Върнър Виндж
Дълбина в небето (11)

8.

Повече от двеста години часовниковият механизъм под повърхността на замръзналото езеро неотклонно отчиташе времето, изхабявайки пружина след пружина. Сега цъкаше под дебелия слой лед благодарение на последната останала пружина… И натъпкваше замръзнал въздух в спусъка. Можеше да остане така чак до идването на Новото слънце, ако не бяха някои непредвидени обстоятелства. На седмия ден от двеста и деветата година откъм замръзналото море се усетиха няколко силни земни труса, в резултат на които засечката на спусъка се охлаби. Буталото изтика органичната пяна в резервоара със замръзнал въздух. Няколко минути не последва никаква реакция. След това органичната материя засвети и температурата около изпарителите на кислород, азот и въглероден двуокис рязко се покачи. Изкачването към повърхността започна.

 

 

Да се събудиш насред Мрака не е като да отвориш очи след нормален сън. Хиляди поети се бяха опитвали да възпеят този миг. През последните епохи десет хиляди академици търсеха научното му обяснение. За втори път Шерканер Ъндърхил го изпита върху себе си (но първият всъщност не се брои, тъй като спомените му се смесваха с картини от детството и усещането как се клати върху гърба на баща си из подземията на Маунтроял.)

Събуждането след Период на мрак става постепенно, на части. Зрението, чувството за допир, слухът. Паметта, способността за разпознаване, логическото мислене. Дали обаче се възстановяваха едно подир друго. Или се възвръщаха всички едновременно, но без връзка помежду си? И кога сред всички тези части започваше да действа „съзнанието“? Тези въпроси щяха да глождят ума на Шерканер през целия му живот и да се превърнат в основна двигателна сила на неговото дирене… Но в първите мигове, когато съзнанието беше още полузаспало, други, много по-важни въпроси ги изместиха. Усилието да събере отделните парчета памет и мисъл, да си припомни кой е всъщност, какво прави тук и какво трябва да стори, колкото се може по-скоро, за да оцелее. На първо време го направляваха единствено инстинктите, създадени през милионите години съществуване на неговия вид.

Времето минаваше и мисълта му най-сетне потече гладко. Шерканер Ъндърхил надзърна в мрака през напукания прозорец на плавателния съд. Навън се извършваше някакво движение — дали не беше по-скоро заблуда заради гъстата пара? Не, приличаше на пелена от кристали, кръжащи в мъждивата светлина, която ги обгръщаше отвред.

Някой го буташе по дясното рамо и непрекъснато повтаряше името му. Шерканер се насили да слепи отделните парчета от спомени.

— Тъй вярно, сержант, аз се заблудих… Искам да кажа аз се събудих.

— Чудесно — долетя гласът на Юнърбай, кънтящ, сякаш излизаше от тенекия. — Наранен ли си? Нали помниш как да провериш това?

Шерканер послушно зашава с крака. Всичките го боляха; това можеше да се смята за добро начало. После внимателно провери средните ръце, последователно раздвижи предните крайници и ръцете, с които се хранеше.

— Не съм сигурен дали усещам дясната средна ръка и част от предницата. Може би са се залепили една за друга.

— Аха. Сигурно още са замръзнали.

— Как са Джил и Амбър?

— Вече говорих с тях по другата верига. Ти си последният, който още не се е съвзел окончателно. Освен това по тялото ти има участъци, които не са се размразили.

— Дай ми края на веригата.

Юнърбай му подаде устройството за препредаване на звука и Шерканер успя да поговори с останалите членове от тяхната група. Тялото можеше да понесе последователно различните степени на размразяване, но когато процесът още не е завършил съществува реална опасност от загниване на тъканите. Явно пътят на горивото в екзотермичните им костюми някъде беше прекъснат, докато лодката си е проправяла път през ледената лапавица към повърхността. Шерканер отново възстанови системата и пропусна през нея въздух и органична каша. Зеленикавото сияние в тясната кабина стана по-ярко. На тази светлина Шерканер се опита да провери дали няма пробойни в тръбите за въздух. Екзотермичните костюми бяха жизненоважен източник на топлина, но ако се наложеше да ги използват и като източник на кислород, тогава всички бяха обречени на гибел.

Мина половин час и топлината ги обгърна отвсякъде, освобождавайки вкочанените им от студа крайници. Оказа се, че са пострадали само крайчетата на средните ръце на Джил Хевън. Това наистина можеше да се смята за рекорд дори за онези, които бяха в пещерите. По физиономията на Шерканер се разля широка усмивка. Успяха — събудиха се сами, без външна помощ, при това в самото сърце на Мрака.

