Алегзандър Маккол Смит
Морал за красиви момичета (5)

Пета глава
Човекът от правителството

На следващата сутрин маа Рамотсве пристигна в „Дамска детективска агенция №1“ още преди маа Макутси. Това беше необичайно — обикновено маа Макутси идваше първа, отваряше пощата и дори запарваше чая, преди маа Рамотсве да пристигне с белия си микробус. Но ето че се очертаваше труден ден и тя искаше да направи списък на нещата, които трябва да се свършат.

— Доста сте подранили, маа — забеляза маа Макутси. — Нещо не е наред ли?

Маа Рамотсве се замисли за миг. В известен смисъл нищо не беше наред, но не й се искаше да обезсърчава маа Макутси, затова си придаде бодро изражение.

— Не, всичко е наред — каза тя. — Но трябва да започнем да се готвим за пренасянето. Освен това ще трябва да отидеш да въведеш ред в сервиза. Господин Дж. Л. Б. Матекони не се чувства много добре и може да замине за малко. Това означава, че ще бъдеш не само помощник-управител, но и изпълняваща длъжността управител. Всъщност това е новата ти длъжност, влиза в сила от тази сутрин.

Маа Макутси засия от радост.

— Ще се постарая максимално като изпълняваща длъжността управител — каза тя. — Обещавам, че няма да ви разочаровам.

— Разбира се, че няма — каза маа Рамотсве. — Знам, че работиш отлично.

Следващият час премина в приятно и за двете мълчание. Маа Рамотсве нахвърли списъка със задачите за вършене, после задраска едни от тях и добави други. Ранната утрин бе най-доброто време да се върши работа, особено през сухия сезон. През горещите месеци, преди да настъпи сезонът на дъждовете, с напредването на деня температурата се покачваше и накрая небето се нажежаваше до бяло. В хладните утрини, когато слънцето едва сгряваше кожата и въздухът още беше свеж, всяка задача изглеждаше решима; по-късно, щом жегата достигнеше зенита си, и тялото, и умът ставаха лениви. Сутрин беше лесно да се мисли — да се съставят списъци със задачи, — но следобед човек можеше да мисли само за това, кога ще свърши денят и вечерта ще донесе облекчение. Според маа Рамотсве това беше единственият недостатък на Ботсуана. Тя знаеше, че това бе идеалната страна — цяла Ботсуана го знаеше, — но щеше да е още по-идеална, ако температурите през трите най-горещи месеца можеха да бъдат малко по-ниски.

В девет часа маа Макутси направи чаша ройбос за маа Рамотсве и чаша обикновен чай за себе си. Беше се опитала да свикне с ройбоса, който от лоялност пиеше през първите няколко месеца след назначаването си, но накрая призна, че не го харесва. Оттогава се слагаха два чайника — един за нея и един за маа Рамотсве.

— Твърде е силен — каза тя. — Освен това ми мирише на плъхове.

— Изобщо не мирише на плъхове — възрази маа Рамотсве. — Той е за хора, които наистина разбират от чай. Обикновеният чай е за всички.

Най–често спираха работа, когато дойдеше време да се сервира чаят. По традиция това бе почивка за размяна на клюки, а не за обсъждане на сериозни теми. Маа Макутси се осведоми за господин Дж. Л. Б. Матекони и изслуша краткия разказ на маа Рамотсве за незадоволителната среща с него.

— Като че ли не го интересува нищо — разказа тя. — Дори да му бях казала, че къщата му гори, едва ли щеше да се разтревожи особено. Беше много странен.

— Виждала съм хора като него — каза маа Макутси. — Една моя братовчедка я изпратиха в болница в Лобатсе. Ходих да я видя там. Имаше много хора, които просто си седяха и зяпаха слънцето. Имаше и такива, дето крещяха на посетителите някакви странни неща, съвсем неразбираеми. Маа Рамотсве се намръщи.

— Това място е лудница — каза тя, а господин Дж. Л. Б. Матекони не е полудял.

— Разбира се, че не е — побърза да отвърне маа Макутси.

— Той няма да полудее. Разбира се, че няма.

Маа Рамотсве отпи от чая.

— Но все пак трябва да го заведа на лекар — каза тя. — Разбрах, че това състояние се лекува. Нарича се депресия. Лекуват го с хапчета.

— Това е хубаво — каза маа Макутси. — Той ще се оправи. Сигурна съм.

