Метаданни
Данни
- Серия
- Зони на мисълта (1)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- A Deepness in the Sky, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Анелия Янева, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- Dargor(2016 г.)
- Допълнителна корекция
- NomaD(2016 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe(2016 г.)
Издание:
Върнър Виндж. Дълбина в небето
Американска, първо издание
Превод: Анелия Янева
Редактор: Валери Манолов
Коректор: Персида Бочева
Предпечатна подготовка: „Квазар“
Издателство „Лира Принт“ — 2002 г.
ISBN 954–8610–57–8
Издание:
Върнър Виндж. Убежище в дълбината
Американска, първо издание
Превод: Десислава Брендьорфер, Светлана Колмогорова
Редактор: Персида Бочева
Предпечатна подготовка: „Квазар“
Формат 60×90/16
Печатни коли 25
Издателство „Лира Принт“ — 2002 г.
ISBN 954–8610–59–6
История
- —Добавяне
Част втора
14.
Само някой прозаичен ум, лишен от въображение, би започнал да оспорва поговорката „Ново слънце, нов свят.“ Вярно, ядрото на планетата оставаше непроменено вследствие появата на Новото слънце, а и очертанията на континентите си бяха приблизително същите. Затова пък вихрушките нажежена пара през първата година помитаха всички мумифицирани останки от предишния живот на повърхността. Лесове и джунгли, потоци и блата — всичко започваше отначало. Единствено каменните постройки, дело на Паяците върху повърхността, можеха да оцелеят след поредния Период на мрак.
Съхраненият в спорите живот се разрастваше бързо, разнесен от бурните ветрове по цялата планета. Понякога през първата година някои от висшите същества се подаваха от прокопаните дълбоко в земята убежища с намерението да изпреварят своите противници и да завладеят, колкото се може повече територии, но това носеше смъртен риск. „Раждането на новия свят“ обикновено бе така бурно и брутално, че метафората губеше смисъла си.
… След третата и четвъртата година бурите започваха постепенно да отслабват. Лавините и вихрушките от гореща пара ставаха все по-редки и растенията вече можеха да оцелеят. Зимните виелици също не бяха така свирепи и между тях се случваха периоди на затишие. Тази фаза на слънцето много приличаше на първоначалното зараждане на живота.
Венецът на Съглашението отново беше възстановен напълно — най-величествената магистрала, съществувала някога. Виктъри Смит караше спортната кола с шейсет мили в час по правите участъци и намаляваше до трийсет, когато навлизаха в завой. Сърцето на Хрункнер Юнърбай, който се возеше отзад, спираше от ужас при всяка пропаст и бездна, откриваща се пред очите им. Той се беше вкопчил в седалката с всичките си ръце и крака. Въпреки здравата хватка обаче все имаше чувството, че при следващия завой ускорението ще го изхвърли от колата.
— Наистина ли предпочитате да карате сама през цялото време, мадам? Бих могъл да ви сменя — попита плахо той.
— А аз да седя отзад на вашето място, така ли? — разсмя се в отговор Смит. — Тая няма да стане. Известно ми е колко е страшно да се возиш на задната седалка.
Шерканер Ъндърхил наклони глава към страничния прозорец.
— Хм, дори не съм подозирал колко вълнуващо може да бъде за пътниците преминаването на този участък.
— Ясно, разбрах намека ти.
Смит намали скоростта и започна да шофира дори по-внимателно, отколкото би го направил някой от тях двамата. В действителност състоянието на пътя беше превъзходно. Ледените бури постепенно бяха изместени от горещ вятър, след който бетонът остана сух и чист. Само след час обаче щяха отново да попаднат сред блата. Пътят им в планината минаваше през участъци с ниско надвиснали облаци, а равнините на юг бяха скрити от гъста дъждовна пелена. Но тук времето беше ясно, каквото се задържаше винаги около Венеца на Съглашението. Гората наоколо бе само на две години — конусовидни стъбла с дебела кора и редки клони. Повечето от дърветата едва стигаха метър височина, макар тук-там да се виждаха издънки и храсти, високи по два-три метра. Зеленината се простираше мили напред, пресечена на места от кафявата следа на свлачищата или искрящите пръски на водопадите. В тази фаза на слънцето Западният лес приличаше на божия градина, а от всяка точка на Венеца на Съглашението пътникът можеше да види океана под себе си.
