Алегзандър Маккол Смит
Морал за красиви момичета (18)

Осемнадесета глава
Първата крачка

Маа Рамотсве се върна в Габороне на сутринта след разговора си с готвача. Бяха го последвали още разговори — един, от които доста продължителен — с другите членове на домакинството. Тя поговори със съпругата, която я изслуша замислено и след това унило наведе глава. Говори и със старата жена, която отначало се държеше надменно и непреклонно, но накрая призна правотата на маа Рамотсве и се съгласи с нея. След това се изправи пред брата, който отначало я зяпна с отворена уста, но след това взе пример от майка си — тя се намеси в разговора и рязко му каза какво е длъжен да направи. В края на деня маа Рамотсве се чувстваше изтощена — беше поела риск, но интуитивното й прозрение се бе потвърдило, а стратегията й се бе оказала успешна. Оставаше да разговаря само с още един човек, който беше в Габороне, но тя се опасяваше, че той ще бъде по-труден събеседник.

Обратният път беше приятен. Дъждът, завалял предния ден, бе оказал благотворното си влияние и зеленина бе обагрила земята. На едно-две места тя видя локви, в които небето се отразяваше като парчета сребриста синева. Прахът се беше слегнал; може би това беше най-освежаващото — към края на сухия сезон фините частици проникваха навсякъде, полепваха по всичко и човек усещаше дрехите си твърди и неудобни.

Тя отиде направо на „Зебра драйв“, където децата я приветстваха възбудено — момчето заподскача радостно около белия микробус, а момичето побърза да избута инвалидната си количка навън, за да я посрещне. А през прозореца на кухнята се подаваше лицето на нейната прислужница Роуз, която се бе грижила за децата по време на краткото й отсъствие.

Докато маа Рамотсве изслушваше разказите на децата за училището, Роуз направи чай. Провело се състезание и техен съученик спечелил наградата — талон за книги на стойност петдесет пули. Един от учителите си счупил ръката сега ходел с превръзка. Момиче от по-долните класове изляло цяла тубичка паста за зъби и се разболяло, което можело да се очаква, нали така?

Ала имаше и други новини. Маа Макутси се беше обадила от офиса и помолила маа Рамотсве да й телефонира, веднага щом пристигне, което според нея щяло да стане ден по-късно.

— Беше много развълнувана — каза Роуз. — Каза, че имала да ви съобщи нещо важно.

Седнала пред чашата чай, от която излизаше пара, маа Рамотсве набра телефона на „Тлоквенг роуд спийди моторс“ — номерът беше общ и за двете фирми. Телефонът позвъня известно време, преди тя да чуе познатия глас на маа Макутси.

— „Дамска Тлоквенг роуд…“ — започна тя. — Не, „Спийди моторс №1…“

— Аз съм, маа — каза маа Рамотсве. — Знам какво имаш предвид.

— Вечно ги смесвам — засмя се отсреща маа Макутси. — Така се случва, когато се опитваш да ръководиш две фирми едновременно.

— Не се съмнявам, че ръководиш добре и двете — каза маа Рамотсве.

— Ами, да — отвърна маа Макутси. — Всъщност се обаждах да ви кажа, че точно взех един доста голям хонорар. Дв хиляди пули за един случай. Клиентът беше много доволен.

— Справила си се много добре — похвали я маа Рамотсве. — Ще намина по-късно да поговорим за това. Но най-напред бих искала да ми уговориш една среща. Обади се на човека от правителството и му кажи, че трябва да дойде да ме види в четири часа.

— А ако е зает?

— Кажи му, че не може да е зает. Кажи му, че въпросът не търпи отлагане.

Тя допи чая и изяде голям сандвич с месо, приготвен от Роуз. Маа Рамотсве се бе отучила да яде готвено на обяд, с изключение на събота и неделя, и се задоволяваше с нещо дребно и чаша мляко. Тъй като обаче обичаше сладко, се случваше пастичка или поничка да последват сандвича. Така или иначе, тя беше дама с традиционно телосложение и нямаше нужда да се тревожи за размера дрехи, който носи, като онези нещастни, невротизирани хора, които вечно се гледат в огледалото и мислят, че са твърде дебели. А и какво значи „твърде дебел“? Кой има право да казва на другия какъв размер дрехи да носи? Това беше форма на тирания от страна на слабите, но тя нямаше намерение да я приема. Ако тези слаби хора станеха още по-настоятелни, щеше да се наложи по-щедро надарените хора направо да им натрият носа. Да, щяха да ги научат те! Ама-ха!

Малко преди три тя пристигна в офиса. Чираците се занимаваха с някаква кола, но я поздравиха сърдечно и без следа от цупенето и сърденето, които преди толкова я бяха нервирали.

— Доста сте заети — отбеляза тя. — Колата, която поправяте, изглежда много хубава.

По-големият избърса уста с ръкав.

— Това е чудесна кола. На една дама е. Знаете ли, че сега всички жени си карат колите тук? Толкова сме заети, че на нас самите ще ни трябва помощник! Това ще е страхотно. Ще си имаме бюра и кабинети, а помощниците ще тичат наоколо да правят това, което им кажем.