Известно време четиримата не предприеха нищо от заплануваното. Само наблюдаваха виелицата замръзнал въздух отвън и се упражняваха да управляват екзотермите под напътствията на Шерканер. Юнърбай и Амбердон Нишимор провериха по списък цялото оборудване. Онези части, които бяха повредени или изглеждаха съмнително, предаваха на Шерканер. Нишнимор, Хевън и Юнърбай бяха все начетени и интелигентни специалисти — химик и двама инженери. Освен това имаха опит във воденето на битки. Шерканер беше поразен от промяната, която настъпи в тях щом напуснаха лабораториите и излязоха на бойното поле. Юнърбай се оказа необикновена комбинация от кален воин и изобретателен инженер, който при това почита строго традициите и притежава пуритански морал. Шерканер познаваше сержанта от седем години. През това време от първоначалното презрение на Юнърбай към него не остана и помен. Двамата вече бяха добри приятели. В мига, когато групата им пое към Източния фронт обаче, сержантът внезапно се отдръпна и взе да спазва служебна дистанция. Той започна да се обръща към Ъндърхил със „сър“ и все по-често единствено дълбокото уважение към Шерканер ставаше причина да потиска очевидното си раздразнение.

Шерканер попита Виктъри за тази необичайна промяна. Беше по време на последната им среща, когато останаха насаме. Намираха се в студените бункери, изкопани дълбоко в земята под последното все още действащо летище на Източния фронт. Тя се разсмя на въпроса му.

— О, скъпото ми деликатно момче! А ти какво очакваше? Хрунк ще ръководи групата през цялата операция от мига, в който напуснете съюзническите територии. Ти си цивилен съветник без никакъв боен опит, който някак трябва да се впише в строгата военна йерархия. Той ще настоява да му се подчиняваш безпрекословно, но в същото време ще разчита на твоята находчивост и бързите ти реакции. — Тя тихичко се засмя. От основното помещение в бункера ги делеше само една завеса. — Ако беше някой обикновен новобранец, досега да ти е подгрял черупката поне десетина пъти. Бедничкият е отчаян от мисълта, че точно в разгара на операцията на теб ще ти хрумне да се увлечеш по нещо съвсем различно и неуместно — като астрономия например.

— Хм. — Честно казано, той наистина се беше замислял какви ли ще са цветовете на звездите, когато атмосферата не замъглява тяхното сияние. — Разбирам какво искаш да кажеш. Според мен нашият приятел наистина има проблем. — Не се случваше често Шерканер Ъндърхил да се почувства объркан, но това беше точно един от тези случаи. — Обещавам да бъда послушен.

— Разчитам наистина да е така. Не забравяй, че Хрунк е изправен пред… Ако щеш го приеми като разрешаване на поведенчески проблем. Според теб как двама чалнати учени и двамина военни, свикнали на ред и дисциплина, биха могли да си сътрудничат и да оцелеят при изключително трудни условия, като на всичкото отгоре никога не са живели заедно.

Тя каза това на шега, но според него въпросът наистина си струваше вниманието.

* * *

Несъмнено техният, плавателен съд беше най-странният в цялата история: наполовина подводница, наполовина камера за замразяване и резервоар за органични вещества. Сега петметровата му черупка лежеше в плиткия басейн, излъчващ зеленикаво сияние с виненочервени отблясъци в него. Околният вакуум сякаш караше водата да ври — газовете, които се отделяха от нея, се охлаждаха бързо, отново се превръщаха в кристали и падаха обратно. Юнърбай отвори люка и групата взе да се изнизва в нишка оттам. После прехвърлиха оборудването и резервоарите с екзотерми като си ги подаваха от ръка на ръка. Накрая върху брега се образуваха купчини от най-необходимото, което непременно трябваше да вземат със себе си.

Опънаха помежду си аудиокабела — Ъндърхил към Юнърбай, а от него към Хевън и Нишнимор. Шерканер се надяваше до последния момент, че ще разполагат с портативни радиостанции, но тези устройства все още бяха много големи и неудобни, пък и не се знаеше как ще реагират на свръхниските температури. Затова сега можеха да говорят само с един член на групата. Но при условие, че трябваше да имат постоянна и сигурна връзка помежду си, и аудиокабелът вършеше добра работа.

Шерканер водеше колоната към брега на езерото, следваше го Юнърбай, а Нишнимор и Хевън теглеха шейната отзад. Щом се отдалечиха от подводницата, мракът отново ги обгърна. Тук-там под краката им, докъдето бяха стигнали екзотермите, все още се виждаха червеникави отблясъци. Подводницата изразходва тонове гориво, докато си пробиваше път към повърхността. През останалата част от операцията трябваше да разчитат единствено на енергията от екзотермите, които носеха със себе си, стига те да намерят храна под преспите.

