Алегзандър Маккол Смит
Морал за красиви момичета (7)

Седма глава
Момичето с трите живота

Разбира се, не всички държаха прислужничка, но ако имаш добре платена работа и къща, голяма колкото къщата на маа Рамотсве, да не си вземеш прислужничка — или даже няколко — се оценяваше като проява на егоизъм. Маа Рамотсве знаеше, че съществуват държави, където хората нямат прислуга, дори да са много добре финансово. Това й се струваше необяснимо. Ако онези, които можеха да си позволят слуги, решаваха да не държат такива, тогава какво им оставаше да правят на тези хора?

В Ботсуана във всяка къща на „Зебра драйв“ — всъщност във всяка къща с повече от две спални, — обикновено държаха прислуга. Съществуваха закони за това, колко трябва да се плаща на прислугата, но те често се нарушаваха. Имаше хора, които се държаха много лошо с домашните прислужници, плащаха им мизерно и очакваха от тях да работят цял ден, и тези хора, доколкото беше известно на маа Рамотсве, бяха мнозинство. Тази експлоатация беше тъмната тайна на Ботсуана, която никой не искаше да обсъжда. Никой не желаеше да говори за това, какво беше в миналото отношението към базарва — като към същински роби, — и ако някой го споменеше, хората се чудеха накъде да гледат и бързаха да сменят темата. Но това наистина се бе случвало и все още се случваше тук и там, доколкото някой можеше изобщо да знае. Разбира се, такива неща ставаха из цяла Африка. Робството беше голямо зло, сторено на Африка, но винаги бе имало африкански търговци на роби, които на драго сърце продаваха собствения си народ, и все още милиони африканци работеха срещу символично заплащане в почти робски условия. Това бяха покорните хора, слабите хора и домашните прислужници също се нареждаха между тях.

Маа Рамотсве беше изумена, че хората могат да се държат към слугите си коравосърдечно. Веднъж тя гостува в дома на приятелка, която доста между другото спомена, че нейната прислужница има пет дни отпуска на година, при това неплатени. Тази приятелка се похвали, че наскоро успяла да намали възнаграждението на прислужницата, защото решила, че е мързелива.

— А тя защо не си тръгна, след като ти го направи? — попита маа Рамотсве.

Приятелката й се изсмя.

— Къде ще отиде? Има много хора, които чакат за мястото й, и тя много добре го знае. Знае, че мога да намеря жена, която да върши нейната работа за половината от парите, които й давам.

Маа Рамотсве не каза нищо, но в този момент мислено сложи край на приятелството. Това обаче й даде храна за размисъл. Може ли да бъдеш приятел на човек, който се държи лошо? Или лошите хора могат да имат само лоши приятели, защото само другите лоши хора имат достатъчно общо с тях, за да им бъдат приятели? Маа Рамотсве се замисли за пословично лошите хора. Да вземем Иди Амин^[1] например или Хендрик Ферворд^[2]. Иди Амин, разбира се, не беше съвсем в ред и може би не беше лош по същия начин, както господин Ферворд, който изглеждаше съвсем в ред, но сърцето му беше от лед. Дали някой някога беше харесвал господин Ферворд? Дали някой беше държал ръката му в своята? Сигурно да — нали на погребението му имаше хора и те дори ридаеха, точно както хората ридаят на погребенията на добрите хора. Господин Ферворд имаше близки и може би не всички от тях бяха лоши. Нещата отвъд границата, в Южна Африка, вече се бяха променили и тези хора трябваше да продължат да живеят. Може би те вече бяха разбрали какво зло са причинявали, но дори да не бяха, вече им беше простено, или поне повечето неща. Обикновените хора в Африка не бяха склонни да се отдават на омразата. Понякога биваха неразумни, каквито са хората навсякъде, но нямаха зъб на никого, както беше показал на света господин Мандела. Както бе направил и Серетсе Кхама, помисли маа Рамотсве, макар че май вече никой не помнеше за това извън Ботсуана. Но той беше един от големите мъже на Африка и се беше здрависал с баща й, Обед Рамотсве, когато преди време бе посетил Мочуди, за да говори с хората. И тя, Прешъс Рамотсве, тогава още малко момиче, го бе видяла да излиза от колата си и хората да се трупат около него, а между тях, стиснал в ръка старата си омачкана шапка, беше баща й. Когато Кхама пое ръката на баща й, сърцето й се изпълни с гордост и сега тя си спомняше за това всеки път, когато погледнеше към снимката на големия държавник, сложена на полицата над камината.

