Върнър Виндж
Дълбина в небето (32)

29.

Хрункнер Юнърбай никога нямаше да забрави този следобед. За първи път през всичките години, откакто познаваше Виктъри Смит, той я видя в състояние, близко до пробив в самообладанието. Малко след обяд безумното обаждане пристигна по микровълновия предавател. Шерканер Ъндърхил пренебрегна всички военни устави, за да съобщи за отвличането. Генерал Смит затвори линията на Шерканер и свика персонала си на извънредно заседание. Изведнъж от директор на проект Хрункнер Юнърбай се оказа нещо като… прост сержант. Хрункнер подготви тривитловия й самолет за полет, като заедно с низшия персонал провери всички системи за сигурност. Той нямаше да допусне генералът да бъде изложена на никакъв риск. Враговете обичат да създават критични ситуации. И точно като си въобразиш, че на света няма нищо по-важно от дадения случай, те нанасят удар върху истинските си цели.

Тривитловият самолет прелетя разстоянието от Териториалното командване до Принстън за по-малко от два часа. Но апаратът не беше летящ команден център. Подобен лукс не се вписваше в сегашния бюджет. За тези два часа генералът разполагаше само с бавен безжичен телеграф. Това означаваше два часа без командните и контролни пултове на Териториалното командване, както и равностойното оборудване в Принстън. Два часа в изслушване на непълни рапорти и опити за координиран отговор. Два часа мъка, гняв и разяждаща несигурност. В средата на следобеда те се приземиха и след още половин час стигнаха Къщата на хълма.

Колата още не беше спряла, когато Шерканер Ъндърхил отвори широко вратите и ги извлече навън. Той сграбчи Юнърбай за ръката и през него заговори на генерала:

— Добре че си довела Хрункнер. Имам нужда и от двама ви.

Вкара ги в преддверието и ги повлече надолу, към своите помещения на приземния етаж.

С течение на годините Юнърбай беше виждал Шерканер в различни деликатни ситуации — докато следваше пътя си в Териториалното командване в разгара на войната с тийфърите, докато ръководеше експедицията през вакуума на най-дълбокия Мрак, докато спореше с традиционалистите. Шерк невинаги печелеше, но винаги беше пълен с изненади или фантазии. За него всичко беше или велик експеримент, или изумително приключение. Дори при провал той планираше как грешката да доведе до още по-интересни експерименти. Но днес… днес Шерканер е познал отчаянието. Той протегна ръка към Смит, като треперенето на главата и ръцете му бяха по-забележими от всякога.

— Трябва да има начин да ги намерим. Трябва да има! Имам компютри. Разполагаме и с микровълнова връзка с Териториалното командване…

Всички тези ресурси му оказваха незаменима помощ в миналото.

— … Мога да ги върна обратно живи и здрави. Знам, че мога…

Известно време Смит стоя напълно неподвижно. После се приближи към него, преметна ръка през раменете му и погали козината му. Гласът й беше нежен и строг. Звучеше като че ли войник утешава друг за загиналите им другари.

— Не, скъпи. Но можеш да направиш много други неща…

Отвън следобедното небе се заоблачаваше. Вятърът тихо свиреше през полуотворените прозорци, а папратите стържеха по кварцовите стъкла. През пролуките в облаците и шубраците се процеждаше тъмнозелен здрач.

Генералът приближи глава към Шерканер и двамата се втренчиха един в друг. Юнърбай почти почувства страха и срама, които прескачаха помежду им като искри. Изведнъж Шерканер се наведе към нея и ръцете му я обгърнаха. Тихото цвъртене на риданията му и свистенето на вятъра бяха единствените звуци, които отекваха в стаята. След малко Смит вдигна една от задните си ръце и безмълвно направи знак на Хрункнер да ги остави сами.

Юнърбай й кимна в отговор. Дебелият килим беше осеян с играчките на Шерканер и на децата, но той стъпваше внимателно и успя да се измъкне незабелязано.

 

 

Сумракът бързо се сгъсти — по-скоро вследствие на събиращите се буреносни облаци, отколкото заради залеза на слънцето. Юнърбай не можеше да наблюдава цялостната промяна на времето, защото в командния център на къщата имаше само тесни, издадени прозорци. Около половин час по-късно Смит се появи. Тя благодари на подчинените си за съчувствието и се настани на високия стол до Хрункнер.

— Шерк ще се съвземе, сержант. Качи се горе с абсолвентите си. Прави каквото може. Сега ми кажи докъде сме стигнали?

Хрункнер бутна купчината показания на масата към нея.

