Върнър Виндж
Дълбина в небето (33)

30.

Правото на петиция при Пастира беше удобна традиция. Дори имаше корени в историческите факти, макар Томас Нау да бе убеден, че преди столетия, в средата на Епохата на заразата, единствените удовлетворявани петиции са били въпрос на пропаганда. В днешните времена ловкото им използване беше любимият начин на чичо Алън да поддържа популярността си и да нанася вреди на фракциите на съперниците си.

Тактиката беше изкусна, особено ако човек си даваше сметка за грешката на Алън да приема убийците като просители. През двайсетте и четири години от пристигането им на Изчезващата Томас Нау беше разгледал около дузина петиции. Но днешната беше първата, която предяви иск, че „времето е от критично значение“.

Нау погледна петимата просители, застанали от другата страна на масата. Грешка: представители на Просителите. Нау се усмихна и им направи знак да седнат.

— Главен пилот Ксин, мисля, че вие сте най-старшият. Моля, изложете вашата Петиция.

— Да, Пастирю — Ксин хвърли поглед към приятелката си, Рита Лиао.

И двамата бяха Новородени от планетата-майка и произхождаха от семейства, предоставяли фокусирани и Последователи повече от триста години. Такива бяха устоите на културата на Новородените и продължаването им трябваше да бъде лесно. Уви, тук — на двайсет светлинни години от цивилизацията — нищо не ставаше лесно. Ксин помълча още малко, като хвърли притеснен и таен поглед към Кал Омо. На свой ред Омо го изгледа ледено и внезапно Нау съжали, че не отдели време за кратък доклад от сержанта. Брюхел излезе от Бдение и ако му се наложеше да откаже Петицията, Нау щеше да бъде единственият виновник.

— Както знаете, Пастирю, много от нас се занимават с пространствен анализ. Но още повече живо се интересуват от Паяците, които наблюдаваме…

Нау леко се усмихна.

— Знам, висите при Бени и слушате преводите.

— Да, сър. Хм… Много ни харесва предаването „Наука за деца“ и някои преводи на приказки. Помагат ни при анализите. И… — погледът му стана отнесен. — Не знам. Макар че не се хора, Паяците са изградили един истински свят на планетата си. В сравнение с нас понякога изглеждат по-… реални. Нау бе убеден, че е отгатнал следващата му дума. — … Искам да кажа, че ние постепенно се привързахме към някои от децата на Паяците…

Точно както беше планирано. Симултанните преводи вече старателно се избягваха. Не успяха да установят със сигурност какво точно предизвика отслабването на въздействието на вируса на „гнилия мозък“. Нито дори дали има някаква връзка с предаването на живо. Анне прецени, че сегашният риск не е по-голям от обичайния при другите им операции.

Нау се пресегна и нежно погали ръката на стоящата отдясно Киви. В отговор тя се усмихна. Децата на Паяците бяха важни. А той никога нямаше да разбере това без Киви Лизолет. Тя беше толкова добра в толкова области. Колко много можеше да научи, докато я наблюдаваше, докато разговаряше с нея, докато я лъжеше. За възможностите на L1 истинските деца бяха непостижим блян, но трябваше да бъде намерен някакъв заместител. Плановете и мечтите на Киви му посочиха правилния път.

— Главен пилот, всички сме привързани към малките. Вашата Петиция има ли нещо общо с отвличането им?

— Да, сър. От похищението изминаха седемдесет Ксек. Паяците на Съглашението използват най-новите си комуникационни системи и разузнавателни сили по-напрегнато от всеки друг път. Не че са постигнали някакъв напредък, но нашите „умни глави“ са научили много от това. Микровълновите предаватели на Съглашението са били смущавани от съобщения на Сродниците. Повечето от шифрограмите на Сродниците са алгоритмични и многократни. Съглашението не може да разкодира нито едно от тях, но за нас алгоритмите са елементарни. През последните четирийсет Ксек ние… аз… използвах нашите преводачи и аналитици. Струва ми се, че знам къде държат децата. Петима от аналитиците дават почти стопроцентова гаранция, че…

— Петима аналитици, трима преводачи и част от състава на съгледвачите на „Невидимата ръка“ — гласът на Рейнолт беше висок и категоричен и заглуши думите на Ксин. — В допълнение, главен пилот Ксин е използвал само една трета от поддържащия хардуер.