Маа Рамотсве подаде чашата си на маа Макутси да я допълни.

— А какво става с твоето семейство в Бобононг? — запита тя. — Добре ли са всички?

Маа Макутси наля силния чай в чашата.

— Всички са много добре, маа, благодаря, че питате. Маа Рамотсве въздъхна:

— Мисля, че в Бобононг се живее по-лесно, отколкото в Габороне. Тук непрекъснато има някакви проблеми, а в Бобононг — какво? Там няма нищо, само камънаци. — Тя спря.

— Разбира се, това си е едно много хубаво място; да, Бобононг е много хубаво място.

Маа Макутси се засмя.

— Няма нужда да се мъчите да бъдете любезна, като става дума за Бобононг — каза тя. — Това само ме развеселява. Не за всички е добро място. Аз не бих искала да се върна там, след като съм видяла какво е да живееш в Габороне.

— Щеше да си прахосаш способностите на север — каза маа Рамотсве. — Каква е ползата да имаш диплома от Ботсуанския колеж за секретарки, ако живееш в място като Бобононг? Там тая диплома става само за храна на мравките.

Маа Макутси хвърли поглед към стената, където в рамка висеше нейната диплома от Ботсуанския колеж за секретарки.

— Да не забравим да я вземем, като тръгнем да се пренасяме в новия офис — каза тя. — Не искам да я изгубя.

— Естествено — отговори маа Рамотсве, която нямаше дипломи. — Тази диплома е много важна за клиентите. Създава доверие към агенцията.

— Благодаря — каза маа Макутси.

Почивката за чай свърши, така че маа Макутси отиде да измие чашите на чешмата на гърба на сградата, и точно когато се връщаше, пристигна клиентът. Това беше първият клиент за повече от седмица и нито една от тях не беше подготвена да види високия, добре сложен мъж, който почука на вратата по всички правила на етикета в Ботсуана и възпитано зачака да го поканят. Не бяха подготвени и за факта, че колата, която го бе докарала дотук, заедно с добре облечения правителствен шофьор, бе истински мерцедес.

— Знаете ли кой съм, маа? — попита той маа Рамотсве, докато по нейна покана се настаняваше на стола пред бюрото.

— Разбира се, че зная, раа — отвърна тя любезно. — Вие сте от правителството. Виждала съм ви много пъти във вестниците.

Човекът от правителството направи нетърпелив жест с ръка.

— Да, разбира се, така е. Но знаете ли кой съм извън правителството?

Маа Макутси се покашля леко и човекът от правителството се обърна към нея.

— Това е моята помощничка — поясни маа Рамотсве. — Тя знае много.

— Вие сте също така роднина на един от вождовете — каза маа Макутси. — Баща ви произхожда от това племе. Знам го, тъй като съм родом от същия район.

Човекът от правителството се усмихна:

— Вярно, така е.

— А жена ви — продължи маа Рамотсве — е роднина на краля на Лесото, нали? Виждала съм и нейна снимка.

Човекът от правителството подсвирна.

— Виж ти! Виждам, че съм дошъл на правилното място. Вие, изглежда, знаете всичко.

Маа Рамотсве кимна към маа Макутси и се усмихна.

— Работата ни е да знаем разни неща каза тя. На кого му трябва частен детектив, който нищо не знае? Ние боравим с информация. Това ни е работата. Както вашата работа е да давате заповеди на държавните служители.

— Аз не просто давам заповеди — каза недоволно човекът от правителството. — Аз трябва да изработвам политиката. Трябва да вземам решения.

— Разбира се — побърза да отговори маа Рамотсве. — Сигурно е много важна работа човек да е в правителството.

Човекът от правителството кимна.

— Не е лесно — каза той. — И става още по-трудно, ако има нещо, което те тревожи. Всяка нощ се будя към два-три часа и тревогата ме кара да се изправям в леглото. След това не успявам да заспя и когато на сутринта трябва да вземам решения, главата ми е мътна и не мога да мисля. Така става, когато се тревожиш за нещо.

Маа Рамотсве знаеше, че вече се доближават до причината за консултацията. Така бе по-лесно да се стигне до същността — като оставиш клиента да подходи със заобикалки към въпроса, вместо да започнеш да го разпитваш веднага. Когато към нещата се пристъпваше по този начин, клиентът не се чувстваше притиснат.

