни; макар да споделяха всяко свое техническо откритие с Обитаваното от хора космическо пространство, тяхното оборудване си оставаше най-доброто. „Само че сега разполагаме с цялата информация от библиотеката на флотата… А също и с хора, които да приложат на практика нейното съдържание.“

— Проведох моята част от разследването много съвестно, Пастирю. Бдение A е вече напълно прочистено, макар че… — Той замълча и спря, опрял ръка върху една от камерите. По цялата й дължина имаше прикрепени тънки ленти. Личеше си, че са правени набързо и в последния момент. — Наистина не разбирам защо ви е да се занимавате с тая ненужна бунтовническа отрепка.

И той удари с палката си върху капака на камерата.

Ковчезите на Спекулантите имаха дъгообразни прозрачни капаци и вътрешно осветление. Нау веднага разпозна Фам Тринли, дори не му се наложи да поглежда надписа върху камерата. С това безжизнено лице човекът вътре изглеждаше някак по-млад.

Очевидно Ритцер прие мълчанието му като знак за колебание.

— Този тук е знаел за заговора на Дием.

Нау сви рамене.

— Естествено. Също и Вин. И още неколцина. Сега бройката им вече ни е известна.

— Но…

— Не помниш ли, Ритцер, вече се споразумяхме за това. Не можем да си позволим никакви грешки повече. — Най-големият му провал в тази авантюра бяха разпитите, проведените на бойното поле веднага след края на битката. В началото Нау се придържаше към установената още от времето на Заразата стратегия, характерна със своята жестокост, която обикновено оставаше скрита за очите на обикновеното гражданство. Но тогава не отчете, че първите Пастири са действали при съвсем различни условия — разполагали са с неограничен човешки ресурс. В техния случай обаче… Е, разпитите на онези Чуенг Хо, които бяха фокусирани, не представляваха проблем. Останалите се оказаха изненадващо упорити и издръжливи. На всичкото отгоре не реагираха рационално на отправените им заплахи. Това накара Ритцер направо да полудее, а и Нау не запази дълго хладнокръвие. Двамата избиха всички по-високопоставени представители на Спекулантите преди да успеят да вникнат в мисленето и принципите на действие на противника. В края на краищата това се оказа пълен провал, но беше и твърде поучителен опит. Благодарение на него Томас успя да открие подход към оцелелите противници.

Ритцер пак се ухили.

— Дадено. Този чудесно се справя с ролята на шут. Много е забавно да се наблюдава как с всички сили се опитва да ни се подмазва и колко помпозно се държи в същото време. — Той махна с ръка към струпаните наоколо хладилни камери. — Тогава наистина е най-добре да ги събудиш всички по график. В противен случай ще ни се наложи да търсим обяснение за твърде много „нещастни случаи“. — Той се извърна към Нау. Продължаваше да се усмихва, но идващата отдолу светлина разкривяваше лицето му в неприятна гримаса. — Истинският проблем не е с хората от Бдение A, Пастирю. През последните четири дни открих съвсем явни доказателства за подривна дейност.

Нау го погледна изненадан. Май точно това трябваше да се очаква рано или късно.

— Киви Лизолет ли?

— Точно така! Знам, че беше свидетел на наглото й поведение онзи ден. Тая малка кучка заслужава да умре заради това, но за друго ми е думата сега. Имам неоспорими доказателства, че тя нарушава Твоя закон. Освен това заговорничи заедно с останалите.

Това вече наистина завари Нау неподготвен.

— Какво имаш предвид?

— Известно ти е, че я спипах в парка на Спекулантите заедно с баща й. Тя си беше позволила да затвори парка на своя глава. Ето това вече ме вбеси! Накарах специално да я следят. Тя може и да е заблудила наблюдаващите по време на Бденията, но мен няма да ме измами така лесно. Тая уличница подстрекава хората, краде от крайните продукти на дестилационните и злоупотребява с времето, разрешено за престой в работилниците. Освен това насочи Фокуса на баща си в съвсем друга посока, която обслужва някакви нейни цели.

Епидемия. Това беше много по-пагубно за колонията, отколкото Киви му го представяше.

— Така… И как точно въздейства на човешкия ресурс?