Омо се присъедини като към хор. За първи път Нау видя такова хармонично единство между Рейнолт и Службата по сигурността.

— Освен това главният пилот и още неколцина висши офицери включиха кодовете за аварийните ресурси.

Очите на сержант Омо пронизваха просителите. Те се свиха под погледа му — Новородените по-изплашено от Чуенг Хо. Злоупотреба с ресурсите на общността. Това бе изключително сериозно провинение. Нау ликуваше. Брюхел щеше да бъде още по-убедителен, но и Омо си свърши работата.

Нау вдигна ръка и в стаята се възцари тишина.

— Разбирам, сержант. Искам доклад и от вас, и от директор Рейнолт за всяка трайна вреда, която може да се появи вследствие на тези… — всъщност нямаше да употреби думата дейности.

Запази мълчание още малко. Лицето му артистично се изкриви така, като че ли се опитваше да скрие вътрешната борба на човек, който се старае да удовлетвори желанията на отделни хора без да навреди на дългосрочните нужди на цялата общност. Усети, че Киви стиска ръката му.

— Главен пилот Ксин, отлично знаете, че не можем да разкрием присъствието си!

— Да, Пастирю — Ксин изглеждаше напълно объркан.

— Точно вие трябва да знаете най-добре какво е положението тук. След битката имаме нужда от фокусирани и персонал. След епидемията с „гнилия мозък“ преди няколко Бдения фокусираните още повече не достигат. Не разполагаме с основни съоръжения, имаме малко оръжия и много ограничени възможности за вътрешен транспорт. Вероятно сме способни да сплашим някоя от фракциите на Паяците или да се съюзим с друга, но рисковете остават огромни. Най-разумната линия на поведение е тази, която възприехме след Зверството на Дием. Трябва да чакаме и да се крием. Няколко години ни делят от Ерата на комуникациите на тази планета. Постепенно ще вградим човешка автоматика в мрежите на Паяците. С течение на времето те ще създадат цивилизация, която ще успее да възстанови нашите космически кораби. Цивилизация, която ще можем да управляваме безопасно. Дотогава… дотогава няма да предприемаме абсолютно никакви действия!

Погледът на Нау обходи всички просители: Ксин, Лиао, Фонг. Тринли седеше встрани от останалите, все едно демонстрираше, че се е отказал да ги убеждава. Езр Вин беше в камерата за летаргичен сън, в противен случай със сигурност щеше да бъде тук. Според преценката на Ритцер Брюхел всички бяха смутители на реда. С всяко следващо Бдение тяхното малко паство на L1 се отдалечаваше все повече и повече от нормите на обичайното общество на Новородените. Отчасти заради собственото им отчайващо положение, отчасти заради асимилацията на Чуенг Хо. Дори след поражението начинът на мислене на Спекулантите беше разрушителен. Да, според мерките на един цивилизован свят тези хора бяха смутители на реда. Но същевременно те също бяха хора — както Киви — и правеха мисията им възможна.

Известно време всички мълчаха. От очите на Рита Лиао се ронеха сълзи. Нищожната гравитация на Хамърфест не беше достатъчна, за да се стекат по бузите й. Джау Ксин сведе глава в знак на подчинение.

— Разбрано, Пастирю. Оттегляме Петицията си.

Нау великодушно кимна. Нямаше да налага наказания. Беше направил важна крачка напред.

Киви потупа ръката му. Тя се усмихва!

— Защо не превърнем всичко в пробен анализ за по-нататъшните ни действия? Наистина, не можем да разкрием присъствието си, но виж какво е направил Джау. За първи път използваме истински разузнавателната система на Паяците. Може би са на двайсет години от началото на Ерата на комуникациите, но те усъвършенстват компютрите си дори по-бързо отколкото през Зората на Земята. Постепенно преводачите на Анне ще въвеждат информацията обратно в техните системи. Защо не започнем още сега? С всяка година ще се намесваме и ще експериментираме все повече.

Надежда озари очите на Ксин, но думите му все още бяха уклончиви:

— Но те са много изостанали. Миналата година тези създания изстреляха първия си сателит. Не са изградили проникващи локализиращи мрежи. Всъщност изобщо нямат никакви мрежи. Като изключим жалката връзка между Принстън и Териториалното командване, те дори не разполагат с компютърна мрежа. По какъв начин ще вкараме информацията обратно в системата им?

