Върнър Виндж
Дълбина в небето (55)

52.

Странно, но Рачнер Тракт запази своя чин полковник — не че бившите му колеги сега биха му доверили дори чистенето на тоалетните им. Генерал Смит се отнесе с него меко. Не можеха да докажат, че е предател — а очевидно тя не искаше да го подлага на подробен разпит. Ето как Рачнер Тракт, бивш служител на управлението, чието име не споменаваха, се оказа със заплата, напълно годен за ежедневна служба… и без никаква работа.

Бяха изминали четири дни от онова ужасно събрание в Териториалното командване, но за Тракт позорът се трупаше от повече от година. И когато най-сетне го сполетя беше същинско облекчение. Ако не се брои злощастната подробност, че той оцеля — жив призрак.

Едновремешните офицери, особено тийфърите, след подобно унижение си режеха главите. Рачнер Тракт беше наполовина тийфър, но не си отсече главата с тежък меч. Вместо това си я махна с петдневен физ-запой — през цялото време кръстосваше крайбрежния булевард в Калорика. Идиот докрай. Калорика беше единственото място на света, където беше твърде топло, че да изпаднеш във физ-кома.

После чу новината, че някой — Смит, трябваше да е Смит — ще лети до Далечния Юг, за да се опита да възстанови нещо от онова, което Тракт беше загубил. Докато часовете до пристигането й в Далечния Юг намаляваха, Тракт съвсем се омая. Висеше по кръчмите и следеше втренчено новинарските емисии. Седеше и се молеше Виктъри Смит да успее някак си в онова, в което се бяха провалили усилията на неговия живот. Но знаеше, че и тя ще се провали. Никой не му вярваше, а дори и сам той не знаеше как и защо. Но беше убеден — нещо подкрепя Сродниците. Макар и самите Сродници да не знаеха, то беше там и изкривяваше всяко едно от техническите преимущества на Съглашението в своя полза.

На многобройните екрани — на живо от Далечния юг — Смит премина през Голямата порта на Парламентарната зала. Дори и тук, в най-хулиганската кръчма на Крайбрежния булевард, клиентелата изведнъж млъкна. Тракт облегна глава на бара и усети как погледът му се изцъкля.

А после телефонът му зазвъня. Рачнер го извади от дрехата си. Вдигна го нагоре и се втренчи в него с невярващо безразличие. Сигурно се е повредил. Или му изпращат рекламно съобщение. Никога не биха му съобщили нищо важно по този общодостъпен боклук.

Тъкмо понечи да го хвърли на земята, и жената на съседната стойка го фрасна по гърба.

— Проклета военна отрепка! Разкарай се оттук! — кресна тя.

Тракт се смъкна от стойката — не беше сигурен дали да изпълни нареждането на съседката си, или да защити честта на Смит и всички останали, които се мъчеха да опазят мира.

Най-накрая управителят на заведението разреши проблема: Тракт се намери на улицата, без достъп до телевизията, която можеше да му покаже какво се опитва да постигне неговата началничка. А телефонът му продължаваше да звъни. Той натисна бутона за свръзка и изръмжа нещо нечленоразделно в микрофона.

— Полковник Тракт, вие ли сте? — думите идваха накъсани и изкривени, но гласът му беше смътно познат. — Полковник? Апаратът ви защитен ли е от подслушване?

Тракт изруга на глас.

— Не, дяволите го взели!

— О, слава Богу! — обади се почти познатият глас. — Значи има някакъв шанс. Несъмнено дори и те не могат да се набъркат във всичкото празно бъбрене на света.

Те. Подчертаната дума проби през махмурлука на Тракт. Той доближи микрофона до своята паст и последвалите думи излязоха оттам с почти небрежно любопитен тон:

— Кой се обажда?

— Извинете. Аз съм Обрет Нетеринг. Моля ви, не затваряйте. Сигурно не ме помните. Преди петнайсет години водих кратък курс по телепатично усещане — в Принстън. Вие бяхте мой курсист.