Хрункнер поотпусна малко хватката си. На излизане от всеки завой виждаха охраната на Смит след себе си. През по-голямата част от пътя ескортът ги следваше плътно без особени усилия. Все пак от бурите и дъждовете имаше и някаква полза — те принуждаваха Виктъри да кара бавно и предпазливо. Сега обаче охраната едва смогваше да ги настигне, но Хрункнер нямаше да им придиря, дори ако изостанеха прекалено. За нещастие единственият висш офицер, на когото можеха да се оплачат, бе самата Виктъри Смит. Сега тя носеше униформата на майор от Генералния щаб на войските на Съглашението. Това не служеше само за прикритие — нали навремето разузнаването се създаде като поделение на Генералния щаб. Но в действителност нейният чин не беше майор. Макар от четири години Юнърбай да не служеше в щаба, той все още поддържаше връзки със старите си приятели от армията, с които се виждаше редовно на чашка… А и сам знаеше как всъщност спечелиха Великата война. Юнърбай щеше да е много изненадан, ако не бяха назначили Виктъри Смит за шеф в разузнаването на Съглашението.
За сметка на това му поднесоха други изненади. Преди два дни Смит се обади и го покани отново да се върне на служба. Днес, когато се появи в магазина му в Принстън, той не се учуди на дискретната охрана, но присъствието на Шерканер Ъндърхил го свари съвсем неподготвен. Въпреки това идването на двамата предизвика у него приятно чувство. Хрункнер Юнърбай не се окичи с почести и слава заради участието си в акцията, довела до бързото приключване на Великата война. Трябваше да минат поне десет години, преди истината за техния поход в сърцето на Мрака да бъде разсекретена. Въпреки това материалната награда за рискованата операция надхвърляше двайсет пъти спестяванията му, трупани цял живот. Тя му даде и добро извинение да напусне службите, за да потърси друго приложение на талантите си като инженер.
В първите години от Новото слънце имаше да се свърши много работа в условия, които не бяха по-леки от тези в една истинска битка. Не беше изключено и прибягването до военни действия в някои случаи. Дори в сегашния етап на развитие на цивилизацията им тази фаза носеше рискове — кражби, убийства, заграбване на земи и убежища бяха нещо често срещано. Независимо от това Хрункнер Юнърбай се справи отлично. Именно затова беше много странно колко лесно Виктъри Смит успя да го убеди да се върне на работа.
И ето че вече пътуваха към Териториалното командване. Поне досега това му приличаше по-скоро на приятна ваканция, среща със стари приятели (не беше често явление един сержант да има за шофьор генерал). Шерканер Ъндърхил си беше все същия откачен гений. Пораженията, нанесени върху нервната му система от насилствено прекратената летаргия обаче го правеха да изглежда по-стар от възрастта си. За сметка на това Смит беше станала много по-весела и приветлива от преди. На петнайсет мили от Принстън, сред временните постройки в полите на Западната верига, двамата споделиха с него своята тайна.
— Какво сте направили?! — Юнърбай едва не се изхлузи от седалката. Върху покрива на колата плющеше топъл дъжд — сигурно не беше чул нещо както трябва.
— Чу ме много добре, Хрункнер. Двамата с генерала сме мъж и жена.
Ъндърхил се хилеше насреща му като истински идиот.
Виктъри Смит вдигна предупредително ръка.
— При едно условие — не ме наричай генерал.
В други случаи Юнърбай умееше да прикрива изумлението си; сега дори Ъндърхил забеляза неговото объркване и усмивката му стана още по-широка.
— Обзалагам се, че си се досетил за отношенията ни още преди Периода на мрак.
— Ами…
Вярно, макар да не очакваше, че от това може да излезе нещо. Още повече, че тогава им предстоеше крайно рискована мисия в сърцето на Мрака, която трябваше да бъде ръководена от Шерканер. Навремето Хрункнер дори изпита жал към тях.
Оказа се, че са страхотен екип. Шерканер бълваше повече гениални идеи, отколкото можеха да родят главите на дузина академични учени; повечето от тях обаче се оказваха практически неприложими или поне не можеха да бъдат изпълнени в рамките на един живот. От друга страна, Виктъри Смит притежаваше умението да отсее златното зрънце във всяка една от тях. Ако не беше се появила в онзи исторически следобед, Юнърбай щеше да изрита бедния Ъндърхил обратно към Принстън, а невероятният му план как да спечелят Великата война щеше да бъде загубен завинаги. Ето защо Хрункнер не бе изненадан от развоя на събитията, но бракът им му идваше малко в повече. Ако Виктъри Смит наистина беше новият шеф на разузнаването в Съглашението, тогава на страната предстояха славни времена.