— Тя въздейства еднакво гибелно както на човешките, така и на останалите ресурси, Пастирю. Очевидно работи в не едно и две направления, при това не е сама. Явно иска да размени откраднатите от нас богатства срещу нещо, което ще е от полза единствено за нея.

За момент Нау не можа да съобрази какво да отговори. За всички бе ясно, че размяната на ресурси в комуната е престъпление. През Годините на заразата много повече хора бяха екзекутирани заради размяна и укриване на имущество, отколкото измряха от самата Зараза. В днешно време обаче… Е, размяната не би могла напълно да се забрани. На Балакреа тя често служеше като добър предлог за масово изтребление на човешки ресурси. Но употребата й се изчерпваше само с това — удобно извинение.

— Виж какво, Ритцер… — Нау говореше бавно, внимателно обмисляйки лъжата, която се канеше да изрече. — На мен ми е известно всичко това. На първи поглед подобни действия наистина са против буквата на Моя закон. Опитай се обаче да погледнеш всичко това в по-друга светлина. Намираме се на двайсет светлинни години от дома. Освен това сме принудени да търпим Чуенг Хо. А те наистина се оказаха долни спекуланти. Давам си сметка, че ти е много трудно да преглътнеш всичко това. Разбери обаче, че целият им начин на живот се основава на измамата. Прости се с мисълта, че можем да изкореним това с един замах…

— Не! — Брюхел се оттласна от мястото си и сграбчи дръжката на хладилната камера, която се намираше най-близо до Томас. — Наистина те всички са отрепки, но Лизолет и още неколцина долни заговорници — мога дори да ти кажа кои са точно — потъпкват Твоя закон.

Нау лесно можеше да се досети как е станало всичко. Киви Лин Лизолет открай време отказваше да се подчинява на каквито и да е правила, дори тези на Чуенг Хо. Нейната луда майка я беше възпитала да не се поддава на манипулация, но в резултат на това сега момичето изобщо не подлежеше на контрол. А най-много от всичко обичаше да си играе. Спомняше си, че веднъж Киви му каза: „Много по-лесно е да получиш прошка, отколкото позволение за нещо.“ Това повече от всичко показваше каква пропаст дели светогледа на Киви от принципите на Първите пастири.

Трябваше да положи усилие, за да устои пред Брюхел. „Какво ли му се върти из главата?“ Той впи поглед в очите на заместника си, пренебрегвайки демонстративно размахваната палка в ръката му.

— Естествено, че би трябвало да назовеш заговорниците по име — нали това ти е работата, заместник. Моята работа пък е да интерпретирам Моя Закон според обстоятелствата. Известно ти е, че Киви не успя напълно да преодолее „гнилия мозък“. Ако се наложи, тя лесно може да бъде… обуздана. Настоявам непрекъснато да ме информираш за всички възможни нарушения, макар че засега предпочитам да ги оставя без последствие.

— Значи ти предпочиташ да ги оставиш без последствие?! Ти предпочиташ?! Тогава аз… — За миг Брюхел изгуби дар слово. Когато продължи, в гласа му се усещаше овладяна и премерена ярост. — Вярно, ние сме на двайсет светлинни години от дома. И твоят чичо вече не е на власт. — Вестта за убийството на Алън Нау ги настигна три години преди да навлязат в системата на Изчезващата. — Ако бяхме в нашия свят, ти сигурно щеше да престъпиш безнаказано всеки закон и да отмениш наказанието за нарушителите, само защото са умели лъжци. — Той леко тупна с палката по разтворената си длан. — Само че точно тук и сега си сам срещу всички.

Подмолната смъртоносна битка между Пастирите винаги се е водила без правила и закони. Това беше принцип, наложен още от Годините на Заразата. Тя се подчиняваше единствено на първичните инстинкти, които управляват природата. Ако сега Брюхел разбиеше черепа му с палката, Кал Омо щеше да последва доскорошния заместник. Но Нау успя да преодолее критичния момент и заговори тихо.

— Ти си дори по-самотен и от мен, приятелю. В съзнанието на колко от фокусираните е запечатано да ти се подчиняват?

— Аз… Аз разполагам с пилотите на Ксин. Имам съгледвачи и мога да накарам Рейнолт да издаде, каквото нареждане ми е необходимо.

