Върнър Виндж
Дълбина в небето (65)

62.

Всичко беше много мрачно и после грейна светлина. Тя се издигна към нея. Коя съм? Отговорът дойде бързо, на гребена на вълната от ужас. Анне Рейнолт.

Спомени. Скривалището в планините. Последните дни на криеницата — нашествениците на Балакреа намираха всички нейни пещери. Предателят, разобличен твърде късно. Последните от хората й, нападнати в засада от въздуха. Застанала на хълма, обкръжена от балакрейска броня. Вонята на изгорена плът беше силна дори и в хладния утринен въздух, но врагът спря стрелбата. Бяха я заловили жива.

— Анне? — гласът беше мек, загрижен. Гласът на мъчител, който я подготвя за още по-голям ужас. — Анне?

Отвори очи. Около нея се извисяваха уредите за изтезания на Балакреа — съвсем по краищата на периферното й зрение. Точно този ужас очакваше — освен това, че се намираха в безтегловност. От петнайсет години те притежават нашите градове. Защо са ме закарали в космоса?

Човекът, който я разпитваше, се появи пред очите й. Черна коса, типичният цвят на кожата за Балакреа, лице, хем младо, хем старо. Трябва да е някой старши Пастир. Но беше облечен в странна фрактална дреха — Анне не беше виждала никой Пастир да носи такава. Върху лицето му бе лепната маската на фалшива загриженост. Глупак — преиграва. Той постави букет от меки бели цветя в скута й, сякаш й правеше подарък. Миришеха на топлите лета от миналото. Трябва да има начин да умра. Трябва да има начин да умра. Ръцете й бяха вързани, разбира се. Но ако той се приближеше достатъчно, тя все още разполагаше със зъбите си. Може би, ако беше достатъчно глупав…

Той се пресегна и нежно докосна рамото й. Анне се извърна рязко и ухапа опипващата длан на Пастира. Той се дръпна назад и повлече след себе си диря от мънички червени капки, която увисна помежду им. Но не беше достатъчно глупав, че да я убие на място. Вместо това погледна сърдито зад уредите към някого, който не се виждаше.

— Тръд! Какво, по дяволите, си й направил?

Чу хленчещ глас, който й беше познат отнякъде.

— Фам, предупредих те — процедурата е сложна. Без тя да ни насочва не можем да бъдем сигурни, че… — говорителят се появи. Беше дребен, нервен на вид човечец, облечен в униформата на техник от Балакреа. Щом видя кръвта във въздуха, очите му се облещиха. Отправи към Анне поглед, радващо — и необяснимо — изпълнен със страх.

— Ние с Ал само толкова можем. Трябваше да изчакаме Бил да се върне… Виж, може да е само временна загуба на паметта.

По-възрастният пламна от гняв, но като че и него го беше страх.

— Исках дефокусиране, а не проклето прочистване на мозъка!

Дребничкият — Тръд… Тръд Силипан, отстъпи назад.

— Не се тревожи. Убеден съм, че ще се осъзнае. Не сме докосвали структурите на паметта, заклевам се. — Стрелна я отново със страхлив поглед. — Може би… Не знам, може би дефокусирането се е получило и сме свидетели на някакъв вид авторепресия. — Той се приближи малко — но все пак извън обсега на ръцете и зъбите й — и й се усмихна мазно.

— Шефе? Помниш ли ме — Тръд Силипан? Работили сме заедно години Бдения, а и преди това — на Балакреа, под ръководството на Алан Нау. Не си ли спомняте?

Анне гледаше кръглото му лице, немощната усмивка. Алан Нау. Томас Нау. О… Боже… Господи. Беше се събудила в кошмар, който никога не свършваше. Ямите за мъчения, после Фокусът, и най-накрая — цял живот да бъдеш един от враговете.

Лицето на Силипан се размаза, но гласът му изведнъж стана бодър.

— Виждаш ли, Фам! Тя плаче. Спомня си!

Да. Всичко.

