Върнър Виндж
Дълбина в небето (68)

65.

На L1 Езр Вин пристигна като герой. Може би нито един собственик на флота не е бил приеман с такова въодушевление, с каквото го посрещнаха на диамантените скали. Доведе със себе си и първите освободени пленници, включително и Джау Ксин. Освен това докара и първите техни партньори — първите Паяци, полетели в космоса.

Почти нищо не забелязваше. Усмихваше се, говореше, а когато видя Рита и Джау заедно, усети далечна радост.

Последна от катера излезе Флория Перез. Тя беше една от жертвите в летаргичен сън в тайното скривалище на Ритцер, която не беше използвал чак до края. Дори и след 200 Ксек жената продължаваше да изглежда ужасно объркана. Щом Езр я изведе на открито, тълпата в коридора се умълча. Киви се плъзна напред. Беше помолила да помага на жертвите, но когато най-сетне спря току до Флория, очите й се изцъклиха, а устните й се разтрепериха. Известно време двете се гледаха. После Киви подаде ръка на Флория и тълпата зад тях се разтвори.

Езр ги гледаше как се отдалечават, но мислите му бяха другаде — Анне Рейнолт бе започнала да дефокусира Триксия една Ксек след като той напусна Арахна. През двестате Ксек обратен път към диамантените скали Фам редовно докладваше как напредва процесът. Този път нямаше връщане назад. Триксия беше минала подготвителния стадий. Първо вирусът на „гнилия мозък“ бе приведен в статично състояние, после вкараха Триксия в изкуствена кома. Оттам нататък бавно променяха изпускането на наркотик от вируса.

— Анне вече го е правила стотици пъти, Езр — каза Фам. — Каза, че всичко върви добре. Ще излезе от клиниката само няколко Ксек след като се върнеш.

Никакво забавяне повече. Най-сетне Триксия щеше да бъде свободна.

 

 

Два дни по-късно новината дойде: Триксия е готова.

Преди да отиде в клиниката за дефокусиране, Езр посети Киви. Тя работеше с баща си — възстановяваха езерния парк. Повечето дървета бяха загинали, но Али Лин мислеше, че може да ги съживи. Дори и дефокусиран, той имаше чудесни идеи за парка. Но сега този човек можеше и да обича дъщеря си. И с Триксия ще бъде така — тя ще бъде свободна, също като преди кошмара.

Когато Езр се зададе по пътеката откъм съсипаната гора, Киви говореше с паяците. Котенцата кръжаха високо над тях — любопитството им се бореше с арахнофобията.

— Искаме да направим нещо ново с езерото, някаква свободна форма, със своя собствена специална екология. — Паяците бяха малко по-високи от Киви. В условията на микрогравитация те вече не бяха ниски, сплескани създания. Резултатът от естественото напрежение в крайниците им беше тяхна собствена версия на навеждането под нулева гравитация: ръцете и краката им се изпъваха под тях, и ги правеха високи и стройни. Най-дребничкият — вероятно Рапса Лайтхил — говореше в момента. Съскащият глас беше почти мелодичен в сравнение с този на Белга Ъндървил.

— Ще гледаме, но се съмнявам дали мнозина ще искат да живеят тук. Искаме да експериментираме с наши собствени убежища. — Брут Зинмин превеждаше. Тонът му беше радостен, разговорен. Може би в момента той е последният Фокусиран преводач.

Киви се усмихна на Паяка.

— Да, толкова съм любопитна какво ще направите най-накрая. Аз… — тя отмести поглед и видя Езр.

— Киви, може ли да поговорим?

Тя вече беше тръгнала към него.

— Извинявай само за момент, Рапса.

— Разбира се. — Паяците изприпкаха по-нататък. Зинмин продължи да залива с въпроси Али Лин.

Езр и Киви стояха един срещу друг. Разделяха ги трийсет сантиметра.

— Киви, дефокусираха Триксия преди около две хиляди секунди.

Момичето се усмихна лъчезарно. В нея все още имаше някаква детска енергия. Някак си въпреки всичко Киви бе останала открито човешко същество. А сега тя бе в центъра на работата с Паяците — инженерът, когото бяха търсили сред всички други. Сега най-сетне той виждаше колко е умна и колко широк е мирогледът й — от динамика през бионаука си е много умело търгуване. Киви беше олицетворение на духа на Чуенг Хо.

— Тя… Всичко ли ще бъде наред с нея? — очите на Киви бяха широко отворени, а ръцете й — силно вкопчени една в друга.

