Върнър Виндж
Дълбина в небето (54)

51.

Хрункнер и преди беше попадал в сух ураган — по време на Великата война. Но тогава се намираше на земята — а през повечето време, под земята — и горе-долу всичко, което си спомняше, беше нестихващият вятър и колко ситен беше снегът, който се вихреше, трупаше и проникваше във всяка пукнатина и дупчица.

Този път се намираше във въздуха и се спускаше надолу от четирийсет хиляди фута височина. В мъждивата слънчева светлина виждаше как вихърът на урагана помита стотици мили — а ветровете му, движещи се с шейсет мили в час, отдалече сякаш бяха неподвижни. Сухият ураган не можеше да се мери по ярост с водните урагани от Периода на светлината. И все пак буря като тази траеше с години, а мразовитото й око се разширяваше все повече и повече. Топлинният баланс на планетата се бе задържал на нещо като термално плато — водната енергия на кристализацията. Минеше ли веднъж това плато, температурите щяха неотклонно да спадат до следващото, много по-студено ниво, когато самият въздух започваше да се кондензира.

Джетът им се плъзна към облачната стена, като подскачаше и разрязваше невидимите вихри. Един от пилотите отбеляза, че въздушното налягане сега е по-ниско, отколкото на петдесет хиляди фута височина над Проливите. Хрункнер вирна глава към един прозорец и погледна право напред. В окото на урагана слънчевите лъчи хвърляха отблясъци по разноцветния сняг и лед. Светеха и лампи, горещите червени лампи на южноземната промишленост, току под повърхността.

Далече напред назъбеният силует на планините се врязваше в облаците. Цветовете и структурите бяха такива, каквито не беше виждал, откакто двамата с Шерканер — толкова отдавна — се разходиха из Мрака.

 

 

Посолството на Съглашението в Далечния юг разполагаше със собствено летище — площ с размери четири на две мили досами центъра на града, макар това да беше само частица от анклава, поддържан от колониалните интереси в течение на предишните поколения. Остатъкът от империята беше ту пречка за приятелските отношения между двете държави, ту икономически стимул и за двете нации. За Юнърбай той беше само една прекалено къса, оплескана с масло ивица лед. Техният превърнат в цивилен бомбардировач осъществи най-вълнуващото кацане в кариерата на Хрункнер — поднасяше и се люшкаше покрай безкрайна размазана редица от покрити със сняг складове.

Пилотът на генерала беше или добър, или голям късметлия. Спряха само на някакви си стотина фута от снежните преспи, бележещи края на пистата — оттам нататък вече никакви оправдания не важаха. Само след минути коли с форма на бръмбари приближиха и ги затеглиха към един хангар. Нито един човек не излезе на открито. Далече от пътя земята блещукаше, покрита с въглероднодвуокисен скреж.

Вътре в огромния хангар лампите светеха ярко, а щом вратите му се затвориха, наземният обслужващ персонал се спусна тичешком по стълбите към тях. Долу в подножието на стълбището чакаха няколко натруфени паяка. Най-вероятно това бяха посланикът на Съглашението и началникът на посолската гвардия. Тъй като все още се намираха на територия, принадлежаща на Съглашението, нямаше голяма вероятност да се появят и южани… После забеляза парламентарния герб на дрехите на двама от ВИП-персоните. Някой проявяваше нетърпение отвъд границите на хитроумната дипломация.

Средният люк се отвори. Мразовит въздух нахлу в каютата. Смит вече бе събрала багажа си и се изкачваше към люка. Хрункнер остана на място още малко. Махна на един от техниците на Разузнаването.

— Имаше ли още ядрени бомби?

— Не, господине — нищо. Получихме потвърждение по цялата мрежа. Бил е изолиран взрив с мощност един мегатон.

 

 

Клубът на редниците и сержантите в Териториалното командване беше малко необикновен. Главната квартира се намираше на повече от цял ден път от гражданските развлечения, а пощата разполагаше с тлъст бюджет в сравнение с повечето затънтени места. Средният сержант в Териториалното командване най-често беше техник с поне четири години академично обучение зад гърба си, а много от щурмоваците тук работеха в секретния Център за командване и контрол, намиращ се на няколко етажа над клуба. Така че тук ги имаше обичайните маси за игри, гимнастически уреди и бар за газирани напитки, но също така разполагаха и с добра колекция от книги и набор от свързани с мрежата компютърни игри, които можеха да се използват и като тренировъчни пултове.

