Върнър Виндж
Дълбина в небето (6)

3.

Светът на Паяците — Арахна както го наричаха вече някои, беше дванайсет хиляди километра в диаметър, а гравитацията на повърхността му стигаше 0,95 G. Вътрешността на планетата имаше еднороден скалист състав, а повърхността изобилстваше от газове, които при съответните условия биха могли да образуват океани и годна за живот атмосфера. Само едно нещо липсваше на този свят, за да заприлича на старата Земя — слънчева светлина.

Вече се навършваха близо двеста години, откакто Изчезващата звезда се изгуби от небосвода на планетата. Два века нейната светлина, достигаща до Арахна, не бе по-силна от тази на най-далечните звезди.

Езр и екипажът му висяха точно над мястото, където трябваше да е основният архипелаг по време на затоплянето. Главната работа обаче кипеше от другата страна на планетата. Там екипите на тежкоподемните сонди извличаха и пренасяха милиони тонове от замръзналия океан и неговото дъно. Езр и друг път беше присъствал на такива мащабни сондажи. Кацането на неговия екип обаче щеше да влезе в историята.

Триизмерното изображение върху екрана в пътническата кабина беше гледка от планетата под тях. По повърхността долу бързо се редуваха сиви ивици и бели петна, понякога за миг проблясваше нещо. Може би беше просто игра на въображението, но на Езр му се привидяха едва доловими сенки, образувани под лъчите на Изчезващата. Той си представи високите планински върхове и урвите, белите склонове, губещи се в тъмни клисури. Можеше да се закълне, че вижда светъл ореол около някои от върховете — дали това не бяха местата, където океанът е замръзвал около някоя скала?

Гласът на Бени Вин дойде иззад гърба му и в същия момент картината се покри от ситна мрежа червени линии. Тя почти съвпадна с предположенията му за разположението на върховете, сенчестите падини и снежните преспи.

Езр отново махна червената плетеница.

— Когато звездата грее, там долу гъмжи от милиони Паяци. Как мислиш, дали бихме открили някакви следи от тяхната цивилизация?

Бени се изкиска пренебрежително.

— Нима очакваш да видиш нещо, гледайки естествения пейзаж с невъоръжено око? Това, което стърчи отгоре, са главно планински върхове. А другото, което е в ниското, е затрупано под дебел слой замръзнал кислород и азот.

Иначе близка до земната, сега атмосферата се състоеше от кристали, покрили цялата повърхност с десетметров снежен пласт. Той скриваше от погледа всички следи на тукашната цивилизация — градове, пристанища, устия на реки. При предишните кацания избираха предимно по-високите точки, където най-вероятно можеха да се натъкнат само на миньорски селища и примитивни паланки. Малко преди пристигането на Новородените най-после уточниха своята крайна цел.

Под тях продължаваха да се редуват тъмни петна, пресичани понякога от светли искрящи ивици — вероятно глетчери. Езр се запита колко ли време е трябвало, за да се оформят те. А може би и това беше замръзнал въздух.

— Боже мили, я погледни това тук!

Бени сочеше някакво червено сияние на хоризонта. Той трескаво направи увеличение на картината. Светлината беше слаба и бързо се губеше от зрителното им поле. Приличаше на истински пожар, въпреки че доста бавно променяше своите очертания. После нещо закри гледката им — на Езр се стори, че някаква стена се издигна между тях и небосвода.

— Оттук се вижда по-добре — дочу се глас от кабината. Беше командирът на екипажа Дием. Следващите му думи дойдоха заедно с картина от случващото се под тях: — Това е вулкан. Току-що изригна.

Езр не откъсна очи от гледката, докато не изчезна окончателно от мониторите. Този тъмен стълб сигурно беше гейзер от лава, а може би само вода или въздух, които изригваха над вулкана.