— Да! Малко е неориентирана, казва Анне, но умът и личността й са непокътнати, и… по-късно днес мога да намина да я видя.

— О, Езр, толкова се радвам за нея! — Ръцете на Киви се пуснаха и се пресегнаха към раменете му. Изведнъж лицето й се оказа много близо и устните й докоснаха бузата му.

— Исках да те видя, преди да разговарям с нея…

— Да?

— Аз… само исках да ти благодаря задето спаси живота ми, задето спаси всички нас. — Искам да ти благодаря, че ми върна душата. — Ако двамата с Триксия можем да направим нещо за теб…

Тя отново се намери на една ръка разстояние, а усмивката й като че беше малко неловка.

— Каквото искате, Езр. Но… няма нужда да ми благодариш. Радвам се, че краят на вашата история е щастлив.

Езр реши да не пита повече — вече се обръщаше към насочващите въжета, които Али бе опънал за реконструкцията си.

— По-скоро е щастливо начало, Киви. Всички тези години бяха мъртъв период — и сега най-накрая… Хей, ще говорим по-късно! — Той махна и потегли бързо обратно към входа на пещерата.

 

 

Рейнолт бе превърнала груповата стая в Купола в отделение за възстановяване. Там, където „умните глави“ бяха прекарвали Бдение след Бдение фокусирани в служба на Пастира, сега ги освобождаваха.

Анне го спря в коридора точно пред стаята.

— Преди да влезеш, запомни, че…

Вин вече беше тръгнал да я заобикаля. Спря.

— Нали каза, че се възстановява добре!

— Да. Тоталният афект е нормален. Общото състояние е все така добро — тя дори възстанови специализираните си знания. Провеждаме почти три хиляди операции по дефокусиране — освобождаваме повече хора от всеки екип в историята на Новородените. Започваме да ставаме много добри. — Тя се намръщи, но това не беше нетърпеливият й жест, докато беше фокусирана. Просто болезнена бръчка. — Аз… Иска ми се да можехме да обработим наново първите. Според мен сега бих се справила по-добре.

Езр виждаше болката и се засрами от внезапната си радост: Значи забавянето е било за добро. Триксия се бе възползвала от целия натрупан опит. Може би и иначе щеше да е добре. В края на краищата, Рейнолт се беше възстановила много добре. Но както и да е, нещата се развиваха чудесно. И там, зад Рейнолт, надолу по хладния зелен коридор беше Триксия Бонзол, принцесата, която най-сетне се бе събудила. Той се промъкна покрай Анне и се втурна в синевата.

Анне извика подире му:

— Но, Езр… Виж, Фам иска да поговори с тебе, като приключиш.

— Добре, добре. — Но всъщност не я слушаше. И ето, намери се в груповата стая. Част от нея все още беше открита, дори десет-петнайсет стола бяха заети — хората седяха в малки кръгове и си говореха. Глави се извърнаха към него — очи, изпълнени с любопитство, невъзможно преди. По някои лица бе изписан страх. Мнозина имаха тъжното, объркано изражение на Хънт Уен, след като го дефокусираха. Новородените сред тях нямаше при кого да се завърнат. Събудиха се свободни — но на цял живот и цели светлинни години разстояние от всичко, което познаваха.

Езр се усмихна неловко и се промъкна покрай тях. За мен и Триксия всичко приключи благополучно, но трябва да се помогне на тези, обърканите.

Дъното на стаята беше разделено на стаички. Езр прелетя покрай отворените врати — до затворените спираше, колкото да прочете имената на табелите. И най-накрая… ТРИКСИЯ БОНЗОЛ. Стремглавият му бяг изведнъж свърши и той осъзна, че е облечен с работни дрехи, а цялата му коса стърчи. Също като „умните глави“, той бе пренебрегнал всичко извън онова, което беше във фокуса на вниманието му.

Приглади косата си, колкото можа… и почука по тънката пластмасова врата.

— Влез.

— … Здравей, Триксия.

Тя плаваше в хамак, не особено различен от обикновено легло. Медицинските инструменти образуваха фина мъгла около главата й. Нямаше значение — Езр го очакваше. Анне бе започнала да включва апаратура към пациентите — използваше данните, за да ръководи дефокусирането, а после да ги наблюдава за удари и инфекции.

Това затрудни Езр Вин да прегърне любимата си толкова силно, колкото му се искаше. Той се издигна до Триксия, загледа се в очите й, загуби се в тях. Триксия отвърна на погледа му — не около него, не изнервена от това, че той блокира данните й, а право в очите. Лека, трепереща усмивка заигра на устните й.