Именно екзотермите правеха възможна тази разходка по повърхността по време на най-дълбокия Мрак. Преди откриването на микроскопа „великите мислители“ твърдяха, че най-съществената разлика между висшите животни и останалите живи същества е способността им да оцелеят като индивиди по време на Великия Мрак. Растенията и низшите животни измираха; оцеляваха единствено техните енцистирани зародиши. Но сега вече беше известно, че много едноклетъчни животни също успяват да преживеят периодите на мрак и замръзването, при това без да се крият дълбоко под повърхността. Докато Шерканер следваше в Кралското училище, биолозите там откриха дори нещо още по-необикновено: в гърлата на вулканите се срещаха някои форми на прости бактерии, които оставаха активни чак до настъпването на дълбокия Мрак. Шерканер беше очарован от микроскопичните създания. Според професорите тези същества прекратяваха жизнените си функции или пък пръскаха спори, когато вулканът изстине. Ъндърхил обаче се чудеше дали не съществуват разновидности, които биха могли да оцелеят като произвеждат собствена топлина. В края на краищата дори по време на Мрака имаше достатъчно количество кислород, макар и в твърдо състояние, а на много места под снега лежеше солиден пласт органични останки. Ако имаше някакъв вид катализатор на окисляването при свръхниски температури, тогава малките буболечки биха могли да „изгарят“ растителността и така да поддържат жизнените си функции между две изригвания на вулкана. В такъв случай тези бактерии щяха да са най-добре адаптирани за живот след приключването на Периода на мрак.

Навремето единствено дълбоката некомпетентност на Шерканер по този въпрос му попречи да се отдаде за по-дълго на неговото изследване. В двата типа живи организми се извършваха коренно различни химични процеси. Процесът на външно окисляване беше твърде слаб, а в среда с по-висока температура изобщо не се осъществяваше. В много случаи опитите довеждаха до нарушаване жизнените функции на бактериите: двата типа метаболизъм се оказаха силно отровни един за друг. В Периода на мрак те едва ли щяха да действат пълноценно, ако са в близост до вулкан, който изригва периодично.

Навремето сигурно никой нямаше да забележи опитите на Шерканер, ако той не беше превърнал лабораторията в замръзнало блато. За което (временно) го изключиха от училище. Но в края на краищата резултатът от всичко това бе налице: екзотермите.

След седемгодишно селектиране в Службата за физически изследвания получиха бактерия с ускорен от кислорода метаболизъм. Затова когато Шерканер разля екзотермичната каша върху замръзналия въздух, на мястото незабавно се образува гъста пара, после се появи и слабо сияние; накрая то се превърна в локва, която постепенно се втвърди. След няколко секунди при по-внимателно вглеждане в мястото на току-що осъществената реакция можеше да се забележи (ако екзотермите в локвата са имали късмет) слабо сияние изпод снега, подхранвано от останки с органичен произход.

Сега сиянието от лявата им страна стана особено ярко. Снегът се раздвижи, слегна се и над него се заиздига нещо като мъгла. Шерканер дръпна силно кабела на Юнърбай и поведе групата към гъстото гориво. Колкото и да бе блестяща идеята за екзотермите, тяхното използване все още не се отличаваше много от обикновеното палене на огън. Сняг имаше навсякъде, а необходимото им гориво стоеше скрито дълбоко под него. За да стане възможно неговото откриване и използване, трябваше да бъдат впрегнати в работа трилиони прости бактерии. Известно време дори Службата за физически изследвания се блазнеше от идеята за отглеждане на такива бактерии. Също като колониите водорасли по Южното крайбрежие, и тези невидими същества в известен смисъл живееха задружно. Те се развиваха и размножаваха също толкова бързо, колкото и подводната растителност в топлите морета. Мнозина обаче се питаха дали този експеримент няма да превърне света в огнено кълбо. Оказа се обаче, че ускореният метаболизъм е истинско самоубийство за бактериите. Ъндърхил и неговата група имаха на разположение най-много петнайсет часа, преди техните екзотерми да се самоунищожат.

Скоро групата излезе от езерото и стъпи на брега, където по време на Чезнещото слънце се намираше игрището за крикет на командира на вражеската база. Следователно тук имаше изобилие от гориво. В единия край на поляната бактериите едва не се задавиха от лакомия — бяха попаднали на останки от дърво. Купчината излъчваше все повече топлина, докато накрая изпод снега не засия ярка смарагдова светлина. Тя освети за миг цялото игрище и сградите отвъд него. После постепенно отслабна и на мястото й остана да тлее само червеникаво сияние.

По приблизителни изчисления бяха се отдалечили на около стотина метра от подводницата. Оставаше им да изминат още четири километра, стига през времето на Мрака по пътя им да не са се появили някакви непредвидени препятствия. Оттук нататък на групата предстоеше предимно досадна рутинна работа: изминаваха по десетина метра и спираха, за да пръснат екзотермите. Докато Нишнимор и Хевън почиваха, Юнърбай и Ъндърхил наблюдаваха дали бактериите не са открили някое богато находище на гориво. Появеше ли се такова място, щяха да разплискат цялата органична каша наоколо. Понякога не намираха почти никакви залежи (когато минаваха през шосе с бетонно покритие например). Тогава не им оставаше нищо друго, освен да разринат замръзналия въздух. Това също бе жизненоважно — все пак трябваше да дишат нещо. Но без гориво за екзотермите студът бързо проникваше в костюмите им: предаваше се по веригата, с която бяха свързани или пропълзяваше от стъпалата нагоре по цялото им тяло. Напредването зависеше от това дали Шерканер бързо ще открие нов източник на гориво.