Приятелката, която се държеше зле към прислужницата си, всъщност не беше лош човек. Тя се отнасяше много добре към семейството си и винаги беше мила с маа Рамотсве, но щом работата опреше до прислужницата — а маа Рамотсве я бе виждала и тя й се стори много приятна и трудолюбива жена от Молепололе, — тя явно не се интересуваше кой знае колко от чувствата й. На маа Рамотсве й хрумна, че причината за такова поведение е само невежеството, неспособността да разбираш надеждите и стремежите на другите. А това според маа Рамотсве стоеше в основата на всеки морал. Ако знаеш какво чувства някой, ако съумееш да се поставиш на негово място, тогава вероятно не би могъл да продължиш да му причиняваш болка. Да причиняваш болка при тези обстоятелства би било все едно да нараняваш самия себе си.

Маа Рамотсве знаеше колко дискусии има по въпроса за морала, но според нея всичко беше много просто. На първо място, съществуваше старият морал на Ботсуана, който беше неоспоримо правилен. Ако човек се придържа към него, той постъпва правилно и няма нужда да се безпокои за нищо. После, разбира се, идваха другите видове морал: Десетте Божи заповеди, които тя още като малка научи наизуст в неделното училище в Мочуди — и те също бяха правилни по същия абсолютен начин. Тези морални кодекси бяха като Наказателния кодекс на Ботсуана — трябваше да се изпълняват буквално. Не бива да се правиш на Върховния съд на Ботсуана и да решаваш кои части можеш да спазваш, а кои — не. Правилата на морала не съществуват, за да подхождаш към тях избирателно, нито пък за да ги поставяш под въпрос. Не можеш да кажеш, че ще спазваш тази забрана, а онази — не. Не бива да крада — в никакъв случай, — но прелюбодеянието е нещо друго, може да е лошо за броите, но за мен не е.

Повечето видове морал, смяташе маа Рамотсве, казваха как да постъпваш правилно, защото кое е правилно, беше определено чрез продължително приемане и спазване. Не можеш просто да си създадеш свой собствен морал, защото твоят опит никога няма да е достатъчен за това. Какво ти дава право да кажеш, че знаеш повече от предците си? Моралът важи за всички и това означава, че за да бъде създаден, са потребни вижданията на повече от един човек. Това беше слабото място на съвременния морал, с неговото наблягане върху отделния човек и върху изработването на индивидуална позиция. Ако дадеш на хората възможност да си изработят собствен морал, те ще си направят версия, която да им е най-изгодна и която да им позволява да правят онова, което им изнася, за възможно най-дълго време. По мнението на маа Рамотсве, това бе просто егоизъм, независимо какво импозантно име му даваха.

Един ден маа Рамотсве чу по радиото предаване, което я изуми. Разказваха за философи, които се наричали екзистенциалисти и които, доколкото разбра маа Рамотсве, живеели във Франция. Тези французи казвали, че трябва да живееш по начин, който те кара да се чувстваш истински, и че всичко, което те кара да се чувстваш така, е правилно. Маа Рамотсве слушаше удивена. Не се налага да ходиш до Франция, за да видиш екзистенциалисти, мислеше тя, тук в Ботсуана е пълно с екзистенциалисти. Например Ноте Мокоти. Излизаше, че тя самата е била омъжена за екзистенциалист, без въобще да подозира. Ноте, този егоист, който дори веднъж не се трогна за друг — най-малко пък за жена си, — би одобрил екзистенциалистите, а и те него. Наистина, много беше екзистенциалистко да ходиш всяка вечер по барове, докато бременната ти жена си стои вкъщи, и още по-екзистенциалистко — да излизаш с момичета, млади момичета-екзистенциалистки, които си срещнал в баровете. Не беше зле да си екзистенциалист, макар околните неекзистенциалисти да не споделяха това мнение.

 

 

Маа Рамотсве не се отнасяше към прислужницата си Роуз по екзистенциалистки. Тя работеше за нея от деня, в който се нанесе на „Зебра драйв“. Понеже Роуз се появи пред къщата само час след маа Рамотсве, маа Рамотсве заключи, че безработните си имат своя мрежа, която известява всички, щом някой се нанесе в нова къща и може да има нужда от прислуга.

