Алегзандър Маккол Смит
Морал за красиви момичета (9)

Девета глава
Във фермата на сираците

Фермата на сираците се намираше на двайсетина минути път с кола. Маа Рамотсве бе ходила там няколко пъти по различни поводи, макар и не толкова често, колкото господин Дж. Л. Б. Матекони, който я посещаваше редовно, за да поправя всички машинарии там — а те сякаш непрекъснато се разваляха. Особено една от водните помпи изискваше редовни грижи; както и старият микробус на фермата, чиито спирачки вечно не бяха в ред. Времето никога не му се свидеше за такива неща и затова хората във фермата го ценяха високо, както и всички останали.

Маа Рамотсве харесваше маа Потокване, с която бяха далечни роднини по майчина линия. Не беше необичайно да си роднина с някого в Ботсуана — урок, който чужденците бързо научаваха, щом установяха, че са разкритикували някого пред негов далечен братовчед.

Когато маа Рамотсве пристигна, маа Потокване стоеше пред канцеларията и разговаряше с човек от персонала. Тя упъти гостенката към паркинга за посетители под сянката на едно дърво и после я покани да влезе.

— Толкова е горещо тия дни, маа Рамотсве — каза тя. — В кабинета си обаче имам много мощен вентилатор. Ако го включа на най-високата степен, може направо да издуха човек от стаята. Много полезно оръжие.

— Надявам се, че няма да го приложите срещу мен — каза маа Рамотсве. За миг тя си представи как бива издухана от кабинета на маа Потокване, полите й се веят наоколо и тя се издига към небето, откъдето може да види как долу дърветата, пътищата и животните я гледат изумени.

— Разбира се, че не — каза маа Потокване. — Вие сте от типа посетители, които обичам да посрещам. Хората, които не обичам, са тези, дето все се месят. Дето се опитват да ми кажат как се ръководи ферма със сираци. Понякога идват такива хора. Хора, които си пъхат носа навсякъде. Мислят, че знаят всичко за децата, а не е така. Тези, които знаят най-много за сираците, са онези госпожи ей там. — Тя посочи през прозореца към мястото, където две от майките, пълни жени в сини домашни роби, водеха малки деца на разходка по пътеките; държаха ги здраво за тънките ръчички, за да могат нежно да подкрепят колебливите им стъпки. — Да — продължи маа Потокване, — тези жени разбират. Те умеят да се справят с какви ли не деца. С много тъжни деца, които непрекъснато плачат за починалите си майки. С лоши деца, които са били научени да крадат. С много нахални деца, които не са били възпитани да уважават възрастните и говорят лоши думи. Тези жени могат да се справят с всички тия деца.

— Те са много добри жени — каза маа Рамотсве. — Двете сирачета, които взехме с господин Дж. Л. Б. Матекони, казват, че са били много щастливи тук. Тъкмо вчера Мотолели ми прочете едно разказче, което написала в училище. Историята на живота си. Там пише за вас, маа.

— Радвам се, че е била щастлива тук — каза маа Потокване. — Тя е едно много смело момиче. — Тя спря за момент. — Но не ви помолих да дойдете тук, за да говорим за тези деца, маа. Исках да ви разкажа нещо много странно, което се случи тук. Толкова странно, че дори майките ни не могат да се справят с него. Затова си помислих да се посъветвам с вас. Търсих господин Дж. Л. Б. Матекони, за да взема от него вашия телефон.

Тя се пресегна през бюрото и наля на маа Рамотсве чаша чай. После отряза парче от голям плодов сладкиш, сложен предварително на една чиния до таблата с чая.

— Сладкишът е дело на по-големите момичета във фермата — каза тя. — Учим ги да готвят.

Маа Рамотсве пое голямото парче и разгледа изобилието от плодове вътре. Има поне седемстотин калории, помисли си тя, но нямаше значение — тя беше дама с традиционно телосложение и не й се налагаше да се тревожи за такива неща.

— Знаете, че приемаме всякакви деца — продължи маа Потокване. — Обикновено ни ги водят, когато почине майката, а бащата е неизвестен. Често бабата не може да се справя сама заради болест или немотия и децата остават без никого. Понякога ги вземаме от социалните работници, друг път — от полицията. Някой път се случва да ги оставят някъде и тогава случаен минувач се свързва с нас.

— Имат късмет да попаднат при вас — каза маа Рамотсве.

— Така е. И обикновено, каквото и да им се е случвало преди, ние вече сме го виждали тук. Нищо не ни изненадва. Но от време на време се случва да не знаем как да постъпим.

