Върнър Виндж
Дълбина в небето (62)

59.

Нау гледаше как Киви вкарва таксито вътре — отпред и под тях бяха снежните могили, които той беше струпал около шлюза на L1-A. Разполагайки само с автоматиката на борда, Киви намери входа, преодоля системите за сигурност на люка и ги спаси — всичко това за няколкостотин секунди. Само ако издържеше още няколко секунди, той щеше да размахва отново камшика. Само да издържи тези няколко секунди… Забеляза я как гледаше баща си. Това, че виждаше Али, по някакъв начин я тласкаше към границата на разбирането. Мор и зараза! Само ни свали долу живи и здрави, повече не искам. После вече може да я убие.

Марли вдигна поглед от комуникатора си. По лицето му беше изписано изненадано облекчение.

— Господине! Започвам да получавам сигнали от каналите на „умните глави“. След няколко секунди би трябвало да имаме пълна автоматизация!

— О! — Най-накрая неочаквана добра новина. Сега той можеше да ограничи разрушението — необходимост, за да си възвърне контрола. Само дето си тръгнал срещу Фам Нувен и почти всичко е възможно. Това можеше да е някакъв невероятен маскарад. — Много добре, ефрейтор. Но засега недей да използваш тази автоматика.

— Тъй вярно! — гласът на Марли прозвуча озадачено.

Нау погледна през прозореца. Странно беше да вижда сурова природа, без подобрения. Люкът на L1-A беше на около седемдесет метра оттам, скрит дълбоко в сенките. Имаше нещо странно в него… металният перваз беше оцветен в червено. Но аз не съм с очила!

— Киви…

— Видях. Някой…

Нещо изтрещя. Марли писна. Косата му гореше. Корпусът до седалката му сияеше в червено.

— По дяволите! — Киви вдигна таксито нагоре. — Използват моите електрически джетове! — Тя завъртя таксито, като в същото време бързо маневрираше. Стомахът на Нау се заизкачва нагоре към гърлото му. Нищо не би трябвало да лети така.

Сиянието по люка на L1-A, горещото петно в корпуса зад него — врагът сигурно използваше всички ножове-джетове, докъдето поглед видеше. Всеки джет сам по себе си беше само случайна локална опасност. Нувен бе успял някак си да събере десетки от тях, за да се прицелят бляскаво в двете важни мишени.

Марли продължаваше да пищи. Маневрите на Киви запокитиха Нау в креслото, обърнаха го, щом падна в него. Успя да съзре ефрейтора в ръцете на своите другари. Поне вече не гореше. Другите стражи се пулеха. „Рентгенови лъчи“ — каза единият. Снопът от тези електронни лъчи можеше да ги изпържи всичките. Дългосрочна заплаха, като вземеш предвид всичко…

Като продължаваше да върти таксито, Киви ги приближи до склоновете на Диамант Едно. Сега летателният апарат се носеше напред — лудо тройно въртене. По никакъв начин враговете им не можеха да удържат прицела на едно място. И все пак сиянието на стената ставаше все по-ярко с всяко завъртане. По дяволите! По някакъв начин Нувен се беше сдобил с пълна системна автоматика.

Носът, после и кърмата на таксито се треснаха в земята и разпръснаха сняг на повърхността. Корпусът изстена, но издържа. А сега, в плаващата мараня на издигащите се летливи газове, Нау видя лъчите на е-джетовете. Ледът и въздухът по пътя им избухнаха в жарава. Пет лъча, може би десет — те сновяха напред-назад, докато таксито се въртеше, а няколко постоянно оставаха прицелени в светещото петно на корпуса им.

Около тях вихърът от изпарения и лед стана по-плътен. Нажеженото петно на корпуса започна да избледнява — убийствените лъчи подгизваха в снега и той ги разтваряше. Киви омекоти въртенето с четири точни експлозии на контрол на положението, като в същото време промъкна апарата над кипящите снегове към въздушния шлюз.

Нау се вгледа надолу и видя как люкът се приближава право напред — със сигурност щяха да се разбият. Но Киви продължаваше да владее положението. Тя издигна таксито нагоре и удари пръстена за скачване в пръстена на шлюза. Чу се звук от огънат метал и после спряха.

