Алегзандър Маккол Смит
Морал за красиви момичета (8)

Осма глава
Ниско ниво на серотонин

Първото нещо, което маа Рамотсве направи на следващата сутрин, беше да се обади на господин Дж. Л. Б. Матекони в дома му, който се намираше близо до стария Армейски клуб на Ботсуана. Те често си говореха по телефона рано сутрин — поне, след като се бяха сгодили, — но обикновено се обаждаше господин Дж. Л. Б. Матекони. Той изчакваше маа Рамотсве да си изпие чашата ройбос, което тя обичаше да прави в градината, преди да набере номера и да се представи официално, както му беше редът: „Господин Дж. Л. Б. Матекони се обажда, маа. Добре ли спахте?“

Телефонът звъня повече от минута, преди някой да вдигне.

— Господин Дж. Л. Б. Матекони? Аз съм. Как си? Добре ли спа?

Гласът на другия край прозвуча объркано и маа Рамотсве осъзна, че го е събудила.

— А, да. Ами… буден съм. Аз съм.

Маа Рамотсве не се отказа от официалния поздрав. Важно беше да попиташ човек дали е спал добре — това беше стар обичай, който според нея трябваше да се съхрани.

— А добре ли спа, раа?

Тонът на господин Дж. Л. Б. Матекони беше безизразен:

— Не бих казал. Прекарах цялата нощ в мислене, а сънят така и не дойде. Успях да заспя едва когато всички останали се събуждат. Сега съм много уморен.

— Много жалко, раа. Съжалявам, че те събудих. Върни се в леглото и поспи. Не може да се живее без сън.

— Знам това — каза господин Дж. Л. Б. Матекони раздразнено. — Напоследък все се мъча да заспя, но не успявам. Все едно че в стаята ми има някакво странно животно, което не иска да спя и непрекъснато ме побутва.

— Животно ли? — запита маа Рамотсве. — Какво животно?

— Няма никакво животно. Поне когато запаля лампата. Само дето аз си мисля, че е там и не ми дава да спя. Това искам да кажа. Всъщност няма никакво животно.

Маа Рамотсве замълча, а после попита:

— Добре ли се чувстваш, раа? Може би си болен?

Господин Дж. Л. Б. Матекони изсумтя.

— Не съм болен. Сърцето ми бие силно вътре в мен. Дробовете ми се пълнят с въздух. Просто ми е дошло до гуша от всички проблеми, които имам. Тревожа се, че ще ме разкрият. Че всичко ще приключи.

Маа Рамотсве се намръщи.

— Да те разкрият ли? Кой ще те разкрие и защо?

Господин Дж. Л. Б. Матекони понижи глас:

— Знаеш за какво говоря. Много добре знаеш.

— Нищо не знам, раа. Разбирам само, че говориш много странни неща.

— Ха! Така твърдиш, маа, но много добре знаеш за какво говоря. Извършил съм много грехове през живота си и сега ще ме разкрият и ще ме арестуват. Ще бъда наказани ти страшно ще се срамуваш от мен, маа, казвам ти.

Маа Рамотсве занемя, докато се опитваше да възприеме току-що чутото. Можеше ли наистина господин Дж. Л. Б. Матекони да е извършил ужасно престъпление, което да е крил от нея? И сега да е разкрит? Изглеждаше невъзможно — той беше чудесен човек, неспособен да извърши нещо нечестно, но точно такива хора понякога криеха в миналото си мрачни тайни. Всеки поне веднъж извършва нещо, от което го е срам, поне така беше чувала да се говори. Веднъж самият епископ Макхулу държа сказка за това в Женския клуб и заяви, че никога, дори и в Църквата, не бил срещал човек, който да не бил направил нещо, за което после да съжалява. Дори светците били правили лоши неща — може би свети Франциск бил настъпил гълъб — е, едва ли го бил направил, но сигурно бил извършил нещо друго, за което после бил съжалявал. Що се отнася до нея, имаше много неща, които й се искаше да не е правила, като се започне от времето, когато, едва шестгодишна, заля със захарен сироп най-хубавата рокля на едно друго момиче само защото тя нямаше такава. От време на време срещаше въпросното момиче — то живееше в Габороне и беше омъжено за човек, който работеше в сградата на „Даймънд сортинг“. Маа Рамотсве се чудеше дали не трябва да си признае, макар и с тридесетгодишно закъснение, да каже на тази жена какво е извършила, но някак не можеше да си наложи да го направи. Ала всеки път, когато тази жена я поздравяваше дружелюбно, маа Рамотсве си спомняше как беше взела консервата със сироп и я бе изляла върху розовия плат, когато веднъж момичето си забрави роклята в тяхната класна стая. Все пак трябваше да й каже някой ден — или може би да помоли епископ Макхулу да напише писмо от нейно име.

„Една жена от моето паство моли за прошката ви, маа. Тя много страда от лошата постъпка, която е извършила спрямо вас преди много години. Помните ли любимата си розова рокля…“

Ако господин Дж. Л. Б. Матекони беше извършил нещо такова — например беше излял моторно масло върху някого, — тогава няма нужда да се тревожи. Ако не смятаме убийството, малко лоши постъпки не могат да бъдат поправени. Много от тях всъщност бяха далеч по-маловажни, отколкото се струваше на прегрешилия, и спокойно можеха да си останат в миналото. А дори и по-сериозните можеха да бъдат простени, след като веднъж се признаят. Трябваше да вдъхне увереност у господин Дж. Л. Б. Матекони — беше много лесно от мухата да стане слон, ако човек цяла нощ се тревожи за нещо.