— Ще ви трябва прислужница, маа — каза Роуз. — А аз съм много добра прислужница. Ще работя здраво и няма да ви създавам неприятности, докато сте жива. Готова съм да започна начаса.

Маа Рамотсве веднага си състави мнение. Тя виждаше почтена на вид жена, спретната, някъде около трийсетте. Но виждаше и майка, чието дете по всяка вероятност я беше посрещнало при портата сред останалите зяпачи. И тя се запита какво ли е казала майката на детето си. Ако тази жена ме вземе за прислужница, ще имаме какво да ядем довечера. Да се надяваме. Чакай ме тук и стой на пръсти. Да застанеш на пръсти. Така се казваше на сетсуана, като се молиш нещо да стане. Беше същото като израза на белите „стискай палци“.

Маа Рамотсве хвърли поглед към портата, видя, че детето наистина стои на пръсти, и разбра, че може да отговори само по един начин.

Тя погледна жената и каза:

— Да, трябва ми прислужница и вие получавате работата, маа.

Жената плесна с ръце в знак на благодарност и махна на детето. Късметлийка съм, реши маа Рамотсве. Наистина имам късмет, че мога да направя някого толкова щастлив само с няколко думи.

Роуз се нанесе веднага и бързо успя да докаже думите си. Къщата на „Зебра драйв“ не беше стопанисвана добре от предишните собственици, които се бяха оказали немарливи хора, и всяко ъгълче тънеше в прах. Тя мете и лъска повече от три дни, докато накрая къщата почна да мирише на паркетин и всички повърхности заблестяха. Не само това — тя беше опитна готвачка и чудесна гладачка. Маа Рамотсве ходеше добре облечена, но трудно събираше сили да оглади някоя блуза така добре, както й се искаше. Роуз правеше това със страст, която си личеше по колосаните шевове и липсата и на най-малката гънка.

Тя се настани да живее в помещенията за прислугата в задния двор. Те се състояха от две стаи, с душ и тоалетна от едната страна и покрита веранда, на която можеше да се пали огън и да се готви на открито. Тя спеше в едната от стаите, а в другата бяха двете й малки деца. Имаше и други, по-големи деца, единият от които бе дърводелец — той печелеше добре. Но дори и така, разходите за живот бяха толкова големи, че й оставаше много малко, особено откакто по-малкият й син се разболя от астма и му трябваха скъпи инхалатори, за да диша.

 

 

След като остави маа Макутси, маа Рамотсве се прибра вкъщи и завари Роуз в кухнята да изстъргва една загоряла тенджера. Тя любезно запита как е минал денят на прислужницата и чу в отговор, че е бил доста добър.

— Помогнах на Мотолели да се изкъпе — каза тя. Тя вече е оттатък и чете на братчето си. Той търча през целия ден насам-натам и здравата се измори. Всеки момент ще заспи. Май само мисълта за вечерята го държи буден.

Маа Рамотсве й благодари и й се усмихна. Беше станал месец, откакто децата бяха дошли от фермата на сираците с посредничеството на господин Дж. Л. Б. Матекони, но тя все още не беше свикнала с присъствието им в къщата. Това беше негова идея — всъщност той не се бе посъветвал с нея, преди да се съгласи да стане техен приемен родител, — но тя прие положението и скоро ги хареса. Мотолели, която беше в инвалидна количка, се оказа много полезна вкъщи и прояви силен интерес към поправянето на коли — нещо, което особено поласка господин Дж. Л. Б. Матекони. Нейният брат, който беше доста по-малък, бе по-голяма загадка. Той беше доста буен, а когато го заговореха, отвръщаше любезно, но изглежда предпочиташе собствената си компания и тази на сестра си пред компанията на другите деца. Мотолели вече си бе създала приятели, но момчето, изглежда, се стесняваше.

Мотолели посещаваше средното училище в Габороне, което не беше далече, и там й харесваше. Всяка сутрин някое момиче от нейния клас пристигаше на вратата и я буташе с количката до училище.

Маа Рамотсве бе впечатлена.

— Учителите ли ви карат да го правите? — попита тя едно от момичетата.

