Върнър Виндж
Дълбина в небето (28)

25.

Не видяха Преподобната Педуре на излизане от радиото. Баща им беше малко потиснат и унил, но все пак се засмя, когато децата му казаха колко са харесали неговото изказване и поведението му в студиото. Той дори не нахока Гокна заради нейния „поздрав“ към Преподобната Педуре. Брент се настани до баща си по обратния път към Къщата на хълма.

Гокна и Виктъри не приказваха много в колата. И двете знаеха какво е да си правиш майтап с всички наред.

Пристигнаха у дома два часа преди вечеря. Персоналът в кухнята каза, че генерал Смит се е върнала от Териториалното командване и ще бъде с тях на масата. Гокна и Вики се спогледаха мълчаливо. „Какво ли ще каже мама на татко.“ Значи най-голямото шоу тепърва предстои. „Хм, остава въпросът какво да се прави през останалата част от следобеда.“ Сестрите се разделиха и започнаха надпревара коя от двете ще попадне на по-интересна находка из залите и стаите в Къщата на хълма. Много от тях бяха постоянно заключени, а досега така и не им се удаде да отмъкнат ключовете. Генералът също имаше кабинет тук, макар повечето важни документи да се съхраняваха в Териториалното командване.

Вики надникна в бърлогата на баща си на приземния етаж, после отиде в кафенето при техническите лаборатории, но и там не се задържа за дълго. Тя се обзаложи с Гокна, че баща им няма да се крие, но сега осъзна, че днес „няма да се крие“ не изключва възможността „труден за намиране“. Скитайки из лабораториите, тя откриваше характерни признаци, че Шерканер е минал оттам малко преди нея — озадачени студенти от горните курсове с недоумяващи физиономии обсъждаха оживено нещо помежду си (те казваха на това „Шокът Ъндърхил“; ако са само озадачени, значи татко е казал нещо, върху което си заслужава да се размисли. Ако ли пък са получили внезапно просветление, тогава излиза, че татко е заблудил и себе си, и тях с някоя невъзможна идея.)

Новата лаборатория се намираше точно под покрива на къщата, който беше окичен с множество експериментални антени. Вики срещна Джейберт Ландерс да слиза по стълбата, но не показваше никакви симптоми на „Шокът Ъндърхил“. Лошо.

— Здрасти, Джейберт. Виждал ли си…

— Аха, и двамата са в лабораторията.

И той махна с ръка през рамо.

Ясно! Въпреки това Вики не бързаше да се втурне нагоре. Щом генералът е вече тук, няма да е зле да поразузнае още малко.

— Какво става там, Джейберт?

Както и трябваше да очаква, Джейберт възприе въпроса единствено като интерес към неговите занимания.

— Проклета работа. Едва тази сутрин сложих новата антена на линията на Териториалното командване. Отначало равняването беше точно, но после започнах да ловя петнайсетсекундни сигнали, от които сякаш излиза, че има още две станции извън линията. Искаше ми се да питам баща ти…

Вики го последва няколко стъпала надолу, хъмкайки одобрително и с разбиране по повод на непонятните за нея сривове по линията и разширяване на обхвата. По всичко личеше, че Джейберт е много горд, задето е успял да привлече вниманието на баща й. Несъмнено Шерканер пък е бил доволен да си намери извинение за затварянето в лабораторията. После обаче се е появила мама…

Вики остави Джейберт да продължи към кабинета-бърлога и тръгна обратно по стълбите нагоре. Откъм дъното на коридора струеше светлина. Ха! Вратата на лабораторията стоеше леко открехната. Тя спря и взе да пристъпва от крак на крак. Дори оттук чуваше гласа на генерала. Вики се притаи и започна да се промъква към лабораторията, притисната плътно до стената.

— … Умът ми не го побира, Шерканер. Ти си изключително надарена личност, как можа да се държиш като истински идиот?!