— Езр.

И тя потъна в прегръдките му, протегнала ръце към него. Устните й бяха меки и топли. Той я притисна — леко я обгръщаше с ръце в хамака. После отдръпна глава, като внимаваше да не засегне медицинската апаратура.

— Толкова пъти съм си мислел, че това не може да се върне. Спомняш ли си колко пъти — буквално години живот — съм седял с тебе в проклетата ти килийка?

— Да. Ти страдаше много повече от мен. За мен всичко беше като в сън и времето бе нещо, което се изплъзва. Всичко извън Фокуса беше размазано. Чувах думите ти, но за мен те нямаха значение. — Ръката й докосна шията му, погали го нежно — жест от времето, когато наистина бяха заедно.

Езр се усмихна. Ние разговаряме. Наистина. Най-сетне.

— А сега ти се върна и отново можем да живеем. Имам толкова много планове. Разполагах с години, за да ги обмисля — какво можем да направим, ако Нау бъде унищожен, а ти — спасена. След всички смърти тази мисия се оказва по-голямо съкровище, отколкото сме си представяли. — Големи рискове — голямо съкровище. Но рисковете бяха поети, жертвите — направени, и сега… — С нашия дял от възнаграждението за мисията ние… ние можем да направим всичко! Можем да основем своя собствена Велика фамилия! — Вин.23.7, Вин-Бонзол, Бонзол.1 — нямаше значение, това щеше да е тяхната фамилия.

Триксия продължаваше да се усмихва, но в очите й започваха да напират сълзи. Тя поклати глава.

— Езр, аз не…

Вин бързо я прекъсна.

— Триксия, знам какво ще кажеш. Ако не искаш фамилия — добре, няма да основаваме. — В годините под игото на Томас Нау той имаше достатъчно време да обмисли нещата, да прозре кои жертви всъщност изобщо не бяха жертви. Пое дълбоко дъх и продължи. — Триксия, дори и да искаш да се върнеш на Триланд… И аз ще дойда там, ще напусна Чуенг Хо. — Фамилията няма да го одобри — той вече не беше младши наследник. Тази експедиция ще направи фамилията Вин.23 баснословно богата, но… той си знаеше, че надали заслугата за това е на Езр Вин. — Можеш да бъдеш каквато искаш и пак да бъдем заедно.

Той се наведе над нея, но този път тя нежно го отблъсна.

— Не, Езр, не е това. И ти, и аз вече сме много по-възрастни. Аз… много, много време мина, откакто бяхме заедно.

Гласът на Езр изтъня.

— За мене бяха години! Но за теб? Ти каза, че Фокусът е като сън — в него времето няма значение.

— Не точно. За някои неща — за онова, което е в центъра на моя Фокус — аз вероятно си спомням времето по-добре от теб.

— Но… — тя вдигна ръка и той млъкна.

— Аз го понесох по-лесно от тебе. Бях фокусирана, и нещо повече — макар и никога да не съм го осъзнавала, както и Томас Нау и Ритцер Брюхел, слава Богу. Аз си имах свят, в който да избягам, свят, който успях да изградя от своите преводи.

Думите на Езр се изплъзнаха от устата му:

— Чудех се… Толкова голяма част от всичко това приличаше на фантазии от времето на Зората на цивилизацията. Значи… било е измислица, а не истинските Паяци?

— Не. Беше възможно най-близо до гледната точка на Паяците в човешките представи. И ако четеш внимателно, забелязваш къде е загатнато, че това не може да бъде буквално вярно… Според мен си се досетил, Езр. Арахна беше моето бягство. Като преводач всичко, свързано с това да бъдеш Паяк, беше в моя Фокус. Познанието какво е да си свободен Паяк ни поглъщаше. И когато милият Шерканер го разбра, макар че в началото ни мислеше за машини, изведнъж този свят стана и убежище, което ни приема.

Тъкмо това беше провалило Нау и бе спасило всички тях, но…

— Но сега ти се върна, Триксия. Кошмарът свърши. Ние можем да бъдем заедно и ще е по-хубаво, отколкото някога сме си представяли!

Тя отново клатеше глава.

— Не разбираш ли, Езр? И двамата сме се променили, при това аз — повече, отколкото ти, макар да бях… — Тя се замисли за секунда. — … макар и да прекарах тези години „омагьосана“. Разбираш ли? Спомням си какво ми казваше навремето. Но, Езр, вече не е същото. Аз и Паяците, ние имаме бъдеще…

Той се опита да запази равния си убедителен тон, но когато заговори, гласът му прозвуча паникьосано дори и за собствените му уши. Мили Боже на Търговията, не мога да я загубя сега!