— Ние можем да облекчим тези тревоги — каза тя. — Понякога дори можем да направим така, че да изчезнат.

— И аз така чух — каза човекът от правителството. — Хората разправят, че сте жена, която прави чудеса. Така поне чух.

— Много сте любезен, раа. — Тя направи пауза, докато прехвърляше в ума си различни варианти. Вероятно беше изневяра — най-често срещаният проблем при клиентите особено когато, както в случая с човека от правителството, те бяха доста заети в работата и тя ги откъсваше от семейството им за дълги периоди от време. Или пък беше нещо, свързано с политика — това щеше да е нова област за нея. Тя не знаеше нищо за това, как действаха политическите партии, освен че там се плетяха много интриги. Беше чела за американските президенти и неприятностите, които им създаваха един или друг скандал — неприятности с жени, с взломаджии и какво ли още не. Възможно ли беше нещо подобно да се случва в Ботсуана? Едва ли, а ако все пак се случваше, тя предпочиташе да не се забърква в него. Не можеше да си представи как се крие по ъглите по тайна доба, за да се срещне с някой източник на информация, или как си шепне с журналисти в някой бар. От друга страна, маа Макутси би оценила една такава възможност…

Човекът от правителството вдигна ръка, сякаш да въдвори мълчание. Беше господарски жест, но той все пак произхождаше от високопоставен род и там тези неща сигурно бяха съвсем естествени.

— Приемам, че мога да говоря напълно свободно — каза той, като погледна бегло маа Макутси.

— Помощничката ми е много дискретна — увери го маа Рамотсве. — Можете да й имате доверие.

Човекът от правителството присви очи.

— Дано — каза той. — Знам ги аз жените. Обичат да приказват.

Очите на маа Рамотсве се отвориха широко от възмущение.

— Мога да ви уверя, раа — поде тя със стоманени нотки в гласа, — че „Дамска детективска агенция №1“ се ръководи от най-строги правила по отношение на дискретността. Възможно най-строги. И това важи не само за мен, но и за тази дама — маа Макутси. Ако се съмнявате в това, по-добре потърсете други детективи. Няма да имаме нищо против. Тя направи пауза. И още нещо, раа. В тази страна наистина се приказва много, но по мое мнение с това се занимават най-вече мъжете. Жените обикновено имат твърде много работа, за да приказват.

Тя скръсти ръце на бюрото. Ето че го каза най-после, така че нямаше да се изненада, ако човекът от правителството станеше и си излезеше. Човек на неговия пост не е свикнал да му говорят така и той едва ли щеше да го изтърпи.

За миг човекът от правителството не каза нищо, а просто гледаше маа Рамотсве.

— Така значи — рече той накрая. — Така значи. Вие сте съвсем права. Съжалявам, задето предположих, че няма да можете да пазите тайна. — След това, обръщайки се към маа Макутси, той добави: — Съжалявам, че предположих за вас такова нещо, маа. Не беше хубаво от моя страна.

Маа Рамотсве почувства как напрежението спада.

— Добре — каза тя. — А сега защо не ни разкажете за тези ваши тревоги? Помощничката ми ще сложи чайника. Ройбос ли ще пиете, или обикновен чай?

— Ройбос — отговори човекът от правителството. — Струва ми се подходящ при тревоги.

 

 