Явно Ритцер отдавна балансираше по ръба на бездна, а Томас едва сега си даде сметка за това. Добре поне, че помощникът му постепенно започваше да се успокоява.

— Мислех, че познаваш Анне по-добре, Ритцер.

Унищожителният плам, обзел Брюхел, внезапно угасна.

— Да, вярно, прав си. — Той видимо рухна. — Сър… Причина за всичко е, че тази мисия се получи съвсем различна от онова, което съм си представял. Имахме всички условия и ресурси да живеем като Върховни пастири тук. Пред нас се откриваше шанс да намерим свят съкровищница. А сега повечето от „умните глави“ са мъртви. На всичкото отгоре не разполагаме с оборудване, което да гарантира безопасното ни завръщане у дома. Обречени сме да останем на това място десетилетия наред…

Ритцер изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в плач. Този рязък преход от агресия и заплахи към безсилие бе наистина забележителен. Томас заговори тихо и успокоително.

— Разбирам, Ритцер. Намираме се в екстремна ситуация, каквато не се е случвала още от времето на Заразата. Но ако преодоляването й е болезнено дори за теб, тогава наистина започвам да се тревожа за редовите членове от екипажа.

В това имаше известна истина — сред хората от мисията малцина притежаваха силния характер на Ритцер Брюхел. Също като него и те се озоваха в безизходно положение, в което беше изключено да създават семейство и деца. Това вече можеше да се превърне в твърде опасен проблем, който нямаше как да бъде подминат. Повечето обикновени хора обаче дори тук не срещаха трудности в поддържането на предишните си контакти и създаването на нови. В колонията имаше почти хиляда нефокусирани. За Ритцер обаче наистина беше трудно да задоволява прищевките си. Той обикновено употребяваше хората за свое собствено удоволствие, а излишни ресурси почти не им бяха останали.

— Освен това все още има шанс да открием съкровището — онова, за което всички мечтаем. Превземането на Чуенг Хо едва не ни костваше живота, затова пък сега владеем всички техни тайни. Ти лично присъства на последната среща за координиране на Бденията. Ние открихме физически закони, които са новост дори за Чуенг Хо. Хубавото тепърва предстои, Ритцер. Паяците са още на примитивен стадий на развитие, но тяхната цивилизация едва ли е възникнала тук. Тази слънчева система има твърде сурови условия, за да е възможно подобно нещо. При това ние не сме първите, които идваме да душим наоколо. Представи си само, Ритцер: цивилизация от нечовешки вид, която е овладяла придвижването сред звездите. А нейните тайни лежат тук някъде, в останките от миналото.

Нау поведе помощника си към противоположния край на помещението и двамата завиха по едно от разклоненията между редиците с хладилни камери. Визьорът на шлема му показваше навсякъде зелена светлина — знак, че всичко наоколо е нормално. Единствено камерите на Новородените даваха признаци на крайно износване. Имаше опасност след няколко години вече да не разполагат с достатъчно камери за поддържане на нормален режим на Бденията. Нямаше да е по силите на една междузвездна флота да се самовъзпроизведе, нито да си осигури необходимото високотехнологично оборудване, гарантиращо нормално функциониране. Проблемът датираше от незапомнени времена: да се изобрети такъв високотехнологичен продукт, който да задоволи нуждите на цяла една цивилизация — с всички нейни наслоения на развитата индустрия. Досега обаче никой не откри магически способ за неговото създаване. Човечеството често бленуваше за това, но досега не беше успяло да превърне в действителност най-голямата си мечта.

Ритцер вече изглеждаше напълно спокоен, а гневът му отстъпи място на дълбок размисъл.

— Наистина пожертвахме много, затова пък накрая ще се завърнем като победители. Мисля, че имам достатъчно кураж и сила да преодолея трудностите като всички останали в колонията. И все пак… Защо е нужно да търпим толкова дълго? Вместо това можем да кацнем с един наш отряд в някое кралство на Паяците и да го превземем.

— Те току-що са открили електрониката, Ритцер. Ние се нуждаем от много повече…

Заместникът на Пастира нетърпеливо разтърси глава.

— Да, да, това, разбира се, е така. А на нас ни трябва свръхразвита индустрия. Разбирам го по-ясно дори от теб — нали бях Пастир в доковете на Лорбита. Само едно тотално възстановяване може да ни спаси задниците. Но не схващам причината, поради която продължаваме да се крием на L1. Ако завладеем някой от народите на Паяците, пък дори и под формата на съюзничество с тях, нещата могат да потръгнат много по-бързо.