Да, наистина, как?

Но Киви все още се усмихваше. Така изглеждаше толкова млада, почти както през първите години, откакто беше с Нау.

— Казахте, че Съглашението е засякло съобщения на Сродниците, свързани с отвличането?

— Да, затова знаем какво става там. Но разузнавателните служби на Съглашението не могат да разкодират шифрограмите.

— А опитвали ли са?

— Да. Повечето от най-мощните им компютри — с големината на къщи! — са свързани към микровълновите предаватели и на Принстън, и на Териториалното командване. Ще им трябват милиони години, за да открият използвания шифър… О! — Ксин широко отвори очи. — Можем ли да го направим, без да разберат?

В почти същия миг Нау проумя думите му и каза:

— Връзка. Как генерират ключове за дешифриране?

След секунда се разнесе глас:

— Чрез псевдо-произволно генериране, променено съобразно фактите, известни на техните математици за алгоритмите на Сродниците.

Киви докосна визьора си и прочете някакви данни.

— Очевидно Съглашението експериментира с предаваните по мрежата изчисления. Това е глупаво, тъй като цялата мрежа обхваща по-малко от десет компютъра. Разполагаме с дузина файлове, които ще минат през обсега на микровълновите предаватели. С лекота ще разстроят техните излъчвания. Така ще направим първия експеримент. В този случай ще си позволим само малки промени, докато те изпробват ключовете за шифъра. Информацията ще бъде незначителна, само няколко байта дори с обработката.

— Добре — каза Рейнолт. — Дори ако проверят по-късно, ще сметнат случилото се за дребна грешка. Но твърдя, че ако го направите повече от веднъж, ще бъде много рисковано.

— Един път ще бъде напълно достатъчно, ако е в името на общата кауза.

Киви погледна Нау.

— Томас, мисля, че ще стане. Няма особен риск, пък така или иначе трябва да започнем експериментите за истинските им възможности. Знаеш, че Паяците проявяват все по-голям интерес към космическото пространство. Може би съвсем скоро ще ни се наложи да се намесим сериозно.

После го потупа по рамото. Без значение колко жизнерадостна изглеждаше, Киви подкрепяше своя личен емоционален интерес.

Но тя е права. Това ще бъде идеалното първо прехвърляне на „умните глави“ на Анне. Време е да демонстрирам изключителната си щедрост.

— Много добре, дами и господа — отвърна на усмивката й Нау. — Убедихте ме. Анне, подхвърли им първия ключ. Мисля, че главен пилот Ксин може да ти каже критичния период. Дай на операцията първоначален приоритет през следващите четирийсет Ксек — с предписание, включващо и изминалите четирийсет.

По този начин отговорността от Ксин, Лиао и останалите бе официално свалена.

Те не приветстваха решението му, но Нау усети ентусиазма и раболепната им признателност. Просителите се изправиха и се понесоха към вратата.

Киви понечи да ги последва, но изведнъж се обърна рязко и целуна Нау по челото.

— Благодаря ти, Томас — след което изчезна след тях.

Нау се обърна към единствения останал посетител, Кал Омо.

— Дръж ги под око, сержант! Боя се, че отсега нататък нещата ще се усложнят.

 

 

По време на Великата война се бе случвало Хрункнер Юнърбай да прекара дни наред без сън, под непрекъснат вражески обстрел. Но тази нощ се чувстваше дори по-зле. Само Бог знаеше какво изпитват генералът и Шерканер. След като телефоните бяха свързани, Юнърбай прекарваше по-голямата част от времето си в съвместния команден пост, разположен точно срещу стаята на охраната на Съглашението. Той работеше с местните полицаи и свързочния екип на Ъндървил, като се мъчеше да провери слуховете, които се носеха из града. Генералът непрекъснато сновеше навън-навътре — олицетворение на овладяното напрежение. Но Юнърбай осъзнаваше, че предишният му шеф е на ръба на силите си. Тя поемаше прекалено много задачи, намесваше се на всички оперативни нива. По дяволите, излезе преди три часа с един от областните екипи!