— Аз… ъъ… сещам се. — Всъщност, курсът беше доста добър.

— Сещате ли се? О, чудесно, чудесно! Значи знаете, че не съм смахнат. Господине, зная, сигурно сега сте много зает, но ви моля, отделете ми само минутка време. Моля ви!

Изведнъж Тракт забеляза улицата и сградите около себе си. Крайбрежният булевард Калорика опасваше дъното на вулканичния кратер — може би най-топлото място, останало на повърхността на земята. Но този булевард беше само блед спомен от времето, когато Калорика беше мястото за забавления на свръхбогаташите. Баровете и хотелите кретаха на доизживяване. Дори и снежните водопади отдавна ги нямаше. Снежните преспи в алеята зад него бяха отпреди две години, целите оплескани с повръщано и прошарени с урина. Моят високотехнологичен команден център.

Тракт се сгуши, за да се предпази от вятъра.

— Предполагам, че мога да ви отделя малко време.

— О, благодаря! Вие сте последната ми надежда. Всичките ми опити да се свържа с професор Ъндърхил бяха блокирани. Нищо чудно, след като разбрах, че… — Тракт почти чуваше как паякът се мъчи да събере мислите си, опитва се да не се разбърбори. — Аз съм астроном на Райския остров, полковник. Снощи видях… — Космически кораб колкото цял град, светлините му огрели цялото небе… на който Въздушната отбрана и всичките мрежи не обърнали никакво внимание. Описанията на Нетеринг бяха кратки и недвусмислени и отнеха по-малко от минута. Астрономът продължи: — Не съм смахнат, уверявам ви. Видяхме го! Несъмнено свидетелите са стотици, но кой знае защо той е невидим за Въздушната отбрана. Полковник, трябва да ми повярвате. — Неловкостта на положението разколеба тона му. Сам осъзнаваше, че никой, който е с всичкия си, не би повярвал на подобна дивотия.

— О, вярвам ви — отвърна тихо Тракт. Това беше цветиста параноична халюцинация… което обясняваше всичко.

— Какво казахте, полковник? Съжалявам, не мога да ви изпратя кой знае какви недвусмислени доказателства. Те нахлуха на наша територия преди половин час. В момента използвам любителска радиостанция, за да се свържа с… — Тук последваха няколко замазани срички. — Всъщност, само това имах да ви казвам. Може да е някой Свръхсекретен заговор от страна на Въздушната отбрана. Ако не можете да кажете нищо, разбирам ви. Но бях длъжен да направя опит да се свържа. Корабът беше толкова голям, и…

Отначало Тракт си помисли, че другият е млъкнал, слисан. Но мълчанието продължи няколко секунди, а после от мъничкия високоговорител на телефона се обади синтетичен глас:

— Съобщение 305. Грешка в мрежата. Моля, опитайте се да се свържете по-късно.

Рачнер бавно прибра телефона обратно в дрехата си. Пастта му и ръцете, с които се хранеше, се бяха вцепенили — и не беше само от студа. Някога неговите разузнавачи в мрежата бяха осъществили проучване за автоматизирания шпионаж. При наличие на достатъчно изчислителна мощ по принцип беше възможно да се проследи всяка една незасекретена комуникация за ключови думи, които да задействат охраната. По принцип. Всъщност разработката на необходимите компютри винаги изоставаше от разрастването на съвременните обществени мрежи. Но сега като че ли някой разполагаше с нужната сила.

Свръхсекретен заговор от страна на Въздушната отбрана? Твърде малко вероятно. През цялата последна година Рачнер Тракт наблюдаваше как отвсякъде ги засипват мистерии и провали. Дори и Разузнаването на Съглашението, Педуре и всички разузнавателни служби по света да си бяха сътрудничили, пак нямаше да изфабрикуват безупречните лъжи, които бе подушил Тракт. Не. Онова, с което се сблъскваха — каквото и да беше то — бе по-голямо от света, зло, много по-величествено от всичко паешко.