Всъщност той не се затрудни особено от тази задача — беше се ориентирал, докато траеше светлината от ствола на дървото и сега трябваше само да си припомни местата, където имаше растителни останки. Чувстваше се добре и почти не усещаше вкочаняващия студ. Болката по върховете на краката и ръцете му обаче остана и той чувстваше как ставите му смъдят. Към това се прибави налягането, студът, жуленето на костюма. Болката също бе интересна тема за изследване, върху която си заслужаваше да помисли — толкова полезна, така омразна. Дори такива като Хрункнер Юнърбай не успяваха изцяло да я игнорират; той чуваше по кабела пресекливото затруднено дишане на сержанта.

Спиране, зареждане на резервоарите, вдишване, и пак на път. После отново и отново. Състоянието на измръзналите крайници на Джил Хевън се влошаваше. Спряха и се опитаха да направят костюма му по-удобен. Юнърбай си размени мястото с него, за да помага на Нишнимор при разливането на екзотермите.

— Няма нищо, това са само средните ръце — каза Джил. Но затрудненото му дишане беше много по-тежко от пъхтенето на Юнърбай.

Въпреки това операцията вървеше по-добре дори от най-смелите очаквания на Шерк. Макар и уморени, те продължаваха да напредват през мрака, а движенията им вече станаха напълно механични. Оставаше само болката… И удивлението. Шерканер непрекъснато се оглеждаше през тесните цепки на шлема си. Иззад вихрушката от кристали замръзнал въздух и мъглата, образувана от екзотермите, прозираха заоблените очертания на хълмове. Всъщност наоколо не цареше непрогледен мрак, както можеше да се предполага. Понякога, извърнеше ли глава надясно, с крайчеца на окото забелязваше червеникав диск, разположен ниско над западния хоризонт. Не беше трудно да се досети, че вижда слънцето във фазата на най-дълбок мрак.

Въпреки тесните цепки на шлема, Шерканер можеше да види и звездите. „Ето че сме тук най-сетне.“ Първите проникнали в сърцето на Мрака. Това беше свят, чието съществуване някои древни философи категорично отричаха. Защото как така е възможно да съществува нещо, което не можеш да видиш. Но сега този свят беше пред очите им. Той съществуваше — векове, сковани в мраз и мълчание… И много звезди, навсякъде. Даже през дебелите стъкла на шлема, използвайки само горните си очи, той виждаше цветна светлина дори там, където иначе нямаше звезди. Само ако поспреше за миг и разгледаше това великолепие с всички очи, какво ли още щеше да види! Според повечето научни теории северното сияние би трябвало да изчезне заедно със слънцето, което го поражда. Други твърдяха, че причина за него са изригванията на вулканите, които се намират около полюса. Напълно е възможно сега по небосвода да се забелязват и други светлини освен звездите…

Потрепването на кабела го върна обратно на земята.

— Продължавай да вървиш, трябва непрекъснато да се движим.

Джил вече едва шептеше. Нямаше съмнение, че препредава заповед на Юнърбай. Ъндърхил беше готов да се извини, когато осъзна, че всъщност Амбердон Нишнимор е причината за забавянето.

— Какво става? — попита Шерканер.

— … Амбър видя… светлина на изток… Продължавай да се движиш.

Изток. Значи отдясно. Стъклото на шлема му от тази страна беше замъглено. Стори му се, че различава очертанията на хребет. Операцията им трябваше да се проведе на четири километра от брега. Там горе на билото щяха да имат чудесна гледка към хоризонта. Независимо, че светлината идваше от противоположния край. Точно така! Наистина виждаше светлина — бледо сияние, което бавно се разпростира във всички посоки. Дали не е северното? Шерканер с усилие овладя обзелото го любопитство и продължи да пристъпва напред. Бог му е свидетел, че би дал всичко, само и само да се изкачи на билото и да погледне замръзналото море!

Шерканер се държа като дисциплиниран войник чак до следващата спирка за разливане на органичен разтвор. Тъкмо пълнеше резервоарите на Хевън със смес от светеща екзотермична маса, гориво и замръзнал въздух, когато това се случи. Пет малки светлинки прекосиха западния небосклон, оставяйки след себе си следа като комети. Едната от тях бързо угасна, но другите четири се събраха в едно и… Блесна светлина, толкова ярка, че очите на Ъндърхил, с които гледаше нагоре, засмъдяха от болка. С другите обаче той все още можеше ясно да вижда. Ярката светлина обхващаше все по-голяма част от небето и беше хиляди пъти по-силна от мъждукащия слънчев диск. Многочленестите им сенки заподскачаха наоколо. Излъчването ставаше все по-ярко и по-ярко, докато накрая Шерканер усети как през костюма му започна да прониква топлина. Замръзналият въздух около тях се понесе нагоре, образувайки искряща бяла пелена. Топлината се усили още, сега вече пареше, после спадна. Гърбът му обаче остана топъл, сякаш се е разхождал дълго в хубав слънчев ден.