— Знам. Ти продължаваш да се идентифицираш с Паяците. За тебе ние сме пришълците.

Тя докосна рамото му.

— Малко. По време на първите стадии на дефокусирането беше като да се събудиш и да видиш, че кошмарът се случва наистина. Знам как изглеждат човеците на жителите на Арахна — бледи, меки, като личинки. Съществуват вредители и животни, служещи за храна, които приличат на тях. Но ние не им изглеждаме толкова страшни, колкото те на нас. — Тя го погледна и усмивката й за миг стана по-широка. — Начинът, по който ти се налага да въртиш глава, за да виждаш, е умилителен. Ти не го разбираш, но всеки жител на Арахна с бащина козина по гърба, а и повечето женски, са очаровани, когато говорят с тебе отблизо.

Също като сънищата, които бе сънувал на планетата. Триксия продължаваше частично да възприема себе си като Паяк.

— Триксия, виж… Ще идвам всеки ден да те виждам. Всичко ще се промени. Ще го преодолееш.

— О, Езр, Езр. — Сълзите й плувнаха във въздуха помежду им, но тя плачеше за него — не за себе си, не за тях двамата. — Това е, което аз искам да бъда — преводач, мост между всички вас и моето ново Семейство.

Мост. Тя не е извън Фокус! Фам и Анне някак си я бяха замразили по средата между Фокуса и свободата. Прозрението беше като юмрук, забит в корема… гадене, последвано от ярост.

 

 

Хвана Анне в новия й кабинет.

— Довърши си работата, Анне! Вирусът на гнилия мозък продължава да управлява Триския!

Лицето на Рейнолт като че беше дори по-бледо от обичайното. Изведнъж той се досети, че тя го очакваше.

— Знаеш, че не съществува начин, по който можем да унищожим вируса, Езр. Да го потиснем, да го накараме да задреме, да, но… — гласът й беше плах, нямаше нищо общо с предишната Анне Рейнолт.

— Знаеш за какво говоря, Анне. Тя все още е във Фокус. Все още вниманието й е фиксирано върху Паяците, върху мисията й на Фокусирана.

Анне мълчеше. Знаеше го.

— Върни я докрай, Анне.

Устата на Рейнолт се изкриви, сякаш се мъчеше да потисне физическа болка.

— Структурите са толкова дълбоки… Тя ще изгуби придобитите от нея знания, вероятно и вродения си талант за езици. Ще бъде като Хънт Уен.

— Но ще бъде свободна! Ще може да научи нови неща, също като Хънт.

— Аз… разбирам. До вчера и аз си мислех, че можем да доведем всичко до успешен край. Тъкмо се готвехме да задействаме последната реконструкция… Но, Езр, Триксия не иска да продължаваме!

Това просто му дойде прекалено много и изведнъж Езр се разкрещя:

— По дяволите, а какво сте очаквали? Та тя е фокусирана! — Понижи тон, но думите излизаха напрегнати като смъртна заплаха. — Знам. Вие с Фам все още имате нужда от роби, особено от такива като Триксия. Никога не сте възнамерявали да я освободите.

Очите на Рейнолт се оцъклиха, а лицето й пламна в яркочервено. Никога не я беше виждал такава, макар Ритцер Брюхел винаги да придобиваше този цвят, когато изпаднеше в неудържима ярост. Устата й зяпна и се затвори, но от нея не излязоха думи.

По стената на кабинета нещо се удари — някой пристигаше с адска бързина. Миг по-късно Фам влетя през вратата.

— Анне, моля те, нека аз се оправям с това. — Гласът му беше нежен. След миг Анне вдъхна шумно въздух. Тя кимна — като че се беше закашляла. Излезе иззад бюрото си, без да каже нищо, но Езр забеляза с каква сила стисна ръката на Нувен.

Фам тихо затвори вратата след нея. Когато се обърна към Езр, изразът му далеч не беше нежен. Рязко му посочи с пръст стола пред бюрото на Рейнолт.

— Сядай, господинчо.

В гласа му имаше нещо, което смрази яростта на Езр и го принуди да се подчини.

Фам се настани зад бюрото. Известно време просто гледаше младежа. Беше странно. Присъствието на Фам Нувен винаги е било силно, но изведнъж на Езр му се стори, че досега той никога не го е разгръщал в пълнота. Най-накрая Фам заговори:

— Преди някоя и друга година ти ми каза някои неща направо. Принуди ме да прозра, че не съм прав и трябва да се променя.