Веднъж отиде да погледне как се справя Ъндърхил. Шерк се беше сврял в една от свързочните лаборатории, точно под покрива на къщата. Вината го глождеше като болест и убиваше щастливия му гениален дух, с който посрещаше всеки проблем. Но той се стараеше да прогони тревогата си с приповдигнат ентусиазъм. Използваше всички възможности на компютрите си и проверяваше всичко, което можеше. Каквито и да бяха заниманията им, Юнърбай смяташе, че са безсмислени.

— Това е математика, Хрунк, не е машиностроене.

— Да, теорията на числата… Слушаме за… — той се приведе напред, напълно потънал в загадките на собственото си програмиране. — Опитваме се да разгадаем шифрограмите.

По всичко личеше, че говори за откъслечните сигнали, които бяха прихванали в околностите на Принстън точно след отвличането на децата.

— Но ние дори не сме сигурни, че те са свързани с похитителите — възрази Юнърбай и си помисли: Ако аз бях на мястото на Сродниците, щях да използвам единични кодови думи, а не цели шифрограми.

Джейберт еди-кой си само сви рамене и продължи работата си. Шерканер също не го удостои с отговор, но изражението му беше безутешно. Това беше най-доброто, което можеше да направи.

После Юнърбай се върна при съвместния команден пулт. Там поне илюзията за прогрес не беше изчезнала.

 

 

Смит се върна около час след изгрева на слънцето. Прегледа набързо обезсърчителните доклади. В движенията й се долавяше крайната й изнервеност.

— Оставих Белга в града с местните полицаи. Проклятие! Нейната връзка е много по-добра отколкото на местните!

Юнърбай разтърка очи в напразно усилие да възвърне лъскавината им, която само продължителният сън можеше да възстанови.

— Опасявам се, че полковник Ъндървил не харесва особено модерното ни оборудване.

Във всяко друго поколение Белга щеше да се чувства отлично. Но в това… е, Белга Ъндървил не беше единствената, която трудно свикваше с Великата нова ера.

Виктъри Смит се настани до бившия си сержант.

— Но задържа пресата настрана. Има ли новини от Рачнер?

— Той е долу, в Центъра за сигурност на Съглашението.

В действителност младият майор не се доверяваше на Юнърбай.

— Толкова е сигурен, че това е операция на Сродниците… Не знам… Разбра ли, че уредникът на музея е традиционалист? А момчето, което е работило на товарната рампа, е изчезнало? Белга откри, че той също е бил традиционалист. Мисля, че местните традиционалисти са забъркани здраво — гласът й беше тих, замислен.

По-късно, много по-късно Хрункнер щеше да си спомни, че генералът говореше тихо, но крайниците й приличаха на натегнати пружини.

За нещастие, Хрункнер Юнърбай беше погълнат от собствените си разсъждения. Цяла нощ преглежда доклади и се взира в завихрения мрак отвън. Цяла нощ отправя молитви към най-дълбоките бездни на земята, молеше се за малката Виктъри, Гокна, Брент и Джирлиб. И произнесе тъжно, почти на самия себе си:

— Бях свидетел как се превръщат в истински хора. Тези малчугани, които никой не можеше да обича. Да, те имат душа.

— Какво искаш да кажеш?!

Острата интонация на Виктъри не проникна в умореното му съзнание. Дълги години след този случай той си припомняше този разговор, представяше си вариантите, чрез които можеше да избегне нещастието. Но в онзи момент не усети изпитателния взор на бъдещето и изтърси:

— Те не са се появили на бял свят извън фазата по своя вина.

— И не по тяхна вина моите скандални съвременни идеали ги убиха, нали?! — гласът на Смит се извиси в пронизително съскане.

Дори съжалението и умората не прикриха този факт от вниманието на Юнърбай. Той забеляза, че генералът трепери.

— Не, аз…

Но вече беше късно. Непоправимо късно.

Смит скочи на крака и дългата й ръка изплющя през лицето му като камшик.

— Вън!

Юнърбай заотстъпва. Зрението от дясната му страна се превърна в пулсиращ лъч разноцветна агония. Във всички други посоки видя офицери и сержанти, които го гледаха с изражение на неподправена изненада.

Смит се хвърли към него.