Но сега гласът на Фам Нувен прозвуча още по-сърдито.

— Разкарай се, Тръд. Просто се разкарай.

— Лесно е да се провери. Можем…

— Разкарай се!

Силипан съвсем замлъкна. Светът се бе сгърчил от болка, от ридания на скръб, задушили и дъха, и сетивата й.

Почувства как една ръка обгръща раменете й и този път знаеше, че това не е докосването на мъчител. Коя съм аз? Това беше лесният въпрос. Истинският въпрос — Какво съм аз? — й убягваше още няколко секунди, но сега спомените нахлуваха — чудовищната злодейка, в която се беше превърнала от онзи ден в планините над Арнхам нататък.

Изтръгна се от прегръдката на Фам само за да се сблъска с ремъците, които я придържаха.

— Извинявай — смънка той и тя чу оковите да падат. Но сега това вече нямаше значение. Тя се сви на топка — едва усещаше как той се мъчи да успокои. Той й говореше прости неща и ги повтаряше отново и отново по различни начини.

— Вече всичко е наред, Анне. Томас Нау е мъртъв. Мъртъв е от четири дни. Ти си свободна. Всички сме свободни…

След малко млъкна — единствено докосването на ръката му до раменете й свидетелстваше за присъствието му. Разкъсващите й ридания утихнаха. Вече нямаше ужас. Най-лошото се беше случило, отново и отново, и онова, което оставаше, беше мъртво и празно.

Мина време.

Усети как тялото й бавно се отпуска и разгъва. Принуди се да отвори здраво стиснатите си очи, принуди се да се обърне с лице към Фам. Лицето я болеше от плач, но сега й се искаше да я боли милион пъти по-силно.

— Ти… Проклет да си, че ме върна. Сега ме остави да умра.

Фам я гледаше мълчаливо, с широко отворени, загрижени очи. Вече не фучеше — а и тя винаги бе усещала, че това е маска. Вместо това — интелигентност… благоговение? Не, не можеше да бъде. Той се пресегна и върна белите съсънки обратно в скута й. Проклетите цветя бяха топли и пухкави. Красиви. Той като че се замисли над искането й, но после поклати глава.

— Не можеш да си отидеш сега, Анне. Тук са останали повече от две хиляди фокусирани. Ти можеш да ги освободиш, Анне — той посочи апаратурата за фокусиране зад главата й. — Имам чувството, че когато Ал Хом е работил върху теб, е играл на рулетка.

Аз мога да ги освободя. Мисълта беше първото облекчение за всички тези години от онази утрин в планините. Сигурно изражението я беше издало, защото на устните на Фам се появи обнадеждена усмивка. Анне усети как очите й се присвиват. Знаеше за Фокуса толкова много, колкото и всеки жител на Балакреа. Знаеше всичките номера за рефокусиране, за пренасочване на верността.

— Фам Тринли… Фам. Който и да си… От много години те наблюдавам. Почти от самото начало си мислех, че работиш срещу Томас. Но виждах и колко много ти харесва идеята за Фокуса. Ти жадуваше за тази власт, нали?

Усмивката изчезна от лицето му. Той бавно кимна.

— Виждах… Виждах, че тя може да ми даде онова, за което се борих цял живот. Но в крайна сметка прозрях, че цената е твърде висока. — Той сви рамене и сведе поглед, като че беше засрамен.

Анне се вгледа в това лице — мислеше. Някога дори и Томас Нау не можеше да я заблуди. Когато беше Фокусирана, ръбовете на съзнанието й бяха остри като бръснач — объркаността и желанията не й пречеха. Но това, че знаеше какви са истинските намерения на Томас Нау, не й беше от полза повече, отколкото на една брадва, която знае, че е предназначена да убива. Сега не беше сигурна. Този човек можеше и да лъже, но онова, което искаше от нея, беше същото, което тя копнееше да стори повече от всичко на света. А после, когато изкупеше вината си с всичко, на което беше способна, можеше да умре. Тя също сви рамене в отговор.