Виктъри младша се поколеба и за малко не побягна назад по тъмния коридор. Никога не беше чувала гласа на майка й да звучи толкова гневно. От това дори… я заболя. От друга страна обаче Гокна би дала мило и драго, за да чуе разказа на Вики за случилото се. Ето защо тя продължи безшумно напред и извъртя глава така, че да вижда през тясната цепнатина. Лабораторията беше точно такава, каквато я помнеше — препълнена с осцилоскопи и високочестотна техника за запис. Калъфите на някои от уредите бяха свалени, но по всичко личеше, че майка й ги е заварила преди да са се задълбочили сериозно в работата. Сега стоеше пред баща й и закриваше Вики от погледа му. „Почти съм сигурна, че се падам точно срещу сляпото петно на мама.“

— … Нима наистина беше толкова зле?

— Да!

Шерканер Ъндърхил сякаш се спаружи под строгия поглед на генерала.

— Сам не знам как стана. Тази наистина ме извади от равновесие. Пък и това, което каза за нашия Брент… Знаех, че е неизбежно — неведнъж сме говорили по този въпрос. Приказвал съм дори със самия Брент. И въпреки това изгубих почва под краката си. Много се смутих.

Майка й махна рязко с ръка, за да прекрати обясненията.

— Не затова ми е думата, Шерк. По тая точка ти й отвърна както се полага. Твоята родителска болка и огорчението от думите й беше съвсем нормално. Но само няколко минути по-късно тя те въвлече в…

— С изключение на космическата теория казах само онова, което мислехме да представим в шоуто през следващата година.

— Но ти изтърси всичко наведнъж!

— … Така е, но защото Педуре започна да говори като умен и любознателен човек — също като Хрунк и хората от Къщата на хълма. Тя повдигна някои много интересни въпроси и аз реших да продължа с излагането на възгледите си. Знаеш ли какво, дори сега… Тая Педуре наистина е много умна и бързо схваща. Стига да имах достатъчно време, щях да я победя на неин терен.

Генералът се засмя остро и горчиво.

— Божичко, ама ти наистина си бил глупак! Шерк, аз… — майка й протегна ръка да докосне съпруга си. — Съжалявам. Странно, дори с моите подчинени не се държа така строго, както с теб сега.

Баща й издаде тих и успокояващ звук, както правеше, когато говори на Рапса или малкия Хрунк.

— Сама знаеш причината за това, скъпа. Ти ме обичаш също толкова, колкото и самата себе си. А аз най-добре знам как безмилостно се кориш и обвиняваш. Ти си най-строга към себе си.

— Само вътрешно, така че никой да не разбере.

Двамата замълчаха за миг и малката Виктъри си пожела да изгуби играта на шпиони със сестра си. Когато майка й отново заговори, гласът й почти си беше възвърнал нормалния тон.

— И двамата се провалихме. — Тя отвори пътническото си куфарче и извади оттам някакви документи. — През следващата година „Наука за деца“ трябваше да представи възможностите за живот по време на Мрака и предимствата, които той дава. Според предварителните планове това щеше да съвпадне с подписването на първите договори. Знаехме, че ще доведе и до военни действия, но не го очаквахме още на този етап.

— Нима са започнали отсега?

— Започнаха с доста недвусмислени маневри. Знаеше ли, че Педуре е от Тийфщадт?

— Естествено, акцентът й съвсем очевидно го потвърждава.

— Прикритието й беше много сполучливо, защото отчасти отговаря на действителността. Преподобната Педуре е трета по сан в Църквата на мрака, но освен това е служител със среден ранг в разузнавателните служби на Божие дело.

— Сродниците.

— Точно така. Ние поддържаме приятелски взаимоотношения с тийфърите след края на войната, но Сродниците се канят да променят това. Някои от по-малките градове са вече под техен контрол. Вярно, че са една от легитимните секти на църквата, обаче…

Някой внезапно запали светлините в коридора, където се беше притаила малката Вики. Майка й вдигна ръка и замръзна на мястото си. „Ха сега!“ Вероятно беше забелязала дребния силует и познатите очертания на черупката. Без дори да се обърне, Смит протегна дългата си ръка към подслушвачката.

— Младша! Затвори вратата и марш обратно в стаята си!

Гласът на малката Виктъри прозвуча тънко и сконфузено.