— Традиционалист! Предател! — ръцете й го мушкаха при всяка дума. Тя едва се сдържаше да не му нанесе убийствен удар. — От години се преструваш на наш приятел, но ти винаги си ни презирал и ненавиждал… Край!

Тя преустанови безмилостното си настъпление и отпусна ръце. Но Хрункнер разбираше, че тя само прикрива яростта си. Разбираше, че думите й са изречени студено, хладнокръвно и обмислено… и това му причини повече болка, отколкото изпитваше от раната.

— Взимай си моралния багаж и се махай! Веднага!

Беше я виждал в подобно състояние веднъж или два пъти преди това — по време на Великата война, когато бяха притиснати до стената, но тя не запищя. Нямаше място за обяснение, нито за молба. Юнърбай отпусна глава и преглътна думите, които толкова горещо копнееше да изрече: Съжалявам. Не исках да кажа нищо лошо. Аз обичам децата ти! Но беше прекалено късно. Думите не можеха да променят нищо. Хрункнер се обърна, бързо мина покрай смаяния смълчан персонал и излезе от помещението.

 

 

Когато Рачнер Тракт научи, че Смит се е върнала в сградата, с всички сили забърза към съвместния команден пулт. Проклет да бъда, ако позволя да покажат моя шифър на местния клон или полиция. Отделните оперативни действия даваха резултат. Имаше важна информация за шефа си.

По пътя се сблъска с излизащия Хрункнер Юнърбай. Старият сержант бе изгубил обичайното си педантично изражение. Вървеше несигурно по коридора, а през лявата страна на главата му се беше появила издължена, сълзяща подутина.

— Добре ли си? — махна на сержанта Тракт.

Но Юнърбай го подмина, без да обръща внимание на Рачнер, както обезглавен осперч щеше да пренебрегне фермер. Тракт понечи да последва сержанта, но се сети, че положението не търпи отлагане и влезе в съвместния команден пост.

Стаята бе тиха като убежище… или гробище. Служителите и аналитиците бяха замръзнали. Докато Ричнер се приближаваше към генерала, обичайната работна глъчка се възобнови, но с някакъв странен нюанс на самоосъзнаване.

Смит преглеждаше един от оперативните дневници, но го прелистваше толкова припряно, че едва ли успяваше да прочете страниците. Махна му да седне до нея.

— Ъндървил е открила улики за участие на местните, но все още не разполагаме с никакви убедителни доказателства — тонът й беше обичаен. Не признаваше или отричаше изумлението в отминалата преди миг тишина. — Имаш ли новини? Някаква реакция от страна на „приятелите“ ни Сродници?

— Много реакции, шефе. Дори първоначалните данни са любопитни. Около час след като се разнесе слухът за отвличането, Сродниците са пришпорили яко пропагандата — с особен акцент на влошаващото се положение на хората. Плюят срещу всяващото страх „убийство в Мрака“, но по-разпалено от обикновено. Казват, че похищението е отчаяна постъпка на свестни хора, които осъзнават, че управлението на Съглашението е преминало в ръцете на елементи, които не признават традициите…

Атмосферата отново стана спокойна. Виктъри Смит каза малко остро:

— Да, знам какви ги дрънкат. Точно така смятах, че ще реагират при новината за отвличането.

Може би трябваше да започне с голямата новина.

— Да, мадам, въпреки че реакцията им дойде доста прибързано. Нашите обичайни източници не са чули нищо по-рано, но сега — ами, очертава се версията, че похищението е признак за установяване на окончателен контрол върху Сродниците от фракцията Крайни мерки. Всъщност, поне петима от Върлите са екзекутирани вчера, „умерени“ като Крингтрам и Сангст и — уви! — неангажирани като Друби. Оцелелите са умни и още по-склонни към поемане на риск от преди…

Смит смаяно се приведе напред:

— Разбирам…

— Научихме го преди половин час, мадам. Дадох фактите на всички аналитици в тази област. Не откриваме връзка с военни действия.

За първи път Тракт явно спечели цялото й внимание.

— Звучи логично. Ние сме много далеч от мисълта, че една война ще бъде изгодна.