И сега най-после разполагаше с нещо конкретно. Би трябвало умът му мигом да застане на бойния си пост. Вместо това го завладяха объркване и паника. Проклет да е физът! Ако насреща си имаха чужда сила, толкова проницателна, толкова коварна — какво значение имаше, че Обрет Нетеринг, а вече и Рачнер Тракт знаят истината? Какво ли можеха да направят? Но на Нетеринг му позволиха да говори повече от минута. Беше произнесъл няколко ключови думи, преди връзката да се разпадне. Пришълците сигурно превъзхождаха Паяците — ала не бяха богове.

Тази мисъл сепна Тракт. Значи, не бяха богове. Слухът за чудовищния им кораб сигурно вече проникваше из цивилизования свят, с бавно темпо и сведен до разговори на четири очи между дребните хорица, които нямаха достъп до властта. Но това не можеше да опази тайната повече от няколко часа. А това означаваше… каквато и да беше целта на тази грандиозна измама, тя щеше да се осъществи до няколко часа. Точно сега шефката им рискуваше живота си долу в Далечния юг и се опитваше да ги избави от беда, която всъщност беше капан. Да можех да се свържа с нея, с Белга, с някой висш военен…

Но телефоните и електронната поща не вършеха никаква работа. Трябваше му пряк контакт. Тракт се заклатушка надолу по пустия тротоар. Някъде зад ъгъла имаше автобусна спирка. Той все още разполагаше с частния си хеликоптер, богаташка играчка… но това май щеше да е твърде нагло. Пришълците можеха просто да превземат хеликоптера и да го смажат. Прогони страха. Точно сега хеликоптерът беше единствената му надежда. От летището можеше да стигне навсякъде в разстояние от двеста мили. Кой ли попадаше в този обхват? Зави зад ъгъла. Гранд булевард се беше ширнал под дългата редица трихромни лампи, надолу от Крайбрежния и през гората Калорика. Гората, разбира се, отдавна беше мъртва. Дори и листата не можеха да образуват спори — земята беше твърде топла. Центърът й бе заравнен и превърнат в хеликоптерно летище. Оттам можеше да отлети за… Тракт се загледа в отсрещната стена на кратера. Светлините на булеварда мъждукаха като малки искрици. Някога те бяха изкачили стените на кратера чак до къщите от епохата на Чезнещото слънце. Но истинските богаташи бяха изоставили дворците си. Едва няколко от тях все още бяха обитаеми, недостъпни за онези в ниското.

Но Шерканер Ъндърхил беше там горе, беше се завърнал от Принстън. Поне така твърдеше последния доклад за ситуацията, който беше видял — в деня, когато кариерата му приключи. Знаеше какво се говори за Ъндърхил — че горкият старец съвсем е изкуфял. Карай да върви. Онова, от което Тракт имаше нужда, беше странична пътечка към Териториалното командване, може би чрез дъщерята на шефката — пътечка, която не минаваше през мрежата.

Минута по-късно градският автобус спря зад него. Той скочи вътре — беше единственият пътник, макар да наближаваше обяд.

— Имате късмет — ухили се шофьорът. — Следващият е чак в три следобед.

Двайсет мили в час. Трийсет. Автобусът трещеше по Гранд булевард към Летище Мъртва Гора. След десет минути ще съм на прага му. И изведнъж Рачнер се усети, че по пастта и по ръцете, с които се хранеше, има засъхнало повръщано, а униформата му е оплескана с лекета. Избърса главата си, но за униформата нищо не можеше да направи. Луд идва да види изкуфял дъртак. Може би беше тъкмо както подобава. А може би беше и последният шанс и за двама им.

 

 

Десет години по-рано, в едни по-дружелюбни времена, Хрункнер Юнърбай бе съветвал южаните при проектирането на Новото Убежище в Далечния юг. Така че след като напуснаха Посолството на Съглашението и навлязоха в територията на Южната земя, всичко започна да му изглежда по-познато. Имаше много асансьори. Южната земя бе поискала сградата на парламента да е способна да оцелее след ядрен удар. Той ги предупреди, че военните методи на бъдещето най-вероятно щяха да направят тази цел непостижима, но южаните не го послушаха и пропиляха значителни ресурси, които можеха да отидат за земеделието по време на Периода на мрака.