Една позорна мисъл се зароди в съзнанието му, някак успя да си пробие път до устата му и да изскочи на бял свят.
— Ами деца? Нали нямате такива планове точно сега?
— Пак не позна. Генералът е бременна. След по-малко от половин година вече ще нося две бебета на гърба си.
Хрункнер усети, че в огромното си смущение е засмукал крайчетата на ръцете, с които се храни. После се опита да каже нещо, но излезе неразбираемо ломотене. Близо минута пътуваха в пълно мълчание, в което се чуваше единствено свистенето на топлия дъжд покрай ветроупорните стъкла на колата. „Но как е възможно да причинят подобно нещо на собствените си деца?“
Най-накрая генералът тихо проговори:
— Смущава ли те нещо, Хрункнер?
Този път Хрункнер едва не се задави с ръцете си. Познаваше Виктъри Смит още от деня, в който постъпи в Териториалното командване — енергичен младши лейтенант; дама, чието име не фигурираше в списъците до този момент, отличаваща се единствено с липсата на зрялост. В армията обаче бяха свикнали на всичко и познаха още от пръв поглед — лейтенантът беше наистина нова-новеничка, родена извън фазата. Въпреки това беше получила добро образование и успя да постъпи в школата за офицери. Носеха се слухове, че Виктъри Смит е издънка на богаташ нехранимайко от Източното крайбрежие, когото семейството му едва успяло да открие, но твърде късно — вече имал родена извън фазата дъщеря. Юнърбай помнеше добре клеветите и злословията, които я следваха навсякъде през първата половин година. Всъщност първото доказателство за нейното благородство и изключителен характер беше начинът, по който устоя на изолацията; показа интелигентност и кураж, посрещайки срама от ненавременното си раждане.
Юнърбай най-сетне възвърна говора си.
— Не, мадам. Не исках да ви засегна. Просто съм отгледан и възпитан в по-други принципи и морал.
„Като например това как е редно да изживеят живота си достойните хора.“ Хората, спазващи благоприличие, зачеваха децата си в годините на Чезнещото слънце и ги раждаха при настъпването на следващия Период на светлина.
Генералът не отговори нищо, но Ъндърхил го шляпна с опакото на ръката си.
— Това е много добре, сержант. Да бяхте видели как реагираха братовчедите ми. Но нещата се променят. Когато ни остане малко повече време, ще ви обясня подробно защо старите закони са си изпели вече песента.
Ето това беше най-обезпокояващото при Шерканер Ъндърхил: той винаги беше способен да защити своя избор, като в същото време оставаше напълно безразличен към гнева на слушателите си.
Слава богу, че поне конфузният момент отмина. След като тези двамата можеха да търпят пуританското възпитание на Хрункнер, тогава най-добре и той да забрави за техните забежки. Небето му е свидетел, че трябваше да търпи и по-страшни неща по време на войната. Освен това Виктъри Смит имаше свои принципи за морал и благоприличие и те бяха също толкова дълбоко вкоренени, колкото и тези на Юнърбай.
Колкото до Ъндърхил… неговото внимание пак се беше отплеснало нанякъде. Нервният тремор го правеше да изглежда стар, но умът му беше все така остър — или все така непостоянен като преди. Той прехвърчаше от идея на идея, без да се задържи на някоя за по-дълго, както е нормално при разумните хора.
Дъждът престана и задуха сух топъл вятър. Докато се изкачваха по стръмното, Юнърбай се огледа, сякаш преценяваше още какви неприятни изненади ще му поднесат тези двамата през следващите няколко минути. (1) Сочейки към младия лес, Ъндърхил се запита какво ли щеше да е, ако хората произлизаха от спори при всяко възраждане на света, а не се появяваха като възрастни, заобиколени от деца. (2) Някъде отпред, слава богу поне на няколко мили встрани от пътя им, се появи пролука в облаците. За кратко оттам се процеди сноп слънчеви лъчи, а светлината беше толкова силна, че се наложи да се заслонят от нея. Но по-високо в планината слънцето сигурно унищожаваше всичко живо по пътя си. Тогава Шерканер Ъндърхил се зачуди какво ли ще е, ако някой построи „ферми за топлина“ на върха на планината и използвайки температурните разлики генерира електричество за градовете отдолу. (3) През пътя пробяга нещо зелено на цвят, едва успявайки да избегне колелата. Шерканер не пропусна и това и изтърси нещо по повод връзката между еволюцията и колите. (Тук Виктъри отбеляза, че такава еволюция може да действа и в двете направления.) (4) Сега пък се оказа, че Ъндърхил има идея за нов вид транспорт, по-бърз и по-благонадежден дори от автомобилите и авиацията._„Десет минути от Принстън до Териториалното командване, двайсет минути за пресичане на континента. Разбирате ли, изкопават се тунели, които компресират времето, изтегля се въздухът от тях и се оставя гравитацията да свърши своето.“_ Тук по приблизителните изчисления на Юнърбай настъпи пауза от няколко секунди. После:
— О-хо, тук обаче има малък проблем. Тунелът за компресиране на времето между Принстън и Териториалното командване ще трябва да се изкопае на дълбочина… от близо шест хиляди мили. Предполагам, че не бих убедил дори генерала да финансира подобно начинание.