— Капитан Даунинг и хората му са още тук, ако решиш сама да говориш с тях, но всички ние… всички, които дойдоха от Териториалното командване, смятат, че са чисти. Просто децата са прекалено умни.

Децата наистина можеха да направят глупаци членовете на всяка експедитивна охранителна група. Естествено, те бяха прекарали целия си живот с телохранители, познаваха навиците им, бяха приятели с повечето от екипа. До този момент външната заплаха беше предмет на редки теоретични разисквания. И когато малките решаваха да предприемат някоя екскурзия, всичко се нареждаше в тяхна полза. Но телохранителите бяха подбрани сред личния персонал на генерал Виктъри Смит. Бяха честни, предани хора и страдаха колкото Шерканер Ъндърхил.

Смит бутна купа обратно към Юнърбай.

— Добре, прати Дарам и хората му по местата им. Намери им работа. Има ли нещо ново в докладите за издирването?

Командният пулт в къщата разполагаше с подробни карти — истински екран за местоположение. Микровълновата връзка даваше възможност за взаимодействие с командния център в Териториалното командване. За нещастие, при свръзката с Принстън не можеха да ползват никакви специални привилегии. Много часове ги чакаха, преди проблемът да бъде решен. В стаята непрекъснато се вливаше и изливаше поток от забързани хора. Повечето от тях бяха свежи попълнения от Териториалното командване. Присъствието им оказваше благоприятно въздействие върху телохранителите от къщата, в чиито изражения се четяха умора и обезсърчение. Имаше следи. Имаше напредък… И всичко беше едновременно ободрително и зловещо.

След час пристигна и шефът на контраоперациите срещу Сродниците. Рачнер Тракт беше назначен неотдавна — младеж, емигрант от тийфърите. А това не бяха обичайните качества, които се изискваха за заемането на този пост. Явно беше достатъчно умен, но по-скоро изглеждаше педантичен, отколкото ефективен. Може би беше за добро. Те наистина се нуждаеха от хора, които разбират Сродниците. Как традиционните ценности се промениха така? Във Великата война Сродниците бяха малцинство сред разколниците в Тийфърската империя и тайно поддържаха Съглашението. Но Виктъри Смит смяташе, че следващата сериозна заплаха ще дойде именно от тях… или може би просто се поддаваше на обичайното си подозрение към традиционалистите.

Тракт постави дъждобрана си в мрежата и свали раницата, която носеше. Извади документи и ги постави на масата пред шефа си.

— Генерале, Сродниците със сигурност са замесени в тази работа.

— Защо ли не ме изненадваш? — въздъхна Смит. Юнърбай предполагаше колко е изморена, но тя изглеждаше свежа — почти като неизменната Виктъри Смит. Почти. Държеше се толкова спокойно и вежливо както на всяко събрание на екипа. Въпросите й биеха в целта — както винаги. Но Юнърбай усещаше разликата — едва забележимо разсейване. Наистина, тревогата й не личеше, но като че ли мислите на генерала се рееха в далечно съзерцание. — Все пак тази сутрин участието на Сродниците беше малко вероятно. Какво се промени, Рачнер?

— Показанията на двама свидетели и две аутопсии. Убитите в музея се минали сериозна физическа подготовка. Но явно не са се готвели за атлетически състезания. По черупките им има стари белези, дори зараснала дупка от куршум.

Виктъри вдигна рамене.

— Явно са професионалисти. Знаем, че съществуват вътрешни заплахи, групировки от крайни традиционалисти. Възможно е да са наели компетентни изпълнители.

— Възможно е, но това е работа на Сродниците, а не на местните групировки.

— Имаш ли убедителни доказателства? — Юнърбай зададе въпроса с облекчение и се засрами от чувството.

— Хм — Тракт явно преценяваше не толкова самия въпрос, колкото питащия. Младежът не можеше да определи с точност мястото на Юнърбай — цивилен, към когото се обръщаха със „сержант“ в йерархията на Командването. Трябва да свикваш, синко! — Сродниците отдават изключително значение на религията си, но до този момент избягваха да нанасят удари на наш терен. Тайното основаване на местни групировки от традиционалисти беше най-сериозната им цел. Но днес я прескочиха… Изпълнителите са професионалисти. Постарали са се да прикрият следите си, но не са взели предвид постиженията на нашите лаборатории. Всъщност става въпрос за тест, изобретен от един студент на вашия съпруг. Разбирате ли, съотношението между видовете полени, открити по дихателните пътища на двата трупа, е необикновено. Мога да ви кажа дори от коя база на Сродниците са тръгнали. Напуснали са я преди повече от петнайсет дни.