Киви зачука по датчиците за шлюза, после скочи от стола към механизма за отваряне на вратата.

— Блокиран е, Томас! Помогни ми!

И сега те бяха заключени, хванати в капана като кучета в трап. Томас притича напред, стегна се и задърпа заедно с Киви люка на таксито. Беше блокиран. Почти блокиран. Заедно успяха да го открехнат. Той протегна ръка навън, прекара няколко ценни секунди в инормиране на охраната на входа на L1-A

— Добре!

Погледна над главата на Киви към корпуса отзад. Червеното петно сега повече приличаше на мишена — червен кръг, после оранжев, и ослепително бяло в средата. Все едно стояха пред отворена пещ.

Нажеженият до бяло център се изду навън и изчезна. Около тях се изсипа каскада от гръмотевици — атмосферата си отиваше.

 

 

Откакто Виктъри Лайтхил превзе Центъра за командване и контрол, всичко беше много спокойно. Техниците на Разузнаването бяха разкарани от стойките си. Тях, заедно с офицерите от щаба, ги натикаха зад Ъндървил, Колдхейвън и Дъгуей. Също като буболечки на изтребление, помисли си Белга. Но нямаше значение. Картата показваше, че голяма част от света също вървеше натам.

Следите на хиляди ракети на Сродниците се извиваха по картата, а с всяка секунда изстрелваха и още. Около всеки военен обект, всеки град — дори и около убежищата на традиционалистите — бяха очертани кръгове-мишени.

А странните изстрелвания на ракети на Съглашението, които се бяха показали точно след като пристигна Лайтхил — те бяха изчезнали от картите. Лъжи, от които вече нямаше нужда.

Виктъри Лайтхил крачеше напред-назад покрай редицата от стойки и поглеждаше през рамото на всеки неин техник. Като че беше забравила Ъндървил и другите. И странно, тя като че също бе така поразена от ужас, както и истинските служители от Центъра за командване и контрол. Наведе се над брат си, който сякаш се намираше в друг свят и се забавляваше с шлема за игри.

— Брент?

Едрият ефрейтор изхленчи.

— Съжалявам. Съжалявам. Калорика продължава да е на прицел. Сестра ми… май удариха татко.

— Но как? Няма начин да знаят!

— Де да знам. Говорят само тези от ниските нива, а сами по себе си те никога не са от кой знае каква помощ. Според мен стана преди малко, точно когато изгубихме контакт с Главната стойка… — той млъкна. Общуваше си с играта? Покрай ръбовете на шлема му се процеждаше трепкаща светлина. После Брент възкликна: — Той се върна! Чуй!

Лайтхил долепи телефона до главата си.

— Татко! — радваше се като дете, завърнало се от училище. — Къде… — ръцете, с които се хранеше, се вкопчиха изненадано една в друга, тя млъкна и се заслуша в някаква продължителна реч. Но почти подскачаше от възбуда, а нейните ренегати изведнъж задумкаха по пултовете си.

Най-накрая се обади:

— Копираме всичко, татко. Ние… — тя млъкна и погледна техниците си, — … установяваме контрол, точно както ти ни каза. Според мен ще се справим, но, за Бога, насочете се някъде по-наблизо. Двайсет секунди просто са твърде много. Имаме нужда от теб повече от всякога! — после се обърна към екипа си. — Рапса, бележи само онези, които не можем да спрем отгоре. Бирбоп, фиксирай този проклет маршрут…

А на картата… ракетните бази по цялата Висока Екватория бяха оживели. Картата показваше цветните следи на десетки, стотици противоракетни снаряди — прехватните ракети с голям радиус на действие се издигаха нагоре, за да се срещнат с врага. Още лъжи? Белга изгледа изведнъж грейналите в радост изражения на Лайтхил и останалите натрапници, и усети как и в нейното сърце съзрява надежда.

Първите контакти все още предстояха след половин минута. Белга беше виждала симулациите. Поне пет процента от атакуващите ракети щяха да стигнат целта си. Броят на жертвите щеше да е сто пъти по-голям от този във Великата война, но поне не беше пълно унищожение… Но на картата се случваха и други неща. Доста подир водещата вълна на атаката, тук и там, вражите маркери изчезваха.

