Фам последва Тръд Силипан до централната кула на Хамърфест, а после и нагоре, към най-високата й част. Чакаше търпеливо този миг през цялото време, докато се кривеше и се правеше на шут. Прикритието му беше необходимо, за да може най-накрая да попадне в системата на Фокуса и да види не само крайния резултат, но и как се стига до него. Можеше да дойде тук много по-рано — Силипан неведнъж го канеше да разгледат наоколо. По време на Бденията се опознаха. През това време Фам успя да надрънка достатъчно глупости за Фокуса, за да убеди Силипан и Ксин, че изобщо не е схванал за какво става дума; именно това послужи като благовиден предлог за посещението. Той не бързаше — имаше достатъчно време, пък и не смяташе, че си е осигурил необходимото прикритие. „Не се самозалъгвай! Изгърмя си патроните пред Томас Нау с локализаторите и се насади на пачи яйца. Никога досега не си се намирал в по-окаяно положение.“

— Е, Фам, стари момко, най-после ще надзърнеш какво става зад кулисите. Надявам се след това вече да не ни надуваш главите с твоите откачени теории.

Силипан се усмихваше широко насреща му. Беше очевидно, че и той е очаквал с нетърпение тази обиколка.

Продължиха да се издигат нагоре, подминавайки все нови и нови разклонения на коридора. Това място приличаше на същински лабиринт.

Фам се изтласка, за да се изравни със Силипан.

— Какво толкова има да науча тук? Че вие Новородените можете да превръщате хората в бурмички от някакъв огромен механизъм? Чудо голямо! Дори вашите „умни глави“ не могат да умножават за по-кратко време от секунда-две. А машините го правят за една трилионна част от секундата! „Умните глави“ ви служат само за повдигане на самочувствието, колкото да им нареждате каквото ви хрумне. И защо е всичко това? Дори най-бавната и несъвършена автоматична система отдавна вече може да пише.

— Това ми е известно, повтаряш го от години. Въпреки всичко обаче си на погрешен път — той протегна крак към стената на коридора и се задържа на място, за да го изчака. — Гледай да не говориш много високо вътре, става ли?

Намираха се пред истинска врата, различна от малките и неудобни люкове в по-ниските нива. Силипан я отвори и двамата плавно минаха през прага. Първото, което Фам усети, беше силният мирис на тела. Обзе го неприятното чувство, че е попаднал в претъпкано помещение.

— Доста намирисват, а? Но въпреки това са напълно здрави. Лично имам грижа за това.

Той говореше с гордостта на механик, описващ достойнствата на своята машина.

Пред тях имаше няколко реда места, разположени в пространството по невъзможен за нормална гравитация начин. Повечето бяха заети от мъже и жени на различна възраст, облечени в сиво и въоръжени с последното поколение командни шлемове на Чуенг Хо. Не точно това очакваше да види Фам.

— Мислех, че ги държиш изолирани.

В малки килии, както му описваше Езр Вин по време на разговорите им в пивницата.

— Има и такива. Зависи над какво работят — и той махна към надзирателите в помещението, облечени като санитари. — Така ни излиза много по-евтино. Сега двама души могат да обслужват всички техни претенции и да ги разтървават като се завърже бой.

— Бой?

— Професионални противоречия — изсмя се Силипан. — По-скоро вълнения. Стават опасни само ако се наруши балансът на „гнилия мозък“.

Двамата започнаха да се промъкват покрай гъсто подредените места. През визьорите на шлемовете Фам зърна очите на някои от „умните глави“. Те се местеха непрестанно нагоре-надолу, но никой не даде знак да е забелязал Фам или Тръд; просто гледката във визьорите обхващаше целият им хоризонт.

Отвсякъде се носеше неразбираемо мърморене — гласовете на „умните глави“ в помещението се смесваха. От време на време двамата различаваха по някоя дума на несе, но повече от казаното приличаше на несвързания говор на безумец или монотонното нареждане на заклинател.

„Умните глави“ трополяха непрекъснато върху клавиатурите. Силипан посочи ръцете им с особена гордост.

— Ето, виждаш ли, почти никой няма увреждания; не можем да си позволим да губим хора. Останаха ни съвсем малко човешки ресурси, а Рейнолт не притежава абсолютен контрол върху „гнилия мозък“. Слава богу, повече от година не сме имали медицински провал, а това е нещо, което почти не може да се избегне. Последният път една от „умните глави“ получи перфорация на дебелото черво след прочистване. Беше един от онези, които работят самостоятелно. Качеството на работата му спадна, но разбрахме, че сме изправени пред проблем, едва когато засмърдя нетърпимо.

Значи робът е започнал да умира бавно, от вътре навън, но е бил твърде съсредоточен в работата си, за да се разкрещи от болка; а дори в такъв случай никой не би му обърнал внимание.

Двамата стигнаха почти до тавана на помещението, а под краката им остана жужащия кошер от „умни глави“.

— За едно обаче си прав, боецо Тринли. Ако тия хора се занимаваха с аритметика или с настройване на музикални инструменти, резултатът щеше да е истински провал. Дори най-простият процесор само с едно мръдване на пръста ще го направи милиарди пъти по-бързо от който и да е човек. Ти нали чу как говорят „умните глави“?

— Да, но нищо не им се разбира.

— Това си е техен, вътрешен език. Усвояват го много бързо, когато работят по групи. Най-важно обаче е, че не извършват прости операции като машините. Те само използват компютърните ни ресурси. Схващаш ли — за нас, Новородените, „умните глави“ са следващото ниво в системата, което стои по-високо от софтуера. Те съчетават човешкия интелект с прецизността и търпението на машината. Ето защо нефокусираните специалисти — особено в техническите области, какъвто съм и аз — имат особено значение. Фокусът губи смисъл, ако няма нормални хора, които да го направляват и да откриват точния баланс между хардуер, софтуер и фокусирани. Ако всичко е направено както трябва, резултатът надхвърля многократно дори най-великите открития на Чуенг Хо.

Фам отдавна беше проумял всичко това. Но сега приемаше с недоверие всичко казано от своя гид като по този начин го предизвикваше да му обяснява все по-подробно и задълбочено същността на Фокуса.

— И с какво се занимава тази група в момента?

— Нека проверим. — И той даде знак на Фам да си сложи един от контролните шлемове. — Ето, нали виждаш — разделили сме ги на три групи. „Умните глави“ от най-горната група извършват рутинни операции и лесно могат да бъдат пренасочени. Те са най-добри в решаването на конкретни и ясни задачи. Средната група се занимава с програмиране. Като военен програмист това сигурно те интересува. — Той натисна някакво копче. Пред очите на Фам се заредиха огромни файлове с данни, които нямаха никаква логическа връзка помежду си. — Подменяме кодовете на насочващите системи на вашите собствени оръжия.

— Проклятие, никога не бих могъл да се справя с това!

— Прав си — изобщо не е по силите ти. Но за нашите ръководители като Рита Лиао например, които разполагат с екип от „умни глави“, това е рутинна задача. Сега им е наредила да препрограмират вашите оръжия и да оптимизират сигналната система. Те постигат лесно онова, което е възможно за нормалните хора, само ако са непрекъснато концентрирани. Комбинирани с развит софтуер, тези умници постигнаха код, който е двойно компресиран в сравнение с вашия, но затова пък действа пет пъти по-бързо при същия хардуер. Освен това премахнаха стотици програмни грешки из системата ви.

Известно време Фам не каза нищо, а само изучаваше онова, което виждаше във визьора си. Той години наред се беше занимавал с военно програмиране. Естествено, че в системата имаше програмни грешки; имаше ги във всяка по-голяма. С военните кодове обаче положението беше различно — те се получаваха в резултат от хилядолетен труд, при непрекъснати усилия да се оптимизира системата и да се отстранят грешките в нея — „бъгове“, както обикновено им казваха програмистите… Той изключи визьора и обходи с поглед редиците от роби. „На каква ужасна цена са постигнали тези удивителни резултати.“

Силипан се засмя.

— Не можеш да ме преметнеш, Тринли! Дори без да го казваш виждам, че си поразен.

— Прав си, ако това наистина проработи, ще ви призная. А с какво се занимава третата група?

Но Силипан вече се беше насочил към изхода.

— А, тези ли — махна небрежно той към струпаните от дясната му страна „умни глави“. — Някакъв проект на Рейнолт. Преминахме първото защитно ниво на вашата флотска система и сега следим за капани, подвеждащи данни и неща от този род.

Повечето администратори страдаха от параноя относно капаните в системата и постоянно се занимаваха да ги търсят, което според Фам беше безнадеждна работа… Но след всичко онова, което видя, вече не се чувстваше толкова уверен по този въпрос. „Чудно с още колко време разполагам, преди да са разкрили моите стари трикове?“

Двамата посетители напуснаха пренаселеното работно помещение и се отправиха обратно към основата на централната кула.

— Нали сега и сам се убеди, Фам — вие Чуенг Хо сте по рождение слепци, които знаят, че някои неща са просто невъзможни. Това си личи и по клишетата в литературата ви: „Някои компютри създават отпадъци; други просто ги поемат от хора, които не знаят какво правят.“; „Проблемите със системата идват от това, че тя прави точно това, което си й наредил да прави“; „Машините никога не проявяват творчество“. Човечеството от хилядолетия е възприело това за аксиома. Но ние Новородените успяхме да ги оборим! С помощта на „умните глави“ мога да получа безупречен резултат, дори когато вложените данни подлежат на съмнение и не са окончателни. Не е проблем да направим бърз и ефективен превод, при това с минимална помощ от машините. Освен това системата вече може да направи самостоятелна преценка, която да е на нивото на човешко решение.

Спускаха се надолу с няколко метра в секунда; движението в обратната посока се беше поразредило. Светлината от дъното на кулата ставаше все по-ярка.

— Ами какво ще кажеш за способността на машините да проявяват творчество?

Това беше една от любимите теми на Тръд, по която той се смяташе за ненадминат специалист.

— Дори това е възможно, Фам. Е, признавам, че не може да се говори за творчески проявления в абсолютно всички области. Както стана дума, в такива случаи ръководители като нас с Рита са наистина незаменими. Освен това последната дума имат Пастирите. Нали от вашите исторически книги ти е известно каква е обикновено съдбата на творците, особено пък на художниците. В повечето случаи те са истински нещастници, лишени от личен живот. Той или тя с фанатична последователност са се опитвали да научат абсолютно всичко по дадена тема. Нито един здравомислещ човек не би си позволил да загуби своите приятели и семейството си заради подобна нечовешка концентрация. Е, разбира се, има и награда за всичко това — човекът имал шанс да открие или направи нещо, което надхвърля постигнатото преди него. Както и сам виждаш една малка част от Фокуса винаги е съпътствала човешката цивилизация. Нашата заслуга се състои в това, че институционализирахме тази саможертва, така че цялото общество да има полза от нея.

Докато говореше, Силипан започна леко да докосва стените, за да забави падането. За кратко изостана от Фам, но после и той намали скоростта.

— Колко ти остава до срещата с Анне Рейнолт? — попита Силипан.

— Малко повече от Ксек.

— Добре тогава, ще гледам да свършим по-бързичко. Една дама не бива да чака. — Той се разсмя. Силипан неведнъж беше показвал колко ниско мнение има за Анне Рейнолт. Ако тя не беше толкова веща в работата си, положението на Фам щеше да е много по-леко.