— Полените щяха да изчезнат, ако са тръгнали по-рано, нали? — кимна Смит.

— Точно така. Лаборантите твърдят, че имунната им система щеше да ги изхвърли. Но в този случай щяхме да стигнем до същия извод. Всъщност днес противниците имат много по-лош късмет от нашия. Оставили са двама живи свидетели… — Тракт се подвоуми. Очевидно се сети, че това не е обичайната работна среща и че за Смит възприетото определение за „оперативен успех“ може да означава трагичен провал.

Генералът като че ли не обърна внимание на колебанието му.

— Да, семейната двойка… Тези, които са завели децата си в музея.

— Да, мадам. Точно заради тях плановете на похитителите са се объркали. Хората на полковник Ъндървил — местния шеф на операцията — са ги разпитвали цял следобед. Изгарят от желание да бъдат полезни. Вече са ви предали какво са научили от тях — как един от синовете ви е разрушил експозицията и е убил двама от нападателите…

— И че всички деца са отведени живи…

— Да, но има още нещо. Вече сме почти сигурни… Похитителите са възнамерявали да отвлекат всички ваши деца. Дори сега в света има малко Паяци, родени извън фазата. Съвсем естествено те са предположили, че семейство Сюабисм са от нашата охрана.

Боже на добрата студена Земя! Юнърбай впери очи през тесните прозорци. В сравнение с преди светлината беше малко по-силна, но все още преобладаваха актиновите ултралъчи на предпазните лампи. Вятърът неизменно се усилваше, захвърляйки искрящи капчици срещу стъклата, превивайки папратите във всички посоки. Вероятно тази нощ щеше да има светлинна буря.

Следователно, Сродниците са се издънили, защото са имали прекалено високо мнение за охраната на Съглашението. Разбира се, те са предполагали, че някой ще придружава децата.

— Научихме много от цивилната двойка, генерале. Думите, които похитителите са казали при влизането си в залата, няколко подхвърлени фрази при объркването на планираната акция… Те не са възнамерявали да оставят живи свидетели. Семейство Сюабисм са най-щастливите хора в Принстън тази нощ, макар че не могат да видят нещата от тази гледна точка. Двамата, които синът ви е убил, са избутали възрастните далеч от децата. Единият е извадил от кобура си автоматичен пистолет и е вдигнал предпазителя. Полковник Ъндървил смята, че първоначалният план е бил да отвлекат всичките ви деца, без да оставят свидетели. В действителност, мъртви цивилни граждани и локви кръв пасват идеално на замисъла им, тъй като нашите традиционалистки фракции щяха да бъдат обвинени за случилото се.

— Но защо в такъв случай не са убили две от децата? Това е щяло да улесни бягството им — сдържано зададе въпрос Виктъри.

— Нямаме представа, мадам. Полковник Ъндървил мисли, че те все още са на наша територия, дори може би в Принстън.

— Нима? — скептицизмът й се бореше с надеждата. — Виждам, че Белга овладява положението страшно бързо, пък и нападателите също имат проблеми… Добре. Това ще бъде първата ти голяма вътрешна операция, Рачнер. Но искам да работиш в тясно сътрудничество с Вътрешното разузнаване, градската и икономическата полиция също трябва да се намесят — през следващите няколко дни класическата анонимност на Разузнаването на Съглашението щеше да бъде разкрита. — Опитай да се държиш любезно с хората от местните власти. Не искаме да влизаме във война с тях. Могат да докарат доста неприятности на Короната.

— Да, мадам. Полковник Ъндървил и аз ще патрулираме наред с градската полиция. Когато телефонните линии се възстановят, ще установим с тях нещо като съвместен команден пост в Къщата на хълма.

— Отлично… Май през цялото време ме изпреварваш, Рачнер.

С лека усмивка Тракт се изправи на крака.

— Ще върнем малките ви, шефе!

Смит понечи да отговори, но внезапно зърна две малки главички, които надзъртаха от касата на вратата.

Тракт отстъпи от масата. За кратко никой в стаята не помръдваше. Двете най-малки от децата на Ъндърхил — може би единствените останали живи — свенливо се прокраднаха в стаята. Зад тях влезе шефът на телохранителите им и трима гвардейци. Капитан Даунинг носеше сгънат чадър, но от първи поглед се виждаше, че Рапса и малкият Хрунк не са го използвали. Дрехите им бяха подгизнали и по изпъкналите черни черупки се стичаха дъждовни капки.

