Върнър Виндж
Дълбина в небето (58)

55.

Белга Ъндървил беше началник на Центъра за командване и контрол. Това всъщност не означаваше кой знае какво — тя беше от Вътрешното разузнаване. Случилото се тук можеше завинаги да промени длъжността й, но тя не принадлежеше към тази командна верига — беше просто връзка с гражданската защита и Кралските дворцови войски. Белга гледаше Елно Колдхейвън, лъскавия нов директор на Външното разузнаване и действащ командващ офицер на центъра. Колдхейвън знаеше за пожара от провали, довел до края на кариерата на предшественика му. Знаеше, че Рачнер Тракт не е глупак, а най-вероятно не е и предател. А сега Елно заемаше неговия пост, а шефът беше извън страната. Той до голяма степен оперираше без предпазна мрежа. Неведнъж през последните няколко дни викаха Ъндървил настрани и сериозно я молеха за съвет. Тя подозираше, че тъкмо заради това шефката я държи тук долу, вместо да я върне в Принстън.

Центърът за командване и контрол се намираше на повече от миля от грамадата на Териториалното командване, под старото Кралско убежище. Преди десетилетие този център беше голяма работа — там работеха десетки разузнавателни техници със смешните малки ЦРТ-монитори от онази епоха. Зад тях имаше остъклени конферентни зали и контролни мостове за председателствуващите офицери. Но година след година компютърните системи и мрежи се подобряваха. Сега Разузнаването на Съглашението разполагаше с по-добри очи, уши и автоматика, а самият Център за командване и контрол бе не по-голям от зала за конференции. Тиха, странна зала за конференции с обърнати навън седалки. Въздухът беше свеж, винаги леко полъхваше. Ярките светлини не хвърляха сенки. Имаше монитори за данни, но сега най-простите от тях бяха с дванайсет цвята. Все още имаше и техници, но всеки от тях се грижеше за хиляда възлови точки, пръснати по целия континент и из разузнавателната система в близкия космос. Индиректно всеки разполагаше със стотици специалисти за тълкуването на данните. Осем техници — до един действащи офицери, и командващ офицер. Само от толкова имаше нужда да присъстват физически.

Централният екран показваше как представят шефката пред Парламента. Беше същото комерсиално предаване, което гледаше и останалият свят — Външното разузнаване беше решило да не се опитва да вмъква тайно в Парламента специални видеокамери. Един от техниците работеше със стопкадри от видеозаписа. Той нареди композиция от двайсет изрезки, поигра си със светлината. На екрана се появи някаква повлекана — подробностите от тъмното й облекло не се виждаха много ясно. Генерал Колдхейвън, който седеше до Белга, се обади:

— Добре. Това е положителен знак. Дъртата Педуре — самата тя… Нея не я бива много-много по действията, когато собствената й глава е наред да падне.

Ъндървил слушаше с половин ухо. Речта на генерала я шокира дори повече, отколкото това, че вижда Педуре. Когато Смит излезе с предложението за заложниците, неколцина техници вдигнаха поглед от работата си. Ръцете, с които се хранеха, замръзнаха неподвижно в пастите им.

— Боже! — чу тя как измърмори Елно Колдхейвън.

— Да — прошепна му в отговор. — Но ако те се съгласят, може би ще успеем да се измъкнем.

— Ако изберат Краля за заложник. Но ако искат генерал Смит… — Ако Смит трябваше да остане в Юга, положението щеше да се усложни много, особено за Елно Колдхейвън. Той не успяваше да прикрие съвсем явното си безпокойство. Значи, това е нещо ново и за него.

— Можем да се справим — обади се Кред Дъгуей, директорът на Въздушната отбрана. Дъгуей беше единственият присъстващ главен офицер освен тях. Директорът на Въздушната отбрана беше един от най-големите критици на горкия Тракт и бивш началник на Елно Колдхейвън. И май все още си мислеше, че му е шеф.

На картината от Южната земя генерал Смит слезе от ораторската трибуна. Подаде официалното си предложение на Тим Даунинг. Камерата я проследи как слиза от сцената.

— Тя се насочва към Педуре!

Дъгуей се изкиска.

— Е, сега стана интересно.

— По дяволите. — Камерата отново насочи към Тим Даунинг и следеше как той раздава копия от предложението на генерала.

— Може ли да ме свържете някак с шефката? Тя има ли все още аудиовръзка?

— Съжалявам, господине, няма.

По мониторите на Въздушната отбрана светнаха цветовете на вниманието. Техникът се прегърби и изсъска нещо по гласовата връзка. После заяви:

— Господине, не разбирам какво точно става, но…

Дъгуей посочи рязко сложната ситуационна карта на Южната земя.

— Изстрелват ракети!

Да. Дори и Белга разпозна кода. Кръстчета маркираха предполагаемите площадки за изстрелване.