— Поразително — рече най-накрая Езр. Сърцето на планетата беше мъртво и студено, макар в остатъците от мантията все още да се намираха участъци разтопена магма. — Досега никой не се съмняваше, че Паяците спят летаргичен сън. Представете си обаче, че някои от тях продължават да черпят топлина от места като това.

— Малко вероятно е. Направихме много подробни проучвания с инфрачервени лъчи. Няма начин да сме пропуснали наличието на селища около горещите петна, ако изобщо съществуват такива. Освен това не забравяй, че Паяците са изобретили радиото малко преди последното затъмнение! Това означава, че едва ли са достигнали стадий на развитие, който да им позволява да се скитат навън в такова време.

Това заключение се основаваше на няколко Мсек преценка и теориите, построени върху приблизителни данни относно особеностите на живите организми тук. „Поне така предполагам.“ Езр продължи да наблюдава червеникавото сияние, докато то не се скри зад хоризонта. После под и пред тях се заредиха още по-интересни гледки. Траекторията на кацане ги доближаваше все повече към повърхността, но те още не усещаха действието на гравитацията. Вече виждаха почти всичко в естествени размери, но наоколо продължаваше да цари пустош. Движеха се с осем хиляди километра в секунда, само на няколко хиляди метра над повърхността. Езр имаше чувството, че планините се възправят заплашително насреща им и совалката всеки момент ще се блъсне в тях. Отдолу се мяркаха хребет след хребет, всеки следващ все по-близо до корпуса. Зад него Бени сумтеше притеснено. Непрекъснатото му бърборене временно утихна. Езр неволно ахна при появата на поредния планински връх — толкова беше близо, та помисли, че ще закачи долната част на спускателния апарат. „Променете траекторията на кацане, дявол ви взел!“

Малко след това сигналните светлини на главния джет засветиха пред тях.

 

 

Отне им близо 30 Ксек, за да прекосят склона до мястото, което Джими Дием определи за кацане. Макар да се намираха високо в планината, придвижването мина сравнително леко, защото наоколо нямаше много лед и замръзнал въздух. Крайната цел беше на дъното на тясна долина. Очакваха да е запълнена до горе със стотици метри сняг, но дали поради неточност в изчисленията или по някакви други климатични причини слоят сняг бе едва половин метър. Скрити от високите урви, обграждащи долината, в ниското се издигаха най-запазените жилищни постройки, които бяха виждали тук досега. Всички данни сочеха, че именно на това място трябва да е входът към една от най-големите пещери, в които Паяците прекарваха своя зимен сън. През топлия период живееха в града. И най-оскъдните следи, до които успееха да се доберат сега, щяха да са от изключително значение. Съгласно споразумението за съвместна работа обаче, данните за последната им находка бяха незабавно предадени на Новородените.

Езр така и не разбра до какво решение е стигнал Търговският съвет на онази среща. По всичко личеше, че Дием се старае да прикрие тяхното присъствие от местните — точно както се бяха договорили с Новородените. Следите от кацането им щяха да бъдат заличени с голяма лавина малко след като напуснат планетата. Дори отпечатъците от пръсти трябваше да бъдат напълно изличени (макар това изобщо да не беше необходимо).

По някаква случайност Изчезващата се намираше в зенита си, когато стигнаха дъното на долината. По време на „слънчевия сезон“ това щеше да е точно по пладне. Сега обаче звездата приличаше на мъждукаща червеникава луна. Повърхността беше покрита с различно оцветени петна, сякаш мазнина е попаднала във вода. Без да е особено силна, светлината на Изчезващата беше достатъчна да освети поне онова, което се намира наоколо.

Екипът се спусна по нещо, което трябва да е било главната улица в града — пет фигури в скафандри и една самоходна машина. Когато минаваха през преспи и втвърденият газ влизаше в допир с недобре изолирани участъци от костюмите, около ходилата им се вдигаха облачета пара. Спираха ли за по-дълго, внимаваха да не са в дълбокия сняг, иначе съвсем скоро се озоваваха сред облаци пара.