— Ти си един много смешен младеж — развесели се маа Рамотсве. — Но не се главозамайвай. Помни, че си само един чирак и че сега началник е дамата там вътре, с големите очила.

Помощникът се засмя.

— Тя е добър началник. Харесваме я. — Той спря за миг и погледна втренчено маа Рамотсве. — Но какво става с господин Дж. Л. Б. Матекони? Той оправя ли се?

— Твърде рано е да се каже — отговори маа Рамотсве. — Доктор Мофат каза, че на тези таблетки може да им трябват две седмици, за да подействат. Налага се да почакаме още няколко дни, за да видим.

— Добре ли се грижат за него?

Маа Рамотсве кимна, фактът, че чиракът попита за това, бе добър знак — показваше, че е започнал да се интересува от другите. Може би порастваше. Може би в това имаше пръст маа Макутси, която вероятно се опитваше да ги научи както на работа, така и на известен морал.

Тя влезе в офиса и намери маа Макутси на телефона. Тя бързо приключи разговора и стана да поздрави работодателката си.

— Ето го тук — каза маа Макутси, като подаде лист хартия на маа Рамотсве.

Маа Рамотсве разгледа чека. Изглежда, две хиляди пули очакваха „Дамска детективска агенция №1“ в „Стандарт банк“. А най-отдолу беше написано добре известно име, което накара маа Рамотсве да поеме дълбоко дъх.

— Онзи, който организира конкурсите за красота?!

— Точно той — потвърди маа Макутси. — Той беше клиентът.

Маа Рамотсве мушна чека на сигурно място в корсажа си. Съвременните начини за правене на бизнес не бяха никак лоши, разсъждаваше тя, но когато става дума за опазване на пари, малко места можеха да съперничат на това.

— Сигурно си се справила много бързо — каза маа Рамотсве. — Какъв беше проблемът? Неприятности с жена му?

— Не — каза маа Макутси. — Ставаше дума само за красиви момичета, той искаше да разбере дали на някое от тях може да се вярва.

— Много интересно — отбеляза маа Рамотсве. — Явно си намерила такова.

— Да — каза маа Макутси. — Намерих момичето, което да спечели конкурса.

Маа Рамотсве бе озадачена, но нямаше достатъчно време да навлиза в подробности, тъй като трябваше да се подготви за срещата си в четири часа. През следващия час тя се занима с пощата, помогна на маа Макутси да заведе документи, отнасящи се до работите на сервиза, и изпи набързо чаша ройбос. До времето, в което голямата черна кола паркира пред офиса и от нея изскочи човекът от правителството, кабинетът беше разчистен и подреден и маа Макутси, заела строга поза зад бюрото си, се правеше, че печата писмо.

 

 

— Значи така — започна човекът от правителството, докато се облягаше на стола и кръстосваше ръце върху корема си, — не останахте там много дълго. Затова предполагам, че сте успели да хванете отровителя. Много се надявам да сте успели.

Маа Рамотсве погледна към маа Макутси. И двете бяха свикнали с арогантността на мъжете, но това далеч надминаваше обичайните прояви.

— Прекарах там точно толкова време, колкото бе нужно, раа — каза тя спокойно. След което се върнах, за да обсъдя случая с вас.

Човекът от правителството сви презрително устни.

— Аз настоявам за отговор, маа. Не съм дошъл, за да се занимавам с продължително обсъждане.

Чаткането на пишещата машина рязко отекна в тишината.

— В такъв случай — каза маа Рамотсве, — можете да се върнете в кабинета си. Или искате да чуете това, което имам да ви кажа, или не.

След кратко мълчание човекът от правителството проговори, вече с по-тих глас:

— Вие сте много дръзка. Вероятно нямате съпруг, който да ви научи как да се отнасяте с уважение към мъжете.

Шумът, който вдигаше пишещата машина, нарасна забележимо.

— А вие вероятно имате нужда от съпруга, която да ви научи как да се отнасяте с уважение към жените — отговори маа Рамотсве. — Но моля ви, не ми позволявайте да ви губя времето. Вратата е ето там, раа. Отворена е. Можете да си тръгвате.

Човекът от правителството не помръдна.

— Не чухте ли какво казах, раа? Нали няма да се наложи да ви изхвърля? Отвън има двама младежи, които са много заякнали от тежката работа по двигателите. Тук е и маа Макутси, която вие, между другото, дори не поздравихте, тук съм и аз. Това прави четирима души. Шофьорът ви е възрастен човек. Ние ви превъзхождаме по численост, раа.

Човекът от правителството все така не помръдваше. Очите му бяха сведени към пода.

— Е, раа? — пръстите на маа Рамотсве започнаха да барабанят по масата.

Човекът от правителството вдигна глава.

— Съжалявам, маа. Бях груб.

— Благодаря — каза маа Рамотсве. — Сега, след като поздравите както трябва маа Макутси — по традиционния начин, ако обичате, — ще можем да започнем.