— Съгласен съм, но основният проблем си остава установяването на контрол. Ето защо всичко зависи от това правилно да изберем момента за действие. Известно ти е, че участвах в завладяването на Гаспр. По-точно — в началните години на нашата хегемония. Ако бях в първата флота, сега да властвам над милиони. — Той не се опита да прикрие завистта си; точно това чувство Брюхел би разбрал най-лесно. Гаспр беше истински джакпот. — Боже, какво постигна първата флота! Имаха само два кораба, представяш ли си! Разполагаха едва с петстотин „умни глави“ — много по-малко, отколкото са тук в момента. Най-важното беше, че седяха и дебнеха, докато Гаспр отново достигне Ерата на комуникациите. След това контролираха всичко до последната база данни на планетата. Съкровището само падна в ръцете им! — Нау поклати глава, изгубвайки за миг картината от визьора. — Прав си, нищо не ни пречи да завладеем част от Паяците още сега и така наистина да ускорим нещата. Но в действителност това ще е по-скоро неоправдан риск — да приемем съюзници, които са напълно непознати за нас. Ако допуснем и най-малката грешка, ако ни въвлекат в партизанска война, тогава всичко ще бъде поставено на карта… Най-вероятно ще „победим“, но тогава трийсетгодишното чакане може да стане петстотингодишно. В историята вече има пример за подобен провал, Ритцер, макар и да не датира от Годините на заразата. Знаеш ли за случилото се на Канбера?

Брюхел сви рамене. Канбера се смяташе за най-могъщата цивилизация в Обитаваното от хора космическо пространство, но се намираше на твърде голямо разстояние, за да го вълнува. Както и повечето Новородени, Брюхел почти не се интересуваше от далечните точки във Вселената.

— Преди три хиляди години Канбера е била още средновековна. Също като и на Гаспр, тамошната колония се е самоунищожила и се е върнала във варварските времена. Малка флота на Чуенг Хо се озовала по онези места благодарение на досадна грешка — мислели, че на Канбера все още съществува благоденстваща цивилизация. В това именно се състояла и първата голяма грешка на Спекулантите. Втората е, че се задържали по-дълго от необходимото: опитали се да въртят търговия с канберианците такива, каквито са. Цялата власт била в ръцете им — биха могли да повлияят на създаването на примитивни общества и да направят от Канбера каквото си пожелаят.

Брюхел нетърпеливо изръмжа:

— Разбирам накъде биеш. Но канберианците изглежда са били на много по-нисък стадий на развитие, отколкото са местните в нашия случай.

— За сметка на това били човешки същества. А Чуенг Хо разполагали с по-качествени ресурси от нашите. Както и да е, накрая влезли в съюз с местните и катализирали развитието на технологиите, доколкото било по силите им. После се заели да завладеят света и наистина успели. Но въпреки това всяка следваща стъпка ги водела към гибел. Хората от екипажите прекарали старините си в каменни замъци. Вече не владеели дори техниката за летаргичен сън. По-късно цивилизацията — хибрид от Чуенг Хо и канберианци, станала една от най-могъщите човешки цивилизации, но първозавоевателите не доживели да видят това.

Пастирът и неговият помощник почти стигнаха главния вход. Брюхел плуваше в пространството пред Нау, оттласквайки се с крака от стените на коридора. При поредния завой той впи изпитателен поглед в Томас.

Нау стъпи на пода и с помощта на грайферните подметки се задържа да не отскочи отново нагоре.

— Размисли върху това, което ти разказах, Ритцер. Изгнанието тук е горчивата чаша, която трябва да изпием до дъно, но наградата ще бъде по-голяма и от най-дръзките ти мечти. Дотогава нека се опитаме да решим твоите проблеми. Един Пастир не трябва да страда.

Върху лицето на по-младия мъж се изписа изненада и благодарност.

— Благодаря, сър. Нужна ми е само малко помощ, после отново всичко ще бъде наред.

Двамата поговориха още малко, уточнявайки какви неизбежни компромиси ще е необходимо да направят в по-нататъшната работа.