Парата се завихри около тях и това бе първият осезателен полъх, който усетиха откакто напуснаха подводницата. Внезапно стана много студено — влагата изсмука топлината от костюмите им; от цялата екипировка единствено ботушите бяха напълно пригодени за тези условия. Светлината все повече губеше силата си, въздухът и водата отново се превърнаха в кристали и паднаха на повърхността. Ъндърхил пак рискува да погледне нагоре. Ослепителните точки сега приличаха на светещи дискове, които постепенно гаснеха пред очите му. На тяхно място се появи трепкащо сияние, подобно на северното. Четири, близко разположени една до друга точки — ъглите на правилен тетраедър? Такава красота!

Само след няколко секунди щяха съвсем да избледнеят и да се изгубят от небосклона. Затова пък се появиха нови светлини — ярки проблясъци отвъд източния хребет. На запад към точката на зенита се устреми друг рояк ярки точки. Зад тях небето се покри от трепкаща светлинна пелена.

Четирите члена на групата стояха неподвижни. За миг подчинението на военната дисциплина, насадено в съзнанието на Юнърбай, отстъпи място на благоговението. Той отстъпи назад от образувалата се органична локва и постави ръка върху гърба на Шерканер. Гласът му най-сетне успя да проникне по кабела въпреки лошата връзка:

— Какво е това, Шерканер?

— Съвсем не знам. — Той усещаше треперенето на ръката на Юнърбай. — Някой ден обаче непременно ще разберем… Да продължаваме напред, сержант.

Групата напълни резервоарите, после продължи пътя си, но движенията на четиримата приличаха на марионетки, дърпани от конци. Илюминациите над главата им продължаваха. Макар светлината вече да не бе така силна като от четирите изгорели слънца, цветовете по небето надминаваха по красота и най-прекрасното земно сияние. Две падащи звезди се движеха все по-бързо по небето. Сияйната им следа постепенно се разнесе и угасна. После отново се появиха върху източния небосклон, нажежени до бяло, подобно малки копия на първите четири слънца. Дълго след като избухнаха от мястото, където ги забелязаха за последно, струеше светлина във всички посоки.

Най-смайващото зрелище беше отминало, но по небосклона все още пробягваха светлинки, досущ малки духове. Можеха да бъдат взети за сиянието на зората, но се виждаше ясно, че са подхранвани от мощен източник на енергия. Дали пък това не са белите нощи в Периода на мрак? Каквото и да бе обаче, само заради него си заслужаваше да предприемат тази изпълнена с рискове операция.

Най-накрая стигнаха военната база на тийфърите. Необикновената зора продължаваше да осветява небосклона, дори когато се спускаха по рампата, водеща към входа.

 

 

Никога не бяха разисквали подробно набелязаните цели. Те останаха същите, които Ъндърхил предложи на Виктъри Смит онзи следобед в Териториалното командване. Стига да успееха да се събудят и да оцелеят в сърцето на Мрака, четиримата войници, снабдени с известно количество експлозиви можеха да нанесат огромни щети на резервоарите с гориво и живата сила, разположена сравнително близко до повърхността. Не беше изключено да се доберат и до Генералния щаб на Тийфщадт. Дори да успееха да направят всичко това обаче, то не би оправдало огромните инвестиции, вложени в изследването на Ъндърхил.

В плана им все още съществуваха съмнителни непълноти. Всеки път модерната военна машина на двете страни правеше усилие да спечели предимство и въпреки настъпването на Мрака продължаваше да действа и да дебне заспалия противник; с настъпването на Новото слънце обаче армията, която първа се връщаше на бойното поле, ставаше и окончателен победител в битката.

До окончателното настъпване на Мрака и двете страни бяха натрупали внушително количество запаси. Доколкото учените можеха да съдят по оскъдните данни, всеки път Новото слънце идваше изпепеляващо и ослепително ярко. Това траеше няколко дни, а може би само броени часове, но и те бяха достатъчно, за да се опустоши всичко; повърхността се нажежаваше хиляди пъти повече, отколкото през Междинния период или годините на Чезнещото слънце. Именно тази непоносима жега, а не студът на Мрака унищожаваше всичко живо с изключение на най-устойчивите представители на всяко поколение.

Рампата водеше към складовете на тийфърите. Противникът имаше резерви и по фронтовата линия, но този заден ешелон беше предназначен да снабдява войската по време на маневри. Без него елитните части на тийфърите щяха да са принудени да бездействат, а авангардът, в случай че Короната атакува, нямаше да има шанс за отстъпление. Според Териториалното командване унищожаването на тези складове щеше да ускори сключването на примирие или да осигури бърза победа на войските на Короната. Четирима бойци и целенасочените разрушения, които се канеха да извършат, щяха да са напълно достатъчни за това.