 

 

— Възнамерявам да ви разкажа една история — обърна се маа Рамотсве към човека от правителството. — Историята започва с едно семейство, което имало трима сина. Бащата бил много щастлив, че първородното му дете е момче и му давал всичко, което то искало. Майката също се радвала, че родила син на мъжа си, и също го обграждала с много грижи. След това се родило второ момче и те много се натъжили, като разбрали, че главата му не е съвсем в ред. Майката чувала зад гърба й хората да говорят, че родила такова момче, понеже била с друг мъж по време на бременността си. Разбира се, това не било истина, ала всички тези лоши приказки я наранявали и тя се срамувала да излиза навън. Но това дете било щастливо — то обичало да стои при добитъка и да брои животните, въпреки че не умеело да го прави много добре.

Първородният син бил много умен и се справял добре. Отишъл в Габороне и станал известен политик. Ставал все по-могъщ и известен, но едновременно с това и все по-арогантен.

Но ето че се родил и трети син. Първородният много се зарадвал на това и обикнал малкия. Но под тази любов имало страх, че това ново момче може да му отнеме любовта, на която той се радвал в семейството, и че баща му може да предпочете новородения. Всичко, което бащата правел, било тълкувано като знак, че наистина предпочита по-малкия си син, което естествено не било така, защото той обичал всичките си синове еднакво.

Когато по-младият син се оженил, първородният бил много ядосан. Той не казал на никого за чувствата си, но гневът в него нараствал. Бил твърде горд, за да говори с когото и да било за това, понеже се бил издигнал толкова много и бил станал толкова важна личност. Мислел, че новата съпруга ще му отнеме брата и че той ще остане без нищо. Мислел, че тя ще се опита да им вземе фермата и всички животни. Дори не се запитал дали това може да е вярно.

Постепенно започнал да вярва, че тя планира убийството на многообичния му брат. Не можел да спи от тази мисъл, а омразата в него растяла. Затова накрая той се обърнал към една дама — аз съм тази дама — и я помолил да отиде и да намери доказателство, че наистина се готви престъпление. Мислел, че по този начин тя ще му помогне да се отърве от жената на брат си.

Дамата не знаела какво стои зад всичко това, така че отишла при онова нещастно семейство на север и отседнала във фермата им. Тя разговаряла с всички и разбрала, че никой там не се готви да убива никого и всички приказки за отрова се разпространяват само защото имало един нещастен готвач, който объркал подправките. Човекът бил нещастен, защото малкият брат го принудил да върши работа, която не му била по сърце. Така че жената от Габороне разговаряла с всички членове на семейството, един по един. След това се върнала в Габороне и говорила с големия брат. Той се отнесъл много грубо с нея, защото бил свикнал да бъде арогантен и всички да му се подчиняват. Но тя знаела, че под кожата на грубияна винаги се крие просто един уплашен и нещастен човек. И затова жената решила да говори с този уплашен и нещастен човек.

Тя разбирала, че той няма да е способен да разговаря със семейството си лично, затова го направила вместо него. Обяснила им как се чувства той и как любовта към брат му го е накарала да ревнува. Съпругата на брат му проявила разбиране и обещала, че ще направи всичко възможно той да почувства, че не иска да му отнеме любимия брат. После и майката осъзнала как тя и мъжът й са предизвикали у него безпокойство, че ще загуби своя дял от фермата, и обещала, че ще се погрижат за това. Обещала, че ще направят каквото трябва, за да бъде всичко поделено по равно и че той не трябва да се тревожи какво ще стане в бъдеще.

След това жената от Габороне казала на семейството, че ще говори с големия син; била сигурна, че той ще разбере. Обещала, че ще му предаде всичко, което те биха искали да му кажат. Добавила, че истинската отрова в едно семейство е не отровата, която слагаш в храната, а отровата, която се събира в сърцето, когато човек ревнува от друг и не може да изрази чувствата си, за да изтече тя по този начин.

Така тя се завърнала в Габороне с думите, които семейството искало да му каже. И ето какви били думите на малкия брат: „Много обичам брат си. Никога няма да го забравя. Никога няма да му отнема каквото и да било. Ще си поделим и земята, и добитъка.“ А съпругата на този човек казала: „Възхищавам се на брата на мъжа ми и никога не бих му отнела братската обич, която той заслужава да има.“ Това пък са думите на майката: „Много се гордея със сина си. Тук има място за всички. Боях се, че синовете ми ще се разделят и че жените им ще застанат между тях и ще разделят семейството ни. Вече не ме е страх от това. Помолете сина ми да дойде да ме види скоро. Не ми остава много време.“ Старият му баща не казал много, освен това: „Кой би си пожелал по-добри синове?“

 

 

Пишещата машина бе замлъкнала. Маа Рамотсве също спря да говори и погледна човека от правителството, който седеше съвсем неподвижно, само гръдният му кош се повдигаше и спускаше в такт с дишането. Ето че той бавно вдигна ръка и покри лице с нея, наведе се напред, след което вдигна и другата.

— Не се срамувайте да плачете, раа — каза маа Рамотсве. — По този начин нещата започват да се оправят. Това е първата крачка.