— В това си напълно прав.
Двамата потънаха в безкраен спор до каква степен могат да си позволят да оскъпяват този проект и какви са неговите предимства в сравнение с авиацията. Накрая стигнаха до заключението, че идеята за тунели дълбоко под земята е наистина глупава.
Не след дълго Юнърбай съвсем загуби нишката на разговора. После Ъндърхил взе да го разпитва за неговия бизнес и се оказа чудесен слушател, а въпросите му наведоха Юнърбай на идеи, до които никога не би стигнал сам. Някои от тях можеха да му докарат много пари. Големи пари. Хм.
— Ей, на мен този сержант ми трябва беден и готов да се върне на работа, за да припечели още малко пари. Не го отклонявай от правия път! — намеси се Смит.
— Много съжалявам, скъпа — тонът на Ъндърхил обаче съвсем не показваше, че съжалява. — Мина доста време, Хрункнер. Надявам се, докато сме заедно, да ни разкажеш повече за това, което си преживял през последните години. Помниш ли навремето моята голяма, ъ-ъ-ъ…
— Твоята поредна смахнатата идея ли?
— Точно така!
— Спомням си момента точно преди да се натъпчем в оная дупка на тийфърите — ти говореше, че това ще е последният Мрак, който нашата цивилизация прекарва в сън. После продължи да бълнуваш за същото и в болницата. Най-добре да беше станал писател фантаст, Шерканер.
Ъндърхил помаха с ръка, показвайки, че е оценил комплимента.
— Всъщност тази теза вече се появи във фантастичната литература. Но ако говорим сериозно, Хрунк, ние първи имаме шанса да я превърнем в действителност.
Хрункнер сви рамене. Той вече се бе поразходил из най-дълбокия Мрак и споменът за това все още го караше да потръпва.
— Обзалагам се, че ще има още много експедиции в Дълбокия мрак — много по-подготвени и по-добре екипирани от нашата. Твоята идея е много вълнуваща и съм уверен, че ген… майор Смит също има свои планове по този въпрос. Мога дори да си представя една истинска баталия точно в сърцето на Мрака.
— Настъпва нова епоха, Хрунк. Погледни само какви чудеса сътворява около нас науката.
Взеха и последния завой по сухия път и навлязоха в плътна пелена от проливен топъл дъжд — бурята, която бяха видели да се надига от север. Смит не позволи тя да ги свари неподготвени. Сега всички прозорци бяха плътно затворени, а колата вървеше най-много с двайсет мили в час. Въпреки предпазните мерки обаче, занапред пътуването се очертаваше много трудно. Стъклата се замъгляваха бързо и вентилаторите в колата не смогваха да ги охладят; дъждът бе толкова силен, че дори инфрачервените светлини едва очертаваха пътя. Пороят отвън беше топъл като бебешка слюнка. Зад тях се очертаха два червени кръга светлина. Охраната на Смит също не изоставаше.
Трябваше да положат известни усилия, за да откъснат очи от пороя навън и да подновят разговора.
— Знам за Научната ера, Шерк. Това бяха най-плодотворните ми години в конструкторския бизнес. През последния период на Чезнещото слънце се сдобихме с радио, авиация, телефони, звукозаписна техника. Този прогрес продължи дори през възстановителния период в първите години на Новото слънце. Ето, колата ти е свръхусъвършенстван модел на оня релмейч, който имаше отпреди Мрака. А тя беше много скъпа кола за онова време. — На Юнърбай много му се искаше един ден да научи как Ъндърхил е успял да си я купи със скромната си стипендия на студент. — Признавам, това е най-интересният и вълнуващ период в моя живот. Авиацията скоро ще прескочи звуковата бариера. Короната изгражда национална пътна мрежа. Зад това сигурно стоите вие, така ли е, майоре?
Виктъри се усмихна.