— След като знаете кой съм — започна човекът от правителството, — няма нужда да разказвам отначало, или поне не от самото начало. Знаете, че съм син на важен човек. Това ви е известно. Аз съм първородният, което означава, че ще застана начело на семейството, когато Бог повика баща ми при себе си. Надявам се това да не се случи още дълго. Имам двама братя. Единият има някакви проблеми с главата и не говори с никого. Никога не е говорил и не се интересува от нищо още от времето, когато беше малко момче. Затова го изпратихме на едно от пасищата и той е доволен. Стои там през цялото време и не създава никакви неприятности. Само седи и брои добитъка, а като приключи, пак почва. Това е всичко, което иска да прави в живота си, нищо, че вече е на трийсет и осем. Имам и друг брат. Той е много по-млад от мен. Аз съм на петдесет и четири, а той е само на двайсет и шест. Той ми е брат от друга майка. Баща ми е старомоден човек, така че си взе две жени; майката на този брат беше по-младата. На баща ми му се родиха и много момичета — имам девет сестри от различни майки и много от тях са омъжени и имат свои деца. Така че сме голямо семейство, но не и ако се гледа броят на момчетата, които са важни за рода — това сме само аз и двайсет и шест годишният ми брат. Той се казва Могади. Обичам го много. Понеже разликата ни е толкова голяма, го помня още от бебе. Когато поотрасна, го научих на много неща. Аз му показах как да намира червеите мопани, как да хваща летящи мравки, когато се появят от дупките си при първия дъжд. Аз бях този, който му обясни какво в шубраците става за ядене и какво не. А веднъж той ми спаси живота. Бяхме на пасището, където баща ми държи някои от стадата си. Там имаше няколко базарви, защото пасището на баща ми е недалеч от мястото, откъдето те минават, като идват от Калахари. Този край е много сух, но има вятърна мелница, която баща ми построи, за да изпомпва вода за добитъка. Дълбоко в почвата има много вода, и то добра на вкус. Базарвите обичаха да идват и да пият от тая вода, докато бродеха наоколо, помагаха на баща ми за някои дребни неща в замяна на краве мляко и ако имаха късмет, малко месо. Те харесваха баща ми, защото той никога не ги биеше, за разлика от някои, които ги налагат с камшици от кожа на носорог. Аз също никога не съм одобрявал боя. Бях взел брат ми да види базарви — точно тогава няколко живееха под едно дърво недалеч от пасището. Имаха прашки от щраусова кожа и аз исках да подаря една на брат си. Бях взел малко месо да им дам в замяна. Надявах се, че може да ни дадат и някое щраусово яйце. Беше точно след дъждовния сезон, така че тревата беше зелена и имаше цветя. Нали знаете, маа, какво е за хората в оная област, като падне първият дъжд. Земята изведнъж се размеква и навсякъде никнат цветя, много цветя. Става много красиво и за момент даже забравяш колко горещо, сухо и тежко е било дотогава. Движехме се по пътека, изровена от копитата на животните, аз — отпред, а малкият ми брат — точно зад мен. Той носеше дълга пръчка и я влачеше по земята край себе си. Бях много щастлив, че съм там, с моето братче, насред свежата трева, която щеше да даде нови сили на добитъка. Внезапно той ми извика и аз спрях. В тревата край нас имаше змия — надигнала глава от земята, тя съскаше, отворила уста. Беше голяма, приблизително толкова дълга, колкото аз съм висок, и се беше изправила почти на една ръка разстояние от земята. Веднага разбрах каква е и сърцето направо ми спря. Стоях неподвижно, защото знаех, че и най-малкото движение може да я накара да скочи, а тя беше току до мене. Страшно близо. Гледаше ме с ония сърдити очи — знаете как гледа мамба — и вече си мислех, че ще ме нападне и че нищо не може да се направи. В този момент се чу стържене и видях, че малкият ми брат, който тогава беше едва дванайсетгодишен, тътри пръчката към змията. Змията се обърна и докато се усетим, вече беше захапала върха на пръчката. Това ми даде време да се обърна, да грабна брат си и да хукна по пътеката. Змията изчезна. Беше захапала пръчката и сигурно беше счупила зъб. Каквото и да се беше случило, тя предпочете да не ни последва. Така той ми спаси живота. Нали знаете, маа, какво става, ако те ухапе мамба. Нямаш никакъв шанс. Оттогава знам, че му дължа живота си. Това беше преди четиринадесет години. Сега вече не се разхождаме много често из шубраците, но още много обичам брат си и затова много се натъжих, когато той дойде да ме види в Габороне и ми съобщи, че ще се жени за някакво момиче, с което се е запознал тук, в университета. Учеше за бакалавър на науките и така се натъкнал на това девойче от Махалапие. Познавам баща й, понеже той е чиновник в едно от министерствата. Виждал съм го да седи с другите чиновници под дърветата през обедната почивка и сега той ми маха всеки път, като ме види да минавам оттам с колата. Отначало му махах в отговор, но сега не позволявам да ме безпокоят. Защо непрекъснато трябва да махам на тоя чиновник само защото дъщеря му е срещнала брат ми?