Лайтхил махна към монитора и за първи път от превземането насам се обърна към Ъндървил и останалите:

— Сродниците са имали опция за обратно повикване на някои от техните ракети. Използваме това, където можем. Други можем да атакуваме отгоре. — Отгоре? Сякаш изтривани от някаква невидима гума, напредваща на север по континента, цяла ивица маркери на ракети изчезна. Лайтхил се обърна към Колдхейвън и останалите офицери и застана в стойка мирно.

— Господине, госпожо. Може би най-добре е вашите хора да управляват противоракетите. Ако можем да координираме…

— Да, по дяволите! — гракнаха в хор Дъгуей и Колдхейвън. Техниците се втурнаха обратно по местата си. Изпуснаха ценни моменти, пренареждаха спидсхемите с мишените, а после първата противоракета улучи целта.

— Положителен резултат! — изкрещя един от противовъздушните техници. Някак си този път изглеждаше по-реално от останалите.

Генерал Колдхейвън отпусна ръка пред Лайтхил — някакво странно обратно козируване. Лайтхил тихо отговори:

— Благодаря, господине. Не стана точно така, както го планира началникът, но според мен ще можем да се справим… Брент, я провери дали можеш да направиш картата на ситуацията напълно достоверна.

… Стотици нови маркери блеснаха на таблото. Но това не бяха ракети. Белга познаваше символите достатъчно добре, за да разпознае спътниците, макар че тези изглеждаха като лоши графики. Имаше липсващи полета с данни, имаше и прозорчета, които съдържаха безсмислени поредици. По северния край на монитора се движеше странен правоъгълник. Той пулсираше с военни знаци. Генерал Дъгуей изсъска.

— Не може да бъде. Знаци дванайсети размер! Това означава, че са дълги хиляда фута!

— Тъй вярно — отвърна лейтенант Лайтхил. — Стандартните мониторни програми не могат да се справят много добре с това. Този съд е почти две хиляди фута дълъг — като че не забеляза какъв вид придоби Дъгуей. Погледа още секунда привидението. — И според мен той току-що изживя срока си на годност.

 

 

Ритцер Брюхел изглеждаше доволен от себе си.

— Справихме се страшно добре и без хората на Рейнолт. — Помощник-пастирът се приближи до капитанското кресло и увисна до своя Главен пилот. — Може би изстреляхме няколко ракетки в повече, отколкото точно трябваше, но това компенсира дето ти не уцели противоракетните бази, нали така? — той шляпна Ксин фамилиарно по рамото. Джау изведнъж осъзна, че единственото му, крехко предателство е било забелязано.

— Тъй вярно. — За друго не се сети. Пред тях извивката на планетата блестеше в мрежа от светлини — градовете, които бяха започнали да наричат Принстън, Валдемон, Монтроял. Може би Паяците не бяха онези хора, които Рита си представяше, може би преводите ги бяха заблудили. Но каквато и да беше истината, изтичаха последните секунди от съществуването на тези градове.

— Господине — разнесе се гласът на Бил Фуонг по мостиковия канал. — Получих включване на високо ниво от хората на Анне. Само след секунди ще разполагаме с пълна автоматика.

— Ха, време беше. — Но в гласа на Ритцер Брюхел се промъкна нотка на облекчение.

Джау усети вибрация. Пак. И пак. Брюхел вирна глава и се вторачи в един виртуален екран.

— Това прозвуча като нашите бойни лазери, но…

Джау плъзна поглед по датчиците на кораба. Оръжейният борд беше чист. Нивото на централната енергия беше скочило, сякаш зареждаше кондензатори — но сега и то се беше уравновесило.

— Пилотите ми не докладват за огън, господине — отвърна той.

Друс. Друс. Преминаваха над големи градове, напредваха на север, към арктическата територия, над мънички светлинки, пръснати по ширналата се тъмна, замръзнала земя. Там нямаше нищо, но зад тях… Друс. Три бледи лъча осветиха небето, разклониха се, избледняха… класическият изглед на бойни лазери в горните слоеве на атмосферата.

— Фуонг! Какво става там долу, мамка му!

— Нищо, господине! Искам да кажа… — чу се как Фуонг обикаля между своите „умни глави“ — Ъъ, „умните глави“ работят върху валиден списък на мишените от L1.