— Добре, мамо.

Докато излизаше, до слуха й долетя следния коментар:

— Проклятие, харча по петдесет милиона годишно за алармени системи, а собствената ми дъщеря успя да ме хване неподготвена…

 

 

Клиниката под Хамърфест се оказа най-оживеното място в лагера в този момент. При предишните си посещения Фам обикновено заварваше там Тръд, някой от техническия персонал и един-двама „пациенти“. Днес обаче… Избухването на някоя граната сигурно би предизвикало такъв смут и бъркотия сред фокусираните. И двата МРИ бяха заети. Един от придружителите се опитваше да подготви Ксопи Ренг за процедурата; жената стенеше и проваляше всичките му усилия. В ъгъла Дитер Ли — дали не беше физик? — стоеше здраво омотан с каишите и си приказваше нещо под нос.

Рейнолт се беше прикрепила с единия крак за тавана и висеше надолу с главата, така че да работи с МРИ, без да пречи на техниците. Дори не ги погледна, когато влязоха.

— Добре, индукцията е завършена. Дръж ръцете неподвижни.

Техникът избута пациента към скенера. Беше Триксия Бонзол; тя се огледа наоколо и очевидно не разпозна нито един от присъстващите. Внезапно лицето й се разкриви в болезнена гримаса и тя избухна в горък плач.

— Ти си я дефокусирала! — изкрещя Вин, разблъсквайки Тринли и Тръд, за да мине напред.

С едно-единствено движение Фам се прикрепи за пода и го сграбчи в движение, но въпреки това устремът на Вин го тласна към стената.

Рейнолт най-сетне погледна към Вин.

— Пази тишина или излез навън — каза. После посочи към Бил Фуонг. — Вкарай д-р Ренг. Искам… — всичко останало беше казано на разбираем само за тях жаргон. Всеки нормален чиновник би изхвърлил натрапниците навън, но Анне Рейнолт изобщо не им обърна внимание, поне докато не й пречеха да работи.

Силипан се оттласна назад към Фам и Вин. Изглеждаше мрачен и потиснат.

— Точно така, Вин, затвори си устата. — После хвърли поглед към екрана на скенера. — Бонзол все още е фокусирана. Просто изключихме лингвистическите й способности. Така е по-лесно да бъде… третирана. — Той погледна неуверено към нея. Триксия висеше отпусната върху ремъците и продължаваше да хлипа — безнадеждно и неутешимо.

Вин най-напред се опита да се освободи от хватката на Фам, после замръзна неподвижен. Тялото му се тресеше от ситни тръпки, които само Фам можеше да усети. По едно време изглеждаше така, сякаш ще повърне, но после се сви, извърна лице от Бонзол и стисна очи.

Гласът на Томас Нау огласи стаята.

— Анне, изгубих три доклада с анализи, откакто прекъсна захранването. Известно ли ти е…

Тонът на Рейнолт не се различаваше от този, с който сряза Вин:

— Дай ми само една Ксек, имам най-малко пет случая на загниване.

— Божичко… Дръж ме в течение, Анне.

Рейнолт обаче не го чу, защото вече говореше на някой друг.

— Какъв е случаят с д-р Ли?

— Той е наред, госпожо. Слушах го какво си приказва. Тия неща често се случват, особено по време на шоуто.

Рейнолт се понесе към Дитер Ли и при това движение като по чудо успя да избегне сблъсъка с техниците, „умните глави“ и обемистото оборудване.

— Странно. Не би трябвало да има преплитане между физиците и радиошоуто.

Техникът потупа картата, окачена на джоба на Ли.

— Според това тук той би трябвало да чува превода.

Фам забеляза, че Силипан преглътна мъчително. Дали пък точно в това не се състоеше неговия провал? Дявол го взел, ако го разжалваха, неговата връзка с фокусираните щеше да бъде окончателно прекъсната.

Рейнолт обаче сякаш не обърна внимание на казаното от техника. Тя се надвеси над Ли и известно време стоя заслушана в думите му.