Минаха през херметическия люк и попаднаха в нещо като лазарет. Вътре имаше няколко хладилни камери, които сякаш бяха пригодени за лечение, а не за летаргичен сън. От другата страна на помещението иззад сложното оборудване се виждаше още една врата, запечатана със специалния знак на Пастира. Тръд се озърна нервно нататък и повече не погледна в тази посока.

— Ето, тук става магията на Фокуса, Фам — и той го помъкна през стаята, далеч от опасната врата. Един от техниците работеше нещо върху отпуснатото тяло на един от „умниците“ — въртеше насам-натам главата на пациента си в нещо като скенер, който заемаше по-голямата част от помещението. Уредът можеше да направи точна диагноза само по външния вид, въпреки че изглеждаше също толкова недодялан, както и цялото останало оборудване на Новородените.

— Ти вече си запознат с основните принципи, нали, Фам?

— Така е — бяха им ги обяснили много внимателно по време на първото Бдение след убийството на Джими. — Имате някакъв специален вирус — „гнилият мозък“, с който сте ни заразили всичките.

— Именно, именно. Но онова беше само една военна операция. В повечето случаи заразата не преминава мозъчно-кръвната бариера. Случи ли се това обаче… Нали са ти известни глиалните клетки? Всъщност техният брой в мозъка е много по-голям от невроните. И така, вирусът използва тези клетки като основа за своето размножаване, затова ги инфектира всичките. След близо четири дни…

— … Разполагате с „умна глава“?

— Не, само със суров материал за „умна глава“; мнозина Чуенг Хо приключиха още на този стадий — нефокусирани, в отлично здраве, но с хронична инфекция. При такива хора всеки неврон от мозъка е свързан с инфектирана клетка. А всяка заразена с вируса клетка е годна да извършва различни видове дейност. Този човек вече… — Той се обърна към техника, който все още манипулираше изпадналата в безсъзнание „умна глава“. — Били, тоя за какво е тук?

Бил Фуонг повдигна рамене.

— Много се е биел. Просто трябва да го извадя от строя. Няма никакъв шанс „гнилият мозък“ да се разпространи, но Рейнолт иска неговите пет фундамента да бъдат преориентирани в последователност, която…

Нататък продължиха на неразбираем за Фам жаргон. Той погледна с привидно безразличие към „умната глава“. Еджил Манри. Преди експедицията Еджил се славеше като ненадминат шегаджия и постоянно си правеше каламбури с околните. Сега обаче… Сега сигурно е по-добър аналитик от който и да било корифей на Чуенг Хо в тази област.

Тръд обясняваше нещо оживено на Фуонг.

— Уф, не разбирам защо трябва да се пипат петте фундамента, от това нищо добро няма да излезе. Но в края на краищата тя е шефът, нали така? — той се ухили на събеседника си. — Ей, дай аз да го оправя тоя. Искам да покажа на Фам как става.

— Само се подпиши.

Фуонг си тръгна с леко отегчен вид. Силипан се промъкна между стената и боядисания в сиво скенер. Фам отбеляза, че уредът се захранва от сноп разноцветни кабели, всеки дебел един сантиметър в диаметър.

— Това да не е нов вид хипнотизатор, Тръд? Изглежда като някаква старомодна вехтория.

— Не, не е точно така. Помогни ми да сложа главата на тоя приятел в центъра, така че да не докосва страничните стени… — Прозвуча предупредителен звън на аларма. — За бога, дай на Бил пръстена, дето е на ръката ти. Ако се забавиш още малко, полетата на тая машинария ще ти изтръгнат пръстена барабар с пръста.

Дори при липсата на каквато и да е гравитация беше много трудно да се маневрира с безчувственото тяло на Еджил Манри. Той беше здраво завързан и притеглянето на астероида стигаше, колкото главата му да се задържи в хоризонтално положение.

Тръд се отдръпна и огледа самодоволно резултата от работата си.

— Всичко е готово. Сега ще видиш за какво става дума, момчето ми. — Той каза нещо и във въздуха между тях заплува неясно изображение, най-вероятно разрез на главата на Еджил. Фам различи основните анатомични форми, но всичко останало по нищо не напомняше наученото за строежа на човешкото тяло. — Беше прав за халюцинирането, Фам. Това е стандартен МРИ, стар като света. Затова пък работи добре. Ето погледни тук — на това място е концентрирана хармонията на петте фундамента.

Курсорът се насочи към една заоблена част на повърхността на мозъка.

— Ето това остро нещо тук превръща „гнилия мозък“ в нещо повече от нервнопатологично явление.

В триизмерната картина се появи цяла галактика светли точки. Бяха обагрени в различни цветове, но повечето искряха в розово. Те образуваха съзвездия и линии, а някои от тях примигваха в синхрон.

— Сега можеш да разгледаш инфектираните глиални клетки или поне техните съответни групи.

— Ами цветовете?

— Те показват отделянето на секрета… А сега ето какво искам да направя… — Последваха още няколко команди и Фам за първи път зърна менюто на скенера. — … Ще променя крайния резултат и честотата на деление на вируса ето чрез тази пътека. — Малката стрелкичка на курсора просветна край една от светлите нишки. Тръд вдигна поглед и се ухили на Фам. — Ето така този уред се превръща в нещо повече от скенер. Както сигурно си разбрал, вирусът на „гнилия мозък“ отделя определени пара– и диамагнитни протеини. Именно те реагират на магнитните полета, които ги стимулират за един или друг вид нервна дейност. И докато вие от Чуенг Хо и цялото останало човечество използвате скенера само за наблюдение и диагностика, ние Новородените го превърнахме в активен уред, с чиято помощ можем да извършваме промени.

Той затрополи по клавиатурата; Фам дочу скърцане, когато кабелите започнаха да се разместват. Тялото на Еджил потрепери на няколко пъти. Тръд протегна ръка и го укроти.

— Проклятие! Уредът не може да го фиксира, докато се тресе така.

— Не забелязвам никаква промяна в мозъчната картина.

— Няма да видиш нищо, докато не активирам новия модел. Съгласи се, че не мога едновременно да правя корекции и да обяснявам всяко свое действие. — Той замълча, съсредоточен върху клавиатурата. — Почти всичко е готово… Ето! Добре, нека сега да видим какво се получи. — Триизмерното изображение се промени. Сега почти всички точки светеха в синьо и трепкаха непрекъснато. — Ще ми трябват само няколко секунди, за да фиксирам картината. — Виждаш ли, Фам, в това наистина ме бива. Дори не знам с какъв специалист от твоите Чуенг Хо би могъл да ме сравниш. Аз съм нещо като програмист, но не правя програми. Имам умения и на невролог, тъй като от мен зависи крайният резултат при пренастройката на „умните глави“. Мисля обаче, че съм по-скоро нещо като специалист по хардуера. Аз поддържам машината и мога да получа от нея резултатите, които са ни необходими.

Внезапно Тръд се намръщи.

— Ъх. Проклятие! — Той погледна назад към ъгъла, където работеше другият от Новородените. — Бил, нивото на лептоните на тоя приятел е още ниско.

— Изключи ли полето?

— Естествено. Петте фундамента трябваше да са се променили досега.

Бил не дойде при тях, но се загледа в триизмерното изображение на мозъка на пациента.

Синята линия все така продължаваше да примигва хаотично. Тръд продължи:

— Очевидно процесът не може да завърши, но не разбирам каква е причината за това. Ти можеш ли да се погрижиш?

И той посочи с пръст към Фам, давайки да се разбере, че има по-важна работа.

— Но ти нали се подписа за него? — колебливо рече Бил.

— Бъди спокоен, подписах се. Ти само се погрижи за него, става ли?

— Добре тогава.

— Благодаря ти. — И Силипан даде знак на Фам да излизат от залата на МРИ; изображението на мозъка се изгуби. — Проклетата Рейнолт, работата в нейния отдел е най-сложна — не е като да четеш по книжка. Може всичко да си направил според указанията и накрая пак да оплетеш конците.

Фам го последва надолу по тунела, прокопан в Диамант Едно. Стената беше украсена с изящни релефи, направени с прецизността на съвършените картини, които го поразиха на банкета на Новородените. Очевидно не всички „умни глави“ се бяха специализирали в техническите операции; двамата със Силипан подминаха няколко групи роби-гравьори, които работеха в дъното на тунела, надвесени ниско над увеличителните стъкла. В ръцете си държаха длета, които по-скоро приличаха на игли. Фам беше идвал тук, но много по-рано, още преди няколко Бдения. Тогава фризът беше само грубо очертан — планинска верига, в полите на която се придвижваше нещо като военна колона, устремена към неясна цел. Но той различи всичко това едва след като прочете заглавието: „Защитата на Френк“. Сега обаче скулптурните композиции бяха завършени — лицата на фигурите имаха строги черти и сияеха във всички цветове на дъгата. Целта им приличаше на някакво митично чудовище. Създанието не беше съвсем непознато — сигурно са го взели от описаните в Хрониките на Ктул ужасии, които разкъсват човеците с острите си зъби и поглъщат още димящи окървавените късове от телата им. Новородените страшно се гордееха със завладяването на Френк. Фам обаче дълбоко се съмняваше, че мутантите, с които са воювали там, са били чак толкова живописни. Той забави крачка, а Силипан изтълкува това като знак за възхищение.

— Гравьорите напредват едва с половин метър на Мсек. Затова пък чрез изкуството ние придаваме топлина и уют на всяко ново място.

„Топлина?! Уют?!“

— Нима Рейнолт държи всичко да изглежда красиво?

Въпросът беше хвърлен напосоки.

— Ха, Рейнолт! Нея това най-малко я интересува. Брюхел нареди да се гравират тунелите. Аз го посъветвах.

— Аз пък си мислех, че Пастирите са пълновластни господари на това, за което отговарят.

Фам не успя да опознае много добре Рейнолт по време на предишните Бдения, затова пък присъства на срещата, когато тя унизи Брюхел пред всички.

Тръд продължи още няколко метра напред, без да проговори. Върху лицето му се появи глупава усмивка и погледът му стана същия като при запоите в пивницата на Бени. Този път обаче усмивката му прерасна в бурен кикот.

— Пастирите, а? Анне Рейнолт?! Фам, това че се шокира като научи какви са възможностите на Фокуса вече ми осмисли деня, но последният ти въпрос прехвърли всички граници! — Той продължи да се дави от смях още няколко секунди, после забеляза избилата по лицето на Фам червенина. — Съжалявам, Фам. Вие Спекулантите имате много достойнства, но сте същински деца, когато стане дума за иначе очевидни неща в нашето общество… Заведох те в залата на Фокуса, за да си изясниш този процес; предполагам няма да навреди, ако ти обясня още нещо. Анне Рейнолт не е Пастир, макар изглежда навремето да е имала огромно влияние. Тя е просто една от „умните глави“.

Фам се постара да покаже, колкото се може по-убедително как гневът му преминава в тъпо недоумение. В случая обаче това беше съвсем искрена реакция.

— Ама… Тя ръководи важна част от парада. Освен това ти заповядва.

Силипан повдигна рамене. Усмивката му премина в кисела гримаса.

— Е, да, заповядва ми. Това рядко се случва, но виждаш, че има и изключения. По ми се ще да работя за Пастир Брюхел или Кал Омо, само дето те играят доста… грубо.