— Е, те напълно не съвпадат с моя списък на мишените! Дай си зор, човече! — Брюхел прекъсна връзката и се обърна отново към главния си пилот. Бледото лице на Пастира беше почервеняло от нарастващия гняв. — Застреляй проклетите „умници“ и вземи нови! — той изгледа кръвнишки Джау. — Е, какъв ти е проблемът?

— Аз… може би нищо, но ни осветяват отдолу.

— Х-хъм. — Брюхел се втренчи в електронните разузнавателни данни. — Мда, наземни радари. Но това се случва по няколко пъти на всеки… о.

Ксин кимна.

— Този контакт продължи петнайсет секунди. Като че ни следят.

— Това е невъзможно. Ние притежаваме мрежите на Паяците — Брюхел прехапа устни. — Освен ако Фуонг не е прецакал тотално комуникацията с L1.

Лъчът на радара избледня за момент… и после се върна, още по-ярък, фокусиран.

— Той бележи мишена!

Брюхел подскочи, сякаш образът се бе превърнал в нападаща змия.

— Ксин! Поеми контрола. Главната дюза, ако това ще помогне. Разкарай ни оттук.

— Тъй вярно. — В далечния север на Паяците нямаше много ракетни площадки. Но и малкото налични щяха да бъдат въоръжени с ядрени оръжия. Дори и един-единствен удар можеше да осакати „ръката“. Джау се пресегна да задейства своя пилотски…

… и грохотът на помощните двигатели изпълни мостика.

— Това не бях аз, господине!

Когато грохотът се разнесе, Брюхел гледаше право в него. Той кимна.

— Свържи се с твойте пилоти. Поеми контрола! — той подскочи от мястото си до Ксин и махна на телохранителите си към задния люк. — Фуонг!

Джау трополеше трескаво по контролното табло, крещеше командни кодове отново и отново. Видя пръснати диагностични данни, но пилотите му не отговаряха. Хоризонтът се беше наклонил. Допълнителните двигатели на „Ръката“ работеха на пълна мощност, но не Джау ги управляваше. Бавно, бавно корабът като че заемаше отново крайцерска позиция с носа надолу. Все още нямаше отговор от пилотите му, но… Джау забеляза издигащата се следа от реактора.

— Главният двигател се включи, господине! Не мога да го спра…

Брюхел и телохранителите му се вкопчиха за дръжките. Инфразвуците на двигателя не можеха да се сбъркат — отекваха в костите и зъбите им. Бавно, бавно ускорението се покачваше. Петдесет мили-G. Сто. Боклуците във въздуха плаваха все по-бързо и по-бързо към кърмата, въртяха се и отскачаха от пречките. Триста мили-G. Огромен, нежен юмрук притисна Джау в креслото. Единият от телохранителите беше в откритото пространство — не беше успял да се залови. Сега той прелетя покрай него — падна покрай него — и се размаза в задната стена. Петстотин мили-G, и продължаваше да се увеличава. Джау се сви в ремъците си и погледна назад, нагоре, към Брюхел и другите. Всички бяха прилепени за задната стена, притиснати от ускорението, което нарастваше ли нарастваше…

После звукът на двигателите утихна. Джау се издигна нагоре и опъна ремъците. Брюхел крещеше на телохранителите и ги събираше на едно място. Беше загубил очилата си, докато ставаше всичко това.

Джау се вгледа в мониторите. Датчиците на кораба все още предаваха случайна бъркотия от данни. Погледна навън, напред по орбитата на „Ръката“. Бяха преминали през изгрева. В сумрачната светлина замръзналият океан се простираше до хоризонта. Но не това имаше значение. Самият хоризонт изглеждаше неуловимо по-различен. Не е класическото слизане от орбита, но става. Джау облиза устни.

— Господине, след сто-двеста секунди ще сме в казана.

За миг по лицето на Брюхел се изписа ужас.

— Вдигай ни пак горе, господинчо.

— Тъй вярно. — Какво ли друго му оставаше да каже?

Брюхел и разбойниците му се прехвърлиха през мостика до задния капак.

Фуонг се обади:

— Господине, получавам гласов сигнал от L1.

— Добре, включи го.

Гласът беше женски — Триксия Бонзол.