Виктъри не се усмихна на децата. Очите й се впиха в мокрите дрехи и чадъра.

— На разходка ли бяхте?

— Не, мамо — отвърна Рапса. За първи път Хрункнер чуваше малката непослушница да отговаря толкова прилежно. — Бяхме с татко, но сега той е зает… Стояхме плътно до капитан Даунинг, между него и останалите…

Тя млъкна и стеснително наклони глава към телохранителя. Младият капитан застана мирно, но имаше ужасения вид на войник след битка, познал поражението.

— Съжалявам, мадам. Аз реших да не използвам чадъра. Исках да гледам във всички посоки.

— Правилно си постъпил, Дарам… И добре, че ги доведе тук.

Тя се изправи и за известно време не отдели очи от децата си. Рапса и малкият Хрунк не помръдваха и също я гледаха. Внезапно, като ударени от електричество, те се втурнаха през стаята към Смит. Гласовете им се извиваха в беззвучен пронизителен писък. Известно време тримата представляваха кълбо от преплетени ръце и крака. После малките се покатериха върху нея, прегръщайки я като баща. Постъпката им отприщи бента на сдържаността им. Сълзите рукнаха като порой, както въпросите. Има ли новини за Гокна и Вики, Джирлиб и Брент? Какво ще стане сега? Не искаха да бъдат оставяни сами.

След известно време изблиците утихнаха. Смит склони глава над рожбите си. Юнърбай се питаше какви мисли минават пред ума й в този момент. Дали днешното отвличане на други две малки деца вместо нейните беше лош късмет или просто некомпетентност? Тя вдигна ръка към Юнърбай.

— Хрункнер, имам една молба към теб. Намери семейство Сюабисм. Помоли ги… предложи им моето гостоприемство. Ако искат да изчакат развръзката на събитията тук, в Къщата на хълма… ще се чувствам поласкана.

 

 

Намираха се на голяма височина в някакъв вид вертикална вентилационна шахта.

— Не, не е вентилационна шахта — възрази Гокна. — В истинските шахти има всякакви допълнителни тръби и свързващи кабели.

Не се чуваше и бръмченето на вентилаторни перки, само постоянното свирене на вятъра над главите им. Вики се съсредоточи над изгледа, надвиснал над главата й. На върха — около петнайсет метра над тях — се виждаше решетка на прозорец. Дневната светлина се процеждаше през него и постепенно отслабваше по металните стени на шахтата. На дъното цареше полумрак, но беше достатъчно светло, за да различат очертанията на спални рогозки, химическа тоалетна и метален под. С напредването на деня затворът им неизменно ставаше по-топъл. Гокна беше права. Бяха изследвали достатъчно къщата си, за да знаят точно как изглежда вътрешността на подобни съоръжения. Но какво друго може да бъде?

— Вижте тези петна! — тя посочи дисковете, които бяха запоени тук-там върху стените. — Сигурно мястото е изоставено. Не, може все още да се строи…

— Да — каза Джирлиб, — всички ремонти са скорошни. Те просто са запоили пътищата за достъп. Работа за един час!

Гокна кимна, без дори да се опита да проумее последното му изречение. Толкова неща се промениха от сутринта. Джирлиб вече не беше незаинтересованият гневен арбитър на техните препирни. Беше подложен на по-силно напрежение от когато и да било, и тя усещаше как се разкъсва от горчива вина. Освен Брент той беше най-големият. И допусна това да се случи. Но се стараеше да прикрие болката си. Проявяваше повече търпение от всеки друг път.

Когато заговори, сестрите му внимателно го заслушаха. Дори ако пренебрегнеха факта, че той е почти възрастен, умът на брат им превъзхождаше техните.

— Струва ми се, че знам къде точно се намираме…

Сгушените на гърба му бебета се размърдаха и го прекъснаха. Козината на Джирлиб не беше достатъчно гъста, за да им осигури необходимото удобство и той вече започваше да вони. Алекере и Бирбоп редуваха изисквания за незабавна доставка на родителите им и скъсващо нервите мълчание. След това с всички сили се вкопчваха в гърба на бедния Джирлиб. Сега като че ли се връщаха към шумния метод. Вики се пресегна и примами Алекере в прегръдката си.

— И къде? — попита Гокна, но в тона й не се долавяха заядливи нотки.