Гласът му нервно потрепна.

Фам се изкашля съчувствено.

— Разбирам какво искаш да кажеш — излъга той. — Когато някой специалист бъде фокусиран, той се съсредоточава изключително върху своята тема. Така хората на изкуството започват да правят мозайки и гравюри, физиците се превръщат в нещо като Хънт Уен, а ръководителят… Хм, става нещо като демон, излязъл от пъкъла.

Другият поклати глава.

— Принципът не е този. Техническите специалисти най-успешно могат да бъдат фокусирани. Стигнахме до седемдесет процента успешни случаи, дори и с Чуенг Хо. Уменията на хората обаче — независимо дали са политици, ръководители или съветници — изобщо не се запазват след фокусирането. Досега успя да видиш доста „умни глави“. Единственото общо между тях е ниската степен на възприемчивост. Те приличат на нормални хора толкова, колкото това може да се каже за една скала. Чист късмет е, че разполагаме с толкова добри преводачи по едно и също време. Никога преди не сме постигали такъв мащабен успех.

От мен да знаеш — Анне Рейнолт е едно от редките изключения. Слуховете твърдят, че била Главен пастир в кликата на Ксевале. Повечето от тях били избити или с прочистени мозъци, фокусирали са я без определена цел — сигурно са имали намерение да я използват единствено за плътски удоволствия. Само че си направили сметката без кръчмаря. Подозирам, че тя и преди това е била само на крачка от маниакалността. Случва се веднъж на милиард, но качествата й като ръководител се съхранили дори след фокусирането. Тя запазила даже някои от човешките си качества.

Фам вече виждаше края на тунела пред себе си. Светлината блестеше ярко през неукрасената врата. Тръд спря и се обърна към Фам.

— Може и да е откачалка, но в същото време е най-ценната собственост на Пастира Нау. В определен смисъл дори удвои неговите богатства… — Той изкриви лице. — Това обаче не ме прави по-щастлив, че ми заповядва. Ще ти кажа нещо. Лично аз смятам, че Пастирът я надценява. Може и да е нечувано умела откачалка, но какво от това? Все едно някое куче да пропише стихове — никой няма да обърне внимание, че ще са бездарни и лишени от смисъл.

— Май хич не ти пука дали тя ще разбере какво мислиш за нея.

Усмивката отново се появи върху лицето на Тръд.

— Разбира се. Това е едно от предимствата на моето положение. За нищо на света не бих могъл да я измамя в работата, но тя никога няма да си направи труда да се замисли върху странични подробности. Затова си позволих някои много забавни… — Той спря насред думата. — Е, това няма значение. Кажи й какво ти нареди Пастир Нау и всичко ще бъде наред.

Той му смигна, после тръгна обратно по коридора, загърбвайки кабинета на Рейнолт.

— Ти само я наблюдавай по-внимателно и ще разбереш какво искам да ти кажа.

Ако Фам знаеше отпреди за Анне Рейнолт, той сигурно щеше да отложи хода с локализаторите. Но ето че сега седеше в кабинета й, притиснат до стената и нямаше накъде да мърда. Май единственият шанс бе да импровизира. От смъртта на Джими Фам премисляше и внимателно подготвяше всеки свой ход.

Отначало жената сякаш изобщо не забеляза присъствието му. Без да са го канили, Фам се настани в креслото срещу писалището и огледа стаята. Изобщо не приличаше на кабинета на Нау. Диамантените стени не бяха шлифовани и стояха голи, без видеотапети. По тях нямаше картини, нито дори онези отвратителни неща, на които Новородените викаха „изкуство“. Върху писалището на Рейнолт имаше струпани празни опаковки и оборудване за системата.

Ами самата Рейнолт? Фам се втренчи дръзко в лицето й, което при други обстоятелства не би си позволил да направи. Бяха прекарали заедно близо 20 Ксек и то предимно по време на редовните срещи, но на тях Рейнолт обикновено седеше на противоположния край. Винаги се обличаше семпло с изключение на масивното сребърно колие, провесено върху блузата. С тази червена коса и бледа кожа можеха да я помислят за сестра на Ритцер Брюхел. Този тип външност се срещаше рядко в техния край на Обитаваното от хора космическо пространство и обикновено беше резултат от някоя локална мутация. Анне можеше да бъде както трийсетгодишна, така и на няколко века в случай, че е използвала добра медицинска техника. Беше прекрасна, но с някакво неестествено, екзотично очарование, физически прекрасна. „Значи ти някога си била Пастир.“

Рейнолт вдигна внезапно очи и погледът й го прониза.

— Значи си тук, за да ме запознаеш с подробностите около използването на вашите локализатори.

Фам кимна утвърдително. Странно. След първото втренчване погледът й сякаш се зарея встрани. Сега наблюдаваше устните му, гърлото, после пак се спря за малко на очите. Но той не усети нито съчувствие, нито опит за контакт от нейна страна. Фам изпита ужас, че тя прозира през неговата дегизировка.

— Хубаво. Каква е стандартната им чувствителност?

Той избърбори нещо в отговор, опитвайки се да й внуши, че детайлите са без значение.

Рейнолт обаче изобщо не му обърна внимание. Следващият й въпрос беше произнесен с професионално хладнокръвие и компетентен тон.

— Тези данни не са достатъчни, за да започнем работа. Трябват ми подробности.

— Разбира се, нали затова съм тук. Пълната информация е върху чиповете на локализаторите, прикрита зад стандартните технически характеристики.

Тя продължи мълчаливо да го изучава, сякаш го сканираше.

— Вече проверихме. Там няма нищо.

Навлизаха в опасна зона. В най-добрия случай Брюхел и Нау вече щяха да следят по-внимателно шутовщините на Фам Тринли. В най-лошия обаче… Ако проумееха, че владее тайна, известна на малцина дори от най-висшите офицери, щеше здравата да я загази. Фам посочи към монитора върху писалището на Рейнолт.

— Може ли — рече въпросително.

Рейнолт изобщо не реагира на тази любезност, но си сложи компютърните очила.

— Помня паролата — продължи Фам. — Тя обаче е доста дълга… — Пълната версия се съдържаше в собственото му тяло, но той не каза това гласно. Изпробва няколко погрешни пароли и когато нищо не стана, се постара да се разбере колко е ядосан и нервен. Всеки нормален човек — дори Томас Нау — в подобен случай би проявил нетърпение. Или би се засмял.

Рейнолт обаче не каза нищо. Просто седеше насреща му и мълчеше. После внезапно проговори:

— Нямам никакво време и търпение. Не се преструвай на некомпетентен.

„Тя знае.“ Никой досега — от тръгването от Триланд чак до този момент — не беше успял да проникне толкова дълбоко под неговото прикритие. Надяваше се само да спечели време; започнеха ли да използват локализаторите, щеше да си измисли и ново прикритие. „Проклятие!“ После си спомни какво му беше казал Силипан. Анне Рейнолт знаеше нещо. Най-вероятно е решила, че Тринли не й съдейства при осигуряването на информация.

— Извинете — смотолеви Фам.

После написа правилното продължение на паролата.

От библиотеката се върна кратко съобщение — съдържаше информация от чипа. Глифовете проблясваха сребристо във въздуха около тях. Строго секретни данни, пълна спецификация.

— Това вече е добре — обади се Рейнолт. Тя направи нещо върху контролния панел и внезапно кабинетът около тях сякаш се изгуби. Сега двамата се носеха сред необятната информация от библиотеката. После дойде ред и на спецификацията на локализаторите.

— Както каза — температура, звук, интензивност на светлината… Мултиспектрален анализ. Но това е доста по-сложно, отколкото ни обясни на срещата.

— Казах, че техниката е добра. Това тук са просто подробности.

Рейнолт заговори бързо, отхвърляйки възможност след възможност. В този момент изглеждаше почти развълнувана. Потенциалът на тази техника надхвърляше възможностите дори на най-доброто оборудване на Новородените.

— Значи прост локализатор, който обаче действа и като сензор и има самостоятелно управление.

Засега Рейнолт виждаше само онова, което Фам искаше тя да види.

— Просто трябва да определите кои техни мощности да се използват.

— Много добре. Така ще можем да ограничим използването им, докато не изучим напълно всички техни възможности.

Тя изключи картината и двамата пак се озоваха в нейния кабинет. От стените се процеждаше студена светлина. Фам усети как се облива в пот. Тя дори не го поглеждаше вече.

— Инвентарният списък показва, че разполагате с още няколко милиона локализатори освен онези, които са свързани с хардуера на флотата.

— Точно така. В момента те не работят и общият им обем е не по-голям от няколко кубически метра.

— Много глупаво, че не сте ги използвали за осигуряване на допълнителна охрана.

Фам я стрелна с очи.

— Ние военните знаем много добре какво правим. Във военна обстановка…

Това обаче вече не засягаше фокуса на Анне Рейнолт. Тя му даде знак да замълчи.

— По всичко личи, че разполагаме с повече техника, отколкото ни е необходима.

Красивата еничарка отново погледна към Фам и за един кратък миг очите й срещнаха неговите.

— Ти постави началото на нова ера в упражняването на контрол, боецо.

Фам се взря в прозрачните, направени сякаш от стъкло очи срещу себе си и кимна; надяваше се тя да не осъзнава същинския смисъл на онова, което казва. Едва сега проумя, че Рейнолт заема възлова позиция във всички негови планове. Тя ръководеше почти целия екип „умни глави“. С нейна помощ Томас Нау упражняваше директен контрол върху хода на всички операции. Анне Рейнолт можеше да обезвреди който и да от противниците на Новородените. Освен това е „умна глава“. Значи лесно би усетила накъде бие той. За сметка на това можеше да му послужи като ключ към унищожаването на Брюхел и Нау.

В един временен лагер никога не може да настъпи пълно спокойствие. Бивакът на Търговците се простираше само върху сто метра по диагонал. Хората, събрани в него, с движението си клатеха конструкцията и това не можеше да бъде избегнато напълно. Понякога откъм местата на скачване се разнасяше шумно пляскане и плющене. Сега обаче повечето от обитателите спяха. Малкото помещение, в което се разполагаше Фам Нувен, беше необичайно тихо. Той се носеше из въздуха, преструвайки се, че дреме. Май идваше време, когато двойственият му живот щеше да потече на бързи обороти. Новородените със сигурност не подозираха още нищо, но току-що попаднаха в капан, чиито възможности не познаваха дори повечето от командирите на флота на Чуенг Хо. Преди много време Фам Нувен направи някои проучвания и се подготви старателно за извънредни ситуации като тази. Сура и още неколцина знаеха за това, но дори след Зева Бризго информацията не достигна до висшето командване на военните в Чуенг Хо. Фам продължаваше да се чуди как успяха да го постигнат; Сура наистина трябва да е била много коварна.

Чудно колко ли време би отнело на Рейнолт и Брюхел, докато пренастроят хората си за работа с локализаторите? Имаше достатъчно, за да се осигури стабилността на L1 и да се подслушва и следи всичко живо наоколо. По време на третото хранене някои от редовите служители споменаха за някакви клинове по кабелната мрежа на лагера. Микровълнов импулс с честота десет пъти в секунда се разпространяваше из целия лагер. Тази енергия беше предостатъчна, за да захранва локализаторите. Точно преди поредния летаргичен сън Фам забеляза първите да се носят из въздуха под напора на вентилатора. Тъкмо в този момент Рейнолт и Брюхел сигурно коригираха системата. Брюхел и Нау можеха да се поздравят за безупречните картина и звук. С малко повече късмет скоро ще извадят от употреба техните недодялани подслушвателни устройства; дори и да нямаше този късмет… Е, най-много след няколко Мсек вече ще може да променя както си поиска данните от локализаторите.