Брат ми си прекарва времето в нашата фермата на север от Пилане. Той се грижи много добре за нея и баща ми е много доволен от него. Всъщност тя е негова — баща ми му я подари. Това го прави богата партия. Аз също имам ферма, дадена ми от баща ми, така че не му завиждам. Преди около три месеца Могади се ожени за това момиче и то се нанесе в нашата ферма. Там живеят баща ми и майка ми. Лелите ми идват и гостуват голяма част от времето. Къщата е много голяма и има място за всички.

Майка ми не искаше тази жена да стане съпруга на брат ми. Тя каза, че това момиче няма да бъде добра съпруга и само ще донесе нещастие на семейството. И според мен нищо хубаво нямаше да излезе, понеже предполагах по каква причина тя иска да се омъжи за брат ми. Не защото го обичаше или нещо такова — мислех, че баща й я подтиква да се омъжи за брат ми, защото той произхожда от богато и уважавано семейство. Никога няма да забравя, маа, как баща й оглеждаше къщата, когато дойде да уговаря сватбата с моя баща. Очите му бяха станали ей такива от алчност и направо си личеше как пресмята наум цената на всичко наоколо. Той даже попита брат ми колко глави добитък притежава — и това от човек, който вероятно няма нищо!

Приех решението на брат си, макар според мен да не беше добро, и се опитах да се държа колкото може по-приветливо с новата му съпруга. Но не ми е лесно, когато през цялото време виждам как се опитва да настрои брат ми срещу семейството му. Явно иска да изгони майка ми и баща ми от къщата, освен това се държи грубо с лелите ми. Къщата прилича на капан, в който се е уловила оса и сега непрекъснато жужи и се опитва да ужили другите.

Мисля, че това само по себе си е достатъчно лошо, но се случи и нещо друго, което ме разтревожи още повече. Преди няколко седмици бях в този край и наминах да видя брат си. Когато пристигнах, ми казаха, че той не е добре. Отидох в стаята му и го видях да лежи в леглото и да се държи за корема. Мислеше, че е от храната — може би месото било развалено.

Попитах го дали е викал лекар, но той каза, че не било чак толкова сериозно. Скоро щял да се съвземе, нищо, че в момента се чувствал много зле. След това отидох да видя майка си, която седеше сама на верандата.

Тя ме повика да седна до нея и след като се увери, че наоколо няма никого, ми каза какво мисли.

— Тази жена се опитва да отрови брат ти. Видях я да влиза в кухнята, преди да сервират неговата порция. С очите си я видях. Казах му да не яде от месото, уж че е развалено. Ако не му бях казала това, щеше да изяде цялата порция и да умре. Тя се опитва да го отрови.

Попитах я защо една съпруга би правила това.

— Нали тъкмо се е омъжила за хубав и богат мъж — казах аз, — защо ще се опитва да се отърве от него толкова скоро?

Майка ми се изсмя.

— Защото ще бъде много по-богата като вдовица, отколкото като съпруга — бе нейният отговор. — Ако той умре, преди да им се родят деца, според завещанието му всичко отива за нея. Къщата, фермата, всичко. Веднъж като получи това, ще може да ни изхвърли, нас и лелите. Но най-напред трябва да го убие.

Отначало мислех, че това е абсурдно, но колкото повече разсъждавах над всичко, толкова повече осъзнавах, че това е много сериозен мотив и че може да е истина. Не можах да говоря за това с брат си, тъй като той отказва да слуша каквото и да било против жена си, затова реших, че е по-добре да намеря някой, който не е от семейството, да проучи въпроса и да разбере какво става.

Маа Рамотсве вдигна ръка да го прекъсне:

— За такива неща има полиция, раа. Това ми звучи като за полицията. Те са свикнали да се занимават с отровители и други подобни. Ние не сме такъв вид детективи. Ние помагаме на хората да решават проблеми. Не се занимаваме с разкриване на престъпления.