— Точно така, шефе. Няма да има война, не веднага. Великата стратегия на Сродниците все още се свежда до разрушаване на развития свят, колкото е възможно по-рано преди Периода на мрак, а после да се избият всички, останали будни… Мадам, разполагаме и с други, по-несигурни сведения. Слухове, с изключение на един, за когото един от моите агенти под прикритие загина, за да ги получи. Явно сега Педуре е начело на Контраразузнаването на Сродниците. Помните Педуре. Мислехме, че е нискоквалифициран оперативен работник. Очевидно е много по-умна и ръцете й са изцапани с повече кръв, отколкото предполагахме. Може би е първата от новите Върли… Във всеки случай тя ги е убедила, че вие и най-вече Шерканер Ъндърхил сте ключът към стратегическите успехи на Съглашението. Но вашето убийство може да се организира изключително трудно, а и вие сте осигурила почти същата защита на вашия съпруг. Отвличането на децата ви обаче отваря в…

Ръцете на генерала забарабаниха нервно по плота.

— Продължи, майор.

Да се престорим, че говорим за нечии други деца.

— Шефе, Шерканер Ъндърхил доста често споделяше по радиото чувствата си, повтаряше колко цени всяко дете. Искам да кажа, че тази Педуре е сметнала, че похищението на децата ви ще й донесе редица предимства. В най-добрия случай тя се надява да изведе децата извън Съглашението и после спокойно да си играе с вас и вашия съпруг в течение… може би на години. Не може да си представи, че ще продължите сегашната си работа с такъв вътрешен конфликт.

— Ако започнат да ги избиват едно по едно и да ни изпращат парчета от тях… — започна Смит, но гласът й изневери. — Прав си за Педуре. Тя е разбрала как може да манипулира мен и Шерканер. Добре, искам ти и Белга да…

Един от телефоните на плота затрака — вътрешна директна линия. Виктъри Смит протегна чифт от дългите си ръце през масата и сграбчи слушалката.

— Смит.

Известно време слуша, после тихо подсвирна.

— Какво?! Но… Добре, Шерканер, вярвам ти. Да, Джейберт тъкмо щеше да прехвърли задачата на Ъндървил — после затвори слушалката и се обърна към Тракт: — Шерканер е открил шифъра. Дешифрирал е смущенията по радиото миналата нощ. Смята, че децата са затворени в Плаза Спар, в центъра на града.

Телефонът до Тракт също затрака. Той бръкна в дупката за отворена линия и каза:

— Тракт слуша.

Гласът на Белга Ъндървил прозвуча глухо. Явно говореше встрани от микрофона.

— Така ли? Ами прекарайте ги! — после каза по-силно. — Чуваш ли ме, Тракт? Току-що ми се обадиха твоите гениални техници и казаха, че жертвите са задържани на най-горния етаж на Плаза Спар. Твоите хора сериозни ли са?

— Те не са мои техници — засегна се Тракт. — Това е много важна следа, полковник, откъдето и да идва.

— Проклятие! Вече имам истинска следа. Градската полиция е забелязала копринено знаме, което се е откъснало от Банковата кула в Принстън. Разстоянието между Плаза Спар и кулата е половин миля. Съвпада с описанието, което Даунинг ни даде за плата на дрехата.

Смит се приближи към слушалката и каза в микрофона:

— Белга, имало ли е нещо прикрепено към него? Някаква бележка?

Белга се поколеба за момент и Тракт си представи как се старае да овладее темперамента си. Тя непрекъснато се оплакваше на колегите си от всички „гадни тъпи технологии“, но сега на линията беше Смит.

— Не, шефе. Беше много съдрано. Вижте, техниците може да са прави за Плаза Спар, но мястото е прекалено оживено. Ще изпратя хора да обиколят долните етажи, като се преструват на клиенти. Но…

— Добре. И без паника, близо сме.

— Шефе, усещам, че има по-голям шанс да са в кулата, до която намерихме знамето. Сградата е почти необитаема и…

— Отлично. Провери и двете възможности.

— Да, мадам. Проблемът е градската полиция. Тръгнаха сами, с включени сирени и всички екстри.

Снощи Виктъри Смит беше чела лекция на Тракт за влиянието на местната полиция. Но то вече беше икономическо и политическо. И сега тя само каза:

— Така ли? Ами прекарайте ги! Аз поемам отговорността — после махна на Тракт. — Отиваме в центъра на града.