— Изстреляли са три. Не са базирани в Южната земя — идват от ледовете. Може да са… — не можеха да бъдат никакви други, освен на Сродниците. Съглашението и Сродниците бяха единствените нации, разполагащи с ледени тунели за изстрелване на ракети.

Първата вероятна цел се беше появила вече на монитора. И трите кръгчета се намираха близо до южния полюс.

Колдхейвън махна отсечено на техниците от управлението на атаката.

— Вървете да подготвите Най-Ярката. — На главния монитор новинарските камери продължаваха да панорамират из парламентарната зала и да отразяват реакциите спрямо речта на генерал Смит.

Един от техниците стана от стойката си.

— Господине! Тези ракети са наши. От Седмия тунел са, „Вкопана в леда“ и „Пълзящата отдолу“!

— Какво ще рече това? — гласът на генерал Колдхейвън отряза думите на бившия му шеф.

— Автоматични данни от самите кораби. В момента се опитвам да се свържа с капитаните им — продължаваме с взаимните опити да си разгадаем шифрите.

При тези думи Дъгуей подскочи.

— Докато не разговаряме с тях директно, не вярвам на нищо! Познавам тези командири. Тук става нещо странно.

— Имаме истински изстрелвания по истински цели, сър — техникът почука по кръстчетата и кръгчетата.

— Нямате нищо друго освен хубавички светлинки! — тросна се Дъгуей.

— Идва по защитената мрежа, господине, директно от нашите спътници за откриване на ядрени атаки.

Колдхейвън махна и на двамата да млъкнат.

— Това прилича малко на проблемите, с които се е сблъскал моят предшественик.

Дъгуей изгледа ядосано бившето си протеже… и като че значението на ставащото бавно започна да стига до ума му.

— Да…

Колдхейвън изсумтя.

— Не сме само ние. Разни слухове се носеха по неизключеното аналогово радио. — Все още имаше хора, които използваха подобни неща. Ъндървил имаше агенти в провинцията, които се съпротивляваха на всякакви технически нововъведения. Изненадата беше, че който и да било в Териториалното командване слуша подобни комуникации съвсем насериозно. Колдхейвън забеляза израза на лицето й. — Жена ми работи в техническия музей на брега. — По лицето му трепна усмивка. — Тя казва, че старите й радиоприятели не са откачалки. И освен това сега те виждат невъзможното. В миналото бихме могли да припишем противоречията на нечий идиотизъм. Сега… — До момента на удара по все по-стесняващите се мишени-кръгове оставаха някакви си три минути. Сега всички разузнавателни спътници показваха една и съща цел: Далечният Юг.

Ъндървил се поколеба за момент. Цялата параноя на Рачнер… е истина?

— Значи може би изстрелването е фалшиво. Всичко, което виждаме…

— Или поне всичко, което виждаме в мрежата…

— … може да е лъжа. — Това беше най-екстравагантният кошмар на всеки технофоб.

Най-накрая смисълът на ставащото започна да достига до Дъгуей. Рушеше се една вяра, градена двайсет години.

— Но шифроването, кръстосаната проверка… какво да правим, Елно?

Елно като че се беше оклюмал. Те приеха теорията му, и това ги водеше до гибел.

— Можем… Можем да се изключим. Да прекъснем връзките на командването и комуникациите с мрежата. На мен ми прилича на опция във военна игра — само дето и това сме го играли в мрежата!

Белга обгърна с ръка раменете му.

— Аз ви казвам — направете го. Ще използваме аналоговото радио от музея. Аз също разполагам с хора — куриери. Ще стане бавно… — Твърде, твърде бавно, но поне щяха да открият какво имат насреща си.

В мрежата имаше и други, с които можеше да се свърже само за миг — Нишнимор, самият крал — ала сега като че на нищо не можеше да има доверие. Дъгуей беше налице, но командващият офицер на Центъра за командване и контрол беше Елно Колдхейвън. Колдхейвън се поколеба, но не отстъпи пред Дъгуей. Извика главния си сержант:

— План „Изопачаване в мрежата“. Искам известието да бъде занесено на ръка в музея.

— Тъй вярно! — техникът беше проследил разговора и изобщо не изглеждаше толкова втрещен, колкото началниците му. Кръгчетата-мишени показваха две минути до удара. На видеокартината от Парламента цареше пълен хаос. За миг ужасът от тази сцена скова Ъндървил. Горките паяци. Преди, войната беше злокобен облак на хоризонта. Сега Избраните на Юга се оказаха в епицентъра на ядрен взрив — оставаха им по-малко от две минути живот. Някои седяха неподвижно, втренчили поглед нагоре — там, където щяха да избухнат мегатоните. Други търчаха панически надолу по застланите с килими стълбища и търсеха начин да излязат навън, да слязат по-надолу. А някъде извън полезрението им същата участ очакваше и генерала.