Една от прашинките на разузнавателните устройства кацна върху бузата му. Той посегна към нея и от раздвижването песъчинката попадна под клепача му. Само след секунда усети още една, озовала се дълбоко в ухото му. Във всичко това имаше някаква скрита ирония, особено като помисли колко усилия хвърлиха Новородените, за да обезвредят цялото оборудване на Чуенг Хо, на което не можеха да се доверят.

Локализаторите наистина притежаваха всички качества, които Фам описа на Томас Нау. Свидетелства за подобни приспособления съществуваха в цялата история на човечеството. Тези обаче се локализираха едно друго в дадено геометрично пространство — просто упражнение, подобно на изчисленията по време на полет. Устройствата на Чуенг Хо бяха най-малки по размер в сравнение с всички известни досега. Освен това на къси разстояния можеха да бъдат захранвани чрез вълни и имаха своя система от сензори. По този начин образуваха верига за следене и подслушване, каквато беше необходима на Нау и Брюхел. По своята природа локализаторите напомняха компютърна мрежа или по-скоро разхвърлян на различни места процесор. Всяка една от тези прашинки беше способна да извършва определен брой компютърни операции, като при това поддържаше постоянна връзка с останалите. Неколкостотинте, които в момента се носеха из пространството около лагера на Чуенг Хо, притежаваха по-голяма компютърна мощ от цялата техника на корабите на Новородените. Всички локализатори, дори недодяланите съоръжения на Новородените, имаха потенциала на компютърна мрежа. Секретът на тези от Чуенг Хо се състоеше в това, че за тях не е необходим никакъв допълнителен интерфейс или пък спомагателни програми. Всеки можеше да получи директен достъп до локализаторите на Чуенг Хо, стига да знаеше тайната. Сега просто трябваше да позволи на локализаторите да засекат тялото му, да разчетат необходимите кодове и да отвърнат с вградените в тях датчици. Нямаше никакво значение, че Новородените премахнаха интерфейса в лагера. Сега интерфейсът на Чуенг Хо плуваше навсякъде около тях и беше достъпен за всеки, който владее тайната.

Достъпът изискваше специални познания и известна концентрация. Връзката с локализаторите не беше нещо, което може да стане случайно или пък поради съвпадение. Известно време Фам лежа неподвижен в хамака си — отчасти за да затвърди впечатлението, че е заспал, отчасти за да се подготви за предстоящата операция. За целта трябваше да доведе сърдечния си ритъм до необходимата честота и да диша в определен такт. „Дали след толкова много време изобщо си спомням как ставаше всичко това?“ Внезапно обзелата го паника провали усилието да се съсредоточи. Малката песъчинка в окото му и другата в ухото би трябвало да са напълно достатъчни за образуването на хоризонтална проекция с останалите, които плуваха из въздуха на неговата стая.

Но необходимото за контакта състояние все му убягваше. Той продължаваше да размишлява върху срещата с Анне Рейнолт и за онова, което му показа Силипан. Фокусираните рано или късно щяха да разкрият неговия замисъл; беше само въпрос на време. Фокусът приличаше на истинско чудо. Фам Нувен би превърнал Чуенг Хо в империя въпреки предателството на Сура, ако имаше на разположение фокусирани. Вярно, цената беше много висока. Той си припомни строените в редица зомбита от върха на Хамърфест. Вече знаеше как да намали до почти безопасна степен действието на вируса, но въпреки това жертвите не можеше напълно да се избегнат.

Но дали крайната цел — империята Чуенг Хо — заслужаваше подобна жертва? А той самият би ли могъл да я плати?

„Да, да и хиляди пъти да!“

В това състояние обаче никога нямаше да получи достъп. Той се отпусна и започна релаксацията отначало. Позволи на съзнанието си да се върне назад в спомените. Как започна всичко? Сура Вин най-сетне достави „Рипрайз“ и още съвсем наивния Фам Нувен на лунния мегаполис Намджем…

Фам Нувен прекара в Намджем петнайсет години. Това се оказа и най-щастливият период в живота му. Братовчедите на Сура също се намираха в системата и лесно бяха спечелени за каузата на младия варварин, с когото тя ги запозна. Идеята за установяване на междузвезден синхрон в търговията с най-новите технически изобретения, при това с гарантирана печалба от сделките и възможност за възникване на единна търговска цивилизация — всичко това направо ги порази. (Фам вече умееше да премълчава какви амбиции таи за след това.) Братовчедите на Сура току-що се бяха завърнали от някакво много успешно и доходоносно начинание, но въпреки това си даваха сметка за ограниченията на изолираната търговия. Ако имаха шанс, те можеха да натрупат огромно състояние и дори да го запазят известно време… Но в края на краищата пак щяха да загубят битката срещу времето и междузвездния мрак. Очевидно роднините на Сура имаха добър търговски нюх и оцениха повечето от идеите на Фам.

Времето, прекарано на Намджем много приличаше на първите дни със Сура на борда на „Рипрайз“. Но сега въображението му се разгръщаше все повече и повече, а изкушението ставаше все по-голямо и по-голямо. При това тук се случи и друго чудо, което неговата дървена глава при цялото си въображение дори не можеше да си представи — родиха им се деца. Той никога не бе подозирал, че семейството може да бъде толкова различно от онова, което помнеше от Канбера. Ратко, Бутра и Кюо бяха първите им отрочета. Той живееше заедно с тях, учеше ги, играеше на гоненица и криеница и им показваше чудесата на световния парк на Намджем. Обичаше ги повече от самия себе си, почти колкото Сура. По едно време съвсем изостави Великия замисъл, за да бъде по-дълго време с децата си. Затова пък цялото време на света беше пред тях и Сура му прости отлагането на техните планове. Когато отново се върна при тях след трийсетгодишно отсъствие, Сура го чакаше с новини за развитието на различни проекти от големия План. По това време първите три от децата им вече пътуваха сред звездите, давайки своята лепта за основаването на нов Чуенг Хо.

Накрая Фам стана собственик на три междузвездни кораба. Дотогава вече беше изпитал всичко — нещастия, предателство и коварство. Замле Енг го заряза, излагайки го на сигурна смърт в кометен облак при Киеле. Остана там цели двайсет години без възможност да полети обратно. Започна всичко от нулата и стана милиардер, само и само да се измъкне от това място.

Сура го придружаваше в някои от мисиите и двамата създаваха деца и семейство на всяко ново място, където попаднеха. Вековете минаваха. Планът, замислен още на стария „Рипрайз“, продължаваше да действа и те редовно се събираха с децата си и децата на техните деца. С някои от по-късно родените си наследници се разбираше дори по-добре отколкото с Ратко, Бутра или Кюо, но първите обичаше най-силно. Фам вече виждаше как пред очите му се оформя новата структура. Засега нейната основна дейност продължаваше да е търговията. Понякога спойката се подсилваше и от роднинските връзки, но рано или късно щеше да се превърне в нещо много повече.

Най-трудно стигнаха до идеята, че им е нужен някой в центъра, който да координира операцията. През първите векове не успяха да го проумеят. После Сура започна все по-често да остава вкъщи, за да осигурява връзката между Фам и останалите.

Продължаваха да раждат деца. Сура го даряваше с нови синове и дъщери, даже когато той се намираше на светлинни години от нея. Фам често се шегуваше с това „чудо“, но мисълта, че тя има и други любовници, не го огорчаваше. В отговор на неговите закачки Сура само се усмихваше и клатеше глава.

— Не, Фам, всички мои синове и дъщери са и твои деца. — После усмивката й ставаше пакостлива. — През годините, докато бяхме заедно, ти така ме зареди, че бих могла да родя цяла армия. Не мога да използвам този дар наведнъж, но съм решена да не оставя нищо от него неупотребено.

— Никакви клонинги!

Думите на Фам прозвучаха по-рязко, отколкото му се искаше.

— За бога, разбира се, че не! — Тя отклони поглед. — Аз… мога да се справя само с един като теб.

Възможно беше тя да е също толкова суеверна, колкото бе и той самият. А може би не…

— Не, използвам те в естествени гамети. Но невинаги аз съм другият донор или пък единственият друг донор. Медиците на Намджем са много добри в тая работа. — Тя се обърна и видя изражението му. — Кълна се, Фам, всяко от децата ти има свое семейство и е обградено с любов… Ние имаме нужда от тях, Фам. Трябват ни нови семейства, които да дадат началото на Великите фамилии. Планът изисква това. — Тя игриво го мушна в ребрата, опитвайки се да разсее мрачното му настроение. — Ей, Фам! Та нима това не е мечтата на всеки един варварски завоевател? Можеш да си сигурен, че най-способните от тях носят твоята семка.

Така беше. Хиляди деца от дузина непознати жени, израснали без неговите грижи. Собственият му баща се опита да постигне нещо подобно, но в много по-незначителни мащаби — изби владетелите по целия Северен бряг и превърна жените им в свои наложници. Фам успя, при това без да прибягва до убийства или насилие. И все пак… От колко ли време Сура се занимаваше с това? Колко ли деца имаше вече, от колко ли „донори“? Той дори си я представи как чертае родословните дървета и отсява най-надарените, които трябва да дадат началото на всяка от фамилиите, а после ги пръска навред из Чуенг Хо. Сега, връщайки се отново към този спомен, изпитваше противоречиви чувства. Според Сура това беше мечтата на всеки варварин завоевател… Но той се чувстваше насилен против волята си.

— Щях да ти кажа още в самото начало, Фам, но се страхувах, че ще се възпротивиш. А това е една от най-важните части на Плана.

В края на краищата Фам не се възпротиви. Така наистина щяха да улеснят осъществяването на техния План. Но въпреки това мисълта за всички тези деца, които никога нямаше да види и опознае, му причиняваше болка.

Пътувайки със скорост 0.3 c, Фам Нувен успя да стигне до най-отдалечените точки на Обитаваното от хора космическо пространство. Навсякъде беше населено с Търговци, макар че на разстояние над трийсет светлинни години те вече рядко наричаха себе си Чуенг Хо. Това обаче нямаше никакво значение. Онези, които срещна, успяха да осмислят Плана му и го разпространиха още по-нататък. Духът на Чуенг Хо се установяваше навсякъде, където успяха да стигнат, а дори и по-надалече, защото Фам спечели привърженици даже когато само изпращаше радиосъобщения в космическия мрак.

След всяка експедиция обаче Фам отново се завръщаше в Намджем. И всеки път променяше своя Велик замисъл, понякога стигайки до неговото пълно заличаване. Сура старееше. Вече имаше два-три века живот зад гърба си. Тялото й стигна предела, до който медицинската наука поддържа един организъм млад и жизнен. Дори някои от децата им вече бяха старци, защото се задържаха твърде дълго на едно място между две пътувания. Понякога, загледан в очите на Сура, Фам виждаше там натрупан жизнен опит, който беше непостижим за него.