На всеки десет метра поставяха сензори за движение и удар. След разполагането на цялата апаратура щяха да имат пълна картина за местоположението на най-близките пещери. Но най-важното бе, че скоро ще разберат какво се намира в сградите. Главната задача беше да открият писмени паметници и картини. Ако им се усмихнеше щастието и намереха детски буквар с картинки, тогава повишението на Дием му беше в кърпа вързано.

Червеникавата светлина постепенно взе да става сива и да преминава в мрак. Езр си позволи да отпусне юздите на въображението си. Наистина местността беше много красива, нещо повече — на това място живееха Паяците! От другата страна на пътеката сенките пълзяха все по-нагоре и по-нагоре по стените на жилищата. Повечето сгради не бяха по-високи от два-три етажа. Дори в приглушената червеникава светлина, даже с неясни заради снега и сумрака очертания, те пак не можеха да бъдат сбъркани с нищо, построено от човешка ръка. Ниските врати, които не надвишаваха метър и половина, бяха доста широки. Прозорците (грижливо затворени; по всичко личеше, че това място е напуснато в методичен ред и обитателите му са решени отново да се върнат) приличаха на бойници и като присвити очи следяха внимателно групата от петима човеци и тяхната самоходна машина. Вин се зачуди какво ли ще е, ако през тях се процежда светлина, ако през цепнатините струят лъчи. Той си позволи известно време да помечтае за това. Ами ако самодоволното им чувството на превъзходство се окаже погрешно? Та тукашните обитатели бяха непознат вид! Никой от двете експедиции не допускаше, че в свят като този животът е възникнал естествено; значи съществата, които го населяват, все някога са извършвали междузвездни полети. Търговската територия на Чуенг Хо обхващаше четиристотин светлинни години. Тяхната цивилизация имаше зад гърба си хиляди години непрекъснат технологичен прогрес. И друг път бяха улавяли радиосигнали на цивилизации от нечовешки вид, от които ги деляха хиляди, а в повечето случаи милиони светлинни години. Затова никога не бяха общували пряко с тях, какво остава за разговор. Паяците бяха едва третият интелигентен вид, с който имаха шанс да осъществят директен физически контакт. Само три вида разумни същества в продължение на осем хиляди години междузвездни пътешествия на човечеството! При това единият беше изчезнал още преди милиони години, а другите още не бяха открили машините, камо ли космическите полети!

Петимата, които сега крачеха сред мрачните постройки с прозорци като скосени очи, бяха на крачка да прибавят нова страница в историята на човечеството, мислеше Вин. Така както го направи Армстронг на Луната, Фам Нувен при Зева Бризго, а сега Вин, Уен, Патил, Ду и Дием, напредвайки стъпка по стъпка из града на Паяците.

За миг разговорите и шумът в ефира заглъхнаха и единственият звук, който стигаше до тях, бе пукането на скафандрите и собственото им дишане. После отново се разнесоха слаби гласове, които ги направляваха някъде високо от космоса и насочваха стъпките им към края на долината. Очевидно анализаторите смятаха, че тясната цепнатина там е вход към пещерите, най-вероятното скривалище на Паяците през тъмния период.

— Много странно — разнесе се анонимен глас в ефира. — Сеизмографът долавя нещо откъм сградата, която в момента ви се пада отдясно.

Вин рязко вдигна глава и се втренчи в сивия сумрак. Може пък да не е светлина, а звук.

— Да не е засякъл движението на самохода?

Беше Дием.

— Или пък е просто някакъв шум от самата сграда? — обади се Бени.

— Не, не. В такъв случай щеше да е краткотрайно, нещо като прищракване. Ние обаче долавяме методично почукване, по-скоро тътен. Анализът на честотата показва, че е някакъв вид машина — най-вероятно движението на нейните части. Ето че май взе да изчезва, остана само някакъв паразитен звън. Водач Дием, той може да ви е ориентир. Идва откъм далечния край, на около четири метра над нивото на улицата. Следете нашия знак, с който ще ви указваме посоката.