— И сега имате точно такова дете?

— Да — каза маа Потокване. — Като приключите с това голямо парче сладкиш, ще идем да видите момчето, което ни доведоха. Това момче си нямаше име. В такива случаи ние винаги им даваме. Вземаме някое хубаво ботсуанско име и им го даваме. Но така се случва само при бебетата. По-големите деца обикновено ни казват имената си. А това момче не го направи. Всъщност, изглежда, въобще не са го учили да говори. Затова решихме да го кръстим Матайла.

Маа Рамотсве довърши сладкиша и чая си. След това, заедно с маа Потокване, се запъти към една от крайните къщи в групата сгради, където живееха сираците. Там растеше боб, а дворчето пред вратата беше грижливо пометено. Това е майка, която умее да върти къща, помисли си маа Рамотсве. Но щом беше така, как тогава се бе оставила да я победи едно обикновено момче?

Майката, маа Кериленг, се намираше в кухнята. След като избърса ръце в престилката си, тя поздрави топло маа Рамотсве и покани двете жени в дневната. Стаята беше украсена с рисунки на децата, закачени върху голяма дъска, които създаваха настроение. В единия ъгъл имаше кутия, пълна с играчки.

Маа Кериленг изчака гостите да се настанят и след това се отпусна на свой ред в едно от неудобните кресла, наредени около ниската маса в средата на стаята.

— Чувала съм за вас, маа — каза тя на маа Рамотсве. — Виждала съм снимката ви във вестниците. И, разбира се, срещала съм се с господин Дж. Л. Б. Матекони, когато идва тука да поправя всички тия машини, дето вечно се развалят. Късметлийка сте, че ще се жените за мъж, който умее да поправя разни неща. Повечето мъже само чупят.

Маа Рамотсве сведе глава при комплимента.

— Той е добър човек — каза тя. — Не се чувства добре в момента, но се надявам да се оправи много скоро.

— И аз се надявам — каза маа Кериленг. Тя погледна очаквателно към маа Потокване.

— Искаше ми се маа Рамотсве да види Матайла — рече маа Потокване. — Може би ще може да ни посъветва. Как е той днес?

— Както и вчера — отвърна маа Кериленг. — И оня ден. При това момче няма промяна.

Маа Потокване въздъхна.

— Много тъжно. Спи ли сега? Можеш ли да отвориш вратата?

— Мисля, че е буден — каза майката. — Все пак нека да видим.

Тя стана от стола си и ги поведе по един безупречно излъскан коридор. Маа Рамотсве с одобрение забеляза каква чистота цари в къщата. Даваше си сметка колко много работа има тази жена; из цялата страна имаше жени, които работеха ли, работеха, но рядко някой оценяваше труда им. Политиците имаха претенции, че градят Ботсуана. Как смееха?! Как смееха да си присвояват целия тежък труд на хора като маа Кериленг и безбройните жени като нея?

Спряха пред една врата в края на коридора и маа Кериленг извади ключ от джоба на робата си.

— Не мога да си спомня кога за последен път сме заключвали дете — каза тя. — Всъщност май не се беше случвало досега. Не ни се беше налагало да правим такова нещо.

Забележката сякаш накара маа Потокване да се чувства неудобно.

— Няма друг начин — каза тя. — Иначе той ще избяга в гората.

— Така е — потвърди маа Кериленг. — Само че е много тъжно.

Тя бутна вратата и зад нея се откри стая, обзаведена само с един матрак. Прозорецът беше не остъклен, а покрит с голяма решетка от ковано желязо — като онези, които се използват срещу крадци. На матрака, с разтворени напред крака, седеше едно съвсем голо момче, на вид около пет-шестгодишно.

Момчето погледна влизащите жени и за един кратък миг маа Рамотсве видя отпечатък на страх по лицето му — такъв, какъвто се вижда в очите на изплашено животно. Но само след миг на мястото му се появи безразличие.

— Матайла — започна маа Потокване, като говореше много бавно на сетсуана. — Матайла, как си днес? Тази госпожа се казва маа Рамотсве. Рамотсве. Виждаш ли я?

Докато маа Потокване говореше, момчето гледаше към нея и не сведе очи, докато тя не спря. След това отново се загледа в пода.

— Не мисля, че разбира — каза маа Потокване. — Но ние все пак му говорим.

— Опитвали ли сте на друг език? — попита маа Рамотсве.

Маа Потокване кимна.