— Виждате ли опознавателните мрежи? — посочи нагоре Джирлиб. Опознавателните мрежи бяха свежи, тънки парчета коприна, които се развяваха над решетката от полъха на вятъра. — Всички видове са различни. Тези горе са типични за Принстън и околностите, но те се поставят на най-високите места. Покривът на Къщата на хълма едва ли е достатъчно издигнат за тях. Затова мисля, че още сме в града и сме толкова високо, че сигурно се виждаме от мили. Или са ни затворили някъде из хълмистата местност, или в новия небостъргач в градския център.

Алекере се разплака отново. Вики нежно я залюля в ръцете си. Малкият Хрунк винаги се успокояваше от тези движения, но… Чудо! Хлиповете на Алекере заглъхнаха. Може би беше толкова отчаяна, че нямаше сили да издава силни звуци. Да, ама не! След няколко секунди бебето се усмихна немощно и започна да се извива в ръцете й, за да огледа всичко. Беше страхотно малко същество! Вики отново го залюля и каза:

— Добре, може да са пътували дотук в кръг… но чак пък в центъра на града. Чухме няколко прелитащи самолета, но къде са обичайните улични шумове?

— Навсякъде!

Това бяха почти единствените думи, които Брент изрече след отвличането им. Бавен и тъп — това беше Брент. Но той беше единственият от тях, който разбра какво се случва тази сутрин. Той беше единственият, който се отдели от останалите и се притаи в мрака. Брент беше едър за възрастта си, но можеше да се осакати при срутването на експозицията върху враговете им. Докато ги влачеха към задния вход на музея, той не се съпротивляваше и не продумваше. Запази мълчание и през целия път. Само махна с ръка, когато Джирлиб и Гокна го попитаха дали е добре.

Впрочем изглеждаше, че една от предните му ръце е спукана и поне още една е ранена. Но Вики го разбираше. Брент се чувстваше толкова засрамен колкото Джирлиб — и още по-безполезен. Отначало се сви в намръщена купчинка. Но след първите четири часа на пленничеството започна да куцука из затвора им, като почукваше и стържеше по метала. От време на време се просваше с разперени крайници на пода — като че се преструваше на мъртъв или изпаднал в безкрайно отчаяние. Точно такова беше поведението му и сега.

— Не ги ли чувате? — попита той. — Слушайте с корема си.

От години Вики не беше играла на тази игра. Но и тя, и останалите последваха примера му. Прилепиха се плътно към пода, като се стараеха да не се отлепват от повърхността. Позата не беше много удобна, пък и не позволяваше да се държиш за нещо. Алекере рязко скочи от ръцете на Вики. Бирбоп се присъедини към сестра си. Двамата топуркаха от едно дете до друго и ги блъскаха силно. След малко започнаха да се кискат.

— Шт! — нежно им подвикна Вики.

Бебетата само се разсмяха още по-силно. От колко време Вики безмълвно се молеше доброто им настроение да се възвърне? А сега само копнееше те да млъкнат за миг. Тя изтласка образите им от съзнанието си и се помъчи да се съсредоточи. Бръмммм… Не беше точно шум, или нямаше как да го долови с ушите в главата си. Но можеше да почувства преминаването му по долната страна на черупката си. Ритмично подземно бръмчене… и други вибрации, които се усилваха и стихваха. Неволно й напомни за барабаненето, което усещаше в крайчеца на краката си, докато се разхождаше из центъра на града. Ето! Характерното горене при рязкото удряне на спирачки…

Джирлиб тържествуваше.

— Предполагам, че това решава спора. Те са си въобразявали, че като ни разкарват в онази затворена товарна кола, няма да се сетим. Но ние вече знаем.

Надигайки се, Вики зае по-удобна поза. Двете с Гокна се спогледаха. Джирлиб беше най-умният, но когато ставаше въпрос за гадни номера, не можеше да се сравнява с класата на сестрите си. Отговорът на Гокна беше благ — отчасти защото се опитваше да бъде мила, отчасти защото всеки остър тон щеше да накара бебетата да се сгушат отново.

— Джирл, не ми се струва, че те изобщо си правят труда да крият нещо от нас.

Джирлиб отметна глава назад — почти неговият „брат ви знае по-добре“ жест. После започна в същия тон:

— Гокна, можеха да ни докарат дотук за пет минути. Вместо това ни друсаха по пътищата повече от час. Какво…

— Мисля, че просто са искали да заобикалят екипите на мама. Нападателите разполагаха с доста коли, които ги подсигуряваха. Два пъти ни притискаха, помниш ли? Може би наистина са опитвали да се измъкнат от града, но са установили, че е невъзможно — Вики махна неопределено с ръка. — Ако имат капчица здрав разум, ще разберат, че сме видели много неща… — помъчи се да запази интонацията си непроменена. Бирбоп и Алекере обикаляха около неподвижно проснатия Брент и тършуваха из джобовете му. — Джирлиб, ние можем да ги идентифицираме. Видяхме шофьора, и жената на товарната рампа на музея…

И тогава тя им разказа за автоматичния пистолет, който видя на пода в музея. Джирлиб неволно се сгърчи от ужас.