— Приветстваме човеците на борда на „Невидимата ръка“. Говори лейтенант Виктъри Лайтхил от Разузнавателната служба на Съглашението. Поех контрола над вашия космически кораб. След малко ще се приземите. Може би докато нашите войски пристигнат на мястото, ще мине малко време. Не се съпротивлявайте, повтарям, не се съпротивлявайте на тези войски.

Неподправен, слисан ужас обзе всички на мостика…, но Бонзол не каза нищо повече. Брюхел се съвзе първи, а гласът му трепереше.

— Фуонг, затвори канала на L1. Всички протоколни слоеве.

— Господине, н-н-не мога. Когато излетяхме, вътрешните връ…

— Можеш и още как! Давай физически! Тресни апаратурата с една бухалка, но преди това се изключи.

— Господине, дори и без тукашните „умни глави“… Според мен L1 разполага със заобиколни начини.

— За това ще се погрижа аз. Слизаме.

Телохранителят при люка погледна Брюхел.

— Не се отваря, господине.

— Фуонг!

Отговор не последва.

Брюхел скочи към стената до люка и започна да думка по бравата за директно отваряне. Все едно думкаше по скала. Пастирът се обърна и Джау забеляза, че червенината е изчезнала от лицето му. Беше блед като смъртник, а погледът му блуждаеше налудничаво. Сега държеше в ръката си пистолет и се оглеждаше из мостика, сякаш си търсеше мишена. Погледът му се спря върху Джау. Пистолетът трепна.

— Господине, май се свързахме с един от моите пилоти. — Беше абсолютна лъжа, но без очила Брюхел нямаше как да разбере.

— А? — дулото на пистолета се посниши. — Добре. Дръж връзката, Ксин. Инак и твойта глава ще падне.

Джау кимна, обърна се и се заигра яростно с мъртвите копчета.

Зад него търсеха инструкцията за насилствено отваряне на люка — трескаво, псувайки и некомпетентно. Най-накрая грохотът на изстрели го прекъсна. Посипалите се заряди затрещяха из мостика.

— По дяволите! Така няма да стане! — обади се Брюхел. Някакъв шкаф се отвори, но Джау продължаваше да не поглежда нагоре и да се старае с всички сили да изглежда ужасно зает. — Ето, пробвай с това. — Последва пауза, а после такъв взрив, че ушите им заглъхнаха. Божичко! Брюхел държи такава артилерия на капитанския мостик?

Триумфалните викове се чуваха едва-едва, заглушени от звънтенето в ушите му. После Брюхел кресна:

— Давай! Давай! Давай!

Джау извърна леко глава и огледа мостика зад себе си. Люкът беше все така затворен, но сега в него беше пробита нащърбена дупка. От нея излитаха разкривени късове метал и други, по-трудно определими боклуци.

А после Джау Ксин се оказа сам-самичък на мостика на „Ръката“. Той пое дълбоко дъх и се опита да разбере нещо от онова, което показваха мониторите. Ритцер Брюхел беше прав за едно. Дойде ред на неговата глава да падне.

Следата на реактора все още беше силна. Той погледна към извития хоризонт. Вече нямаше съмнение. Корабът бе долу, точно както показваше висотомерът на таблото — 80 хиляди метра. Чу грохота на помощните двигатели. Успях ли да се промъкна? Ако можеше да се ориентира и да включи някак си главния двигател… Но не, те не завиваха в правилната посока! Големият кораб се обръщаше към тяхното направление на полета със задницата напред. Вляво и вдясно от кърмата се виждаха части от външната обвивка на кораба — ъгловати паякообразни структури, пригодни за потоците от междузвездна плазма, но не и за атмосферата на планета. Сега ръбовете им светеха. Меки жълти и червени отблясъци играеха по тях и се изливаха като сияйни океански пръски. Най-острите ръбове светеха в бяло и се лющеха. Но помощните двигатели продължаваха да реват, сякаш избухваха малки взривове. Включен-изключен. Включен-изключен. Който и да управляваше пилотите му, той беше предприел извратен опит да поддържа ориентацията на „Ръката“. Без такъв прецизен контрол потокът покрай неправилната форма на корабния корпус щеше да ги изпрати на дълго падане — милион тона хардуер, разкъсан от сили, с каквито той изобщо не беше проектиран да се сблъска.