Маа Рамотсве забеляза как маа Макутси се оклюма при тези нейни думи. Тя знаеше, че помощничката й има различно виждане за ролята им — нямаше как да няма различия, когато едната беше на почти четирийсет, а другата — на двайсет и осем, маа Рамотсве осъзнаваше това. На почти четирийсет — всъщност вече четирийсет, ако трябва да сме съвсем точни — вече не ти се щат много вълнения; на двайсет и осем обаче тъкмо му е времето да ги изпиташ, ако въобще го искаш. Маа Рамотсве разбираше това добре. Когато се омъжи за Ноте Мокоти, тя копнееше за целия блясък, който върви с това, да си жена на известен музикант, на мъж, който само с влизането си в някоя стая привличаше погледите на всички — мъж, чийто глас сякаш бе изпълнен с вълнуващите ноти на джаза, които той изтръгваше от блестящия си тромпет марка „Селмер“. След като бракът им приключи — а той просъществува съвсем кратко, — оставяйки като единствен спомен малкия тъжен надгробен паметник, белег за краткия живот на тяхното преждевременно родено дете, тя закопня за стабилност и ред. Вълненията категорично не бяха това, което търсеше; всъщност Кловис Андерсън, авторът на нейната професионална библия „Принципи на работата на частния детектив“, предупреждаваше изрично на страница втора, та даже още на първа, че онези, които стават частни детективи, за да търсят живот, пълен с вълнения, грешат много сериозно за същността на работата. „Нашата работа — пишеше той в един пасаж, който бе здраво запечатан в паметта на маа Рамотсве и който тя цитира изцяло на маа Макутси, когато я назначи, е да помагаме на хората в нужда да разрешат неразрешените въпроси в живота си. В нашето призвание няма почти нищо драматично, това е по-скоро един процес на търпеливо наблюдение, дедукция и анализ. Ние сме изкусни наблюдатели, наблюдаваме и съобщаваме в работата ни няма нищо романтично и онези, които търсят романтика, следва да оставят този наръчник и да се заемат с нещо друго.“

Докато маа Рамотсве й рецитираше този пасаж, маа Макутси беше ококорила очи от изненада. Очевидно тя възприемаше работата по друг начин. И сега, когато не друг, а човек от правителството седеше и говореше за семейни интриги и евентуално отравяне, тя почувства, че най-накрая пред тях се очертава разследване, които би им позволило да се захванат с нещо, което си струва. Но възможността едва се подаде на хоризонта, а маа Рамотсве вече изглеждаше решена да отпрати клиента!

Човекът от правителството гледаше втренчено маа Рамотсве. Прекъсването от нейна страна го бе подразнило и той, изглежда, трябваше да положи усилия, за да не покаже неудоволствието си. Маа Макутси забеляза, че горната му устна леко трепери, докато слуша маа Рамотсве.

— Не мога да се обърна към полицията — каза той, като се стараеше гласът му да звучи нормално. — Какво мога да им кажа? Полицията би поискала доказателства, дори и от мен. Ще кажат, че не могат да влязат в къщата и да арестуват една жена, която отрича да е направила каквото и да е, при това в присъствието на мъжа й, който повтаря: „Тази жена не е направила нищо. Какво си въобразявате?“ — Той спря и погледна към маа Рамотсве, след като се бе обосновал. — Е? — каза той рязко. — Щом не мога да отида в полицията, работата е за частен детектив. Вие сте затова, нали? Кажете, маа.

Маа Рамотсве отвърна на погледа му, което само по себе си бе предизвикателство. В едно общество, което спазва традицията, тя не би трябвало да гледа човек от неговия ранг право в очите. Това би било сметнато за грубост. Но времената се бяха променили и тя беше гражданка на Република Ботсуана, където имаше Конституция и тя гарантираше достойнството на всички граждани, а между тях — и на жените — частни детективи. Тази конституция се спазваше от онзи ден през 1966 година, когато на стадиона английското знаме бе свалено, а вместо него, сред виковете на тълпата, бе издигнато сегашното чудесно синьо знаме. Това беше рекорд, който нито една друга страна в Африка, не би могла да оспори. И най–накрая, тя беше Прешъс Рамотсве, дъщеря на покойния Обед Рамотсве, човек, чието чувство за собствено достойнство не отстъпваше на това на никой друг, независимо дали е от семейство на вождове, или не. Той можеше да гледа в очите всякакви хора до самия ден на смъртта си, така че и тя би трябвало да може да го прави.

— Аз решавам дали да поема някой случай, раа — каза тя. — Не мога да помогна на всички. Опитвам се да помогна на хората, доколкото ми е възможно, но ако не мога да направя нищо, тогава казвам: „Съжалявам, но не мога.“ Така се работи в „Дамска детективска агенция №1“. Във вашия случай просто не виждам как бихме могли да узнаем това, което трябва да узнаем. Това е вътрешен проблем в семейството. Не виждам как чужд човек би могъл да узнае каквото и да било.

Човекът от правителството мълчеше. Той погледна към маа Макутси, но тя сведе поглед.