Вин и групата продължиха още трийсетина метра напред, направлявани от отвесната пулсираща черта върху визьорите на шлемовете си. Опитите да се движат незабелязано по-скоро будеха смях, защото вървяха по пуста улица, където можеше да ги забележи всеки, скрит в някоя от сградите.

Автоматичният водач ги отведе зад близкия ъгъл.

— Сградата с нищо не се отличава от останалите — отбеляза Дием. И тя като околните постройки беше неизмазана, изградена от камък, с леко издадени напред горни етажи. — Чакайте, май сега виждам накъде ни насочвате. Там има нещо като керамична кутия, прикрепена към втория етаж. Вин, ти си най-близо до нея, покачи се и я разгледай внимателно.

Езр се отправи към сградата, но после забеляза, че някой услужливо е изключил автоматичния водач.

— Къде точно се намира?

Единственото, което виждаше, бяха тъмните сенки върху каменната стена.

— Вин! — Дием му се сопна по-рязко от обикновено. — Май е време да се събудиш, а?

— Съжалявам. — Езр усети как се изчервява; напоследък взе твърде често да изпада в такива конфузни положения. Той активира многоспектърната интерактивна картина и гледката пред него внезапно заискри в различни цветове — комбинация от различните спектри. Там, където доскоро имаше само сенки, се открои кутията, за която говореше Дием. Намираше се на няколко метра над главата му. — Минутка само. Ще се приближа още малко. — Той тръгна към зида — и върху него както по стените на околните сгради имаше фестон от широки каменни плочи. Аналитиците смятаха, че това са стълбите. Те напълно устройваха Вин, въпреки че му изглеждаха повече като пречки на подвижна стълба, отколкото като стълбище в сграда. Само след няколко секунди се озова до загадъчния обект.

Нямаше съмнение, че е машина. Само дето беше обкована с гвоздеи и приличаше на ковчеже със съкровища от някоя вълшебна приказка. Той извади сензорната палка от скафандъра си и я протегна към кутията.

— Искате ли да я докосна?

Дием не отговори. Този въпрос беше от компетентността на по-висшестоящите. Вин дочу няколко по-слаби гласа, които се съвещаваха.

— Дай ни по-близък план! Няма ли някакви обозначения върху стените на кутията?

Триксия! Той знаеше, че тя е една от наблюдаващите, но въпреки това звукът от гласа й го изненада приятно.

— Тъй вярно, госпожице — отвърна той и раздвижи сензора около кутията. Наистина по стените имаше някакви знаци, но Вин не можеше да определи дали е писмо или много сложна плетеница от цветовете на различните спектри. Ако е някакъв вид писменост, тогава ще могат да се поздравят с първото завоевание.

— Добре, сега вече можеш да докоснеш кутията.

Този път гласът беше друг, на някой от невидимите им партньори.

Езр изпълни това, което му беше наредено. Минаха няколко секунди. Стълбата на Паяците беше толкова стръмна, че трябваше да се опре назад върху парапета, за да запази равновесие. По стъпалата се понесе лавина от замръзнал въздух и се изсипа на улицата. Езр усети как нагревателите в скафандъра му увеличиха температурата, компенсирайки студа, който проникваше от каменното стълбище.

Внезапно се разнесе глас.

— Ето това е нещо интересно. Оказва се, че кутията е примитивен сензор.

— Електрически ли е? А може ли да предава информация на далечно разстояние?

Вин трепна. Последните думи произнесе женски глас с акцента на Новородените.

— А, здравейте, директор Рейнолт. Не, това би било невъзможно за устройство от този тип. То се самозахранва, а „източникът му на енергия“ очевидно се състои от сноп метални пружини. Механичният часовник — идеята за това устройство позната ли ви е? — едновременно отчита времето и осигурява енергия. Допускам, че това е единственият опростен метод на действие, който би работил безотказно в условията на дълъг ледников период.