— На всички, които се сетихме. Повикахме хора от Факултета по африкански езици към университета. Те опитаха някои от по-редките, да не би случайно да е дошъл от Замбия. Ние пробвахме на хереро, на сан^[1], макар че, като го гледаш, явно не е базарва. Абсолютно нищо.

Маа Рамотсве пристъпи напред, за да погледне момчето отблизо. То леко вдигна глава, но не направи нищо повече. Тя пристъпи още малко.

— Внимавайте — каза маа Потокване. — Той хапе. Невинаги, но доста често.

Маа Рамотсве застана неподвижно. Хапането не беше необичаен метод на защита в Ботсуана и нямаше да е изненадващо да попаднеш на дете, което хапе. Наскоро в Ммеги бяха съобщили за случай на нападение с хапане. Сервитьор ухапал клиент, понеже се скарали, че му връща по-малко ресто, и това бе довело до дело в съда на Лобатсе. Сервитьорът бил осъден на един месец затвор, след което незабавно ухапал полицая, който го водел към килията — пореден пример, според маа Рамотсве, за късогледството на хората, склонни към насилие. Това второ ухапване му бе струвало още три месеца затвор.

Маа Рамотсве наведе глава към детето.

— Матайла?

Детето не помръдна.

— Матайла? — тя протегна ръка към момчето, готова да я отдръпне всеки момент, ако се наложи.

Момчето изръмжа. Няма как да се определи по друг начин, реши тя. Това беше ръмжене — нисък, почти гърлен звук, който сякаш идваше от гърдите.

— Чухте ли това? — попита маа Потокване. Не е ли извънредно странно? И ако се чудите защо е голо, това е, защото раздра дрехите, които му дадохме. Разкъса ги със зъби и ги хвърли на земята. Дадохме му два чифта къси гащи и той направи едно и също и с двата.

Сега маа Потокване се приближи.

— Слушай, Матайла — каза тя, — стани и излез навън. Маа Кериленг ще те изведе малко на чист въздух.

Тя се протегна към момчето и го хвана предпазливо за ръка. За миг то обърна глава и маа Рамотсве помисли, че ей сега ще я захапе, но това не стана и то покорно се повдигна и позволи да бъде изведено от стаята.

Навън маа Кериленг го хвана за ръка и го поведе към група дървета в единия край на двора. Маа Рамотсве забеляза, че походката на момчето бе необичайна, нещо средно между тичане и ходене, сякаш то се готвеше за внезапен скок.

— Ето това е нашият Матайла — каза маа Потокване, Докато гледаха как майката се отдалечава с повереника си. — Какво мислите за него?

Маа Рамотсве направи гримаса.

— Това е много странно. Нещо ужасно трябва да се е случило с това дете.

— Без съмнение — рече маа Потокване. — Казах това на доктора, който се грижи за него. Той отвърна, че може и да е така, а може и да не е. Каза, че има деца, които просто са си такива. Необщителни са и никога не се научават да говорят.

Маа Рамотсве наблюдаваше как маа Кериленг пуска за секунда ръката на детето.

— Трябва да го наблюдаваме през цялото време — каза маа Потокване. — Ако го оставим, той бяга към гората и се крие. Миналата седмица изчезна за четири часа. Накрая го намериха там, където изтича канализацията. Явно не разбира, че голо дете, бягащо толкова бързо като него, лесно привлича вниманието.

Маа Потокване и маа Рамотсве се запътиха обратно към кабинета. Маа Рамотсве бе потисната. Чудеше се как някой може да направи каквото и да било за дете като това. Беше лесно да се отзовеш, когато симпатични сираци имат нужда от теб, като тези например, които бяха дошли да живеят на „Зебра драйв“, но имаше толкова много други деца, които бяха увредени по един или друг начин и които имаха нужда от търпение и разбиране. Тя си представи живота си, с всичките списъци и изисквания, и се запита как изобщо би намерила време да бъде майка на подобно дете. Нали не беше възможно маа Потокване да беше планирала тя и господин Дж. Л. Б. Матекони да вземат и това дете? Тя знаеше, че главната домакиня на фермата има славата на решителен човек, който не приема отрицателен отговор — което я правеше силен защитник на каузата на сираците, наистина, — но не би могла да очаква да се наложи по този начин, защото, както и да се погледне, да й натрапи това дете, щеше да си бъде груба принуда.

— Аз съм доста зает човек — започна тя, като наближиха офиса, — съжалявам, но не мога да взема…

Няколко сираци минаха покрай тях и учтиво поздравиха главната домакиня. С тях имаше малко недохранено кутре, което едно момче носеше на ръце — един сирак помага на друг, каза си маа Рамотсве.