Всеки път, когато се завърнеше от поредното пътешествие, Фам й задаваше един и същи въпрос. В една нощ, след като се бяха любили почти толкова бурно и страстно като в първите години, той почти изрева насреща й:

— Не съм искал животът ни да се подреди така, Сура! Планът трябваше да важи и за двама ни. Ела с мен или поне започни да пътуваш отново, макар и сама.

„Така ще можем да се срещаме отново и отново, колкото и дълго да живеем.“

Тя се отдръпна от него, пъхна ръка под тила му и се усмихна тъжно.

— Така е. И двамата си въобразявахме, че непрекъснато ще се носим между звездите. Странно как това се оказа най-голямата грешка в нашия замисъл. Ако сложиш ръка на сърцето обаче, ще признаеш, че още от самото начало си даде сметка за необходимостта един от нас да стои в центъра на операцията и да я ръководи, да следи за изпълнението на плана по време на това безкрайно Бдение.

Завладяването на Вселената беше свързано с милиарди дребни подробности, а те не можеха да се уредят, докато главните участници са потънали в летаргичен сън.

— Така е, но само през първите векове, а не през… През целия ти живот!

Сура поклати глава и ръката й се спусна надолу по гърба му.

— Боя се, че сгрешихме — тя зърна страдалческото изражение и привлече лицето му към себе си. — Моят беден варварски принц. — Той усети безмерната гордост в иначе закачливия й тон. — Ти си моето безценно съкровище, същински гений, осенен от велика идея. Но аз те обичам по съвсем друга причина. В главата ти цари постоянна бъркотия. Малкият Фам израсна в преддверието на ада. Видял си предателства и самият си бил предаден. Познал си злото почти толкова добре, колкото и някой злодей с окървавени ръце. Не щеш ли, един ден малкият Фам попадна в приказния свят на пътешествия и рицари, където честта е най-важното нещо. В главата ти по някакъв странен начин заживяха тези два свята. А ти посвети целия си живот на идеята да преобразиш вселената така, че да отговаря на твоите представи за нея. И почти постигна своята цел, поне според мен. Но явно на теб и това не ти е достатъчно, за да се почувстваш удовлетворен. Ето защо аз трябваше да остана на Намджем, за да успее нашият план. А ти трябваше да заминеш пак по същата причина. Жалкото е, че го направи, осъзнавайки ясно последиците, нали така, Фам?

Фам се обърна към прозорците, които ограждаха най-горния етаж на сградата, където живееше Сура. Намираха се над служебните помещения в небостъргача на най-голямата луна на Намджем. Цените на офисите на Тарлеск бяха чудовищни, като се има предвид силата на интернет комуникациите. Последният път, когато обявиха сградата за продан, с годишния наем за този етаж можеше да се купи междузвезден кораб. През последните седемдесет години фамилиите от Чуенг Хо — повечето наследници на тях двамата със Сура — притежаваха целия небостъргач и повечето от офисите в околните сгради. Това представляваше само незначителна част от техните владения, но така просто плащаха данък на своята суета.

Беше ранна привечер. Силуетът на Намджем висеше ниско над хоризонта; светлините в бизнесцентъра на Тарелск затъмняваха сиянието на планетата-майка. Корабите на Вин & Мамзо щяха да се появят след не повече от Ксек. Вин & Мамзо бяха най-големите докове в Обитаваното от хора космическо пространство, но въпреки това представляваха незначителна част от богатствата на Чуенг Хо. Двамата със Сура основаха най-великата търговска цивилизация в историята на всички времена. Така поне мислеше Сура. Тя винаги се беше стремяла именно към това. И не се притесняваше, че няма да доживее ерата на триумфа в края на това начинание… Защото смяташе, че той никога няма да настъпи.

Ето защо Фам овладя сълзите, които напираха под клепачите му. После нежно обгърна Сура и я целуна по врата.

— Да, знам това — каза най-накрая.

Фам отложи заминаването си от Намджем с две години, които после станаха пет. Остана толкова дълго, че накрая Великият замисъл беше напълно повален. Пропусна много срещи, а отлагането на други щяха да го довършат завинаги. Когато най-сетне се реши да остави Сура, нещо в него се пречупи завинаги. Тяхното партньорство, дори любовта им оцеляха като по чудо до този момент, но сега помежду им зееше бездната на времето и той знаеше, че никога вече не ще изградят мост помежду си.

Когато навърши сто години, Фам вече беше обиколил повече от трийсет слънчеви системи и беше видял стотици цивилизации. Сред Търговците имаше дори по-опитни от него самия, но те не бяха много. Сура, заета с координирането между отделните операции, така и не разбра какво всъщност е постигнал Фам. Тя съдеше за успехите му само по съобщенията и разказите на други хора.

Според уседналите цивилизации — а това се споделяше дори от онези, които пътуваха между звездите — нищо не трае вечно. Беше истинско чудо дето човечеството оцеля толкова дълго, че успя да напусне Земята. А съществуват толкова различни начини, по които една цивилизация би могла да продължи своето съществуване. Застоят, неконтролираният растеж, смъртоносните болести, атмосферните катаклизми, стълкновенията бяха сред рисковете, които можеха най-лесно да се избегнат. Човечеството живя достатъчно, за да осъзнае на какви заплахи е изложено най-често. Но дори в този случай всяка високоразвита цивилизация носеше в себе си зрънцето на своето самоунищожение. Рано или късно развитието й се забавяше, стигаше до пълен застой, а политиците я докарваха до окончателен крах. Фам Нувен се роди в най-мрачната и изостанала епоха на Канбера. Сега вече си даваше сметка, че нещастието, сполетяло неговата цивилизация, е било относително поносимо. Все пак човеците на Канбера оцеляха дори и без високоразвитите технологии. През първите сто години от живота му се случваше да се озовава в един и същи свят по няколко пъти. Често между две негови посещения минаваха векове. Той стана свидетел как съвършеният свят на Нюмарс се превърна в пренаселена колония, управлявана от диктатор; видя как градовете под водата стават мечтано убежище за милиарди хора. След седемдесет години се върна пак на същото място, но населението едва стигаше милион и обитаваше малки селца. Хората се бяха превърнали в диваци с боядисани лица, груби брадви и сърцераздирателни песни. Това посещение щеше да го разори, ако не бяха песните на Вилнойс. Въпреки нещастието обитателите на Нюмарс можеха да се смятат за истински късметлии в сравнение с онези от мъртвите светове. Старата земя беше заселвана наново цели четири пъти след началото на преселението.

Фам беше уверен, че има по-добър начин за съхранението на една цивилизация и всеки следващ от посетените светове потвърждаваше неговото убеждение. Империя. Едно толкова могъщо владение, че дори унищожаването на някоя от слънчевите системи в него да не се превръща в бедствие с фатални последици. Търговците можеха да поставят началото на това и постепенно да се превърнат в търговската империя Чуенг Хо. А някой ден можеше дори да станат истинска империя със свое собствено управление. Чуенг Хо имаше уникален исторически шанс. По времето на своя разцвет всяка от цивилизациите на Клиентите притежаваше изключително развита наука, а понякога се случваше дори да допринесе нещо ново към вече съществуващото знание. Но в повечето случаи направените от цивилизацията открития загиваха заедно с нея. Чуенг Хо обаче щеше да съществува вечно като трупа търпеливо и съхранява всички постижения на човечеството, до които успееше да се добере. Според Сура това щеше да се превърне в триумф за Чуенг Хо.

Фам Нувен обаче се целеше много по-нависоко. „Защо трябва да продаваме всичко, което сме научили? Е, разбира се, ще търгуваме с една част от него — нали с това си изкарваме прехраната. Но нека запазим единствено за себе си най-гениалните постижения на човечеството. И да ги съхраним за благото на всички.“

А ето как се появиха и локализаторите „Чуенг Хо“. В една от експедициите си Фам кацна на Трайге Итре — най-отдалечената от Намджем точка, до която беше стигал някога. Хората там дори не приличаха на обитателите от познатите части в Обитаваното от хора космическо пространство.

Слънцето на Трайге беше от онези малки мъждукащи звезди, които се срещат доста често в годната за колонизиране част на галактиката. На десетки такива звезди се срещаше само по една, която да прилича на слънцето на Старата Земя. В системата на повечето имаше и планети. Но такива места криеха опасности за по-слаборазвитите цивилизации, а понякога ограничената екосфера на звездата можеше да се окаже дори смъртоносна за заселниците. В първото хилядолетие от завоевателните походи на човечеството този факт е бил напълно пренебрегван и много от световете от този тип — заселени. После, когато настъпили първите катастрофи, милиони хора се озовали в свят от лед, а други били обгърнати в пламъци, ако планетата се окажела от вътрешната страна на екосферата на звездата.

Трайге Итре беше малко по-безопасна от останалите, а в системата й имаше гигантска планета — Трайге, която кръжеше малко по-встрани от екосферата на звездата. В орбитата на Трайге имаше две луни, една от които с размерите на Земята. Когато Фам пристигна в тази част на Обитаваното от хора космическо пространство и двете бяха населени, но по-голямата — Итре — се оказа истинска находка. Директната топлина от Трайге компенсираше немощта на местното слънце. На Итре имаше земя, въздух и океани, в които водата беше в течно състояние. По всичко личеше, че хората от Трайге Итре бяха преживели поне един колапс на цивилизацията. В момента обаче разполагаха с най-развитите технологии, до които човечеството някога беше достигало.

Посрещнаха радушно флотата на Фам и настаниха корабите в съвсем прилични докове, които се намираха на астероидния пръстен, разположен на милиони километри от слънцето. Фам не позволи екипажите да напускат корабите и използва местен транспорт, за да се придвижи до Трайге и Итре. Оказа се, че дори на толкова голямо разстояние от Намджем, тези хора и друг път са срещали Търговци. Освен това знаеха за междузвездните кораби на Фам и приблизителното съдържание, на неговите оферти. Онова, което им донесе Фам обаче, дори не можеше да се сравнява с възможностите на магьосниците на Итре.

Нувен остана на Итре известно време — няколко седмици, както определиха този период местните хора. Те се равняваха на 600 Ксек — точно колкото трябваха на гиганта Итре да обиколи Трайге. От своя страна Трайге обикаляше слънцето приблизително за 6 Мсек. Ето защо итрешкият календар беше разделен на по десет седмици.

Въпреки че на този свят владенията на огъня и леда бяха разпределени почти по равно, по-голямата част от него беше обитаема.

— Климатът на нашия свят е значително по-стабилен в сравнение със Старата земя — хвалеха се местните. — Макар че Итре се влияе от гравитацията на Трайге, това не причинява някакви съществени смущения.

Тук дори опасностите не бяха кой знае колко големи. Слънцето все още се намираше на един градус. Някой необразован човек можеше да погледне с невъоръжено око червеникавия му диск и да забележи газовите спирали и слънчевите петна, големи и тъмни. Няколко секунди подобна изследователска работа обаче можеха да причинят сериозни изгаряния на ретината. Звездата все още имаше много силно инфрачервено излъчване за разлика от видимата светлина. Препоръчваните предпазители за очи имаха приличен вид и изглеждаха стабилни, но въпреки това Фам ги използваше много предпазливо.