Главният асансьор беше толкова голям, че можеха да се качат дори и репортерите — и те точно това и направиха. В Юга пресата беше привилегирована класа, изрично защитавана от парламентарния закон — дори и в правителствените имоти! Генералът се справи много добре с тълпата. Може би се беше научила, докато гледаше как Шерканер се оправя с журналистите. Нейните бойци безобидно се пъчеха отзад. Тя направи няколко общи коментари, а после учтиво игнорира въпросите им и остави южанската полиция да удържа репортерите да не й се пречкат.

Хиляда фута под земята асансьорът пое встрани по електрическа полирелса. Високите му прозорци гледаха към ярко осветени промишлени пещери. Южаните бяха свършили голяма работа тук и по Крайбрежната дъга, но нямаха достатъчно подземни ферми, за да изхранват всичко това.

Двамата Избрани представители, които я посрещнаха на летището, някога имаха голямо влияние в Юга. Но времената се промениха — имаше убийства, бунтове, всичките редовни номера на Педуре — а по-късно Сродниците ги сполетя едва ли не вълшебен късмет. Сега тези двамата бяха, поне публично, единствените приятелски настроени към Съглашението парламентарни членове. Смятаха ги за подлоги на чуждоземния крал. Двамата стояха плътно до генерала — единият достатъчно близо, че да може да разговаря с нея иззад екрана. Юнърбай се надяваше, че го чуват само той и Виктъри Смит. Не разчитай на това — рече си.

— Не искаме да проявяваме неуважение, госпожо, но се надявахме вашият крал самолично да пристигне тук. — Политиканът беше облечен в дрехи с чудесна кройка, но излъчването му беше на страшно смачкан човек.

Генералът кимна утвърдително.

— Разбирам ви, господине. Аз съм тук, за да се погрижа да се направи каквото трябва, при това — без никаква заплаха. Ще ми бъде ли позволено да се обърна към Парламента? — в сегашната ситуация Хрунк предполагаше, че не съществува „вътрешно обкръжение“, с което да разговарят, освен ако не се брои групата, строго контролирана от Педуре. Но един парламентарен вот би могъл да промени положението, тъй като стратегическите ракетни войски все още бяха лоялни към Избраните.

— Д-да. Уредили сме това. Но нещата отидоха твърде далеч. — Той махна с ръката, на която носеше часовника си. — Не бих изключил възможността Другата страна да причини асансьорна катастрофа и…

— Те ни позволиха да стигнем чак дотук. Ако ми се даде възможност да говоря пред Парламента, според мен можем да постигнем компромис. — Генерал Смит се усмихна на южанина почти заговорнически.

Петнайсет минути по-късно асансьорът ги остави на главната еспланада. Три стени и покривът просто се вдигнаха. Тази украса не беше виждал преди. Юнърбай, инженерът, не можа да устои: замръзна на място и се вторачи в ослепителните светлини и в мрака. Опитваше се да различи механизма, който постигаше такъв мощен и безшумен ефект.

После връхлетялата вълна от полиция, политици и репортери го помете от платформата…

… и те се заизкачваха по стълбището на Парламента.

Горе южанската охрана най-после ги отцепи от репортерите и от собствените телохранители на Смит. Минаха през една петтонна дървена порта… и влязоха в самата зала. Тази зала винаги е била подземна — по-ранните поколения присядаха точно над местното убежище. Първите управници бяха по-скоро бандити (или борци за свобода, в зависимост от източника на пропаганда) чиито войски бродеха из планинските земи.

Хрункнер бе помогнал в проектирането на това превъплъщение на Парламента — един от малкото разработвани от него проекти, в които главна цел беше великолепният изглед. Може би в действителност нямаше да издържи на бомбите, но изглеждаше страшно импозантно.