— Прав си. Зациклил е на това, което Паякът каза за Изчезващата. Съмнявам се, че страда от по-сериозно разстройство. Засега само го дръж под око, но ме уведоми веднага щом започне да се гърчи.

Наоколо се разнесоха още гласове, които звучаха като на фокусирани.

— … Главна лаборатория — двайсет процента починали… Вероятна причина за смъртта: специфична реакция на звуковите вълни ID2738 „Наука за деца“… Нестабилността още не е овладяна…

— Разбрах ви, Главна. Край на връзката.

Рейнолт отново се обърна към Триксия Бонзол и впи поглед в хлипащата жена; изражението й беше странна смесица от силно съсредоточен интерес и пълно безразличие. После внезапно се извърна и очите й пронизаха Тръд Силипан.

— Ти! Ела тук!

Тръд незабавно се подчини на заповедта.

— Да, госпожо! Слушам, госпожо!

Поне веднъж в гласа му не се усещаше обичайната наглост. Засега Рейнолт не показваше никакви признаци, че се готви да му отмъсти. Вероятно това чувство й беше напълно чуждо. Но така или иначе Нау и Брюхел щяха да се доверят именно на нейната преценка.

— Исках да проверя нивото на превода, госпожо, и дали онези мързеливци — под това се разбираше присъстващите в пивницата на Бени — ще го схванат.

Рейнолт изобщо не обърна внимание на оправданията му.

— Извикай екипа, който не е на смяна сега. Искам системата на д-р Бонзол да бъде проверена. — Тя се надвеси над Триксия и започна да я изучава внимателно. Хълцането беше престанало. Тялото на преводачката висеше сгърчено в мъченическа поза. — Не съм сигурна дали ще успеем да запазим тази.

Езр отново се опита да се отскубне от ръцете на Фам и за миг изглеждаше така, сякаш отново ще се разкрещи. После измери Фам със странен поглед и не пророни нито звук. Фам поотпусна хватката си и леко го потупа по рамото. Двамата продължиха да стоят един до друг, неподвижни и мълчаливи. „Пациентите“ идваха и си отиваха. На още неколцина бяха „изключени“ основните функции. Ксопи Ренг излезе от МРИ почти в състоянието на Триксия Бонзол. През последните няколко Бдения Фам имаше възможност неведнъж да наблюдава работата на Тръд Силипан. Той често го разпитваше за смисъла на процедурите и как точно се извършват те. Дори успя да прегледа първите страници от дневника на фокусираните. Но сега за първи път можеше по-дълго и отблизо да наблюдава работата на Рейнолт и останалите техници.

По всичко личеше, че се е случило нещо много сериозно. „Гнилият мозък“ отслабваше въздействието си. Това предизвика у Рейнолт емоции, каквито по мнението на Фам изобщо не й бяха присъщи. Част от загадката се разкри, още докато бяха при скенерите. Въпросът на Тръд в началото на дебата за това каква ще е ползата на Сродниците от него беше предизвикал трескаво търсене на информация сред много от специалистите. Ето защо повечето от тях са слушали предаването. Анализът на дебата течеше в рамките на нормалното неколкостотин секунди, но после „умните глави“ потърсили връзка с преводачите. В други случаи това се изчерпваше с редова консултация за някои думи, но сега се превърна в същински водопад от задачи за решаване. Първа сред преводачите реагира Триксия, а не след дълго мозъчната картина на всички останали показа неконтролируеми отклонения на загниването. Главните поражения вече са били факт още преди Триксия да нападне Ксопи Ренг, но тяхното счепкване даде знак за началото на масовото разрастване на вируса. Всеки опит за връзка с „умните глави“ чрез системата предизвикваше вълна от нови поражения. Още преди някой да реагира, двайсет процента от фокусираните вече са били засегнати. Вирусът в мозъците им се размножаваше с ужасяваща скорост, насищайки организма с психотропни вещества и токсични химикали.