— Томас Нау ви е излъгал за дефокусирането.

— За много неща ни е лъгал.

— Мога да се справя по-добре от Тръд Силипан и Бил Фуонг, но все пак ще има и провали. — Най-големият ужас от всички: ще има хора, които ще я проклинат, задето ги е дефокусирала.

Фам се пресегна над цветята и хвана ръката й.

— Добре. Но ти ще направиш всичко, което е по силите ти.

Тя погледна ръката му. От драскотината, която му беше нанесла, продължаваше да блика кръв. Мъжът по някакъв начин лъжеше, но ако я оставеше да дефокусира останалите…_ Включи се в играта._

— Значи сега ти командваш?

Фам се изкиска.

— Имам някакъв авторитет. Някои Паяци имат по-голям. Сложно е, още всичко е в хаос. Преди четиристотин Ксек Томас Нау все още командваше. — Усмивката му грейна от ентусиазъм. — Но след сто-двеста Мсек според мен ще станеш свидетел на възраждане. Нашите кораби ще бъдат ремонтирани. По дяволите, може и нови да получим. Никога не съм срещал подобна възможност.

Играй играта.

— И какво искаш от мен? Колко време ще мине, докато ме рефокусират и се превърна в твое оръдие?

— Аз… аз искам само да бъдеш свободна, Анне — той извърна поглед. — Знам каква си била преди, Анне. Знам какво си направила на Френк и как са те пленили накрая. Напомняш ми за една жена, която познавах като малък. Тя като теб се изправяше срещу невъзможни шансове и също я смазаха. — Лицето му се поизвърна към нея. — Имаше моменти, когато се страхувах от тебе повече, отколкото от Томас Нау. Но откакто разбрах, че ти си Френкската Орка, се молех някога отново да станеш ти.

Такъв прекрасен лъжец беше. Много зле за него, че лъжеше твърде дръзко, твърде угоднически. Почувства как я завладява поривът да прехвърли границата:

— Значи след няколко години отново ще имаме функциониращи звездни кораби?

— Да, и вероятно по-добре оборудвани, отколкото тези, с които дойдохме. Знаеш какви физични закони открихме тук. А май има и други неща…

— И ти ще контролираш тези кораби?

— Няколко от тях — той продължаваше да кима и да лъже слепешката.

— И ти искаш само да помогнеш. На мен, на Френкската орка. Е, господине, вие притежавате уникална квалификация. Дайте ми тези кораби под наем. Елате с мен на Балакреа, във Френк и Гаспр. Помогнете ми да освободя всички фокусирани.

Беше забавно да гледаш как усмивката на Фам замръзва, слисан от думите й.

— Искаш да свалиш звездна империя, империя, която притежава Фокуса, само с шепа кораби? Това е… — Не можеше да намери думи за подобно безумие и известно време той само я гледаше втренчено. После, невероятно, усмивката му се върна. — Това е прекрасно! Анне, дай ми време да се подготвя, време да сключа тук съюзи. Дай ми дузина от твойте години. Може и да не победим. Но се заклевам, че ще опитаме.

Каквото и да го помолеше тя, той просто се съгласяваше. Трябваше да е лъжа. Но ако беше вярно, това беше единственото обещание, което можеше да я накара да поиска да живее. Тя се вгледа в очите на Фам — опитваше се да прозре отвъд лъжата. Може би неизбежното разрушение при дефокусирането й беше отнело проницателността, защото колкото и надълбоко да се вглеждаше, виждаше само благоговеен ентусиазъм. Той е гений. И, лъжа или истина, сега съм негова за дванайсет години. Само за миг тя се отпусна и му повярва. Само за миг си помечта, че този мъж не е лъжец. Френкската Орка все пак можеше да освободи всички. Най-странна тръпка трепна в сърцето й и опари тялото й. Потрябва й време, докато разпознае нещо, което толкова отдавна бе загубено за нея: радостта.