Неговите домакини — група местни компании — го запознаха със своя опит. През повечето време той учеше езика им и се опитваше да проучи какво от товара на флотата би имало стойност в този свят. Местните от своя страна също полагаха големи усилия — отвърнаха с индустриален шпионаж. Местната електроника беше стигнала най-високото ниво, което Фам познаваше. Въпреки това и Чуенг Хо имаше какво да покаже на местните в областта на програмирането. Медицинското оборудване на Итре обаче се оказа значително изостанало. Ето откъде трябваше да започнат.

Фам и хората от екипажите обсъдиха всички евентуални ползи, които можеха да извлекат от срещата с този нов свят. Рекапитулацията показа, че ще покрият разходите от пътуването.

Малко преди края на престоя обаче до Фам достигна един слух, който не можеше да бъде пренебрегнат с лека ръка. Неговите домакини му представиха няколко „картела“ — горе-долу така звучеше приблизителният превод, който Фам направи на тази дума. Картелите имаха много тайни един от друг, но според слуховете съществуваше нов вид локализатор, по-малък от който и да е вид досега. При това новият модел не се нуждаел от вътрешен източник на енергия, който да е вграден в устройството му. Всяко усъвършенстване на локализаторите носеше огромна печалба — тези приспособления бяха връзката, благодарение на която системата, където са монтирани, добиваше истинска мощ. Освен това новите суперлокализатори имаха вградени сензори и можеха да действат самостоятелно. Ако това излезеше нещо повече от обикновен слух, тогава несъмнено щеше да окаже огромно въздействие върху политическия живот и развитието на военното дело на Итре. Определено дестабилизиращо въздействие.

Фам вече знаеше как да си осигури необходимата информация в едно технически развито общество, дори когато не владее много добре местния език и през цялото време е внимателно наблюдаван. За четири седмици успя да научи кой от картелите е най-вероятният притежател на новото изобретение. При това знаеше името на неговия магнат — Гунар Ларсон. По време на търговските преговори с картела Ларсон обаче не стана и дума за това откритие. То очевидно не беше включено в списъка с предлаганите от тях стоки, а Фам не искаше да повдига въпроса в присъствието на външни лица. Ето защо си уреди лична среща с Ларсон. Дори неговите лели и чичовци от Канбера щяха да схванат изключителната важност на изобретението, макар техническите уловки при преговорите сигурно щяха да им се сторят напълно неразбираеми.

Шест седмици след кацането си на Итре Фам крачеше сам по най-известната открита улица на Дирби. Върху небето все още се носеха разкъсани облаци, останки от наскоро преминала буря. Краищата им бяха обагрени в розово и сиво. Дискът на Трайге почти изцяло закриваше слънцето и само оранжево-златистият ореол около планетата напомняше за неговото съществуване. Гигантът се намираше на десет градуса ширина върху небосклона. Полюсите му сияеха със студена синя светлина.

Въздухът беше влажен и студен, а лекият бриз носеше със себе си естествени природни ухания. Фам поддържаше равномерна крачка и дръпваше верижката всеки път, когато неговите хрътки решаваха да проучат по-внимателно нещо извън стъргалото. Прикритието му изискваше да се разхожда нехайно, да се наслаждава на гледката и да поздравява любезно облечените еднакво хора, с които се разминаваше. Пък и какво друго можеше да се очаква от един оттеглил се от активна дейност богаташ, излязъл на чист въздух, освен да се прехласва по светлините и да се перчи със своите хрътки. Неговото поведение напълно отговаряше на този образ. „Охраната по Хускестраде не е твърде бдителна, но ако нямаш основателна причина да се намираш там, полицията може и да те спре. Затова си вземи няколко породисти кучета. Това напълно ще оправдае разходката ти.“

От време на време Фам оглеждаше зорко фасадите на дворците, които се мяркаха иззад зеленината около главната улица. На първи поглед Дирби изглеждаше спокойно и красиво място. Въпреки полицията обаче група недоволници лесно можеха да променят всичко само за една нощ на пожарища и размирици. Картелите пипаха здраво и се дебнеха постоянно, но цивилизацията се намираше в своя апогей и преживяваше най-щастливата си епоха… А може би „картели“ изобщо не беше подходящата дума. Гунар Ларсон и някои от останалите магнати излъчваха дълбока мъдрост, която сякаш идваше от древността. Гунар Ларсон наистина беше главата на картела, но думата, която използваха за неговия ранг на местния език, означаваше нещо много повече. Фам беше чувал за крал-философ, но Ларсон беше делови човек. Може би титлата му означаваше магнат-философ. „Хм.“

Накрая Фам стигна имението на Ларсон и сви по частната алея, която беше почти толкова широка, колкото и главната улица. Изображението върху визьора му постепенно избледня и след малко показваше само естествена картина. Фам се подразни, но не беше изненадан. Той продължи да крачи наперено, сякаш е собственик на това място и дори позволи на хрътките да си свършат работата зад високите близо два метра цветя покрай алеята. „Надявам се философът-магнат да схване дълбокото ми уважения към цялата тази мистерия.“

— Моля да ме последвате, господине.

Гласът беше тих и идваше иззад гърба му. Фам потисна изненадата си, обърна се и кимна на собственика на гласа. Не успя да различи никакви оръжия в червеникавия здрач. Високо в небето, на два милиона километра над тях, сияеше синият диск на Трайге. Той успя да разгледа добре своя водач и зърна още три сенки, скрити в гъстия храсталак. Придружителите му носеха шлемове и дълги роби, върху които той разпозна отличителните знаци на военните.

Фам им позволи да вземат неговия шлем. Това също трябваше да се очаква. Четирите създания бяха едри и с кръвожаден вид. Въпреки любезното им поведение само след няколко крачки в мрака, обкръжен отвсякъде, Фам вече боготвореше своите хрътки.

Групата измина не повече от сто метра. Докато вървяха той успя да разгледа внимателно подредените храсти и покритите с мъх коренища. Колкото по-заможни бяха тия приятели, толкова повече ги теглеше към първичната природа, а класата им можеше да се познае само по фино изпипаните детайли. Нямаше съмнение, че тази горска пътека е култивирана векове наред, за да добие сегашния си „див“ вид.

Пътеката продължаваше по склона на един хълм, превърнат в прекрасна градина. По него се спускаше ручей, който подхранваше малко езерце в подножието. Червеникавата светлина беше достатъчна, за да забележи масите и дребното човече, което се надигна иззад една от тях да го посрещне.

— Магнат Ларсон.

Фам леко се поклони както беше виждал да се поздравяват равни помежду си. Ларсон отвърна със същото и Фам някак успя да усети, че домакинът му се усмихва.

— Флотски командир Нувен… Моля, седнете.

В някои цивилизации и дума не можеше да става за делови търговски преговори преди двете страни да изредят всички банални приветствия и неангажиращи разговори, които предвиждаше етикетът. Но Фам не очакваше това да се случи и тук. Трябваше да се върне в хотела си след 20 Ксек. И за двамата щеше да е от полза другите картели да не се досетят къде всъщност е бил. Но Гунар Ларсон не даваше никакви признаци на нетърпение. Понякога светлината на Трайге го огряваше целия — типичен жител на Итре, само дето беше много стар. Русолявата му коса беше съвсем оредяла, а бледорозовата му кожа — сбръчкана и суха. Седяха вече близо 2 Ксек в пулсиращата светлина на здрача. Възрастният човек бъбреше непринудено с Фам и му разказваше историята на Трайге Итре. „Боже, нима си го връща, задето моите хрътки му повредиха цветята?“ Или пък това също беше част от мистерията на итресите. От друга страна старецът говореше превъзходен аминезе и Фам нямаше никакви проблеми в общуването с него.

Цялото имение на Ларсон беше необичайно притихнало. В Дирби живееха близо милион души и макар нито една от сградите да не бе толкова висока, че да се вижда над дърветата, урбанизацията се усещаше дори в богаташкия квартал Хускестраде. Независимо от това обаче, докато седяха в градината, единствените звуци, достигащи до Фам, бяха празното бърборене на Гунар Ларсон и плясъкът на малкия водопад. Очите му вече привикнаха със здрача и той виждаше нормално. Можеше да забележи дори отразения в езерцето диск на Трайге. Видя и образувалите се концентрични кръгове по повърхността, когато някакво голямо, покрито с черупка животно, се хвърли във водата. „Май цикълът на смяна на светлината с мрак на Итре започва да ми харесва.“ Само преди три седмици не би повярвал, че това може да се случи. Тукашните дни и нощи бяха твърде далеч от неговия нормален биологичен ритъм, но слънчевото затъмнение, което настъпваше всеки ден по пладне, му позволяваше да си отдъхне. След време дори престана да му прави впечатление, че почти всички цветове тук имаха и червеникав оттенък. За сметка на това този свят му създаваше чувство за сигурност и уют; обществото благоденстваше и се развиваше възходящо от хиляда години насам. Значи хората притежаваха някаква особена мъдрост и опит…

Внезапно, почти без да прекъсва потока тривиални фрази, Ларсон рече:

— Значи сте решили да разкриете тайната на локализаторите „Ларсон“, така ли?

Фам беше сигурен, че погледът му не е издал неговото стъписване.

— Най-напред бих искал да се уверя, че такова нещо наистина съществува. Слуховете, които дочух, са изключително примамливи… И твърде неясни.

Зъбите на стареца проблеснаха, когато се усмихна.

— О, разбира се, че съществуват. — Той направи широк жест, сочейки около себе си. — Те ми позволяват да имам очи навсякъде и превръщат нощта в ден.

— Разбирам.

Старецът не носеше нито шлем, нито каквото и да е друго приспособление на главата си. Тогава би ли могъл да различи ироничното изражение върху лицето на Фам?

Ларсон меко се засмя.

— О, естествено — той докосна слепоочието си зад очната ябълка. — Единият от тях се намира точно тук. Останалите са свързани с него и чудесно се координират с моя очен нерв. Но за да бъде синхронът съвършен, са необходими много усилия и практика и от двете страни. Ако разполагате с достатъчно локализатори „Ларсон“, те ще се справят със задачата. Могат да синтезират гледка по мой избор от която и да е точка в пространството. — Той направи неопределен жест с ръце. — Вашето изражение ми е ясно като бял ден, Фам Нувен. А чрез локализаторите, които са покрили ръцете и шията, мога да ви разгледам и отвътре. Чувам ударите на сърцето ви и вдишването и издишването на белите ви дробове. С малко повече концентрация — той вирна глава — мога приблизително да определя движението на кръвта в мозъка ви… Вие сте дълбоко потресен, млади момко.

Устните на Фам се присвиха от гняв към самия себе си. Събеседникът му го беше изучавал тайно повече от Ксек. Ако срещата се беше състояла в кабинета му или на друго делово място, а не в сумрака на градината под приспивния ромон на ручейчето, той щеше да е постоянно нащрек. Но сега не му оставаше нищо друго освен да вдигне рамене.

— Вашите локализатори са едно от най-необикновените постижения на тази цивилизация. Ето защо аз съм искрено заинтригуван и бих помолил за няколко екземпляра, но ще бъда още по-благодарен, ако получа програмите и производствената спецификация.

— И защо трябва да ви се доверя?

— Причината е съвсем очевидна. Важното в случая е какво ще ви предоставя в замяна. Медицината ви е на по-ниско ниво от тази в Намджем и Киеле.

Ларсон сякаш кимна с глава.