„Умните глави“, които се занимаваха с навигацията, изобщо не показваха признаци да са заразени. Хората на Брюхел бяха леко засегнати. Фам внимателно наблюдаваше какво прави Рейнолт, опитвайки се да запамети всеки детайл, който би му подсказал нещо повече. „Само ако можех да предизвикам същите безредици в поддържащата L1 система като извадя от строя хората на Брюхел…“

Анне Рейнолт сякаш успяваше да бъде едновременно на няколко места. Всеки от техниците се подчиняваше на секундата и изпълняваше незабавно нейните заповеди. Именно тя спаси повечето от „умните глави“ на Ритцер; благодарение на нея работата в Главната лаборатория скоро частично се възстанови. Фам беше сигурен, че без нея изобщо нямаше да се справят. В родната система на Новородените подобни инциденти сигурно се причисляваха към леките произшествия. Там имаше университети, които подготвяха заместители на пострадалите, и стотици клиники за създаването на нови фокусирани специалисти. Тук обаче, на двайсет светлинни години от цивилизацията на Новородените, положението беше съвсем различно. На това място и най-незначителният срив можеше да доведе до катастрофа… Ако не разполагаха с толкова вещ и хладнокръвен ръководител като Анне Рейнолт, цялото начинание на Томас Нау би се сгромолясало само за миг.

Ксопи Ренг припадна малко след като я извадиха от скенера. Рейнолт веднага прекъсна инструктажа за възстановяването на работата в Главната лаборатория и се хвърли към нея. Тя трескаво се бори за оцеляването на преводачката, но без успех. След сто секунди вирусът отрови целия мозък на Ренг… Останалото вече нямаше значение. Рейнолт постоя няколко секунди, загледана намръщено в неподвижното тяло. После направи знак на техниците да го изнесат.

 

 

Фам наблюдаваше как извеждат Триксия Бонзол от клиниката. Беше още жива; Рейнолт спаси кариерата на преводачката.

Тръд Силипан я последва към вратата. Той сякаш едва сега си спомни за присъствието на двете външни лица. Обърна се и им направи знак да го последват.

— Хайде, Тринли, шоуто приключи.

Лицето на Силипан беше бледо и с мрачно изражение. Причината за разразилото се бедствие все още оставаше неясна; приличаше на някакво странно взаимодействие между „умните глави“. Вярно, Тръд използва мрежата на фокусираните, за да проучат неговия въпрос в началото на дебата, но това не би трябвало да им се отрази толкова фатално. Очевидно Силипан извади ужасен късмет. Дори въпросът му да не беше единствената причина за нещастието, той играеше съществена роля в него. Ако разследването по случая се извършваше от Чуенг Хо, това щеше да е само още една следа. За нещастие Новородените имаха много добре разработени методи и щяха да открият и най-незначителните подробности, предшествали катастрофата.

— Ще се справиш ли, Тръд?

Силипан само кимна притеснено и ги изведе от клиниката.

— Връщайте се обратно в лагера… И не позволявай на Вин да преследва своята „умна глава“.

После побърза да последва Рейнолт.

Фам и Вин поеха нагоре, по-далеч от недрата на Хамърфест. Бяха само двамата, ако се изключат камерите за наблюдение, монтирани от Брюхел.

Вин не издаваше нито звук. Днес беше преживял най-страшния удар от години насам, още от смъртта на Джими Дием. За толкова далечен роднина, какъвто се падаше на Фам, Езр все пак беше запазил много от фамилните черти. Напомняше на му за неговия първи син — Ратко Вин, когато беше още млад. Освен това ужасно приличаше на Сура. Тази мисъл обаче не го изпълни с радост и умиление. „Дали подсъзнанието ми не се опитва да ми каже нещо… точно по този начин.“ Не беше само от посещението в клиниката, а през цялото последно Бдение. Все по-често улавяше изпитателния поглед на момчето, впит в него… Изглеждаше по-скоро, че Езр внимателно го изучава, отколкото като израз на презрение. Фам се опита да си припомни точно как се беше държал през това време старият глупак Тринли. Даваше си сметка, че си играе с огъня като проявява толкова голям интерес към Фокуса. За сметка на това уж тайните сделки с Тръд му служеха за добро прикритие. Не, не е това. Дори сега, докато се намираха в клиниката и цялото му внимание беше съсредоточено в Рейнолт и Бонзол — дори в този случай можеше да се закълне, че видът му не издава нищо повече от обикновено любопитство. Просто старият шарлатанин се тревожеше дали тая неразбория ще повлияе върху неговите далавери с Тръд Силипан. И въпреки това Вин сякаш четеше по него като по отворена книга. Каква ли е причината? И как да предотврати разобличаването?