— Не е задължително. В Генералния щаб има още много други служители. А построяването на национална пътна мрежа щеше да стане и без никаква помощ от страна на държавата.
— С две думи — около нас се случват велики неща. Няма да се изненадам, ако през трийсетте години до следващия Мрак бъде прокаран световен въздушен трафик, появят се телефони с образ, а защо не и комуникации, осигурявани посредством ракети, които летят в орбита около планетата, както нашият свят кръжи в орбита около слънцето. Ако успеем да предотвратим избухването на война, аз наистина ще си поживея интересно. Обаче цялата ни цивилизация да прекара будна следващия Мрак — простете, капитане, но май не сте направили сметките си както трябва. За целта ще е необходимо да изобретите друго слънце. Имате ли дори най-бегла представа какво количество енергия ще е нужно за това? Аз добре помня колко енергия отиде за поддържане на изкопните работи през войната след настъпването на Мрака. За онази операция беше нужно повече гориво, отколкото за цялата война дотогава.
Ха! За първи път Шерканер Ъндърхил нямаше готов отговор! После той осъзна, че Шерк изчаква генерала да заговори първа. След миг Виктъри Смит вдигна ръка.
— Досега всичко беше само приятелски разговор, сержант. Известно ми е, че разполагате с факти, от които врагът може лесно да се възползва… Казано накратко, досетихте се каква длъжност заемам в момента.
— Точно така. Моите поздравления, мадам. След Стрът Грийнвал вие сте най-подходяща за този пост.
— Защо… Благодаря ви, Хрункнер. Думата ми беше, че именно прелитането на Шерканер от една тема на друга ме накара да ви помоля да се върнете на работа. Това, което ще ви кажа, е строга държавна тайна.
— Да, мадам.
Той не очакваше така бързо да влезе във форма. Отвън бурята продължаваше да реве със страшна сила. Смит караше с двайсет мили в час, дори когато се движеха в прав участък. В първите години на Новото слънце дори светлината в облачен ден беше опасно ярка, но тази буря вилнееше толкова силно, че наоколо цареше безопасен полуздрач. Вятърът блъскаше колата, опитвайки се да я изтика от пътя. Вътре в автомобила заприлича на сауна.
Смит даде знак на Шерканер да продължи. Ъндърхил се облегна назад и извиси глас, опитвайки се да надвика грохота на бурята.
— Както обикновено, аз много добре съм си „направил сметката“. След войната разгласих моята идея сред някои от колегите на Виктъри. И с това за малко не провалих повишението й. Ония приятели бяха толкова силни в сметките, колкото сте и вие. Но, слава богу, нещата се промениха.
— Едно уточнение — обади се Смит. — Нещата може би ще се променят.
Вятърът най-сетне надделя и ги избута в крайпътната канавка. Смит овладя автомобила и отново го върна в средата на шосето.
— Наистина съществуват източници на енергия — продължи Ъндърхил, сякаш нищо не е станало, — които биха могли да поддържат живота на цивилизацията ни по време на Мрака. Ти твърдиш, че е необходимо да създадем второ слънце. Това попадение е почти в целта, макар все още никой да не знае как функционира слънцето. За сметка на това съществуват практически и теоретични доказателства за силата, която се съдържа в ядрото на атома.
Само минути преди това Юнърбай би се изсмял на думите му. Дори сега не можа да овладее насмешката в гласа си.
— Радиоактивност? Да не се каниш да поддържаш температурата ни с помощта на тонове пречистен радий? Вероятно най-страшната държавна тайна тук е, че Генералният щаб на Короната чете „Чудесата на науката“.
Подобна щуротия можеше да се роди единствено в главата на Ъндърхил.
— Съществуват няколко възможности. Ако ми дадат зелена светлина, ще съм готов с изчисленията до настъпването на Чезнещото слънце.
— Както вече сте се досетил, сержант — допълни генералът, — аз също имам своите съмнения. Това обаче е идея, върху която си заслужава да си поблъскаме главите. Дори планът да не проработи, нашата грешка може да се превърне в оръжие с хиляди пъти по-голяма унищожителна сила, от което и да е друго, използвано през Великата война.
— По-смъртоносно дори от употребата на отровен газ в убежищата?
Изведнъж бурята вече не изглеждаше така страшна в сравнение с думите на Виктъри Смит. Той си даде сметка, че за миг цялото й внимание беше концентрирано върху него.
— Да, сержант, по-страшно дори от това. Най-големите ни градове биха могли да бъдат сринати до основи за броени часове.
Ъндърхил подскочи на седалката.