По някакво чудо главният сержант разполагаше с копия на хартия на План „Изопачаване в мрежата“. Той ги раздаде на техниците си и започна процедурата по отварянето на противоударните врати на Центъра.

Но вратите вече се отваряха. Белга настръхна. Нищо не биваше да влиза тук до края на дежурството или докато Колдхейвън не зададе освобождаващия код. Влезе един страж със сбъркана походка — вървеше назад. Държеше оръжието си под много неудобен ъгъл.

— Видях разрешителното ви, госпожо, но не е позволено…

Подир думите му отекна един почти познат глас:

— Глупости! Ние имаме разрешение, а вие видяхте, че вратите се отвориха. Моля ви, дръпнете се. — В залата влезе млада жена-лейтенант. Проста черна униформа, стройно, смъртоносно телосложение. Сякаш Виктъри Смит не само бе избягала от Юга, но и се беше върнала тук толкова млада, както първия път, когато Ъндървил я видя. След лейтенанта влязоха едър ефрейтор и екип от бойци. Повечето натрапници носеха тежки нападателни оръжия.

Генерал Дъгуей изля поток от гняв и възмущение върху младия лейтенант. Дъгуей беше глупак. Повече от всичко това приличаше на удар за обезглавяване — но защо не стреляха? Елно Колдхейвън заобиколи предпазливо зад бюрото си. Ръцете му се протегнаха към някакво невидимо чекмедже. Белга пристъпи между него и натрапниците и заяви:

— Вие сте дъщерята на Смит.

Лейтенантът й отдаде чест.

— Да, госпожо. Виктъри Лайтхил — а това е моят екип. Оторизирани сме от генерал Смит да провеждаме инспекции по своя преценка. С цялото ни уважение, госпожо, тъкмо затова сме дошли.

Лайтхил се промъкна покрай разпенения директор на Въздушната отбрана. Старият Дъгуей беше толкова ядосан, че не можеше да се опише. Зад Белга, почти прикрит от тялото й, Елно Колдхейвън вкарваше командни кодове.

По някакъв начин Лайтхил разбра какво става.

— Моля ви, отдръпнете се от клавиатурата, генерал Колдхейвън. — Едрият ефрейтор насочи пушката си към шефа на центъра. Сега Ъндървил позна войника. Бавноразвиващият се син на Смит. По дяволите.

Елно Колдхейвън се отдръпна от бюрото си, леко вдигнал ръце във въздуха — признаваше, че това далеч надхвърля всякаква „инспекция“. Двамата техници най-близо до вратата се втурнаха покрай натрапниците. Но тези бойци действаха бързо. С рязко извръщане те скочиха върху техниците и ги повлякоха обратно в центъра. Вратите бавно се затвориха.

Колдхейвън направи още един опит, най-немощния от всички:

— Лейтенант, в сигналната ни автоматика е налице масирано изопачаване на данни. Трябва да изключим Центъра за командване и контрол от мрежата.

Лайтхил се приближи до мониторите. Все още имаше картина от Парламента, но зад камерата нямаше никой — кадърът се люшкаше безцелно и най-накрая се спря на тавана. По другите монитори бяха разцъфнали Най-ярките светлини — запитвания до Командния център, съобщения за изстрелване от Кралските Ракетни нападателни войски. Светът вървеше към края си.

Най-накрая Лайтхил заговори.

— Знам, господине. Тук сме, за да ви попречим да го направите. — Нейните бойци се бяха пръснали из вече претъпкания център. Нито един техник или офицер не беше извън обхвата им. Едрият ефрейтор отваряше товарна раница, нагласяваше допълнителна апаратура… монитори за игри?

Най-накрая Дъгуей отново доби дар слово.

— Подозирахме наличието на агент под дълбоко прикритие. Бях убеден, че това е Рачнер Тракт. Какви глупаци сме били! През цялото време Виктъри Смит е работила за Педуре и Сродниците!

Предател в самото сърце на организацията. Това обясняваше всичко, но… Белга погледна мониторите, фалшифицираните съобщения от мрежата за ракетите, изстреляни от Съглашението, идваха от всички посоки.

— Каква част от всичко това е истина, лейтенант? — попита тя. — Всичко ли е лъжа, дори и нападението над Далечния юг?

Отначало Ъндървил си помисли, че лейтенантът няма да й отговори. Кръговете-мишени в Далечния юг се бяха свили до точки. Камерата още секунда предаваше последния кадър с купола на парламента. После Белга бе обзета от мимолетното усещане за рушаща се скала, за блеснала отвъд светлина — и мониторът угасна. Виктъри Лайтхил трепна, и когато най-сетне отговори на Белга, гласът й бе едновременно и мек, и твърд:

— Не. Тази атака беше съвсем истинска.