Стигнаха до основния вертикален коридор и погледнаха надолу към мястото, където кацаха совалките. Гравюрите, изработени от фокусираните, се виждаха навсякъде — по стените и таваните, върху пода. Някои от диамантените стени бяха тънки и синята светлина на Арахна грееше меко през кристала — по-слабо или по-силно в зависимост от дълбочината на барелефите. И тъй като Арахна се намираше винаги в едно и също положение спрямо L1, това улесняваше поддържането на постоянна позиция на астероида спрямо слънцето. Така светлината с години оставаше непроменена. При други обстоятелства Фам Нувен сигурно щеше да се захласне по тези барелефи, но сега вече знаеше с цената на какво са се появили тук. Нау и Брюхел не ценяха фокусираните, които нямат специалност, и ги изтощаваха до смърт. Сега обаче гравьорите също ги нямаше — бяха приключили с украсата и на страничните коридори. „Взема ли нещата в свои ръце, тук всичко ще се промени.“ Фокусът беше най-ужасяващото нещо, с което се беше сблъсквал през целия си живот. Затова реши да си служи с него само в особено критични ситуации.

Навлязоха в един от страничните коридори, облицован с отгледано в изкуствена среда дърво. Ламперията следваше извивките на тунела, който водеше към частните покои на Томас Нау. Отпред стоеше Киви Лин Лизолет. Сигурно ги е чула да се приближават. Но по-вероятно беше видяла как напускат клиниката. Така или иначе явно чакаше от доста време, защото краката й опираха плътно о пода, сякаш се намира на планета с нормална гравитация.

— Езр, умолявам те, нека поговорим. Дори за няколко секунди. Не предполагах, че тези предавания ще навредят…

Вин се движеше по-напред от Фам като мълчаливо се отблъскваше от стените. Главата му беше провесена надолу и той отначало не видя Киви. За миг изглеждаше така, сякаш ще се блъсне в нея. После тя заговори. Вин се прилепи до стената, отблъсна се силно и връхлетя срещу нея; жестът беше толкова агресивен и враждебен, сякаш искаше да я удари с юмрук по лицето.

— Върни се веднага тук! — избухна Фам, но в последния момент успя да удържи първоначалния си порив и отново се престори на слаб и немощен. Днес веднъж вече успя да обуздае младежа, а втори път щеше да е твърде подозрително за пред шпионите на Брюхел. Освен това Фам беше наблюдавал работата на Киви на открито. Тя се намираше в по-добра форма, от който и да е на L1 и имаше качества на роден акробат. За Вин щеше да е от полза да проумее, че не може да си излива гнева срещу нея когато му скимне.

Киви не се опита да се защити. Дори не трепна. Тялото на Вин рязко се вряза в нейното, а инерцията го запрати обратно срещу стената, където се удари с тъп звук.

— Точно така, ние двамата трябва да си поговорим!

Гласът на Вин преливаше от ярост. После той се засили и пак я удари с цялото си тяло. И отново Киви нито се опита да се предпази, нито вдигна ръка да защити лицето си.

Фам Нувен се хвърли напред още преди да е обмислил последиците. Вътрешно дори се надсмя над себе си, че така безразсъдно рискува да провали поддържаното с години прикритие, само за да защити един невинен човек. Но това му достави неочаквана радост.

Атаката на Фам завърши с привидно неовладяно движение, в резултат на което рамото му се заби в корема на Вин и младежът се озова прикован до стената. Като се увери, че е извън обсега на камерите, Фам прибави към това и едно ръгване с лакът. Главата на Вин се удари в стената. Ако все още се намираха в диамантените коридори, това щеше да му причини сериозна рана. Сега обаче само ръцете му се разтрепериха по-силно, а от тила му се разхвърчаха ситни капчици кръв.