… Стига обаче да не замръзнеха, докато прекосяваха вътрешния двор на базата. По стъпалата имаше малко замръзнал въздух, а тук-там се забелязваха останки от храсти, украсявали пространството около пилоните със знамена. И с това се изчерпваше всичко. Сега им се налагаше да изливат почти цялото количество органична каша, за да постигнат някакъв минимален ефект. Мракът вече ги притискаше отвсякъде, а единствената светлинка идваше от действието на екзотермите. Според докладите на разузнаването дворът не беше по-дълъг от двеста метра…

Някъде напред засия елипса от светлина. Изходът. Групата с олюляване продължи по полето, което някога е било открито пространство, но сега беше защитено срещу Новото слънце със сребристо покривало. Пред тях се ширна равнина, цялата покрита с колчета за палатки. Тук-там снегът от замръзнал въздух ги беше разместил, но повечето стояха непокътнати. В оскъдната светлина успяха да зърнат и очертанията на парни локомотиви, релси, влекачи за превозване на оръдия и бронирани автомобили. Дори в сумрака металните им корпуси проблясваха под скрежа. Когато отново дойдеше Новото слънце, всичко тук щеше да е готово за действие. Докато ледът се топи и изпарява, а водният поток се оттича през дренажната система, прокопана под полето, от най-близките убежища ще заприиждат първите бойци на тийфърите, готови да спасяват въоръжението и транспортните машини. Образувалата се вода трябваше да бъде събрана в специални резервоари, откъдето минаваше в пръскачките, използвани за охлаждане на нажежената от Новото слънце земя. Щяха да последват часове трескава проверка на изправността на техниката, още толкова време щеше да отиде за поправяне на повредите, резултат от двувековния Мрак и няколкото часа непоносима жега. След това войската щеше да поеме в онази посока, където според командването имаше най-голям шанс да удържи победа. Тази стратегия беше резултат от извършваните поколения наред изследвания относно природата на Мрака и Новото слънце. По данни на разузнаването противникът имаше голяма преднина в тази област.

Хрункнер ги събра около себе си, така че всички да могат да го чуват.

— Готов съм да се обзаложа, че часове след първите слънчеви лъчи тук ще гъмжи от войска, но сега всичко е на наше разположение. Ето защо пълним догоре резервоарите и се пръскаме за изпълнението на задачата както е по план. Джил, ще се справиш ли с твоята част?

Джил Хевън беше слязъл по стълбите, залитайки като пияница със счупен крак. Шерканер предположи, че проблемът с костюма се беше отразил и на краката му. Въпреки това Хевън се изпъна при въпроса на Юнърбай, а гласът му прозвуча почти нормално:

— Не съм бил целия този път, сержант, та сега да седя и само да гледам. Ще се справя със задачата си.

И така, беше настъпил най-важният и отговорен етап, заради който предприеха цялата рискована операция. Най-напред се освободиха от аудиокабелите, които досега ги свързваха един с друг. После си разпределиха експлозивите и черния прах. Неведнъж бяха отработвали на тренировките всеки детайл от операцията. Имаха резервни варианти за всяка непредвидена ситуация — ако изостанат с времето между два етапа, ако не попаднат в каналите на дренажната система, ако си счупят някой крак, ако картите се окажеха неточни. Каквото и да се случеше, пак щяха да приключат преди да са замръзнали.

Разпръснаха се в четири посоки. Експлозивите, разположени под защитното сребристо покривало, не бяха по-големи от ръчни гранати. Щом се оттеглиха, зад гърба им се разнесоха няколко слаби взрива, които обаче успяха да разрушат стратегически сектори от покритието. Продължиха да работят с пръскачките — напълно обикновени на вид, затова пък надеждни според плановете на конструкторите от Службата за физически изследвания. Накрая складовете се оказаха изцяло покрити с черен прах, очаквайки целувката на Новото слънце.

 

 

Само след час вече бяха на километър от складовете. Юнърбай наложи бързо темпо след напускането на базата, загрижен за заключителната част от операцията — тяхното оцеляване.

Бяха почти на крачка от успеха. Почти. Но Джил Хевън сякаш изпадна в делириум и действаше хаотично по време на престоя им в базата. Накрая се опита да поеме сам в неизвестна посока.

— Трябва да намерим подходящо място и да се окопаем.

Повтаряше непрекъснато тези думи, докато Нишнимор и Юнърбай го овързваха с предпазните колани.

— Точно натам сме тръгнали, Джил, дръж се.

Юнърбай се отдели от групата на Хевън и Амбър и известно време двамата с Ъндърхил можеха да говорят насаме.

— Май успя да си възвърне духа — каза Шерканер.

Сега Хевън пристъпяше сякаш върху дървени протези вместо крака.