Залата представляваше плитък амфитеатър — етажите бяха свързани с изящни вити стълби. Всеки от тях представляваше широка тераса с редове бюра и стойки. Каменните стени образуваха огромна арка, окичена с флуоресцентни лампи и още половин дузина осветителни технологии. Заедно те даваха почти толкова ярка и чиста светлина, колкото денят по пладне в Периода на светлината — достатъчно наситена, че да личат всички цветове по стените. Килими, дебели и меки като бащина козина, покриваха стълбите, пътечките и авансцената. По дървената ламперия, с каквато бе облицован всеки етаж, бяха окачени картини — произведения, рисувани с хиляда бои от художници, знаещи как да използват всяка илюзия. За една бедна страна тук бяха хвърлени огромни средства. Но пък техният парламент беше най-голямата им гордост, изобретение, което беше сложило край на бандитизма и зависимостта и беше донесло мир. Досега.

Вратите зад тях се затвориха. От купола и далечните стени отекна мощно ехо. Тук вътре щяха да присъстват само Избраните, техните гости и — високо горе Хрункнер забеляза струпаните обективи — новите камери. Почти всяка стойка зад редиците от бюра бе заета. Юнърбай почувства върху себе си вниманието на петстотин Избрани.

Смит, Юнърбай и Тим Даунинг заслизаха по стълбището, което водеше към авансцената. Повечето Избрани наблюдаваха мълчаливо. Във въздуха витаеха уважение, и враждебност, и надежда. Може би имаше шанс за Смит да опази мира.

 

 

За деня на своя триумф Томас Нау бе поръчал времето в Северната лапа да бъде най-слънчево — топъл следобед, който можеше да се точи до края на летния ден. Али Лин недоволстваше, но после направи необходимите промени. Сега той плевеше в градината под кабинета на Пастира, забравил раздразнението си. Какво като климатът на парка се беше объркал — оправянето на проблема щеше да е следващата му задача.

А моята задача е да управлявам всичко наведнъж, помисли си Томас. Срещу него на масата седяха Вин и Тринли — боравеха с наблюдателните уреди, както им беше възложил. Тринли беше много важен за неговото прикритие — единственият Търговец, за когото Томас бе сигурен, че ще подкрепи лъжите. Вин… е, едно правдоподобно извинение ще да го отстрани от мрежата в критичния момент, но видяното от него ще потвърди наблюденията на Тринли. Щеше да е сложно, но ако не изникнат изненади… е, с това трябваше да се оправят Кал и хората му.

Ритцер присъстваше само като двуизмерен образ — седнал в капитанското кресло на борда на Ръката. Нито една от думите му нямаше да стигне до непосветените уши.

— Да, Пастирю! След малко ще имаме картината. Вкарахме функциониращ робот-шпионин в Парламента. Хей, Рейнолт, и твоят Мелин да свърши нещо свястно!

Анне беше горе в Купола на Хамърфест. Присъстваше само като частен образ в очилата на Томас и като глас в ухото му. В момента вниманието й се разделяше поне в три посоки. Провеждаше някакъв анализ на „умните глави“, четеше превод на Триксия Бонзол на отсрещната стена и следеше потока от данни, идващ от „Ръката“. Положението с „умните глави“ беше по-сложно отвсякога. Не отговори на Ритцер.

— Анне? Когато шпионските кадри на Ритц пристигнат, препрати ги директно в кръчмата на Бени. Триксия може да прави симултанен превод, но ни дай също и истински звук. — Томас вече беше видял някои от картините, предавани от роботите-шпиони. Нека хората в пивницата да видят Паяци на живо в едър план, в движение. Това щеше да му окаже неуловима помощ в лъжите след завладяването на планетата.

Анне не откъсна поглед от работата си.

— Тъй вярно. Ще се погрижа Вин и Тринли да чуват казаното от вас.

— Точно така.

— Много добре. Само искам да знаете… нашите вътрешни врагове ускориха темпото. Виждам как се намесват из цялата ни автоматика. Наблюдавайте Тринли. Бас ловя, че той седи там и мами локализаторите си. — Погледът на Анне трепна за миг нагоре и улови въпроса в очите на Нау. Тя сви рамене. — Не, все още не съм сигурна, че е той. Но съм почти убедена. Бъдете готов.