— Друг път като решиш да се биеш, си избери някой от твоята категория, Вин! Страхлив мръсен негодник! Всички вие от Великите търговски фамилии сте един дол дренки!

Този път яростта на Фам беше съвсем неподправена. Той се гневеше и на себе си — че така лекомислено рискува да провали своето прикритие.

Очите на Вин постепенно възвърнаха нормалния си поглед. Той потърси Киви с очи. Тя още стоеше малко по-надолу по коридора и отвърна твърдо на погледа му. По лицето й се четеше някаква смесица от изненада и решителност. После Вин се обърна към Фам и по гърба на стария човек полазиха тръпки. Вероятно камерите на Брюхел не са засекли всички подробности от схватката, но хлапето нямаше как да не забележи колко точно премерен е ударът на Фам. За миг двамата се гледаха мълчаливо, после Вин се освободи от ръцете му и се понесе надолу към рампата със совалките. Напомняше позорно отстъпление на засрамен и победен човек. Фам обаче зърна очите му; крайно време беше да се направи нещо за Езр Вин.

Киви побърза да последва Вин, но се спря преди да е изминала и десет метра. Стигна до разклонението на коридора и дълго гледа в посоката, в която се изгуби Вин.

Фам се приближи към нея. Знаеше, че трябва да се махне, колкото се може по-скоро от това място. Даваше си сметка, че в момента няколко камери го следят едновременно и не е добре да се застоява около Киви. Какво ли трябва да каже, че да се измъкне сух от водата?

— Не си го слагай на сърце, дете. Вин не заслужава това. Давам ти дума, че той повече няма да ти досажда.

След малко момичето извърна лице към него. Небеса, толкова приличаше на майка си! Нау я държеше постоянно будна. Сега в очите й имаше сълзи. По нея не личаха рани или кръв, но върху тъмната й кожа вече започваха да избиват сини петна.

— Честна дума, не исках да му сторя нищо лошо. Божичко, изобщо не знам какво ще правя, ако Триксия умре!

Киви отметна късата си коса. Колкото и да беше пораснала от идването им в системата на Изчезващата, сега отново приличаше на онова отчаяно и изплашено дете, каквото бе след „зверството“ на Дием. Чувстваше се толкова самотна, че бе готова да потърси утеха дори при стар чувал като Фам Тринли.

— Като… Когато бях малка, боготворях Езр Вин и го поставях над всичко във вселената с изключение на родителите си. — Тя вдигна очи към Фам; усмивката й беше плаха и издаваше колко е наранена. — Толкова много исках да му направя добро впечатление… После Новородените ни нападнаха, Джими Дием уби мама и всички останали… Сега сме натъпкани в една много тясна спасителна лодка и не можем да допуснем повече убийства. — Тя отсечено тръсна глава. — Известно ли ти е, че Томас не е почивал, откакто Дием изби хората ни? За него всяка секунда от изминалите години е реално време. Толкова е съвестен и така усърдно работи! Той вярва във Фокуса, но е склонен да приеме и други ефикасни методи, които ще улеснят работата ни. — Тя повтаряше пред Фам всичко онова, което всъщност се канеше да каже на Езр. — Съществуването на пивницата на Бени би било немислимо без Томас. Нямаше да има нито търговия, нито бонзаи. Стъпка по стъпка ние повеждаме Новородените по нашия път. Някой ден Томас ще осъзнае истинското положение на баща ми и Триксия, на всички фокусирани. Някой ден…

Фам едва се удържа да я приласкае и успокои. Той може би бе единственото живо същество освен убийците, което знаеше какво стана в действителност с Джими Дием. Само един господ знае какво правят с Киви Лин Лизолет онези садисти Нау и Брюхел. Заради своята безопасност сега трябваше да я отпрати, колкото се може по-рязко, но нещо го възпираше да го стори. Вместо това висеше нелепо във въздуха и добиваше все по-смутен и объркан вид. „Така е, дете — някой ден. Някой ден ти ще бъдеш отмъстена.“