— Наистина е твърде изостанала в сравнение с онова, което беше преди Катастрофата. Така и не успяхме да възстановим старите й тайни.

— Обърнахте се към мен с „млади момко“ — продължи Фам, — но на колко години сте вие самият, господине? Деветдесет? Сто?

Фам и неговият екипаж внимателно бяха проучили локалната мрежа в търсене на данни за развитието на местната медицина.

— На деветдесет и една, ако го изчисляваме по вашите години, съставени от трийсет Мсек — отвърна Ларсон.

— Е, господине, аз пък съм на сто двайсет и седем. В това число, разбира се, не влизат годините, прекарани в летаргичен сън.

„И въпреки това изглеждам като младеж.“

Известно време Ларсон не каза нищо, но Фам беше сигурен, че е схванал мисълта му. Може пък тези философи-магнати да се окажеха не чак толкова загадъчни и недостижими.

— Наистина ми се иска да съм отново млад. Милиони мои сънародници са готови да пръснат милиони със същата цел. Какво може да ни предложи вашата медицина?

— Век-два да изглеждате и да се чувствате като мен в момента. Два или три века след това видимо ще остарявате.

— Охо, звучи по-добре дори от нашите постижения отпреди Катастрофата. Но въпреки това старците ще са пак така немощни и ще страдат като всички възрастни хора по света. Съществуват непреодолими граници за периода, в който може да бъде поддържано младо едно човешко тяло.

Фам любезно замълча, но вътрешно се усмихваше доволно. Ако трябваше да говори откровено, постиженията на тяхната медицина наистина бяха предвидени за стръв, на която да се хващат жертвите на търговската им стратегия. Фам щеше да получи тайната на тукашните локализатори срещу постиженията на науката на Чуенг Хо в областта на медицината. И двете страни ще имат огромна печалба от сделката. Магнатът Ларсон ще живее още няколко века и ако имаше късмет, сегашната цивилизация щеше дори да го надживее. Но след още хиляда години, когато Ларсон отдавна ще се е превърнал в прах, а светът му ще е поразен от Втората катастрофа, Фам и Чуенг Хо пак ще пътуват сред звездите и все още ще ползват локализаторите „Ларсон“.

Откъм мястото на Ларсон се разнесе странен приглушен звук. След миг Фам осъзна, че старецът се дави от смях.

— О, простете тази ми слабост. Може наистина да сте на сто двайсет и седем години, но умът ви е като на невинен юноша. Въобразявате си, че можете да се скриете в мрака и зад маската на безизразното си лице. Само, моля ви, не се обиждайте. Просто не са ви научили кое е истинското прикритие. Чрез локализаторите усещам пулса ви и притока на кръв в мозъка… В момента си мислите, че един ден ще танцувате върху гроба ми, не е ли така?

— Аз…

„Проклет да съм!“ Дори експертите на Чуенг Хо, които ползваха изключително прецизна техника, не биха могли така точно да определят неговото състояние и посоката на мисълта. Ларсон или налучкваше, или локализаторите бяха още по-невероятна находка, отколкото предполагаше в началото. Гневът у Фам надделя над благоговението и предпазливостта. Този се подиграваше с него. Е, добре тогава, той също ще играе с открити карти.

— В известен смисъл може и така да се каже. Ако приемете сделката, на което аз много се надявам, ще можете да живеете дълго като мен. Но аз все пак съм Чуенг Хо. Това означава, че прекарвам цели десетилетия в сън, докато пътувам между звездите. Цивилизациите на Клиентите са като еднодневки за нас.

„На ти сега. Дано това вдигне и твоето кръвно налягане.“

— Капитане, вие ми напомняте малкия Фред тук в езерото. Пак повтарям, не искам да ви обидя. Та като стана дума за Фред — той е лукстерфиск. — Старецът сигурно говореше за съществото, което Фам зърна да се гмурка под водопадчето. — Много любопитен и се навърта наоколо още откакто сте дошли, защото иска да ви огледа добре. Можете ли да го видите — в момента е точно на брега на езерцето. Две бронирани пипала мачкат тревата на три метра от вас.

Фам се почувства като полят със студена вода. А той си мислеше, че това е някакво увивно растение! После проследи тънките пипала чак до водата… Точно така, на повърхността имаше четири немигащи очи. Те просветваха в жълто всеки път, щом някой лъч от Трайге попаднеше върху им.

— Фред е живял много дълго време. Археолозите са открили данни за неговия вид — малък експеримент с дивата природа точно преди Катастрофата. Бил е домашният любимец на някакъв богаташ и е интелигентен почти колкото хрътка. Но за разлика от тези животни обаче е много по-стар. Преживял е дори Катастрофата и се превърна в нещо като легенда по нашите места. Вие имате право, флотски командир — ако живееш дълго, виждаш много неща. В Средните векове Дирби беше истинска развалина, а после на негово място се появи велико кралство — лордовете откриха тайните на отминалите епохи и ги използваха за трупане на богатства. Известно време този хълм е служел за сенат. През Ренесанса пък се е превърнал в бедняшки квартал, а езерото в подножието му е служело за събиране на отходните води. Дори името му — Хускестраде, което днес е символ наа богатство и власт, навремето е означавало нещо като „Улицата на нужниците“.

Но Фред преживя всичко това и се превърна в чудото на помийната яма. Допреди три века никой разумен човек не е вярвал в неговото съществуване. Сега вече получи вниманието и почитта, които наистина заслужава. — В гласа на стария човек прозвуча гордост. — И така, Фред живя дълго и видя много, при това все още разсъдъкът му е невредим, доколкото може да се говори за разсъдък при лукстерфиските. А сега е втренчил мънистените си очи в нас. Но думата ми беше за друго — Фред знае много по-малко за света и собствения си живот, отколкото аз съм прочел в книгите по история.

— Сравнението ви не е подходящо. Фред е глупаво животно.

— Прав сте, вие сте разумно човешко същество, което лети между звездите. Живеете по неколкостотин години, но прекарвате това време на място, което не е много по-голямо от обиталището на Фред. Кажете, какво по-различно сте видели? Цивилизации се зараждат и отмират, но почти всички технически развити общества вече владеят най-великите тайни на човечеството. На тях им е известно кои социални механизми са действащи и при кои провалът е сигурен. Те притежават познанието, необходимо за отлагането на поредния срив и знаят как да избегнат най-нелепите катастрофи. Те са наясно дори с факта, че всяка цивилизация рано или късно отмира. Електрониката, която искате да купите от мен, може би не съществува никъде в Обитаваното от хора космическо пространство. Въпреки това съм сигурен, че тези съвършени уреди още преди нас са били изобретени от човешкия разум и отново някога ще бъдат открити. Същото се отнася и за медицинското оборудване, което — както правилно отбелязахте, ние искаме да купим от вас. Човечеството като цяло се намира в постоянно равновесие. Това е валидно дори след като продължаваме бавно да се заселваме на все по-големи територии в космоса. Сигурно имате право — в сравнение с вас съм като буболечка в гората и животът ми трае само един ден. Затова пък виждам точно толкова, колкото и вие; и живея толкова дълго, колкото и вие. Имам възможност да изучавам история и радиосъобщенията, които се носят между звездите. За мен няма пречки да разбера и размишлявам за вашите победи и варварството, което проявява Чуенг Хо.

— Ние събираме най-доброто, създадено от човечеството. При нас то ще бъде запазено завинаги.

— Чудя се обаче дали това е точно така. Когато бях млад, на Трайге Итре пристигна търговска флота. По нищо не приличаха на вас. Друг език, различна култура. Междузвездните търговци са просто занаят, а не отделна цивилизация.

Сура твърдеше същото. Но тук в тази древна градина изречените тихо думи тежаха повече, отколкото от устата на Сура Вин; гласът на Гунар Ларсон почти хипнотизираше.

— Онези търговци не притежаваха вашите амбиции, флотски командир. Те искаха само да натрупат богатство и да се заселят на някоя планета, за да поставят началото на нова цивилизация.

— В такъв случай те вече няма да са Търговци.

— Вярно, много е възможно да се превърнат в нещо повече от това. Били сте в много планетарни системи. Според вашата митническа декларация сте прекарали доста време на Намджем — достатъчно дълъг период, за да оцените предимствата на уседналата цивилизация. Тук стотици милиони хора живеят на разстояние от няколко светлинни секунди един от друг. Местната мрежа, която обхваща цялата система на Трайге Итре, предоставя на всеки гражданин информация за Обитаваното от хора космическо пространство, каквато вие можете да имате едва като влезете в някое пристанище. Вашият живот на търговци сред звездите не е нищо повече от Приключение на ума.

Фам не схвана препратката, но разбра същината на онова, което искаше да му каже неговият събеседник.

— Чудя се само защо тогава искате да живеете по-дълго, магнат Ларсон. Излиза, че светът не крие никакви тайни за вас — вселената не се развива, всичко отмира и нищо добро не се ражда.

В думите на Фам имаше сарказъм, но и искрено удивление. Гунар Ларсон беше отворил прозореца и пред него се бе открила мрачна, неприветлива и безнадеждна картина.

Дочу се едва доловима въздишка.

— Ти май не четеш много, а, синко?

Хм. А Фам си мислеше, че неговият домакин вече е престанал да го изучава чрез локализаторите. Във въпроса му прозвуча тъжно недоумение.

— Чета достатъчно.

Сура често се оплакваше, че Фам прекарва твърде много време над наръчниците и учебниците. Той започна обучението си доста късно и цял живот се опитваше да навакса пропуснатото. Тогава какво чудно, ако образованието му е малко хаотично и откъслечно.

— Попитахте ме какъв е смисълът на всичко това, капитане. Всеки от нас трябва да поеме по своя път. Този избор ще ни предостави много предимства, но крие и различни опасности. Заради вас самия, като човешко същество… Трябва да приемете този закон — всяка цивилизация има своето време, всяка наука — свой предел. И всеки от нас трябва да умре, преди да е навършил петстотин години. Ако наистина успеете да вникнете в смисъла на тези ограничения… Тогава значи сте готов да станете зрял човек и да осъзнаете кое наистина има стойност. — Той помълча малко. — Аз просто се вслушвам в спокойствието и тишината. Да умееш да го правиш, е истинска дарба. Прахосваме прекалено много време в излишно бързане и суетене. Заслушайте се в лекия ветрец в ластарите. Наблюдавайте Фред, който се опитва да ни разбере. Чуйте смеха на вашите деца и внуци. Насладете се на времето, което ви е отредено, колкото и да е то.

Ларсон се облегна назад в стола си. Като че ли гледаше втренчено към беззвездното небе, точно там, където трябва да е центърът на Трайге. Короната на затъмненото слънце грееше мъждиво и го обгръщаше от всички страни. Дневната светлина отдавна беше угаснала и Фам предположи, че сиянието е някакъв ефект, породен от ъгъла, под който гледат небето или пък следствие от бурите на Трайге.

— Ще ви посъветвам нещо, капитане. Помълчете, почувствайте, вижте: понякога дори в апогея на слънчевото затъмнение може да има особена красота. Погледнете в центъра на Трайге.

Секундите минаваха бавно, Фам продължаваше да гледа нагоре. Южните ширини на Трайге обикновено бяха толкова тъмни, но сега… Върху долната част на диска се прокрадваше едва забележима червеникава светлина; толкова мъждива, та Фам отначало помисли, че е чисто внушение. После ивицата взе да става все по-ярка и по-ярка и да се обагря в наситено червено, също като меч, чиято стомана е все още твърде студена за чука. През нея минаваха тъмни черти.