— И до какви заключения води всичко това?

Беше гласът на Дием. Добър въпрос. Въображението на Вин отново се развихри. Току-виж Паяците се оказали много по-умни, отколкото предполагаха. Нищо чудно тази кутия в момента да препредава изображението му по техните наблюдателни системи. Ами ако беше свързана с някое тяхно оръжие?

— Не забелязваме никакво оборудване за препредаване, Водачо. Сега имаме подробен образ от вътрешността на кутията. Механизмът на това устройство чертае линии с помощта на четири писеца. — Терминът сякаш беше взет от оцелели текстове на някоя отдавна изчезнала цивилизация. — Предполагам, че данните се актуализират всеки ден: отбелязва температурата, налягането… и още два показателя, които все още не можем да определим.

И това всеки ден в продължение на повече от двеста години! На хората от Зората на тяхната цивилизация сигурно биха трябвали доста време и усилия, за да създадат механизъм, който да работи толкова дълго и при толкова ниски температури.

— Чист късмет е, че се намирахме толкова близо, когато той се задейства.

Последва технически диспут колко прецизен може да е този механизъм и дали са точни данните, които отбелязва. През това време Дием нареди на Бени и останалите да претърсят местността наоколо като я осветят с прожекторите, но никъде не проблесна издайнически оптическа леща.

Вин продължаваше да стои върху стълбата, опрял гръб върху парапета. Студът започваше да прониква дори през защитния му костюм. Механизмът в кутията едва ли беше пригоден да действа нормално при евентуално затопляне, каквото можеше да причини неговият скафандър. Затова Вин тромаво се спусна няколко стъпала по-надолу. При гравитация от 1 G подобно акробатическо упражнение не се удаваше особено лесно. Новото положение обаче му позволи да надникне иззад ъгъла на сградата. От тази страна някои от капаците на прозорците бяха паднали. Вин се протегна внимателно, опитвайки се да разбере какво е предназначението на предметите, които виждаше в стаята. Всичко вътре беше покрито със слой замръзнал въздух. Покрай стените в дълги редици бяха разположени лавици и шкафове с рафтове и чекмеджета, които биха стигнали до кръста му. Рафтовете отново бяха свързани със стълбите на Паяците. Естествено, за Паяците тази височина не беше точно „до кръста“. Хм. Върху пода имаше някакви предмети, струпани на купчини. Всеки от тях представляваше група плоскости, закрепени една за друга в единия край. Някои бяха грижливо подредени, други лежаха пръснати като разтворени ветрила.

Внезапно го осени прозрение, което премина по тялото му като електрически удар. Той заговори на общата за всички честотата, без дори да се замисля за последствията.

— Простете за намесата. Водач Дием?

Разговорите на неговата група с наблюдателите от орбита внезапно замлъкнаха.

— Какво има, Вин? — обади се Дием.

— Включете образа от моя визьор. Мисля, че сме попаднали на библиотека.

Някой горе в орбита хлъцна от удоволствие. Беше готов да се обзаложи, че е Триксия.

 

 

Един по-задълбочен анализ на видяното сигурно рано или късно щеше да ги отведе до библиотеката, но Езр откри най-краткия път към нея.

Отзад имаше голяма врата; самоходът влезе без никакви усилия през нея. В неговото устройство имаше и манипулатор за високоскоростно сканиране. Отне им известно време, докато го адаптират към странната форма на тия „книги“. Сега обаче роботът се движеше със задоволителна скорост покрай рафтовете на библиотеката — един-два сантиметра в секунда. Двама от групата на Дием постоянно зареждаха с книги ненаситния му търбух. Отгоре се дочуваше любезен спор. Тяхното кацане беше част от съвместната операция и трябваше да се развие по предварително установен график, чийто срок изтичаше след 100 Ксек. За това време едва ли биха могли да приключат работата си в библиотеката, а до другите сгради и входа към пещерата така и нямаше да успеят да се доберат. Новородените обаче нямаха намерение да правят изключение за времетраенето на мисията. Вместо това предлагаха един от техните кораби направо да кацне в долината и да събере накуп всичко, намерено там.