Виктъри Лайтхил се беше отпуснала в полумрака зад бара и наблюдаваше панорама на комерсиални видеофилми на отсрещната стена. Може би най-необичайното в този клуб беше, че я допускаха в него. Лайтхил беше младши лейтенант, естественият враг и противник според мнозина редници. И все пак тукашната традиция повеляваше, ако един офицер притежава нейния чин и е поканен от сержант, присъствието му да се толерира.

Толерираше се, но в случая с Лайтхил всъщност никак не беше добре дошло. Репутацията на нейния екип с техните внезапни инспекции и особената връзка с главнокомандващия на Разузнаването тревожеше средния паяк и го настройваше срещу тях. Да, ама останалите членове от екипа бяха сержанти. Точно в момента бяха пръснати из целия клуб, всеки нарамил пътна раница. Този път и другите редници разговаряха с тях, макар това да не беше точно приятно бъбрене. Дори и онези, които не бяха в Разузнаването, знаеха, че в момента се намират на ръба на война — и че тайнственият екип Лайтхил със сигурност разполага с поверителни данни.

— Смит е заминала за Далечния юг — обади се старшият сержант на бара. — Че кой друг да отиде? — Той извърна глава към един от ефрейторите на Лайтхил и зачака ответна реакция. Ефрейтор Сюабисм само сви рамене — изглеждаше съвсем невинен и, според традиционните критерии, неприлично млад.

— Няма как да знам, сержант. Наистина.

Старшият сержант размаха подигравателно ръцете, с които се храни.

— О, така ли? Е как така тогава всичките лакеи на Лайтхил сте помъкнали багаж? Бих казал, че само чакате да се натоварите на някой самолет за някъде.

Това беше заяждане от онзи вид, който обикновено караше Вики да се задейства — или да отстрани Сюабисм, или, ако е нужно, да запуши устата на старшия сержант. Но в клуба на редниците авторитетът на Лайтхил беше нулев. Освен това смисълът на присъствието им тук беше екипът да се намира извън полезрението на властите. След малко обаче старшият сержант като че се усети, че няма да успее да провокира младия войник и отново се обърна към приятелчетата си на бара.

Вики тихо въздъхна. Прегърби се, чак докато само горните й очи надничаха над бара. Мястото все повече се оживяваше, свистенето на слюнката в плювалниците беше нещо като музика за фон. Разговаряха малко, още по-малко се смееха. Извън дежурство войниците обичайно бяха по-жива тайфа, но умът на тези тук бе зает с много неща. Център на вниманието беше телевизорът. Кооперативът на редниците беше закупил последния модел видео с вариращ формат. В полумрака зад бара Вики се усмихна, въпреки себе си. Ако светът оцелееше поне още няколко години, тези апарати щяха да станат толкова добри, колкото и видеомантийните играчки на татко.

Телевизията черпеше от сайт с комерсиални новини. Един от прозорците показваше картина с лошо качество, излъчвана от някаква камера под наем в посолското летище в Далечния юг: въздушният кораб, който кацаше в момента на посолската писта беше от типа, който самата Лайтхил беше виждала само два пъти досега. Също като много други неща, той беше едновременно секретен и изживял времето си. Пресата почти не коментираше това. В главния прозорец някаква редакторка сама се поздравяваше за този журналистически удар и изказваше догадки кой ли се намира на борда.

— Не е самият крал, въпреки твърденията на конкуренцията. Нашите агенти около палата и на летището в Принстън биха забелязали всяко движение от страна на кралския двор. Така че кой пристига сега в Далечния юг? — водещата млъкна и камерите се приближиха в кръг около предната част на тялото й. Картината се разшири и покри съседните екрани. Маневрата изведнъж създаде впечатлението за интимен разговор. — Сега знаем, че пратеникът е главнокомандващият на Кралската разузнавателна служба, Виктъри Смит. — Камерите малко се отдръпнаха. — И така, на Кралските информационни офицери казваме: не можете да скриете нищо от пресата. По-добре ни дайте пълен достъп. Нека хората видят какъв напредък ще постигне Смит с южаните.