— Тази светлина идва от самата Трайге. Сигурно знаеш, че нашият свят получава светлина и от планетата. Понякога, когато облачната покривка се разкъса и тази част се пада от нашата страна, може да се види много навътре в атмосферата. В такива случаи се забелязва и с просто око, че тя свети.

Светлината стана още по-ярка. Фам огледа градината около себе си. Навсякъде имаше червеникави сенки, но сега се виждаше много по-добре. Над езерото се извисяваха високи стройни дървета. Те представляваха част от водопада, направлявайки водата в неочаквани посоки, въвличайки я във водовъртежи и малки езерца. Между клоните на дърветата се забелязваха цели рояци от някакви летящи същества. След малко започнаха да пеят. Сега Фред беше излязъл от водата и стоеше подпрян на перките си. По-късите му пипала стърчаха насочени нагоре към небето.

Седяха и наблюдаваха мълчаливо. Фам беше наблюдавал Трайге още по време на идването си от астероидния пръстен. Това, което виждаше в момента, не представляваше новост за него. Илюминацията беше просто случайно съвпадение на време и геометрия. И въпреки това… Когато си прикован към едно-единствено място по нечие висше благоволение, което е извън човешките възможности… Фам можеше да се постави на мястото на Клиента и да разбере неговото благоговение, когато вселената реши да повдигне крайче от булото на своите мистерии. Колкото и да е странно, той също усети някакво вълнение.

Малко по-късно сърцето на Трайге отново угасна и песента в клоните секна. Илюминацията продължи около стотина секунди.

Ларсон първи наруши тишината.

— Уверен съм, че с вас ще сключим добра сделка, мой младо-стари приятелю. Не ми е позволено да разкрия пред вас до каква степен се нуждаем от вашето медицинско оборудване. Но все още настоявам за отговор на първия си въпрос — какво ще правите с локализаторите „Ларсон“? Пръснати сред нищо неподозиращи същества, те са истинско чудо на шпионажа. Злоупотребите ли с тях обаче, ще доведат до повсеместен недостиг на енергия и до катастрофа на цивилизацията. Затова питам — на кого ще ги продадете?

Нещо накара Фам да отвърне искрено, без да премълчава нищо. Докато източният лимб на Трайге постепенно усилваше сиянието си, Фам разказа за своя план да построи империя на цялото човечество. Никога преди това не беше споделял плановете си с някой Клиент. Позволяваше си да говори открито единствено пред хора от Чуенг Хо, при това само на най-умните и съобразителните. Дори в тези случаи обаче имаше риск някои да не приемат целия му план. Повечето бяха като Сура — те не проумяваха крайната цел на Фам и предпочитаха да извлекат някаква полза от благата на Чуенг Хо.

— … Ето защо е твърде възможно да запазим локализаторите за нас самите. Това ще ни коства една добра сделка, но пък ще ни осигури надмощие над цивилизациите на Клиентите. Един общ език, координирани планове на полетите, достъпната база данни в нашата мрежа — всичко това ще превърне Чуенг Хо в сплотена цивилизация. Вашите локализатори ще ни позволят да направим още една крачка напред. Защото нашата цел не е да се подвизаваме временно в „търговския занаят“, а да го превърнем в единствената вечна цивилизация на човечеството.

Ларсон дълго мълча.

— Мечтата ти е прекрасна, синко. — Обидната веселост беше изчезнала от гласа му. — Общество на човечеството, което ще спре колелото на времето… Съжалявам, но не вярвам някога да стигнем билото на твоята мечта. Виж, нейното подножие, ниските склонове — всичко това е прекрасно и по-вероятно за постигане. Периодите на възход може да са още по-грандиозни и да траят по-дълго, отколкото сега.

Клиент или не, но Ларсон се оказа невероятна личност. По някаква причина обаче и той имаше същите предразсъдъци като Сура Вин. Фам се отпусна на дървената пейка. След малко Ларсон отново заговори.

— Виждам, че си разочарован. Аз ти вдъхвам уважение, затова очакваше от мен нещо много повече. Ти прозираш в същината на нещата, флотски командир. Гледаш твърде ясно и прозорливо напред за… авантюрист като теб. — По гласа му се усети, че леко се усмихва. — Моето родословно дърво се е простряло две хиляди години назад в миналото. Това сигурно е само някакъв миг според стандартите на Търговците, но вие прекарвате повечето време в сън. Освен мъдростта, натрупана благодарение на нашия собствен опит, аз и моите предшественици четем за други светове и времена, за стотици светове, за хиляди цивилизации. Една част от твоя замисъл наистина би могла да има приложение. Ти имаш толкова красиви мечти, че могат да се сравняват единствено с епохата на Изгубените илюзии. Мисля, че ми хрумна нещо, което би могло да ти е от полза.

Те продължиха да говорят през цялото време на затъмнението, чак докато източният лимб на Трайге засия ярко и слънчевият диск се изтърколи иззад планетата върху чистото небе. Небосклонът стана наситеносин. Двамата продължаваха да говорят. Сега повече приказваше Гунар Ларсон. Опитваше се да се изразява, колкото се може по-ясно, а Фам записваше всяка негова дума. Оказа се обаче, че аминезе не е език, подходящ за наука, защото някои подробности убягнаха на Фам и той така и не успя да ги проумее.

Накрая сключиха сделка за пълния набор медицинско оборудване, включен в офертата на Фам, в замяна на локализаторите „Ларсон“. Имаше и екстри — двойка от пеещите по време на затъмнението същества, но за тях изобщо не се пазариха. Изгодата и за двете страни беше повече от задоволителна. Фам дълго размишлява върху онова, което му разказа Гунар Ларсон. Съветът, който му даде, може би щеше да се окаже безполезен, но в него имаше много мъдрост.

Пътуването на Фам до Трайге Итре се превърна в най-доходоносното начинание в цялата му търговска кариера. Разговорът в червеникавия полумрак, обаче заседна дълбоко в паметта на Фам. По-късно можеше да се закълне, че Ларсон го е подложил на въздействието на някакви психотропни вещества; нямаше друго обяснение за неговата податливост. Сега обаче това като че ли беше без значение. Гунар Ларсон имаше добри идеи — поне онези, които Фам успя да разбере. Приказната градина и покоят, който цареше в нея — това наистина му повлия много. Когато се върна от Трайте Итре, Фам вече можеше да оцени спокойствието, което създава една жива градина и разбираше силата на почти материализираната мъдрост. Тези две неща можеха да се съчетаят. Биологичните продукти винаги са били дефицитна стока… Но сега щяха да се превърнат в нещо повече. Следващите поколения Чуенг Хо ще притежават вроден усет да ценят всичко живо. Всеки кораб, който би могъл да поддържа жива градина, щеше да притежава такава. Оттук нататък Чуенг Хо щеше да събира най-добрите образци от живата природа със същото настървение, с което събираше технологии. Занапред Чуенг Хо ще се прославят и заради това, че ценят и съхраняват живи организми и са се посветили на живата природа за вечни времена.

Така бяха създадени парковете и се роди традицията за отглеждане на бонзаи. Парковете се превърнаха в една от главните цели на всяка експедиция, а едно хилядолетие след посещението на Трайге Итре вече бяха любимо място на всички Чуенг Хо.

Какво стана с Трайге Итре и Гунар Ларсон ли? Ларсон беше мъртъв от хилядолетия. Неговата цивилизация го надживя за съвсем кратко време. Последва ера на повсеместна енергийна криза и терор. Най-вероятно локализаторите „Ларсон“ станаха причина за настъпването на катастрофата. Дори трупаната хилядолетия мъдрост не помогна за оцеляването на техния свят.

Фам се размърда в хамака си. Ставаше неспокоен всеки път щом се сетеше за Ларсон и Итре. Това си е чиста загуба на време… Но тази вечер беше различно. Сега имаше нужда да възстанови онова състояние на духа, в което се намираше след разговора със стария мъдрец. Трябваше отново да настрои мислите и чувствата си, за да се свърже с локализаторите. В стаята му в момента сигурно имаше десетки от тях. Как ли трябва да застане, какво ли да направи, за да му отвърнат? Фам пъхна ръце под завивката и започна да шава с пръсти, сякаш пишеше върху клавиатура. Не, това беше твърде елементарно и не вършеше работа. Не последва никакъв ефект. Фам въздъхна и още веднъж смени ритъма на дишането и пулса си… Най-сетне успя да възстанови онова благоговение, което го обзе при първия досег с локализаторите на Ларсон.

Синьо сияние — по-синьо и от най-синия цвят — се появи в ъгълчетата на очите му. Фам едва-едва открехна клепки. В стаята цареше непрогледен мрак. Светлината откъм примигващия екран беше твърде слаба, за да различи цветовете в помещението. Нищо не помръдваше. Само хамакът му леко се поклащаше под лекия полъх на вентилатора. Синята светлина струеше отвсякъде. Идваше от неговия зрителен нерв. Фам пак затвори очи и повтори дихателното упражнение. Синьото трепкащо сияние се появи отново. Беше ефект от сливането на лъчите на локализаторите, които направляваха другите два, разположени в слепоочието и ухото му. Връзката най-сетне се получи, но беше още твърде елементарна — като случайните проблясъци, на които повечето хора не обръщат никакво внимание. Системата беше програмирана така, че да се разкрива много предпазливо пред натрапниците. Този път той не отвори очи и не промени ритъма на дишане и пулса. Сключи пръсти. Секундите минаваха. Светлината отново просветна, отвръщайки на неговия зов. Фам се прокашля и произволно размърда дясната си ръка. Синьото сияние примигна: едно, две, три… Беше ритъмът на пулса му. Той отвърна, използвайки уговорения преди много време код.

Най-после успя да премине контролния модул. Намираше се в системата! Светлинките под клепачите му бяха само първоначалното приветствие. Сигурно щяха да изминат Ксек, докато настрои мрежата на локализаторите да работи с прецизността на компютърен монитор. Зрителният нерв беше твърде сложен, за да осигури толкова бързо съвършено видеоизображение. Но не това беше най-същественото сега. Важното е, че системата му отвърна. Старите връзки постепенно оживяваха. Локализаторите фиксираха своите физически параметри — вече можеше да се свърже с тях по всяко време. Оставаха само три Мсек до края на това Бдение. На всяка цена трябваше да приключи с най-необходимото: да влезе в мрежата на флотата и да си измисли ново прикритие. Какво ли да е този път? Нещо ужасно, разбира се. Някаква много унизителна причина, поради която „Фам Тринли“ се е правил на клоун през всичките тези години. Някаква история, на която Нау и Брюхел непременно ще клъвнат и която биха се опитали да използват като средство за натиск над него. Но каква да е тя?

Фам незабелязано се усмихна. „Замле Енг, дано душата ти на търговец на роби гори в ада. Ти ми причини толкова болка и скръб. Но сега имаш възможност посмъртно да ми направиш една услуга.“

Към следващата част или към съдържанието

Върнър Виндж Дълбина в небето (25)

Метаданни

Данни

Дълбина в небето

Убежище в дълбината

Информация

История

Сваляне / Връзки

22.

Върнър Виндж
Дълбина в небето (25)