 

 

На връщане от „Сюивир“ Томас имаше достатъчно време да размисли. От неговата совалка диамантените скали приличаха на вълшебна искряща планина. В небето над нея се виждаха неправилните форми на лагера, складовете и междузвездните кораби, които кръжаха около астероида. Тъкмо беше време за Междинното бдение и той не забеляза никакви признаци на човешка дейност долу. Дори екипът на Киви не се виждаше никъде. Най-вероятно се намираше откъм сенчестата страна. Далеч отвъд диамантените върхове на небосклона грееше Арахна, самотна и величава. Над океана се забелязваха открити ивици повърхност, незасенчена от облаците. Тропическата зона сияеше в тюркоазно синьо. Колкото повече време минаваше, толкова повече светът на Паяците започваше да прилича на архетипа Майката Земя. Планета, на която се попадаше веднъж сред хиляди небесни тела — там хората можеха да кацнат и да се заселят. Щеше да прилича на земен рай още трийсет години, докато нейното слънце за пореден път не изчезне от небосвода. „А дотогава ние вече ще я владеем.“

Той току-що направи поредната успешна крачка към крайната победа. Разкри една загадка и предотврати нежелан сблъсък. Устните на Томас се изкривиха в горчива усмивка. Ритцер много грешеше, ако си въобразяваше, че да си племенник на Алън Нау е лесна работа. Няма спор, Томас си остана любимец на Алън Нау до последния му миг. Още в самото начало стана ясно, че именно той ще наследи чичо си като предводител на Новородените. Тази привилегия обаче скоро превърна Томас в най-голямата заплаха за стария Нау. Предаването на властта от един на друг водач — дори в семействата на Пастирите — обикновено биваше съпътствана от убийство. Затова пък Алън Нау притежаваше мъдрост и опит. Той наистина желаеше племенникът му да управлява, но едва след като изживее на своя пост до край дните, дадени му от природата. Поверяването на експедицията до Изчезващата звезда на Томас Нау беше акт на висша държавническа мъдрост. Този ход гарантираше живота и властта и на чичото, и на племенника. Томас Нау трябваше да отсъства от родната система близо два века. След като се върнеше обратно, можеше да продължи на свой ред господството на фамилията Нау.

Томас неведнъж се питаше дали присъствието на Ритцер Брюхел не представлява скрит саботаж. Докато още се намираха в родната система назначаването му за помощник изглеждаше правилен избор. Беше млад и се прослави с добре свършената работа по разчистването на доковете на Лорбита. Освен това беше издънка на един от родовете на Френк: родителите му се числяха сред първите поддръжници на Алън Нау, когато той завзе властта там. При всеки свой завоевателен поход Новородените отново и отново предизвикваха същата катастрофа, каквато Годините на Заразата донесоха на Балакреа: масова смърт, „гнили мозъци“, установяване господство на класата на Пастирите. Младият Ритцер охотно възприе всички изисквания на новия ред.

Откакто започна Изгнанието обаче, той сякаш упорито се опитваше да провали тяхната мисия: безотговорен, немарлив, безочлив и арогантен. Причина за поведението му вероятно бе и отредената му роля на Лошия, само дето Ритцер не играеше, а беше съвсем искрен. Той постепенно стана затворен и необщителен. Следваше логичното заключение — враговете на Томас Нау бяха много умни и играеха козовете си, планирайки далеч в бъдещето. Очевидно някак бяха успели да прекарат протежето си през строгия контрол на Алън Нау.

Днес обаче загадката и подозренията се разсеяха. „Оказа се, че не е нито саботаж, нито липса на компетентност.“ Неговият помощник изпитваше вопиюща нужда да задоволи определени свои потребности, а бе твърде горд, за да го сподели с някого. Ако живееха в цивилизован свят, неговият проблем се решаваше лесно; това бе съвсем естествена, макар и негласно възприета част от придобитите по рождение права на всеки Пастир. Но тук, в тая дивотия, след почти пълно крушение… При тези условия на Ритцер наистина не му беше леко.

Совалката се спусна към най-високите кули на Хамърфест и постепенно потъна в сянката под тях.