— Не, маа — отвърна то. — Ние сме нейни приятелки. Затова го правим.

— Вие сте добри момичета — каза маа Рамотсве. — И ще станете добри жени, като му дойде времето. Много добре постъпвате.

За момчето се бе намерило място в местното основно училище, но маа Рамотсве се надяваше, че господин Дж. Л. Б. Матекони ще плати, за да го приемат в „Торнхил“. Щеше да струва много пари и тя вече се чудеше дали този план изобщо някога ще се осъществи. А и въпросът за училището беше само едно от многото неща, които тя искаше да бъдат изяснени. Сред тези неща бяха сервизът, чираците, къщата близо до Армейския клуб на Ботсуана, децата. Оставаше и въпросът за сватбата, независимо кога щеше да се състои тя — макар че в настоящия момент маа Рамотсве не се осмеляваше и да помисли за нея.

Тя прекоси дневната и видя момчето да седи край инвалидната количка на сестра си и да я слуша как чете.

— Е — каза маа Рамотсве, — виждам, че четеш нещо на братчето си. Някоя хубава приказка ли?

Мотолели се обърна към нея и се усмихна.

— Това не е приказка, маа — каза тя. — Или по-точно, не е история от книга. Това е разказ, който аз написах в училище, и сега му го чета.

Маа Рамотсве се присъедини към двамата, присядайки на облегалката на дивана.

— Защо не почнеш отначало? — каза тя. — Бих искала да чуя твоя разказ.

 

 

— Казвам се Мотолели и съм на тринайсет години, всъщност почти на четиринайсет. Имам брат, който е на седем. Майка ми и баща ми са умрели. Това доста ме натъжава, но много се радвам, че аз съм жива и че си имам братче.

Аз съм момиче, което е имало три живота. Моят първи живот беше, когато живеех с майка ми, лелите и чичовците ми на север, в Макадикади, близо до Ната. Това беше много отдавна, тогава бях много малка. Те бяха бушмени и се местеха от място на място. Знаеха как да намират храна в гората, като изравят корени. Бяха много умни хора, но никой не ги харесваше.

Майка ми даде гривна, направена от щраусова кожа, с парчета от черупка на щраусово яйце. Още я пазя. Това е единственото нещо, което ми е останало от нея, сега, когато вече е покойница.

След като тя умря, аз спасих малкия си брат, който бе погребан в пясъка заедно с нея. Той беше заровен съвсем плитко, така че махнах пясъка от лицето му и видях, че още диша. Помня как го вдигнах и побягнах през шубраците, докато накрая попаднах на някакво шосе. Един мъж с камион се зададе по пътя, а когато ме видя, спря и ме закара до Франсистаун. Не помня какво стана там, но ме дадоха на една жена, която каза, че мога да живея в двора й. Имаха малък навес, който страшно се нагорещяваше, когато го напечеше слънцето, но изстиваше през нощта. Спях там заедно с братчето ми — още бебе.

Хранех го с храната, която ми даваха в къщата. Започнах да помагам на онези добри хора. Перях и простирах прането на въжетата навън. Понякога миех съдовете, понеже те нямаха слуги. Имаше едно куче, което също живееше в двора, и един ден то ме ухапа по крака. Като разбра, съпругът на жената много се ядоса на кучето и го преби с дървена тояга. И кучето умря след всичкия бой, дето изяде, понеже беше зло.

После се разболях тежко и жената ме заведе в болница. Сложиха ми някакви игли и ми взеха кръв. Но не можаха да ме оправят и след известно време вече не можех да ходя. Дадоха ми патерици, но с тях ходех трудно. Намериха ми инвалидна количка, тоест можех да се прибера у дома. Но жената каза, че не може да остави момиче в инвалидна количка в двора си, защото няма да изглежда добре и хората ще приказват разни работи от рода на: „Как така ще държиш момиче в инвалидна количка в двора си? Това е много жестоко.“

Тогава мина един мъж, който каза, че търси сираци, за да ги прибере във фермата на сираците. С него беше една госпожа от правителството, която ми обясни, че е голям късмет да намеря място в такава хубава ферма. Можело да взема и брат си, който щял да бъде много щастлив да живее там. Но не бивало да забравям да обичам Иисус. Отговорих, че съм готова да обичам Иисус и че ще направя така, че и братчето ми да го обича.