Измина секунда. Гласът на Анне отново заговори, но вече се чуваше публично и тук, и в помещението на Търговците.

— Добре. Излъчваме на живо от залата на Парламента в Далечния юг. Ето какво ще види и чуе един човек.

Нау погледна наляво — там очилата му показваха пулта на Киви в пивницата. Основните фасети на тамошния екран трепнаха. За миг не беше съвсем ясно какво се вижда. Размазани червени и зелени петна, актиново синьо. Гледаха навътре в нещо като пропаст. В стените бяха изсечени каменни стълби. По камъните растяха мъх и рунтави лишеи. Паяците се тълпяха като черни хлебарки.

Ритцер Брюхел откъсна поглед от картината от Парламента и поклати глава почти в страхопочитание.

— Все едно видение на някой френкски пророк за Ада!

Нау му кимна мълчаливо. С това десетсекундно забавяне във времето те трябваше да избягват празните приказки. Но Брюхел беше прав — да видиш толкова много паяци накуп беше даже още по-зле от най-ранните предавания на роботите-шпиони. Приятните, очовечаващи преводи на „умните глави“ даваха много нереална представа за Паяците. Чудя се каква ли част от начина им на мислене ни убягва. Той избра една отделна картина, синтезирана от преводачите-„умни глави“ от новинарско предаване на Паяците. На нея дълбоката пропаст се превърна в плитък амфитеатър, грозните цветни петна — в подредена мозайка върху килимите (които вече не приличаха на рунтави космалаци). Дървената ламперия навсякъде блестеше, полирана (без петна и нащърбвания). А самите чудовища бяха някак си по-спокойни, жестовете им бяха почти смислени от гледна точка на човешкия език на тялото.

И на двата екрана на входа на Парламента се появиха три фигури. Те заслизаха по каменните стъпала. Въздухът се изпълни със съскане и щракане — истинските звуци, които издаваха тези същества.

Тримата изчезнаха на дъното на ямата. След това се появиха отново — изкачваха отсрещната стена. Ритцер се изкиска.

— Това средното по размер най-отпред трябва да е шефът на шпионите, дето Триксия Бонзол му вика „Виктъри Смит“.

Една подробност от версията на „умните глави“ беше точна: дрехите на тези създания бяха наситено черни, но по-скоро представляваха купчина съшити кръпки, отколкото униформа.

— Онова косматото зад Смит трябва да е инженерът, „Хрункнер Юнърбай“. Какви засукани имена за такива изчадия!

Тримата се изкачиха върху едно извито каменно острие. Четвърти Паяк, вече покачен на несигурната конструкция, се покатери на острия й връх.

Нау премести поглед от залата на паяците към тълпата в пивницата на Бени. Хората там мълчаха и гледаха, втрещени от огромен шок. Дори помощниците на Бени Уен не помръдваха — образите от света на Паяците приковаваха погледите им.

— Уводни думи от Говорителя на парламента — обади се глас на „умна глава“. — Моля, тишина. Имам честта да… — редом с разумните думи роботът-шпионин на Ритцер препращаше реалността, съскането и трещенето, атакуващите жестове с предни крака, завършващи е остриета като рапири. В действителност тези създания наистина приличаха на статуите, видени от Чуенг Хо в Териториалното командване. Но движенията им притежаваха смразяващата грация на хищници — някои жестове бяха бавни, други много, много бързи. Най-странното от всичко беше, че въпреки превъзходството на паешкото зрение не беше лесно да се различи къде са им очите. Напреки на набраздените им темета се виждаха гладки, лъскави петна с издутини тук-таме по тях, с антени, които можеха да са крайните точки на тяхното термално инфрачервено зрение. Предницата на паешкото тяло представляваше кошмарна машина за ядене. Челюстите-бръсначи и подобните на щипци помощни крайници постоянно мърдаха. Но главите на съществата бяха почти неподвижно прикрепени към гръдния кош.