Езр го гледаше студено.

— Май не съм успял. — Така или иначе, ти си в бизнеса с роби.

— Бъркаш, синко. Успя. Не са много хората, които са го постигнали. Дори и Сура не успя. — Като че странна тъга трепна в него и той се умълча. — Ти се отнесе много несправедливо към Анне, Езр. Мисля, че някой ден ще трябва да й се извиниш.

— Как пък не! Много хитро сте го измислили вие двамата! Дефокусирането просто ви излиза много скъпо!

— Хм… Прав си, скъпо е. Без малко да стане беля. В системата на Новородените „умните глави“ поддържаха буквално цялата ни автоматика, а работата им допълваше безупречно тази на машините. Още по-зле, всички програми за поддръжка на флотата се създаваха от фокусирани. Останаха ни милиони съвсем непотребни линии. Доста време ще ни потрябва, преди старите ни системи да заработят свястно… Но ти знаеш, че Анне е Френкската орка, „чудовището“ във всички диамантени фризове.

— Д-д-да.

— Тогава знаеш и че тя би умряла, за да даде свобода на фокусираните. Това беше единственото й твърдо искане, което отправи към мен след като излезе от Фокус. Това е смисълът на живота й. — Той млъкна и погледна настрани. — Знаеш ли кое е най-голямата злина на Фокуса? Не е, че той е действително робство, макар че Господ знае, това го прави много по-тежко от всички други злодеяния. Не, най-голямата злина е, че самите спасители стават нещо като убийци, а първоначалните жертви са осакатени още веднъж. Дори и Анне не го разбираше напълно, а сега това я измъчва.

— Значи тъй като те искат да останат роби, ги оставяме роби?

— Не! Но фокусираният все пак е човешко същество, не много различен от някои редки типове, които винаги са съществували. Щом могат да живеят самостоятелно, щом могат да изразяват желанията си — на този етап трябва да се вслушаш… Допреди около половин ден си мислехме, че с Триксия Бонзол всичко ще е наред. Анне успя да спре вируса, за да не превземе нейния мозък. Тя нямаше да бъде сред психопатите или сред вегетиращите. Беше свободна от фиксацията за вярност към Новородените. С нея можеше да се разговаря, да бъде оценявана, утешавана. Но тя абсолютно отказва да се засягат по-дълбоките структури. Разбирането на Паяците е в центъра на живота й и тя иска това да остане така.

Известно време седяха мълчаливо. Най-ужасното беше, че Фам можеше и да не лъже. Може би дори не търсеше рационални обяснения. Може би просто разговаряха за една от трагедиите на живота. В такъв случай Езр щеше да страда от злодеянията на Томас Нау до края на живота си. Господи, колко е тежко! И макар и кабинетът на Рейнолт да бе ярко осветен, той му напомняше за онзи мрачен момент в парка, точно след като убиха Джими. И Фам беше там и даваше утеха, която Езр не разбираше. Избърса лице с опакото на ръката си.

— Добре. Значи Триксия е свободна. Значи е също така свободна да се променя в бъдеще.

— Да, разбира се. Човешката природа винаги ще бъде непостижима за анализа.

— Чаках я цял живот. Независимо колко дълго — аз ще я чакам.

Фам въздъхна.

— Тъкмо това се боя, че ще направиш.

— Ъ?

— Ти си един от най-преданите бойци, които съм срещал. И имаш талант за хората. Най-вече ти беше този, който поддържаше Чуенг Хо срещу разбойничествата на Нау.

— Не! Не можех да се меря с него. Аз само гризках по краищата, опитвах се да направя положението по-малко адско. А все пак убиваха хора заради това. Нямах гръбнак, нито организаторски способности — бях само един идиот, който Нау използваше, за да държи по-лесно хората в пътя.

Фам клатеше глава.

— Ти беше единственият, на когото се доверих за заговора, Езр. — Той млъкна рязко и се усмихна. — Разбира се, отчасти и заради това, че ти единствен имаше достатъчно ум да схванеш кой съм всъщност. Ти не се огъна и не се пречупи. Дори се дърпаше от веригата ми… Знаеш колко съм стар.

Езр го погледна.

— Разбира се.

— Много луди глави съм виждал — Фам се ухили до уши. — Ние със Сура основахме много от Великите Фамилии в тази част на обитаемото от Чуенг Хо пространство. Но ти си на ниво, Езр Вин. Гордея се, че сме роднини.