Така свърши моят първи живот. Моят втори живот почна в деня, когато пристигнах във фермата на сираците. Дойдохме от Франсистаун с камион и на мен ми беше много горещо и неудобно да се возя отзад. Не можех да сляза да отида по нужда, понеже шофьорът на камиона не знаеше какво да прави с момиче в инвалидна количка. Така че когато пристигнахме във фермата на сираците, роклята ми беше мокра и аз се срамувах страшно, най-вече защото всички други сираци се бяха строили да ни гледат как пристигаме. Една от жените каза на децата да ходят да си играят, вместо да ни зяпат, но те се отдалечиха съвсем малко и ме наблюдаваха иззад дърветата.

Всички сираци живеят в къщи. Във всяка къща има по десетина сираци и майка, която се грижи за тях. Майката на моята къща беше мила жена. Даде ми нови дрехи и гардероб да си държа нещата в него. Никога дотогава не бях имала гардероб и бях много горда с това. Дадоха ми и няколко специални фиби, с които да си хвана косата. Никога не бях имала такива красиви неща и ги държах под възглавницата, за да бъдат на сигурно място. Понякога се будех през нощта и мислех какъв късмет имам. Но понякога плачех, докато си мислех за моя първи живот и за моите чичовци и лели и се чудех къде ли са сега. От леглото си можех да виждам звездите през една дупка в завесата и си мислех, че ако те погледнат нагоре, ще видят същите звезди и така ще ги гледаме едновременно. Но се чудех и дали ме помнят, понеже бях само едно момиче и бях избягала от тях.

Бях много щастлива във фермата на сираците. Работех много и маа Потокване, която ни беше ръководителка, каза един ден, че ако имам късмет, ще намери някой, който да ни стане нов родител. Не мислех, че това е възможно, понеже никой не би желал да вземе момиче в инвалидна количка, след като има толкова много първокласни момичета сираци, които могат да вървят много добре и които също си търсят дом.

Но тя беше права. Не предполагах, че господин Дж. Л. Б. Матекони ще е този, който ще ни вземе, но бях много доволна, като чух, че можем да отидем да живеем в неговата къща. Ето как започна третият ми живот.

Когато напускахме фермата на сираците, ни направиха специална торта и ние я изядохме заедно с майката на нашата къща. Тя каза, че винаги й било много тъжно, когато някой от сираците си тръгвал било като да си отиде член от семейството. Но каза, че много добре познавала господин Дж. Л. Б. Матекони, той бил един от най-добрите хора в Ботсуана. Щяла съм да бъда много щастлива в неговата къща, така каза.

Ето как заедно с братчето ми отидохме в неговата къща заедно и скоро се запознахме с неговата приятелка маа Рамотсве, която ще се омъжва за господин Дж. Л. Б. Матекони. Тя каза, че била моята нова майка и ни взе в нейната къща, която е по-подходяща за деца от къщата на господин Дж. Л. Б. Матекони. Тук имам много хубава спалня и ми дадоха много дрехи. Много съм щастлива, че има такива хора в Ботсуана. Живях много щастливо досега и благодаря на маа Рамотсве и господин Дж. Л. Б. Матекони от цялото си сърце.

Когато порасна, искам да стана автомонтьор. Ще помагам на господин Дж. Л. Б. Матекони в сервиза му, а вечер ще поправям дрехите на маа Рамотсве и ще й готвя. После, когато те остареят, ще се гордеят с мен и ще казват, че съм добра дъщеря и добра гражданка на Ботсуана.

Това е историята на моя живот. Аз съм едно най-обикновено момиче от Ботсуана, но е голям късмет да имаш три живота. Повечето хора имат само един.

Тази история е истинска. Не съм измислила нищо в нея. Всичко е истина.

 

 

След като момичето свърши да чете, всички останаха смълчани. Момчето погледна нагоре към сестра си и се усмихна. То си мислеше: „Щастлив съм да имам такава умна сестра. Надявам се, че някой ден Бог ще й върне краката.“ Маа Рамотсве погледна момичето и нежно сложи ръка на рамото й. Тя си мислеше: „Ще се грижа за това дете. Сега аз съм нейната майка.“ Роуз, която беше слушала от коридора, сведе поглед към обувките си и си помисли: „Какво странно определение: три живота.“