Друга камера — от вътрешността на хангара. Корабът на мама бе изтеглен в посолския хангар и вратите му се затвориха. Сцената изглеждаше като диорама, съставена от детски играчки: футуристичният въздухоплавателен кораб, влекачите, които сновяха по огромния под на помещението. Хора не се виждаха. Разбира се, не се налагаше да херметизират хангара? Дори и в окото на сухия ураган налягането не можеше да е толкова ниско. Но след миг от един микробус наизскачаха войници и залепиха стълба за стената на кораба. Изведнъж всички в клуба млъкнаха.

Един войник се изкачи до средния люк на кораба. Люкът се отвори и… камерата спря да предава. Картината бе заменена от кралския печат.

Последва смаян смях, после — ръкопляскания и дюдюкания.

— Браво на генерала! — кресна някой. Също колкото и всички останали, хората тук искаха да знаят какво става в Далечния юг, но и изпитваха отколешна неприязън към новинарските компании. Смятаха последните, твърде открити дискусии за лична обида. Лайтхил огледа членовете на екипа си. Повечето наблюдаваха екрана, но без особен интерес. Вече знаеха какво става и, както бе предположил старши сержант Кресльо, очакваха да го видят с очите си много скоро. За съжаление телевизията не можеше да им помогне. В дъното на стаята, далеч от бара и от телевизора, неколцина закоравели играчи се бяха скупчили около компютърните игри. Включително трима от хората на Лайтхил. Брент се беше залепил за тях откакто се мотаеха тук. Брат й седеше наведен над един изработен по поръчка пулт за игра. Шлемът покриваше почти изцяло главата му. Като го погледнеш, никога не можеше да предположиш, че светът се клатушка на ръба на унищожението. Вики слезе от стойката и тихо се приближи към машините.

 

 

За цялото трийсет и пет годишно съществуване на кръчмата това бе най-прекрасният й миг. Но кой знае, може би ще продължим и по-нататък, ще започнем да развиваме истински бизнес. И по-странни неща бяха ставали. Пивницата на Бени беше центърът на обществото в тяхната странна общност на L1. Много скоро тази общност щеше да включва и друга раса, първата срещната от човечеството високотехнологична раса на пришълци. Кръчмата можеше да се окаже и център на тази чудесна комбинация.

Бени Уен плаваше от маса към маса, насочваше помощниците си, поздравяваше клиентите. И все пак сегиз-тогиз вниманието му се отплесваше към невероятното бъдеще — опитваше се да си представи какво ли ще бъде да сервира на Паяците.

— Пиенето в крилото в дъното е свършило, Бени — чу в ухото си гласа на Хънт.

— Питай Гонле, татко. Тя обеща да достави каквото е нужно — той се огледа и мярна Фонг в края на един тунел от цветя и лозници, в източното крило на салона.

Бени не чу какво отговори баща му. Вече разговаряше с компания Новородени и Чуенг Хо, накацали около една току-що освободена маса.

— Добре дошли, добре дошли… Лара! Не съм те виждал от толкова Бдения! — Гордостта от обстановката в кръчмата и радостта от срещата със стари приятели се смесваха и го сгряваха.

След кратък разговор той се оттегли към следващата маса, после — към по-следващата, като през цялото време следеше цялостната ситуация със сервирането. Дори когато и Гонле, и татко бяха на работа, те едвам успяваха да насочват помощниците.

— Тя е тук, Бени — прозвуча гласът на Гонле в ухото му.

— Тя дойде! — възкликна той в отговор. — Ще я посрещна на предната маса! — той се оттласна навътре, към централния салон. Всички шест главни разклонения разполагаха с крила за клиенти. Пастирът им бе позволил, дори ги бе насърчил да съборят стените и да усвоят пространството, заемано някога от зали за събрания. Сега кръчмата беше най-голямото отделно помещение тук. След Езерния парк тя представляваше и най-голямото отделно обитаемо пространство в L1. Днес почти три четвърти от всички Новородени и Чуенг Хо застъпваха Бдение едновременно — ускорената подготовка за спасяването на Паяците беше достигнала кулминацията си. В краткото време преди последния напън практически всички бяха тук, в пивницата на Бени. Това беше колкото „събиране след години“, толкова и спасение, и ново начало.

Центърът на пивницата бе зает от двадесетостенник от екрани — палатка от най-добрите останали им видеотапети. Едновременно изглеждаше първобитно и създаваше топло, обединяващо чувство. От всички посоки клиентите съзерцаваха едни и същи гледки. Бени се плъзгаше бързо през празното пространство — краката му минаха на косъм от екраните. По-нататък пред себе си виждаше стотици свои клиенти, десетки маси, сгушени сред лозниците и цветята. Улови се за една лоза и спря грациозно до една маса в горното крило, в края на празнината. „Почетната маса“, както я наричаше Томас Нау.