— Не вярвам вече да усеща болка — отговорът на Хрунк стигна до него слаб, но достатъчно ясен. — Не това ме тревожи обаче. Мисля, че постепенно потъва в Унеса.

Екстазът на Мрака. Някаква луда паника обземаше подсъзнателно всеки, когато усетеше, че е останал в студа на повърхността и няма шанс да се спаси. В такива случаи животинският инстинкт подсказваше на жертвата да търси място, което би могло да замести убежището.

— Проклятие!

Той едва различи приглушеното възклицание, а връзката съвсем прекъсна, когато Юнърбай се опита да ги подкара вкупом напред. От спасението ги деляха само няколко часа. Но сега… Докато наблюдаваха борбата на Джил Хевън, у всички тях взеха да се надигат първични животински пориви. Инстинктът е невероятно нещо, но ако сега му позволяха да вземе връх, щеше да ги отведе на сигурна смърт.

Два часа по-късно едва се бяха добрали до хълмовете отвъд базата.

Джил на два пъти се освободи и като обезумял се хвърляше встрани от пътя, преследван от фикс идеята да открие сигурно убежище. Всеки път Амбър го домъкваше обратно, опитвайки се да го върне към здравия разум. Джил вече не си даваше сметка къде се намира, а от неговото буйство предпазния костюм съвсем се разпадна на части. Повечето от крайниците му вече бяха вдървени и измръзнали.

Краят настъпи, когато стигнаха до първото стръмно изкачване. Налагаше се да изоставят резервоарите с органична каша. Останалата част от пътя щяха да изминат единствено с въздуха, осигурен от екзотермите в личните им банки. За трети път Джил разкъса предпазните колани и със странно подскачащо клатушкане се хвърли към ръба на зейналата отстрани на пътеката пропаст. Нишнимор се втурна след него. Амбър беше едра жена и досега не срещна особени затруднения при залавянето на Джил Хевън. Този път обаче беше различно. Джил изпадна в последната фаза на Унеса. Когато тя се опита да го избута обратно от края на пропастта, той се хвърли срещу нея, ръгайки я с краищата на ръцете си. Амбър залитна назад и охлаби хватката си. Ръцете на Хевън махаха във всички посоки, той загуби равновесие и се отърколи в тъмната паст на урвата.

Тримата стояха онемели и неподвижни известно време; после Амбър започна да се спуска по склона, а краката й трескаво търсеха опора в скалите под снега. Юнърбай и Ъндърхил я сграбчиха и я издърпаха обратно.

— Оставете ме, моля ви! Дори и измръзнал, той все пак има някакъв шанс. Трябва на всяка цена да го върнем обратно.

Ъндърхил се надвеси над пропастта и дълго се взира в нея. Джил беше паднал върху голите зъбери и тялото му лежеше долу напълно неподвижно. Дори да не беше мъртъв, обезводняването и измръзването щяха да го убият още преди да са го върнали на пътеката.

Явно Хрункнер разбираше това.

— Той вече свърши, Амбър — меко каза сержантът. После отново си възвърна началническия тон. — А ние все още не сме изпълнили своята мисия.

След миг Амбър помаха в знак на съгласие, но Ъндърхил не я чу да проронва нито дума. Тя се изкачи обратно на пътеката и им помогна да затегнат отново предпазните колани, които ги крепяха един за друг, и да възстановят аудиоканала.

Тримата продължиха изкачването като сега се движеха доста по-бързо от преди.

 

 

Когато стигнаха крайната цел им бяха останали само още няколко кварти живи екзотерми. Преди Мрака по тези хълмове имаше гъст лес — ловен резерват, притежание на тийфърите благородници. Зад тях в скалите зееше цепнатина — вход към естествено образувано убежище, където щяха да са в относителна безопасност до настъпването на Периода на светлина. Във всеки от ловните резервати имаше такива дупки, използвани за скривалища от дивите животни. В гъсто населените райони те или биваха завладявани от хората, които допълнително ги разширяваха и ги снабдяваха с различни удобства, или се рушаха неизползвани. Шерканер недоумяваше как тяхното разузнаване беше разбрало за съществуването на това убежище. Единственото обяснение бе, че имаха агент сред висшите кръгове на тийфърите.

Дупката обаче не се оказа мечтаното убежище, а дива и неприветлива като пещера на първобитните.

Нишнимор беше единственият ловец в групата. Двамата с Юнърбай направиха просека в паяжината и се спуснаха надолу. Шерканер висеше над тях и им осигуряваше топлина и светлина.

— Виждам пет басейна… И двойка възрастни таранти. Дай още малко светлина.

Шерканер се спусна още по-надолу и насочи снопа лъчи в предполагаемата посока. Светлината в най-долните му ръце огря цялата вътрешност, чак до дъното на пещерата. Сега той също виждаше два от басейните. Замръзналият въздух ги покриваше едва-едва. Ледът в тях беше типичен за местата, предназначени за летаргичен сън — чист, без никакви балончета газ в него. Под ледената кора различи замръзнало тяло, чийто очи лъскаха на светлината. Боже мили, беше огромно! Значи трябва да е мъжко; по него се виждаха гъстите редици на малките му.