— Нали не мислиш, че те са традиционалисти, които се опитват да разстроят татко и генерала? — попита той.

И двете момичета махнаха отрицателно.

— Джирл, аз мисля, че са войници, без значение какво твърдят — заяви Гокна.

Всъщност ги засипаха с лъжи. Когато похитителите се появиха в залата на видеомантията, те заявиха, че са от хората на майка им. Но докато закараха децата дотук, говореха като традиционалисти: „Децата са ужасен пример за благоприличните хора… Не бива да ги нараняваме, но родителите им трябва да бъдат разобличени като перверзни типове, каквито са…“ Такива бяха думите им, но и Гокна, и Вики забелязаха липсата на ентусиазъм. Повечето традиционалисти по радиото със сигурност се разпалваха. А всички, които сестрите лично бяха срещали, се отвращаваха само при вида на деца, родени извън фазата. Обаче похитителите им запазваха хладнокръвието си. Зад думите им прозираше, че гледат на децата като на багаж. Под професионалните маски Вики зърна проблясъците единствено на две чувства. Водачът им наистина се вбеси, когато Брент смаза двама от хората й… и от време на време прозираше някакво тайно съжаление към самите деца.

Вики виждаше как Джирлиб се сепва, когато изводите й улучват целта, но успя да запази мълчание. Два бурни изблика смях сложиха край на мрачния му самоанализ. Алекере и Бирбоп не обръщаха никакво внимание на Гокна, Вики или Джирлиб. Бяха открили въжето за игра, което Брент криеше в джоба си. Алекере отскочи назад и издърпа въжето за единия край. Бирбоп се хвърли към нея, за да го хване, закръжи с бясна скорост около Брент, като че ли се опитваше да овърже краката му.

— Ей, Брент, мислех, че си надраснал тези глупости! — пошегува се с престорена бодрост Гокна.

Отговорът на Брент дойде бавно и някак отбранително:

— Когато не се занимавам с конструкторите си, започва да ми става скучно. А с въжето можеш да си играеш навсякъде.

Честно казано, Брент беше факир в усукването на въже. Когато беше по-малък, той често го навиваше на гърба си и използваше всичките си крака и ръце — дори тези, с които се хранеше — за да го усуква във все по-сложни и сложни фигури. Беше някакво странно, объркващо хоби, но Брент го обичаше.

Бирбоп грабна края на въжето от ръцете на Алекере и запълзя нагоре по стената, като ловко се възползваше от всяка възможност за захващане. Само най-малките умееха да се катерят така. Когато стигна почти до прозореца, той хвърли въжето към сестра си, предизвиквайки я да се опита да го свали оттам. Тя хвана въжето и смъкна брат си надолу, но Бирбоп го отскубна от хватката й и се покатери още малко нагоре. Точно както правеше Рапса, но доста по-чевръсто.

— Бирбоп! Слез долу! Ще паднеш! — Вики осъзна, че в този момент говори точно като баща си.

Стените се стесняваха нагоре, и нагоре, над бебето. На върха, петнайсетина метра над главите им, беше малкото прозорче. Вики видя как зад нея Гокна ахва от смайване.

— И ти ли мислиш като мен? — попита Вики.

— М-май да… Когато беше малка, Рапса можеше да изпълзи догоре…

Похитителите им не бяха предвидили всичко. Всеки, гледал бебета, щеше да се сети. Но и водачката, и другите мъже-похитители бяха млади, от сегашното поколение.

— Ако падне обаче…

Тук нямаше нито предпазни бебешки мрежи, нито дебел килим, които да омекотят евентуално падане. Двегодишното момченце вероятно тежеше между седем и девет килограма. Всички бебета обичаха да се катерят — като че ли усещаха, че когато пораснат, ще станат тежки, ще зависят от стълби за качване и ще умеят да изпълняват само най-простите скокове. Бебетата падаха много по-далече без сериозни наранявания, отколкото възрастните. Но все пак едно продължително падане от голяма височина можеше да се окаже смъртоносно. Но двегодишните деца не го знаеха. Само едно подмятане и Бирбоп щеше да се втурне към прозорчето на върха. Шансовете му за успех бяха добри…

Обикновено Вики и Гокна се впускаха във всяко необмислено начинание, но тук ставаше дума за чужд живот… Известно време двете се гледаха втренчено.