— Разбирам — каза той след няколко мига. — Мисля, че просто не искате да ми помогнете, маа. Е, какво да се прави, това е много тъжно. — Той направи пауза. — Имате ли лиценз за бизнеса си, маа?

Дъхът на маа Рамотсве секна.

— Лиценз ли? Има ли закон, който изисква лиценз за частните детективи?

Човекът от правителството се усмихна, но очите му останаха студени.

— Вероятно не. Не съм проверявал. Но може да се появи. Нали знаете как е — бизнесът трябва да се регламентира. Затова има такива неща като лицензи за улична търговия или за обща търговия, за да можем да прекратяваме дейността на хората, които не са подходящи за търговци. Знаете как става.

Самият Обед Рамотсве отговори на това, Обед Рамотсве през устата на дъщеря си, неговата Прешъс:

— Не чувам какво говорите, раа. Не мога да чуя.

Изведнъж маа Макутси се разшумя, като прелистваше документите на бюрото си.

— Разбира се, че сте права, маа — каза тя. — Не може просто да отидете при тази жена и да я попитате дали смята да убие съпруга си. Това няма да свърши работа.

— Няма — каза маа Рамотсве. — Затова в този случай нищо не можем да направим.

— От друга страна — бързо прибави маа Макутси, — имам една идея. Мисля, че знам как може да се получи.

Човекът от правителството се извърна, за да погледне маа Макутси в лицето.

— Каква е вашата идея, маа?

Маа Макутси преглътна. Големите й очила сякаш заблестяха от силата на идеята.

— Ами — започна тя, — важно е да се влезе в къщата и да се послуша какво говорят хората там. Важно е да се наблюдава жената, която планира всички тия злонамерени неща. Важно е да се надникне в сърцето й.

— Да — каза човекът от правителството. — Точно това искам от вас да направите. Надникнете в сърцето й и открийте злото. След това го осветете с факла и кажете на брат ми: „Погледни! Погледни злото сърце на жена си. Виж как тя неспирно плете интриги!“

— Не може да е толкова просто — каза маа Рамотсве. Животът не е толкова прост. Не става така.

— Моля ви, маа — каза човекът от правителството, — нека изслушаме тази умна жена с очила. Тя има много добри идеи.

Маа Макутси намести очилата си и продължи:

— В къщата има слуги, нали?

— Петима — отговори човекът от правителството. — Освен това има и външна прислуга. Хора, които се грижат за добитъка. А също и старите слуги на баща ми. Те вече не са в състояние да работят, но се препичат на слънце вън от къщата и баща ми ги храни добре. Доста са дебели.

— Виждате ли? — каза маа Макутси. — Прислужниците в къщата виждат всичко. Камериерката вижда леглото на съпруга и съпругата. Готвачът вижда техните стомаси. Слугите са винаги там и наблюдават ли, наблюдават. После клюкарстват с другите слуги. Ето как слугите знаят всичко.

— Значи ще отидете и ще поговорите със слугите? — попита човекът от правителството. — Но дали те ще искат да говорят с вас? Ще се страхуват да не изгубят работата си. Ще си мълчат и ще твърдят, че нищо не се случва.

— Обаче маа Рамотсве знае как да говори с хората не се предаде маа Макутси. Виждала съм как хората споделят с нея. Не можете ли да направите така, че тя да отседне в бащината ви къща за няколко дни? Не можете ли да го уредите?

— Разбира се, че мога — каза човекът от правителството, — мога да кажа на родителите си, че това е жена, която ми е оказала политическа услуга. А сега има нужда да бъде извън Габороне за няколко дни заради някакви проблеми. Те ще я приемат.

Маа Рамотсве хвърли поглед към маа Макутси. Не беше работа на помощничката й да прави подобни предложения, особено когато в резултат я принуждаваше да поеме случай, който тя не искаше да поеме. Щеше да се наложи да поговори с маа Макутси за това, но по-късно, тъй като не желаеше да я засрамва пред този човек с неговите господарски маниери и неговата гордост. Щеше да се наложи да поеме случая: не защото неговата слабо завоалирана заплаха бе подействала — тя явно й бе устояла, като каза, че не го чува, — а защото й бе показано как да разкрие това, което трябваше да бъде разкрито.