— В най-лошия случай! В най-лошия случай! На вас военните все това ви е в главата. Виж какво, Юнърбай, ако разработим тази идея през следващите трийсет години, най-вероятно ще разполагаме с източник на енергия, който да поддържа подземните градове — не убежища, а будни градове — през целия Период на мрак. Ще можем да поддържаме пътищата чисти от сняг и лед и чак до средата на Мрака те ще останат проходими. Придвижването върху повърхността ще става много по-лесно, отколкото през Яркия период.
И той махна с ръка към плющящия зад прозорците на спортната кола дъжд.
— Освен това предполагам, че и въздушният транспорт ще се извършва много по-лесно. — „С тоя замръзнал въздух, паднал върху земята.“ Но сарказмът на Юнърбай прозвуча някак вяло дори на самия него. „Ако имаме източник на енергия, сигурно ще постигнем дори това.“
Промяната в отношението на Юнърбай сигурно беше явна, защото Ъндърхил се ухили.
— Ето, че разбра! След петдесет години ще си припомняме за днешния ни разговор и ще се чудим как не сме се досетили по-рано за това. В действителност Мракът е по-благоприятен, от който и да било друг период.
— Аха. — Той потръпна. Някой може да го нарече и кощунство, но… — Да, това наистина ще е нещо удивително. Остава само да ме убедиш, че е изпълнимо.
— Ако изобщо е възможно да се изпълни, то ще е изключително трудно — намеси се Смит. — Остават ни трийсет години до настъпването на следващия Мрак. Няколко физици вече твърдят — само на теория, разбира се — че атомната енергия може да бъде овладяна. Но, за бога, допреди 58//10 те дори не знаеха за съществуването на атома! Въвлякох в тая история дори главното командване с надеждата да инвестира и ще загубя работата си, ако това се разчуе. Но — съжалявам, Шерканер — бих предпочела всичко да се провали.
„Много странно, че по този въпрос тя изповядва традиционните ценности.“
— То ще е като да открием нов свят! — извика Шерканер.
— Не, по-скоро като да преразпределим този, Шерк. Но нека обсъдим какво би станало „в най-добрия случай“, за което ограничените военни мозъци изобщо не могат да се досетят. Да речем, че учените намерят начин да осъществят идеята ти. Нека приемем, че до десет години или до 60//20 ние започнем да строим заводи за атомна енергия, които да поддържат твоите въображаеми „градове в Мрака“. Дори останалият свят да не стигне сам до идеята за атомна енергия, едва ли ще успеем да запазим в тайна подобно мащабно строителство. В такъв случай дори и да не съществува причина за война, ще започне надпревара във въоръжаването. А тя ще бъде много по-страшна от Великата война.
— Хм. Да-а-а. Първият, успял да завладее Мрака, ще притежава и целия свят — рече Юнърбай.
— Точно така — потвърди Смит. — Нямам вяра, че Короната ще уважи нечие право на собственост в такъв момент. В едно съм сигурна обаче — светът ще се пробуди поробен или напълно унищожен, ако някоя група като Сродниците първа успее да завладее Мрака.
Именно такива кошмарни прогнози, създадени от самите тях, накараха Юнърбай да напусне армията.
— Надявам се това да не прозвучи нелоялно, но мислили ли сте да потулите тази идея? — И той посочи шеговито към Ъндърхил. — Ти със сигурност можеш да измислиш нещо друго, нали?
— Май напълно си изгубил рефлексите си на военен. Вярно е, мислила съм да спра работата по този проект. Това може би ще е достатъчно, стига скъпият Шерканер да си държи устата затворена. Ако някой друг не се усети навреме, тогава няма начин противникът да навлезе дълбоко в следващия Период на Мрак. Възможно е също така цели поколения да ни делят от прилагането на тази идея на практика. Такова е и мнението на някои от нашите физици.
— Е, добре, нека и аз кажа нещо — намеси се Ъндърхил. — Това скоро ще е само въпрос на инженерно решение. Дори сега да спрем, атомната енергия ще е най-важното нещо след петнайсет — двайсет години. Само че тогава вече ще е много късно да се строят заводи за нейното произвеждане и създаването на подземни градове. Ще е невъзможно и завладяването на Мрака. Тогава атомната енергия ще може да се използва единствено като оръжие. Ти говориш за радий, Хрункнер. Помисли само какво количество от тази суровина ще могат да се превърнат в унищожителна сила. А това е най-очевидното нещо. Както и да постъпим, цивилизацията е изложена на риск. Ако се заемем още сега с този проект обаче, резултатът наистина ще бъде удивителен — цивилизация, която побеждава Мрака.