— Дори в този случай бихме могли да прикрием следите от нашето присъствие — раздаде се мъжки глас от представителите на Новородените. — Като взривим склоновете на долината, така че да прилича на лавина от скали, която е затрупала селището долу например.

— Ей, ама тия приятели май наистина много-много не се церемонят — гласът на Бени стигна до него по техния персонален канал. Езр не отговори. Не че предложението на Новородените беше лишено от разум. Само дето му се стори твърде… чуждестранно. Чуенг Хо търгуваха. Някои техни представители със садистични наклонности сигурно биха изпитали удоволствие, ако докарат съперника си до просешка тояга, но по правило всеки се стремеше да спечели клиента, така че следващия път той доброволно да даде да го обръснат. Откровената измама и безцеремонното обирджийство се смятаха за… долна и груба постъпка. Пък и кой ли би рискувал като не знае дали няма пак да си вади хляба по същите места и със същите клиенти.

Там горе в орбита предложението на Новородените беше любезно отклонено. Вместо това стигнаха до решение за следваща съвместна мисия в долината, изобилстваща от щедри находки.

По нареждане на Дием Бени и Езр Вин се заеха с библиотеката. Тя вероятно съдържаше стотина хиляди тома — не повече от неколкостотин гигабайта, но и това беше твърде много за времето, което им оставаше. Явно накрая ще се наложи да подбират, надявайки се да попаднат на Свещения Граал — детски илюстриран буквар.

Минаха няколко Ксек. Дием редуваше подчинените си последователно да зареждат скенера, да мъкнат книги от по-горните етажи, които да бъдат заснети и после отново върнати на предишните места.

Когато дойде ред на Вин да си почине и да се нахрани, Изчезващата вече беше стигнала далеч под своя зенит. Сега висеше току до зъберите на другия край на долината, а сенките от сградите се простираха по цялата улица. Вин откри парче гола земя, метна отгоре едно изолиращо платнище и се изопна върху него. Е, това вече е друго нещо! Дием му отпусна хиляда и петстотин секунди почивка. Езр въртеше в ръце тубичките синтетична храна и всмукваше бавно от плодовете. Искаше му се да си поговори с Триксия, но тя беше много заета. Все още не бяха открили илюстрирано детско букварче, но затова пък попаднаха на друга скъпоценна находка — набор от текстове по физика и химия. Според Триксия това беше някакъв вид техническа библиотека. В момента тъкмо обсъждаха скоростта, с която върви сканирането. Триксия смяташе, че вече разполага с пълен графичен анализ на текстовете и вече може да премине към следващия стадий на проучване.

Още при първата им среща Езр се убеди, че Триксия е умно момиче. Въпреки това тя беше само един клиент, специалист по лингвистика — наука, в която академиците на Чуенг Хо нямаха равни на себе си. С какво ли тогава можеше да им бъде полезна тя? Сега… Е, той чуваше разговорите, които се водеха горе в орбита. През цялото време Триксия се съобразяваше с мнението на останалите специалисти. Това може би не е кой знае колко необичайно. Цялата цивилизация на Търговците участва в надпреварата за ограничените места в тази експедиция. Ако сред петстотин милиона подбереш най-изтъкнатите в дадена област… Тогава избраните наистина ще са ненадминати в своята специалност. Внезапно Вин почувства гордост от това, че познава Триксия; честно казано, именно той умишлено преувеличаваше положението си в обществото с надеждата да я впечатли. Вярно, Езр е един от главните наследници на фамилията Вин. 23, но самият той като личност… не беше кой знае колко надарен. Нещо по-лошо, повече от времето си прекарваше в мечти за непознати места и отминали времена.