— Останалите басейни са препълнени с храна. Съвсем прясно убита, както можеше и да се очаква.

През първата година от Новото слънце тази двойка таранти щеше да остане в убежището си, изсмуквайки соковете на своите жертви и подготвяйки малките да ловуват, за да излязат навън, когато пожарищата и огнените бури утихнат. Тарантите бяха месоядни и не толкова интелигентни като трактите, но затова пък много повече от тях приличаха на хора. Беше въпрос на живот и смърт да убият тарантите и да вземат храната им, но това приличаше повече на пладнешки обир, отколкото на лов.

Приключването на операцията им отне близо час и изразходва почти цялата енергия, останала от екзотермите. Накрая се изкачиха за последен път на повърхността и се опитаха да прикрият, доколкото е възможно, дупката в паяжината. Тъпа болка пронизваше няколко от ставите на Ъндърхил и той вече не усещаше краищата на левите си ръце. През последните няколко часа костюмите им се износиха, почти се разпаднаха на части, а някои от ръкавиците на Амбър съвсем се бяха стопили в резултат от непрекъснатия допир със замръзналия въздух и екзотермите. Така или иначе двамата не можеха да сторят нищо повече и крайниците им бавно замръзваха. По всичко личеше, че тя ще изгуби някои от ръцете си. Но каквото и да бе състоянието им, тримата щяха да издържат още минута-две.

След малко Амбър наруши мълчанието:

— Това може да се смята за победа, нали?

Гласът на Юнърбай беше необичайно твърд, когато й отговори.

— Точно така. И ти прекрасно знаеш, че Джил също би се съгласил с нас.

Тримата се притиснаха плътно в тъжна прегръдка, почти съвършено копие на статуята „Сключване на Съглашението“; имаше го дори Отсъстващият съюзник.

Амбърдън Нишнимор се промъкна обратно през отвора на пещерата. От нишките на паяжината, до които се беше докоснала, заискри зеленикаво сияние. Долу щеше да изсипе останалите екзотерми в басейните. Ледът им скоро щеше да скове бактериите, но това нямаше да ги убие. Тримата се надяваха да си осигурят надеждно ледено покритие за през останалата част от Мрака. След този последен риск не им оставаше нищо друго, освен да разчитат на щастливата си съдба.

— Хвърли един последен поглед на входа, Шерканер! Теб по те бива в ръчната работа.

Увереността в гласа на Юнърбай съвсем изчезна през последните няколко часа. Амбър Нишнимор беше войник; Юнърбай се отнасяше по устав с нея и вече издаде всички необходими заповеди. Сега обаче сержантът мислеше само за едно — как да направи така, че по-малко замръзнал въздух да се налепи по корема му.

Ъндърхил се огледа за последен път. Намираха се на около километър над вражеската база. Яркото сияние върху небосвода гаснеше бавно; падащите звезди, небесните взривове — всичко свърши. В този приглушен сумрак складовете се открояваха като плътно черно петно върху сивия фон на полето. Това обаче не беше сянка, а черната пудра, която разпръснаха.

— Колко малко му трябва — каза Юнърбай, — само неколкостотин кила черен прах. Наистина ли вярваш, че ще свърши работа?

— Разбира се. Първите часове от Новото слънце са същински ад на земята. Черната пудра ще усили двойно унищожителната сила на лъчите. Нали си представяш какво ще се получи тогава?

Всъщност сержант Юнърбай лично беше контролирал тези опити. Усилените стократно лъчи на слънцето през Междинния период бяха насочени към покрит с черната пудра метал. Само след няколко минути резултатът беше на лице — топеше се всичко — буталата на цилиндрите, гилзите, колелата и релсите. Врагът щеше да бъде принуден да се върне обратно под земята, изгубил най-съществената част от своите муниции и машини.

— Това е първият и последен път, когато тази магия ще проработи, Шерканер. Няколко бариери или добре разположени мини и щяхме вече да сме мъртви.

— Така е. Но всичко ще се промени оттук нататък. Това е последният Период на мрак, който Паяците проспиват в мир и покой. Следващия път вече няма да има само няколко души с предпазни костюми. Цялото население ще е будно. Предстои ни да завладеем Мрака, Хрункнер.

В отговор Юнърбай само се разсмя. После даде знак на Ъндърхил да се връщат обратно в пещерата. Макар да бе смъртно уморен, сержантът все пак държеше лично да се погрижи за окончателното прикриване на следите им.

Шерканер хвърли прощален поглед към сивото поле под себе си и към невъзможната зора, която огряваше небосклона. „Толкова далеч, толкова близко трябва да улучиш, че куп полезни неща да научиш.“