— Добре — каза тя. — Ще поемем този случай, раа. Не поради което и да било от нещата, които ми казахте, и особено не заради онези, които не чух. — Тя направи пауза, за да се усети ефектът от думите й. — Но аз ще решавам какво да правя, след като веднъж стигна там. Вие не бива да се месите.

— Човекът от правителството кимна ентусиазирано.

— Това е чудесно, маа. Много съм доволен. И съжалявам, че казах неща, които не биваше да казвам. Трябва да знаете, че брат ми е много важен за мен. Не бих продумал, ако не се страхувах за брат си. Това е всичко.

Маа Рамотсве го погледна. Той наистина обичаше брат си. Не му беше лесно да го гледа със съпруга, към която изпитваше такова недоверие.

— Вече забравих какво бе казано, раа — рече тя. — Няма за какво да се тревожите.

Човекът от правителството стана.

— Ще можете ли да започнете утре? — попита той. — Ще уредя всичко.

— Не — каза маа Рамотсве. — Ще започна след няколко дни. Имам много работа тук, в Габороне. Но не се безпокойте — ако може с нещо да се помогне на горкия ви брат, аз ще го направя. Щом веднъж поемем някой случай, ние не се отнасяме лекомислено към него. Обещавам ви това.

Човекът от правителството се пресегна през бюрото и пое ръката й в своята.

— Вие сте много любезна жена, маа. Това, което се говори за вас, е вярно. До последната дума. — После се обърна към маа Макутси: — А вие, маа, сте умна жена. Ако някога ви омръзне да бъдете частен детектив, елате да работите за правителството. Правителството се нуждае от жени като вас. Повечето от жените, които работят в правителството, не са стока. Виждал съм ги как само седят и си лакират ноктите. Вие бихте работили усърдно, така ми се струва.

Маа Рамотсве понечи да каже нещо, но човекът от правителството вече излизаше. През прозореца те видяха как шофьорът сръчно отвори вратата пред него и после я затвори с трясък.

— Ако наистина отида да работя в правителството… — започна маа Макутси и бързо добави: — Но аз не смятам да го правя, разбира се. Чудя се само колко ли време би минало, докато получа кола като тази, с шофьор.

Маа Рамотсве се засмя:

— Не вярвай на всичко, което приказва. Хора като него обещават какво ли не. Но той е един доста глупав мъж. И много горд при това.

— Обаче каза истината за жената на брат си, нали? — попита разтревожено маа Макутси.

— Вероятно — каза маа Рамотсве. — Едва ли си го е измислил. Но не забравяй какво казва Кловис Андерсън. Всяка история си има две страни. Досега чухме само едната. Глупавата.

 

 

Животът започва да се усложнява, мислеше си маа Рамотсве. Тя току-що се бе съгласила да поеме случай, който би могъл да се окаже всичко друго, но не и лесен, и при това щеше да я отведе далеч от Габороне. Това само по себе си беше проблем, но положението ставаше още по-трудно, като се вземеше предвид господин Дж. Л. Б. Матекони и „Тлоквенг роуд спийди моторс“. Освен това съществуваше и въпросът за децата — сега, след като се бяха настанили на „Зебра драйв“, тя би следвало да им създаде някакъв режим. Роуз, нейната домашна прислужница, й бе от голяма помощ в това отношение, но не би могла да се нагърби сама с цялото бреме.

Начело на списъка, който започна да съставя по-рано същата сутрин, стоеше задачата за преместването на агенцията. Сега обаче тя помисли, че трябва да прехвърли най-напред въпроса за сервиза, а офисът да остане на второ място. След това може да постави децата — и тя написа „УЧИЛИЩЕ“ с главни букви и добави телефонен номер отдолу. Последва „ТЕХНИК ЗА ПОПРАВКА НА ХЛАДИЛНИКА“, „ДА ЗАВЕДА НА ЛЕКАР СИНА НА РОУЗ ЗАРАДИ АСТМАТА“ и накрая „ДА СЕ НАПРАВИ НЕЩО ЗА ЗЛАТА ЖЕНА“.

— Маа Макутси — каза тя, — мисля да те закарам до сервиза. Не можем да разочароваме господин Дж. Л. Б. Матекони, дори той да се държи странно. Трябва начаса да се захванеш със задълженията си на изпълняваща длъжността управител. Ще те откарам с микробуса.

— Готова съм, маа — кимна маа Макутси. — Готова съм да управлявам.