Тези обезкуражаващи мисли го поведоха в обичайната посока: може пък точно сега да докаже, че не е чак толкова непрактичен. Вероятно този свят е много далече от родната цивилизация на Паяците. Сегашният им стадий на развитие сигурно отговаряше на Зората на Чуенг Хо. Току-виж получил внезапно прозрение, което ще се окаже истинско откритие за експедицията им и ще спечели Триксия Бонзол. Мислите му се зареяха около многообещаващата перспектива, без да се отклоняват в излишни подробности…

Вин погледна хронометъра. Аха, оставаха му още петстотин секунди! Той стана, взирайки се в дългите сенки, които се простираха чак до мястото, където улицата започваше да се изкачва по планинския склон. През целия ден работи толкова усърдно и съсредоточено, че не успя истински да огледа мястото, където бяха попаднали. Оказа се, че е съвсем близо до нещо като площад.

По всичко личеше, че по време на светлия период наоколо е покрито със зеленина. Върху близките хълмове още личаха изкривените останки от растения, които навремето сигурно са били дървета. По-ниско, в очертанията на града, природата беше внимателно култивирана: на равни интервали покрай главната улица се забелязваха органични останки от декоративни насаждения. Дузина такива купчини ограждаха и площада.

Четиристотин секунди. Имаше още време. Той бързо отиде до другия край на площада, после реши да го обиколи. В средата му се издигаше малко възвишение. Под снега личаха странни очертания.

Работата в библиотеката толкова повиши температурата в сградата, че замръзналата доскоро атмосфера сега се стелеше като мъгла около нея, разливаше се над улицата и образуваше капчици, които падаха на земята. Светлината от Изчезващата проникваше през млечнобялата пелена на снопове от лъчи. Ако не беше червеният цвят, Езр можеше да си представи, че е в имението на родителите си в някоя влажна лятна нощ, когато мъглата е покрила ливадата и верандата пред къщата. Склоновете на долината лесно можеха да минат за ограда около имението. За миг Вин беше завладян от тази представа и чуждото място изведнъж му се стори близко, познато и приветливо.

После вниманието му отново се върна към центъра на площада. Там почти не бяха останали преспи. Стопилият се сняг разкри странни форми, чиито очертания се сливаха с околния здрач. Почти без да мисли, Вин се упъти натам. Голата земя хрущеше под краката му като замръзнал мъх. Малко преди да стигне средата на площада, Езр спря и рязко си пое дъх. Тъмните очертания пред него се оказаха статуи. На Паяците! След няколко секунди той щеше да докладва за находката си, но сега стоеше стъписан пред фигурите, сам и мълчалив. Още преди да попаднат тук, те разполагаха с информация за вида на местните обитатели; имаше запазени груби рисунки, направени от предишни посетители на планетата. Но — Вин активира запис на картината пред себе си — тези статуи показваха в естествен ръст тукашните жители и бяха изработени от някакъв тъмен метал. Изобразяваха три същества. Бяха приели думата „паяк“ като работно наименование, но сега се виждаше колко неточно е то. По местата, където Езр прекара детството си, се срещаха няколко вида насекоми, които наричаха с общото наименование „паяк“. Някои от тях имаха по шест крака, други — осем, дори по десет или дванайсет. Едни бяха дебели и космати, други — тънки, черни и отровни. Съществата от скулптурната група пред него повече приличаха на онези, които са тънки, черни и с по десет крака. Но тези или носеха дрехи, или пък бяха по-здрави и набити от крехките си съименници. Краката на трите фигури бяха усукани един в друг и протегнати към нещо, скрито под телата им. Дали това бе смъртоносна схватка или любовна прегръдка? А може би представяше нещо съвсем друго? Тук дори въображението на Вин засече.

Как ли ще изглежда всичко наоколо, когато слънцето заблести с цялата си сила?