— Хммм — Езр всъщност не смяташе, че Фам би го лъгал за такива неща, онова, което казваше, беше просто твърде… екстравагантно… че да бъде истина.

Но другият не беше свършил.

— Твоите добродетели обаче си имат и лоша страна. Ти прояви търпение да играеш една роля стотици Мсек. Не изневеряваше на целите си, когато мнозина други започваха нов живот от самото начало. Сега ми разправяш, че си щял да чакаш Триксия, колкото и дълго да продължи това И аз вярвам, че ти наистина би чакал… завинаги. Езр, замислял ли си се, че за да станеш фокусиран, невинаги е нужен вирусът на „гнилия мозък“? Някои хора съвсем сами се фиксират. Аз ли да не знам! Тяхната воля е толкова силна — или пък начинът на мислене толкова неизменяем — че могат да изключат за всичко извън основната им фиксация. Тъкмо от това имаше нужда ти през годините под игото на Нау и Брюхел. Тъкмо то те спаси и ти помогна да крепиш и останалите Чуенг Хо. Но я си помисли сега — разбери какъв е проблемът. Не похабявай живота си.

Езр преглътна. Спомни си твърденията на Новородените, че обществото винаги е зависело от хора, които „нямат собствен живот“. Но…

— Триксия Бонзол е цел, която си заслужава, Фам.

— Съгласен съм. Но ти говориш за твърде висока цена — да чакаш цял живот нещо, което може и никога да не се случи. — Той млъкна и килна глава на една страна. — Направо е срамота, че не си фокусиран с вируса на Новородените — тогава по-лесно щяхме да те оправим! Триксия ти е такава фиксидея, че не виждаш какво става около тебе, не можеш да видиш, че нараняваш хора, нито пък онази, която би могла да те обича.

— Ъъ… Коя?

— Я се замисли, Езр. Кой проектира системата за стабилност на диамантените скали? Кой убеди Нау да поотпусне примката? Кой направи така, че да е възможно съществуването на пивницата на Бени и фермите на Гонле? И то въпреки постоянните прочиствания на мозъка? Кой ти отърва задника, когато най-накрая стана напечено?

— О… — думата излезе тихо, засрамено. — Киви… Киви е свестен човек.

Истински гняв заля лицето на Фам — за първи път го виждаше такъв от падането на Томас Нау насам.

— Събуди се, дявол те взел!

— Искам да кажа, тя е умна, и храбра, и…

— Да, да, да! Всъщност, тя е истински гений почти във всяка област, мътните да го вземат! Виждал съм само един-двама като нея през целия си живот!

— Аз…

— Езр, не вярвам да си нравствен идиот, иначе сега изобщо нямаше да разговарям с тебе и със сигурност не бих ти приказвал за Киви. Но събуди се най-сетне! Трябваше да си го забелязал още преди години — но беше прекалено съсредоточен в Триксия и в собственото си чувство за вина. А сега Киви те чака, но без особени надежди, защото е толкова благородна, че уважава твоите чувства към Триксия. Помисли си как се държи, откакто се отървахме от Нау.

— Тя участва във всичко… Май всеки ден се виждаме. — Той пое дълбоко дъх. Това наистина беше като дефокусиране — да виждаш онова, което си виждал и преди, но по съвсем нов начин. Вярно беше — той зависеше от Киви даже повече, отколкото от Фам или Анне. Но тя носеше свое собствено бреме. Спомни си изражението й, когато поздрави Флория Перес. Видя усмивката й, когато тя се радваше на неговия „щастлив завършек“. Странно беше да те е срам заради нещо, от което си нямал никаква представа само преди миг. — Толкова съжалявам… Аз просто… Не ми беше хрумвало!

Фам се отпусна на стола.

— Тъкмо на това се надявах, Езр. И двамата го имаме този малък проблем — скъпи сме на високите принципи и сме евтини на простото човешко разбиране. Трябва да поработим върху това. Преди секунда те похвалих и не беше лъжа. Но ако си говорим честно — чудото е Киви.

За миг Езр съвсем онемя. Някой преподреждаше бъдещето в душата му. Триксия, мечтата на половин живот, се изплъзваше…

— Трябва да помисля.

— Помисли. Но поговори с Киви, става ли? И двамата се криете зад стени. Направо ще се смаеш какво може да излезе от един прост откровен разговор.

Още една идея, която блесна като ново слънце. Просто да поговори с Киви за това.

— Ще поговоря… Непременно!