— Н-не знам, Вики…

Но ако не предприемеха нищо, бебетата сигурно щяха да бъдат убити както и всички останали. Последиците от всичките възможности за избор можеха да бъдат ужасяващи. Изведнъж Вики изпита страх, какъвто не беше усещала през живота си. Тя прекоси помещението и се изправи под усмихнатия Бирбоп. Като чужди, ръцете й се протегнаха, за да приласкаят бебето надолу. С усилие на волята Вики свали ръце и се помъчи да заговори с лек, шеговит тон.

— Здрасти, Бирбоп! Ти дали ще можеш да занесеш въжето чак до малкото прозорче?

Бирбоп изви глава назад. Бебешките му очи се втренчиха нагоре.

— Разбира се!

И веднага заприпка към върха, като заобикаляше отляво и отдясно запоените към стената дискове. Все по-нагоре и все по-нагоре. Длъжници сме ти, малчо, дори да не го осъзнаваш!

На пода Алекере закряска от яд, че цялото внимание е приковано към братчето й. Тя рязко разтърси въжето и Бирбоп се залюля на три ръце, вкопчил се в тясна издатина на десетина метра височина. Гокна я грабна, изтегли въжето от ръцете й и я подаде на Джирлиб.

Вики се мъчеше да обуздае ужаса, сковал ума й. Наблюдаваше как бебето се изкачва все по-високо и по-високо. А какво ще правим, ако успеем да се доберем до прозореца? Ще хвърляме бележки навън? Но те не разполагаха с нищо за писане, нито знаеха точното си местоположение, нито имаха представа в каква посока вятърът ще отнесе бележката им… И тогава проумя как могат да бъдат решени два проблема едновременно.

— Брент, дай си дрехата — и даде знак на Гокна да му помогне при събличането.

— Ей сега!

И в следващия момент сестра й задърпа ръкавите и крачолите му. Отначало Брент ги изгледа смаяно, но после схвана идеята и се зае да й помага. Дрехата му беше почти толкова широка колкото на Джирлиб, но на гърба й не бяха направени процепи. Тримата я опънаха над пода, като се въртяха плахо в кръг и се опитваха да следват страничните движения на стигналия високо Бирбоп. Може би дори да падне… Но в приключенските романи пишеше, че тази предпазна мярка винаги помага. Неизвестно защо, но просто не можеха да си представят такъв успех, докато стояха отдолу с опънатата помежду им дреха.

Алекере още цвъртеше и се мъчеше да се изтръгне от ръцете на Джирлиб. Бирбоп й се изсмя. Беше напълно щастлив, че е обект на всеобщо внимание, че прави нещо, за което при други обстоятелства щеше да бъде наказан с бой. Дванайсетина метра височина. Изкачването му се забавяше. Дупките за захващане на ръцете и краката му ставаха все по-редки. Беше подминал основните скрепителни болтове. Няколко пъти за малко не изпусна въжето, докато го прехвърляше от ръка в ръка. Набра се нагоре, хванал се за невероятно малка издатина, премести останалите си три крака странично… И една от ръцете му се вкопчи в решетката на прозорчето. В следващия миг силуетът му се открои на върха.

Освен предните очи бебетата имаха само още един чифт и бяха принудени да се извъртат, за да погледнат зад себе си. Но тогава за първи път Бирбоп погледна надолу. Триумфалният му кикот замря, когато установи колко далече е стигнал. Беше толкова високо, че дори бебешките му инстинкти подсказваха, че го грози опасност. Неслучайно родителите не позволяват на децата си да се катерят където им хрумне. Несъзнателно Бирбоп се вкопчи с ръце и крака в решетката.

Не успяха да го убедят, че никой от тях не може да се качи при него, за да го свали долу, както и че трябва да слезе оттам сам. Вики изобщо не си беше представяла възникването на такъв проблем. В случаите, при които Рапса или малкия Хрунк се покатерваха на непозволени височини, те не срещаха затруднения по обратния път.

Точно когато изглеждаше, че Бирбоп е изпаднал в състояние на продължително вцепенение, сестричката му спря да плаче и започна да му се присмива. След това не беше трудно да го убедят да прехвърли въжето през решетките и да го използва вместо скрипец при спускането.