Говорителят напусна върха на каменната игла и там се изкачи генерал Смит, като пътьом направи сложна маневра, за да обиколи другия паяк. След като стигна върха, известно време мълча. Предните й крака описаха малка спирала, сякаш насърчаваше глупаците да дойдат по-близо до нейната паст. От високоговорителите се разнесе съскане и тракане. Върху „преведения“ образ над нея се появи надпис: „Усмихва се мило на публиката“.

— Дами и господа, членове на парламента — гласът беше силен и красив. Гласът на Триксия Бонзол. Нау забеляза как щом тя заговори, главата на Езр Вин леко трепна. Диагностичните му показатели скочиха с обичайната противоречива интензивност. Ще можем да го използваме достатъчно дълго, помисли си Нау.

— Тук съм, за да говоря от името на своя Крал, за което съм упълномощена от него. Идвам тук с надеждата, че мога да ви предложа достатъчно, че да спечеля вашето доверие.

 

 

— Дами и господа парламентарни представители — Ред след ред, Избраните обърнаха погледи съм Виктъри Смит. Цялото им внимание беше нейно. Хрункнер усети как силното й личностно присъствие струи мощно, както винаги. — Тук съм, за да говоря от името на своя Крал, за което съм упълномощена от него. Идвам тук с надеждата, че мога да ви предложа достатъчно, че да спечеля вашето доверие. Намираме се на етап от нашата история, в който можем да унищожим целия ни досегашен напредък — или да се възползваме от всичките ни усилия в миналото и да постигнем вечен рай. Това са двата възможни изхода от нашето положение. Светлият изход зависи от това доколко се доверяваме един на друг.

Разнесоха се отделни присмехулни дюдюкания — поддръжниците на Сродниците. Юнърбай се зачуди дали всички те имат билети за извън Южната земя. Без съмнение трябваше да осъзнават, че всяко по-дребно възнаграждение би им докарало смърт, след като завалят бомбите — също както на страната, която предаваха.

Генералът му беше съобщила, че и самата Педуре е тук. Чудя се… Докато началничката му говореше, Юнърбай се огледа във всички посоки — погледът му се съсредоточаваше най-вече върху сенките и въоръжените сержанти. Ето я. Педуре седеше на авансцената, на няма и стотина фута от Смит. След всички тези години тя изглеждаше по-уверена от всякога. Почакай още мъничко, драга ми Преподобна Педуре. Може би моят Генерал ще те изненада.

— Имам предложение. То е просто, но смислено — и може да бъде осъществено много бързо. — Тя даде знак на Тим Даунинг да подаде картите с данни на помощника на Говорителя. — Мисля, че знаете каква позиция заемам във военната структура на Съглашението. Дори и най-подозрителните сред вас биха се съгласили, че докато аз съм тук, Съглашението е длъжно да проявява онази сдържаност, която публично обеща. Упълномощена съм да предложа това положение да продължи. Вие, членовете на Парламента на Южната земя, можете да изберете които желаете три лица от Съглашението — включително и мен, включително и самият Крал — за неопределен престой тук, в нашето посолство в Далечния юг. — Това беше най-примитивната стратегия за запазване на мира, макар и по-щедра отвсякога в миналото, тъй като генералът сама предлагаше на другата страна да избере заложниците. И това беше по-практично отвсякога в историята. Посолството на Съглашението в Далечния юг беше достатъчно голямо, че да побере малък град. При наличието на модерни комуникации изобщо нямаше да има пречки заложникът да развива основната си дейност. Ако Парламентът не беше изцяло корумпиран, това можеше да вкара прът между нозете на връхлитащата гибел.

Избраните мълчаха — дори и приятелчетата на Педуре. Шокирани? Изправени пред единствената реална възможност за тях? Вслушващи се в инструкциите на техния началник? Нещо ставаше. В сенките зад Смит Хрункнер забеляза, че Педуре говори напрегнато на един от помощниците си.