— Внимателно с това кутре — предупреди маа Потокване. — Колко пъти съм ви казвала, че не бива да прибирате бездомни кучета. Няма ли да чуете най-после… — Тя се обърна към маа Рамотсве. — Но моля ви се, маа Рамотсве! Надявам се, не сте помислили, че… Естествено, че не очаквам от вас да вземете това момче! Ние едва се оправяме с него тук, с всичките средства, които имаме на разположение.

— Притесних се — каза маа Рамотсве. — Винаги съм готова да помогна, но има граница на нещата, които мога да направя.

Маа Потокване се засмя и после докосна успокоително ръката на гостенката си.

— Разбира се, така е. Вие вече ни помагате, като взехте онези две деца. Но сега исках само да ви помоля за съвет. Знам, че ви се носи славата, че много ви бива да откривате изчезнали хора. Дали бихте могли да ни кажете — само да ни кажете — как да разберем нещо за това момче? Ако успеем да научим нещо за миналото му, например откъде идва, може да успеем да общуваме с него.

Маа Рамотсве поклати глава.

— Ще бъде много трудно. Ще трябва да говорите с хората, които са били близо до мястото, където е намерен. Трябва да зададете доста въпроси и не мисля, че хората ще искат да отговорят на тях. Ако е имало какво да кажат, вече са щели да го направят.

— Имате право — каза тъжно маа Потокване. — Полицията е разпитала всички на север, отвъд Маун. Разпитвали са във всички селища, но никой не бил чувал за такова дете. Показали снимката му, но хората просто отговаряли отрицателно. Не знаели нищо за него.

Маа Рамотсве не се изненада. Ако някой от тези хора бе искал детето, той би го казал. Всеобщото мълчание значеше, че това дете е било нарочно изоставено. Съществуваше и вероятност да има някаква магия, свързана с него. Ако някой местен шаман е казал, че детето е обладано от духове или е токолоси^[2], нищо не би могло да се направи за него — то просто имаше късмет, че още беше живо. Такива деца често ги постигаше доста по-различна участ.

Сега те стояха край белия микробус. Няколко листа бяха паднали от дървото върху покрива на колата и маа Рамотсве ги махна. Бяха толкова деликатни — клонките на това дърво с техните стотици дребни листенца, растящи на едно централно стъбло, досущ като сложната плетеница на някоя паяжина. Зад тях се разнесоха гласовете на децата — пееха песен, която маа Рамотсве помнеше от своето детство, и това я накара да се усмихне:

Животните се връщат, раз, два, три,

животните се връщат у дома —

големи, малки и такива с рога.

А аз живея с тях, раз, два, три,

о, мамо, ела ме потърси.

Тя се вгледа в лицето на маа Потокване, лице, по което всяка бръчка казваше: „Аз ръководя ферма със сираци.“

— Тази песен още се пее — каза маа Рамотсве.

Маа Потокване се усмихна.

— И аз я пея. Песните от детството никога не се забравят, нали?

— Кажете — поде маа Рамотсве, — какво ви разказаха за това момче? Хората, които са го намерили, споменали ли са нещо?

Маа Потокване се замисли за момент.

— Казали на полицията, че са го намерили в тъмното. Казали, че било много диво и буйно. И още, че миришело много странно.

— На какво е миришело?

Маа Потокване пренебрежително махна с ръка.

— Един от мъжете казал, че детето мирише на лъв. Полицаят го запомнил, понеже му се сторило много странно. Написал го в доклада си, който ни бе предаден от племенната администрация, когато накрая пратиха детето при нас.

— На лъв ли? — попита маа Рамотсве.

— Да — каза маа Потокване. — Пълен абсурд.

Маа Рамотсве мълчаливо се качи в белия микробус и благодари на маа Потокване за гостоприемството.

— Ще помисля по въпроса за момчето — каза тя. — Може би ще успея да измисля нещо.

Те си махнаха за довиждане и маа Рамотсве потегли по прашния път и мина през портата на фермата с голямата метална табела, на която пишеше:

„ТУК ЖИВЕЯТ ДЕЦА.“

Караше бавно, понеже на пътя имаше магарета и добитък, а край тях бяха пастирчетата, които се грижеха за животните. Някои от децата бяха съвсем малки, на не повече от шест-седем години, като горкото безмълвно момче в малката стая във фермата.

Какво би станало, ако невръстно пастирче се загуби? — запита се маа Рамотсве. Ако се загуби в гората, далече от някое пасище? Дали би загинало? Или нещо друго би могло да се случи с него?