Повечето бебета сами стигаха до подобен извод. Може би спускането по въже на игра възбуждаше някакви забравени животински нагони. Бирбоп започна да се плъзга надолу, обхванал здраво низходящата част на въжето с петте си крайника. С другите три задържаше възходящата. Но след като преодоля няколко метра, му стана ясно колко лесна е играта на въже. След миг вече се държеше с три ръце, после — само с две. Накрая се отблъсна от стената с крака и полетя надолу като тарант в атака. Отдолу Вики и останалите заскачаха в кръг, като напразно се стараеха да задържат импровизираната си предпазна мрежа под него.

Най-накрая разполагаха с двойно въже, преметнато през решетката. Двата му края се спускаха чак до пода. То се въртеше и усукваше и сякаш излъчваше стаена енергия.

Двете сестри започнаха спор коя от тях да поеме следващата задача. Вики излезе победителка. Тя беше най-лека от всички, тежеше около трийсет и пет килограма. Докато Брент и Гокна разкъсваха копринената подплата на дрехата, Вики дръпна силно въжето. После увисна на него. Подплатата беше боядисана в червени и ултрачервени фигури. Освен това беше направена от отделни рула, подредени в пластове. При разпарянето на шевовете се образува знаме, леко като дим, но широко почти пет метра. Някой със сигурност щеше да го забележи.

Гокна сгъна подплатата в малко каре и й я подаде.

— Мислиш ли, че въжето ще те издържи?

— Разбира се!

Надявам се! Въжето беше гладко и еластично, както трябваше. А какво ще стане, ако се разпъне до краен предел?

Но думите на Брент я успокоиха повече от всякакви пожелания за успех.

— Сигурен съм, че ще издържи. Обичам да окачам тежести в проектите си. Взех това въже от лабораторията на механиците.

Вики свали дрехата си, грабна импровизираното знаме с ръцете, с които се хранеше, и потегли нагоре. Със задното си зрение виждаше как останалите са се струпали в разтревожен смаляващ се кръг около „предпазната мрежа“. Ако някой с нейните размери паднеше, трябваше да разчита на невероятен късмет. Придвижваше се с подскоци, като се отблъскваше с крака от стената. В действителност беше лесно. Дори възрастен нямаше да се затрудни при вертикалното изкачване с двете поддържащи въжета — докато те издържаха тежестта му. Вики наблюдаваше едновременно примката, стената, както и вратата на помещението под себе си. Интересно защо досега не предвиди възможността за евентуално прекъсване на заниманията им. Но успехът беше толкова близо. Всичко обаче щеше да бъде напразно, ако на някого от главорезите му хрумнеше да надникне точно в този момент. Още само няколко метра…

Вики промуши предните си ръце през решетката и се надигна, за да поеме глътка свеж въздух. Нямаше откъде да надникне, а и пръчките бяха толкова гъсто наредени, че дори и бебе не би успяло да провре глава отвън. А, какъв изглед! Бяха на върха на едно от гигантските нови здания, поне трийсет етажа над повърхността. Прихлупеното над главата й небе, жестоките напори на вятъра около прозорчето. Надолу конструкцията на сградата скриваше голяма част от полезрението й, но Принстън се простираше пред очите й като великолепен макет. Различи ясно някои улици, по които се движеха автобуси, коли, хора. Само ако погледнеха към тях… Вики разви подплатата на дрехата и я прекара през решетката. Вятърът почти изтръгна материята от ръцете й. Тя я сграбчи с всички сили и връхчетата на ръцете й пробиха плата. Толкова е тънка! Внимателно, нежно, Вики пусна краищата и ги завърза на четири различни места. Вятърът развя цветното каре над сградата. Платът заплющя. Понякога се издигаше и почти закриваше прозорчето, а после се снишаваше покрай каменната стена извън полезрението й.

Вики хвърли последен поглед към свободата. Навън — при сливането на земята с облаците — хълмовете на града изчезваха в мрака. Ограничената гледка не й позволяваше да се ориентира. А някъде там съществуваше хълм, не толкова висок като останалите, но със спиралообразни улици и постройки. Къщата на хълма! Можеше да проследи целия път до дома!

Вики тъжно се спусна от прозореца. Въпреки всичко те щяха да спечелят! Тя и останалите издърпаха проблясващото въже и го скриха отново в дрехата на Брент. После седнаха в сгъстяващата се тъмнина, като се питаха кога ще се появят техните тъмничари и обсъждаха как да постъпят, когато това се случи. Следобедът се превърна в тъмна нощ. Заваля дъжд. Но плющенето на развяваната от вятъра подплата им носеше утеха.

А след полунощ бурята с щурм освободи знамето и го запокити в мрака.