Смит поклати мрачно глава в знак на съгласие. Юнърбай имаше чувството, че присъства на многократно провеждан спор. Виктъри Смит беше изцяло завладяна от плановете на Ъндърхил. Дори ги беше предложила на главното командване. Очертаваше се следващите трийсет години да са още по-вълнуващи, отколкото някога е допускал Хрункнер Юнърбай.
Стигнаха планинското селце късно на следващия ден. През последните три часа успяха да изминат едва двайсет мили в бушуващата буря. Времето се развали след като напуснаха едно малко градче.
Пет години след идването на Новото слънце нощем вече ставаше относително тъмно. Каменните основи на къщите бяха оцелели след първоначалното избухване и последвалите го пороища. От много поколения насам селяните използваха дърветата, покрити с дебела кора, за да построят първите етажи на домовете си, работилници, дюкяни и училища. Може би през 60//20 година ще разполагат с по-добър дървен материал и ще построят дори втори етаж на къщите си, а на църквата — и камбанария. Засега обаче цялата растителност беше още ниска и зелена. Късите конусовидни стебла правеха домовете да изглеждат като покрити с люспи.
Ъндърхил настоя да подминат станцията за керосин на главното шосе. „Знам едно по-добро място“, рече той и накара Смит да завие по стария път.
Спуснаха стъклата на колата. Дъждът беше спрял. Връхлетя ги сух, почти студен вятър. Облаците се разкъсаха и те можеха да наблюдават няколко минути как слънцето осветява краищата им. Този път лъчите му не овъглиха всичко, до което се докоснаха. Явно наближаваше залез. Грамадите от облаци сияеха в яркочервено и оранжево. Иззад тях прозираше небесната синева. Светлината огряваше улиците, къщите и хълмовете зад тях.
В края на покритата с чакъл пътека имаше нисък навес и една-единствена колонка за керосин.
— Това ли е „по-доброто място“, Шерк? — попита Юнърбай.
— Е, поне е по-интересно. — Той отвори вратата и изскочи от седалката си. — Я да видим сега дали този приятел си спомня за мен. — Шерканер обиколи колата, подритвайки гумите с крак. След дългото пътуване треморът му беше станал още по-забележим.
Смит и Юнърбай също слязоха. След миг собственикът — едър здравеняк с кутия инструменти в ръце, се подаде изпод навеса. Следваха го две дечица.
— Да я напълня ли, стари друже — попита той.
Ъндърхил се ухили насреща му и не си направи труда да поправи грешката за неговата възраст.
— Давай, приятелю. — Той последва собственика до колонката. Сега небето беше дори още по-сияйно. Синият лазур и червеното на залеза се смесваха, огрявайки всичко наоколо в почти нереална светлина. — Помниш ли ме, а? Навремето се отбих тук в един голям червен релмейч, беше точно преди идването на Мрака. Тогава работеше като ковач.
Онзи спря и дълго гледа Ъндърхил.
— Релмейча си го спомням.
Петгодишните хлапета нетърпеливо пристъпваха от крак на крак зад гърба на баща си.
— Странно как се променят нещата, нали?
Собственикът не схвана какво точно има предвид Ъндърхил, но само след минута двамата бъбреха като стари приятели. Селянинът наистина имаше страст към автомобилите. Те носеха бъдещето със себе си, пък и той вече не беше принуден да работи като ковач. Шерканер го похвали за нещо, което беше направил за него преди години и рече, че било срам, дето са построили станция за керосин и на главния път. Той бил готов да се обзаложи, че обслужването там не е по-добро от тукашното. После накара бившия ковач да пресметне колко обяви се разлепват по улиците на Принстън в днешно време. Охраната на Смит стоеше притулена малко по-надолу, встрани от пътя, затова собственикът не я забеляза. Странно беше това свойство на Ъндърхил да намира общ език с всекиго, пълнейки ума си с безразборна информация.
През това време Смит пресече шосето и се заговори с капитана, който отговаряше за поверителната информация. Тя се върна едва след като Шерк плати за керосина.
— Проклятие, Териториалното командване е предало, че се очаква страшна буря след полунощ. Веднъж да пътувам със собствената си кола и адът ще се изсипе отгоре ми. — В гласа на Смит имаше гняв, което беше сигурен знак, че е ядосана на самата себе си. Тримата се качиха отново в колата. Тя включи стартера два пъти, три пъти. Машината се задави. — Явно сме обречени да прекараме нощта тук. — Тя постоя неподвижно за миг, сякаш не можеше да вземе решение. Или пък наблюдаваше небето на юг. — Знам, че на запад от града има земи, които са собственост на Короната.