Удовлетворяването на Брюхел можеше да се окаже трудна задача; всеки по-млад мъж тук наистина трябваше да си наложи истинско въздържание. Томас вече преглеждаше списъците на хората от екипите и „умните глави“. „Да, ще свърша и тази работа.“ Отсега знаеше, че си струва усилието. Ритцер Брюхел беше единственият Пастир освен него в радиус от двайсет светлинни години. Макар отделни представители от класата на Пастирите често да влизаха в смъртоносна схватка един с друг, между тях въпреки всичко съществуваше солидарност. Всеки владееше тайни и жестоки похвати. Именно Пастирите ставаха преносители на изконните ценности на Новородените. Ритцер беше още млад, все още търсеше себе си. Ако успееше да завърже порядъчна връзка, всичко останало щеше да се нареди от само себе си.

А успехът вероятно ще бъде още по-грандиозен от онова, което си позволи да сподели с Ритцер. Очакваше да надмине дори плановете на чичо Алън. Идеята за новото завоевание сигурно щеше да убегне и на самия Томас, ако не беше онази първа среща с елита на Спекулантите.

Чичо Алън беше взел страха на поданиците си заради способността да изпълнява всички свои заплахи; въпреки това или именно заради тази си слава продължи старата балакреанска традиция да поддържа специална охрана. Но дори чичо Алън не успя да проумее, че се прави на тиранин пред смешно малки общности: Балакреа, Френк, Гаспр. Нау неслучайно разказа на Ритцер за основаването на Канбера. Имаше и по-добри примери от този, но Канбера бе любимият му случай. Докато неговите връстници зубреха до припадък История на Новородените и добавяха все нови и нови баналности към вече познатите стратегии, Томас Нау изучаваше историята на Обитаваното от хора космическо пространство. Дори бедствие с мащабите на Заразата бе нещо закономерно в структура като тази. В сравнение с Големите завоеватели, за които разказваше тази история, трусовете и промените на Балакреа изглеждаха наистина нищожни. Не след дълго Томас Нау познаваше в детайли делото на хиляди Стратези — от Александър Македонски, през Тарф Лу, чак до… Фам Нувен. Сред всички тях Нау избра за свой пример Фам Нувен — най-великият от Чуенг Хо.

В известен смисъл именно Нувен положи основите на днешния Чуенг Хо. От емисиите на Чуенг Хо можеха да се научат доста подробности за неговия живот, но те бяха твърде разкрасени и целенасочено подбрани. Съществуваха обаче и други, доста противоречиви версии, които се носеха като мълва сред звездите. Нау беше убеден, че си струва да се запомнят дори най-малките подробности от биографията на Нувен.

Фам Нувен беше роден на Канбера малко преди кацането на Чуенг Хо. Малкият Нувен попаднал сред Чуенг Хо като чуждо тяло… и ги преобразил. Само за няколко века от владенията на Спекулантите той направил империя — най-великата, която светът познаваше. А самият Нувен се превърнал в Александър Македонски за цялото Обитавано от хора космическо пространство. И както владенията на Александър, така и неговата империя не просъществувала дълго.

Този човек бил гениален стратег и завоевател. За зла участ не разполагал с необходимите средства, за да осъществи великите си идеи.

Нау хвърли прощален поглед към лазурносинята сфера на Арахна преди тя да се скрие зад кулите на Хамърфест. Той вече имаше своя мечта. Досега се решаваше да я признае единствено пред себе си. Само след няколко години ще да завладее една цивилизация, създадена не от човешки същества, която някога също е пътувала между звездите. Само след няколко години щеше да проникне в най-ревностно пазените тайни на автоматизацията във флота на Чуенг Хо. Всичко това ще го изравни по величие с Фам Нувен. Тогава вече можеше да създаде велика звездна империя. Мечтата на Томас Нау се простираше дори отвъд това, защото притежаваше средството, което е липсвало, на Фам Нувен, Тарф Лу и останалите, за да си извоюват вечна слава, Фокусът.

Осъществяването на тази мечта щеше да отнеме половината от неговия живот. За времето, което му оставаше след Изгнанието, той още не се беше замислял. Понякога се питаше не е ли лудост да се надява, че ще постигне всичко това. Ала имаше готов план: чрез Фокуса ще задържи всичко, което заграби. Новородената империя на Томас Нау ще стане единствената в цялото Обитавано от хора космическо пространство. И първата, просъществувала за вечни времена.