— Киви! Заповядай, седни, добре дошла! — той се плъзна над масата и спря до жената.

Киви Лизолет му се усмихна колебливо в отговор. Сега беше пет-шест години по-възрастна от него, но изведнъж му се стори много млада и неуверена. Притискаше нещо до рамото си — едно от котенцата от Северната лапа, първото, което Бени виждаше извън Езерния парк. Киви се огледа из пивницата, сякаш се изненадваше, че вижда тълпите.

— Значи почти всички са тук.

— Да, тук сме! Толкова се радвам, че успя да дойдеш. Можеш да ни просветиш отвътре какво става. — Посланик на добра воля от Пастира. Киви добре се вписваше в тази роля. Никакъв натиск над нея днес. Беше облечена в дантелена рокля, която леко се полюшваше с всяко нейно движение. Дори и в беседката в Езерния парк не бе изглеждала така красива. Младата жена се настани плахо на масата. Бени също седна за малко, от учтивост. Подаде й контролното устройство.

— Гонле ми го даде. Съжалявам, че нямаме по-добри — той и показа екрана и възможностите за свръзка. — А това ти дава гласов достъп до целия салон. Моля те, използвай го. Ти знаеш какво става по-добре от всеки друг. — Киви пое устройството. С другата ръка здраво придържаше котенцето. Създанието сгъна крилцата си по-удобно, но инак не се оплака. Години наред Киви беше най-популярната от вътрешното обкръжение на Пастира. Тя не беше истински посланик — по-скоро беше принцеса. Така я бе описал някога Бени на Гонле Фонг. В отговор Гонле се ухили цинично, но после се съгласи с него. Всички се доверяваха на Киви — нежното ограничение на тиранията. И все пак, понякога тя като че се чувстваше объркана. И днес беше така. Бени се отпусна отново на стола. Нека другите да потичат малко. Някак си знаеше, че Киви повече се нуждае от вниманието му. След малко тя вдигна очи — следа от някогашната усмивка огряваше лицето й.

— Да, мога да водя предаването. Томас ми показа как. — Тя пусна котето и го потупа по ръката. — Не се тревожи, Бени. Спасителната операция е сложна, но ще я осъществим.

Поигра си с устройството. Централните екрани на салона грейнаха в цветовете на съобщенията — светлината обливаше обкичените с цветя лозници. Когато заговори, гласът й се разнесе от хиляда микроговорители, настроени така, сякаш тя се намираше до всеки един от клиентите.

— Здравейте всички. Добре дошли на представлението. — Гласът й беше щастлив и уверен — това беше Киви, която всички познаваха.

Централните екрани излъчваха многобройни картини — лицето на Киви, Арахна, гледана от „Невидимата ръка“, Пастир Нау, който работеше в покоите си сред Северната лапа, схема на орбитата на „Ръката“ и военната конфигурация на различните народи на Паяците.

— Както знаете, нашата стара приятелка Виктъри Смит току-що пристигна в Южната земя. След малко тя ще бъде в техния парламент и ще се насладим на нещо, което никой от нас не е преживявал досега — директна картина, предавана от човешка камера от планетата. Най-накрая, след толкова години, ще видим всичко непосредствено. — На големия централен екран усмивка огря лицето на Киви. — Смятайте го за първото вкусване от онова, което ни предстои, началото на съвместния ни живот с народа на Арахна. Но преди да стигнем до това, знаете, че трябва да предотвратим война и най-сетне да обявим присъствието си. — Тя погледна екраните и гласът й трепна, сякаш изведнъж бе поразена от чудовищните размери на предприетото от тях. — Планирали сме да го направим само след четирийсет Ксек, когато нашите манипулации в мрежата на ниска орбита бъдат осъществени и орбитата на „Ръката“ мине над столиците и на Сродниците, и на Съглашението. Мисля, че знаете колко сложно може да се окаже това. Паяците, които се надяваме, че ще станат наши приятели, са в много по-опасно положение, отколкото биха могли да преживеят повечето човешки цивилизации. Но зная, че сте се подготвили добре за този ден. Когато дойде времето за съобщението и контакта, аз зная, че ще успеем. Така че, засега гледайте. Скоро ще имаме много работа.