* * *
Смит ги разходни бавно по насипаните с чакъл шосета, после се отклони и тръгна по черните пътища, покрити с кал. Юнърбай щеше да си помисли, че се е заблудила, но тя не се колебаеше при кръстовищата и разклоненията и нито веднъж не се върна назад. Плътно зад тях следваха машините на охраната, дискретни колкото може да бъде един парад на осперчи. Калният път постепенно премина в пътека и ги отведе до скален нос, който се врязваше в океана. От три страни ги обграждаха стръмни склонове. Някой ден лесът щеше да ги покрие, но сега дори милионите млади дръвчета не успяваха да скрият оголените скали.
Смит спря на самия край на пропастта и се облегна назад на седалката.
— Съжалявам, направих погрешен завой.
И тя махна на първата от колите на охраната, която се беше залепила за задницата на техния автомобил.
Юнърбай поглъщаше с широко отворени очи гледката пред себе си — океанът сякаш се сливаше с небето. Понякога погрешните завои се оказваха най-добрият избор на посока.
— Боже, какъв изглед!
Местата, където слънчевите лъчи пробиваха облаците, приличаха на дълбоки каньони. Светлината беше обагрена в червените цветове на залеза. Във водните пръски, които образуваха вълните при срещата си със скалния нос, блестяха милиарди рубини.
Юнърбай се измъкна от колата и тръгна през младите стволове назад по брега. Краката му затъваха дълбоко сред корени и кал. След миг и Шерканер се присъедини към него.
Вятърът откъм океана беше влажен и студен. Не беше нужно да си член на Департамента по метеорология, за да усетиш, че наближава буря. Водата под краката им се надигаше заплашително. Намираха се на по-малко от три мили от прибоя — пределът, който можеха да си позволят в тази фаза на слънцето, за да са в безопасност. От тук можеше да се види надигащата се буря и да се чуе тътена в небесата. Три айсберга бяха заседнали долу в скалите и сега се извисяваха заплашително срещу тях. Нататък към хоризонта имаше още стотици. Това беше вечната битка — огънят на Новото слънце срещу леда долу на повърхността. В нея все още нямаше победител. Трябваше да минат двайсет години, за да изчезнат и последните късове лед на земята. Тогава обаче ще са вече във фазата на Чезнещото слънце. Дори Шерканер изглеждаше покорен от тази гледка.
Виктъри Смит също излезе от колата, но вместо да ги последва, продължи в обратна посока по ръба на южния склон. „Горкият генерал, тя все още не може да реши за себе си дали това пътуване е делово или за удоволствие.“ Юнърбай обаче беше много доволен, че ще направят почивка преди да стигнат до Териториалното командване.
Двамата тръгнаха бавно назад към Смит. От тази страна на носа стръмният склон преминаваше плавно в малка долчинка. На възвишението отвъд нея се издигаше някаква сграда, вероятно малка странноприемница. Смит спря на място, където скалата беше нащърбена от природните стихии, а склонът не се спускаше опасно право надолу. Навремето пътят вероятно е продължавал през долчинката и после нагоре по отсрещния хълм.
Шерканер спря до жена си и преметна левите си ръце върху раменете й. След малко тя мълчаливо преплете две от ръцете си с неговите. Юнърбай стигна края на склона и протегна глава през ръба. Долу все още личаха отделни части от изоставения път. Бурите и наводненията от първите години на Новото слънце бяха довлекли скали, които препречваха коловоза. Долината обаче не беше засегната — простираше се пред тях чиста и очарователна.
— Хе, хе, май няма начин да продължим оттук, мадам. Пътят е напълно изличен.
Виктъри Смит не отговори веднага.
— Да. Напълно изличен. Може пък да е за добро…
— Възможно е да пресечем пеша долината и да се изкачим по отсрещния хълм — обади се Шерк, протягайки ръка към малката странноприемница на билото оттатък долината. — Така пак ще мога да видя лейди Инк…
Виктъри внезапно се притисна плътно към него и го прекъсна.
— Не. Там не биха могли да се настанят повече от трима души. Заедно с охраната ще построим лагер.
След малко Шерк се разсмя.
— Нямам нищо против. Даже ще ми е любопитно да видя съвременните техники за построяване на бивак.
После тримата се насочиха обратно към колите. Когато стигнаха, Шерканер беше отново във форма и предлагаше идеи за палатки с олекотено тегло, които биха могли да устоят и на най-страшната буря на първите години.