Сиянието на кърмата се превърна в разгръщаща се завеса от светлина, ясна само на няколкото места, където ударът не беше достатъчно силен, че да изпари черупката. Джау се върна в креслото си — ускорението нарастваше полека и неумолимо. Четиристотин мили-_g_, осемстотин. Но това ускорение не се дължеше на корабния двигател. Атмосферата на планетата правеше с тях каквото си иска.

После се разнесе нов звук… не боботенето на двигателите. Беше плътен тон, който се усилваше. От гърлото до външния корпус „Ръката“ се бе превърнала в огромна тръба на орган. Звукът минаваше във все по-нисък акорд, докато корабът се забиваше все по-надолу и все по-бавно. Сиянието на йонизацията затрепери и се стопи. Предсмъртната песен на „Ръката“ се издигна до кресчендо, и секна.

Джау съзерцаваше през задния илюминатор гледка, която би трябвало да е невъзможна. Ъгловатите структури на корпуса бяха загладени и разтопени от горещината. Но „Ръката“ тежеше един милион тона и пилотите я бяха държали точно ориентирана по време на падането — по-голямата част от огромната й маса беше оцеляла.

Приблизително стандартна гравитация го притискаше към креслото — но почти под прав ъгъл към по-предишното ускорение. Това беше планетарна гравитация. Сега „Ръката“ беше нещо като въздухоплавателен съд, бедствие, плъзгащо се по небето. Бяха на четиридесет хиляди метра височина и слизаха надолу с равномерна скорост от сто метра в секунда. Джау погледна бледия хоризонт, хребетите и ледените блокове, носещи се под него. Някои бяха високи по петстотин метра — ледът бе изтласкан нагоре от бавното замръзване на океанските дълбини. Зачука по клавиатурата, получи слаб знак на внимание от един пилот — късче нова информация. Щяха да отминат тази планинска редица и още три зад нея. Отвъд, близо до хоризонта, сенките бяха по-меки… Измамата на разстоянието, или може би сняг, натрупан върху назъбения лед.

Джау чу как бързата стрелба на Брюхеловия пистолет отекна из коридорите на кораба. Разнесоха се викове, после млъкнаха — и отново изстрелите, по-надалече. Сигурно всички люкове са запечатани. А Ритцер Брюхел ги пробиваше наред. В известен смисъл Пастирът беше прав: той контролираше материалния пласт. Можеше да стигне до оптиката на корпуса, да прекъсне връзката с L1. Можеше да „прекъсне връзката“ с всичко онова, което тукашните „умни глави“ продължаваха да тормозят…

Трийсет хиляди метра. Слабата слънчева светлина се отразяваше в леда, но нямаше никакви признаци на изкуствено осветление или градове. Спускаха се по средата на най-огромния океан на Паяците. „Ръката“ все още се справяше добре. Скоростта на спускане оставаше сто метра в секунда. Интуицията му, плюс няколко намека от таблото с данните за кораба му подсказваха, че ще се размажат в пейзажа със скорост, по-голяма от звуковата. Освен — енергията на реактора продължаваше да нараства — ако не можеха отново да включат главния двигател, и то точно в подходящия момент… трябваше да стане чудо. „Ръката“ беше толкова голяма, че долната й страна и „гърлото“ можеха да изиграят ролята на възглавница при сблъсъка и да се разкъсват километри наред, докато корабът се плъзга, като мостикът и обитаемите каюти остават непокътнати. Глупавите хвалби на Фам Тринли включваха и такова приключение.

Едно нещо беше сигурно: дори и да предоставеха пълен контрол на Джау в този миг и той да разчиташе на всичките си пилотски умения, нямаше начин да осъществи подобно кацане.

Бяха преминали зад последната планинска верига. Допълнителните двигатели се отклониха за кратко с един градус — насочваха ги, сякаш знаеха какво ги очаква занапред.

Времето на Ритцер Брюхел за убийства се беше свило до няколко секунди — Рита щеше да е в безопасност. Джау гледаше как изровената земя се издига към него. И тогава го връхлетя най-странното чувство — едновременно на ужас, триумф и свобода.

— Много закъсня, Ритцер. Просто много закъсня.