 

 

Щом Виктъри Смит завърши речта си, в кръчмата на Бени отекнаха аплодисменти. Когато тя започна да говори, всички бяха обхванати от истински шок — когато видяха как всъщност изглеждат живите Паяци. Но казаното в речта съответстваше на личността на Виктъри Смит, а нея повечето хора познаваха. С останалото щеше да им е трудно да свикнат, но…

Рита Лиао улови Бени за ръкава, докато преминаваше покрай нея, понесъл напитки за тавана.

— Не биваше да оставяш Киви сам-самичка горе, Бени. Тя може да се настани тук и да продължи да говори на всички.

— Хм, добре. — Самотното място на предния ред бе предложено от Пастира, но несъмнено това нямаше значение, щом всичко вървеше толкова гладко. Бени отнесе напитките, като слушаше с половин ухо радостните догадки.

— … между тази реч и нашата намеса те трябва да са в пълна безопасност…

— Хей, ние можем да кацнем след по-малко от четири Мсек! След всички тези години…

— В космоса, на земята — кого го е грижа? Ще разполагаме с необходимите ресурси, за да отхвърлим забраните за раждане…

Да, забраните за раждане. Нашата собствена, човешка версия на табуто за раждане извън фазата. Може би най-накрая ще мога да помоля Гонле… — Тази мисъл смути духа на Бени. Предизвикваше съдбата да се намеси твърде рано. Въпреки това той изведнъж се почувства щастлив, както не се бе чувствал от много време насам. Подмина масите, като се стрелна през централното пространство, и бързо се отклони към Киви.

Щом й предаде предложението на Рита, Киви кимна.

— Ще ми е приятно.

Усмивката й беше плаха, очите й едва за миг се откъснаха от екраните в салона. Генерал Смит слизаше от трибуната.

— Киви! Всичко върви точно по плана на Пастира. Всички искат да те поздравят!

Киви погали котенцето в ръцете й нежно, но и някак си напрегнато, сякаш го закриляше от нещо. Погледна Бени със странно озадачено изражение.

— Да, получава се. — Тя стана от масата и последва Бени през залата към масата на Рита.

 

 

— Трябва да говоря с него, ефрейтор. Веднага! — Щом каза това, Рачнер изпъна стойка. Петнайсет години служба с чин полковник проличаха в осанката му.

За миг младият ефрейтор се оклюма под сърдития му поглед. После роденият извън фазата хлапак като че забеляза следите от повръщано по Трактовата паст и мърлявата му униформа. Сви рамене — погледът му беше бдителен и съсредоточен.

— Съжалявам, господине, няма ви в списъка.

Рачнер усети как раменете му се прегърбват.

— Ефрейтор, просто му позвънете. Кажете му, че Рачнер е дошъл и че въпросът е… на живот и смърт. — И веднага щом произнесе тези думи, на Тракт му се прииска да не беше произнасял на глас тази абсолютна истина. Хлапакът го изгледа за секунда — чудеше се дали да не го изхвърли? После като че се у него се пробуди някакво извратено съжаление, той включи една комуникационна линия и каза нещо на някого вътре.

Измина минута. Две. Рачнер крачеше из преддверието за посетители. Поне се намираше на завет — докато се изкачваше насам по стълбището от хеликоптерната площадка на Ъндърхил, върховете на две от ръцете му замръзнаха. Но… външен караул и преддверие? Кой знае защо, не беше очаквал такива предохранителни мерки. Може би това, че той изгуби работата си, беше довело до нещо добро — беше отворило очите на другите за нуждата от предпазване.

— Рачнер, вие ли сте? — гласът, излязъл от стражевия комуникатор, беше немощен и хленчещ. Ъндърхил.

— Тъй вярно. Моля ви, трябва да говоря с вас.

— Вие… изглеждате ужасно, полковник. Съжалявам. Аз… — Гласът му утихна. Чу се приглушено мърморене. Някой каза „Речта мина добре… Сега имаме много време.“ — После той отново се обади, и този път гласът му съвсем не беше толкова отнесен. — Полковник, идвам след няколко минути.