— Всички сме постъпвали лошо през живота си, раа — каза тя. — Ти, аз, маа Макутси, дори папата. Никой от нас не може да каже, че е съвършен. При хората това просто не се случва. Не бива да се тревожиш за това. Само ми кажи какво е. Сигурна съм, че ще мога да ти върна спокойствието.

— О, не мога да направя това, маа. Дори не мога да почна да ти го разказвам. Ще ти дойде като гръм от ясно небе. Никога повече няма да искаш да ме видиш. Разбираш ли, аз просто не съм достоен за теб. Ти си твърде добра за мен, маа.

Маа Рамотсве почувства, че започва да губи търпение:

— Не говориш смислено. Разбира се, че си достоен за мен. Аз съм най-обикновен човек. Ти си един наистина добър мъж. Добър си в работата си и хората имат високо мнение за теб. Къде си кара колата на ремонт британският върховен комисар? При теб. Към кого се обръщат от фермата на сираците, когато нещо трябва да се поправи? Към теб. Имаш много добър сервиз и аз съм поласкана, че се омъжвам за теб. Няма какво повече да се каже.

Речта й бе посрещната с мълчание. А след това той рече:

— Но ти не знаеш колко съм лош. Никога не съм ти разказвал за тези ужасни неща.

— Тогава ми разкажи. Разкажи ми сега. Аз съм силна.

— О, не мога да направя това, маа. Много ще се изненадаш.

Маа Рамотсве осъзна, че този разговор не води доникъде, и смени тактиката.

— Като стана дума за твоя сервиз — каза тя, — ти не беше там вчера, нито предишния ден. Маа Макутси го ръководи вместо теб. Но това не може да продължава вечно.

— Доволен съм, че тя го ръководи — каза равнодушно господин Дж. Л. Б. Матекони. — Не се чувствам особено здрав в момента. Мисля, че трябва да си стоя вкъщи. Тя ще се погрижи за всичко. Моля те, благодари й от мое име.

Маа Рамотсве пое дълбоко дъх:

— Не си добре, господин Дж. Л. Б. Матекони. Мисля, че мога да ти уредя час при лекар. Говорих с д-р Мофат. Той каза, че на драго сърце ще те прегледа. Смята, че е добра идея.

— Не съм болен — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Няма нужда да ходя при д-р Мофат. С какво може да ми помогне той? С нищо.

 

 

Разговорът не беше много успокоителен и след като затвори телефона, маа Рамотсве прекара няколко тревожни минути, като кръстосваше кухнята от единия край до другия. Ясно беше, че д-р Мофат е прав, че господин Дж. Л. Б. Матекони страда от някаква болест — докторът я бе нарекъл депресия, — но сега тя се тревожеше повече за ужасното нещо, което приятелят й твърдеше, че е сторил. Нямаше по-невероятен кандидат за убиец от господин Дж. Л. Б. Матекони, но какво ще стане, ако се окаже, че той е точно такъв? Щяха ли чувствата й към него да се променят, ако разбереше, че е убил някого, или щеше да се залъгва, че вината не е била негова, че той просто се е защитавал, докато е удрял жертвата по главата с гаечен ключ? Жените и приятелките на убийците неизменно постъпваха така. Те никога не приемаха, че техният мъж е способен да убие. Същото беше с майките. Майките на убийците винаги настояваха, че синовете им не са толкова лоши, колкото твърдят хората. Естествено, за една майка мъжът си остава малко момче, независимо колко е пораснал, а малките момченца никога не могат да бъдат виновни за убийство.

Разбира се, Ноте Мокоти би могъл да бъде убиец. Той беше напълно способен хладнокръвно да убие някого просто защото нямаше никакви чувства. Беше лесно да си представи как Ноте пробожда някого и си тръгва небрежно, все едно че само се е здрависал с жертвата. Когато я биеше, което се случваше неведнъж, той не показваше никаква емоция. Веднъж, след като разцепи кожата й над веждата с един особено жесток удар, той спря, за да се полюбува на произведението си, както прави лекар, когато разглежда рана.

— Ще се наложи да отидеш в болницата — каза той с пълно безразличие. — Доста лошо порязване. Трябва да бъдеш по-внимателна.

По време на цялата история с Ноте Мокоти тя беше благодарна само за това, че баща й бе още жив, когато го напусна. Той доживя да види, че дъщеря му се е разделила с този мъж, макар че вече бе изстрадал двете години на тяхното съжителство. Когато отиде при него да му каже, че Ноте си е тръгнал, той не й натякна колко глупава е била да се омъжва за него, даже и да си го мислеше. Просто каза, че тя трябва да се върне при него, че той винаги ще се грижи за нея и се надява сега животът й да тръгне по-добре. Прояви обичайното за него достойнство. Тя се разплака, когато отиде при него, а той просто й каза, че е в безопасност с него и вече не трябва да се страхува от онзи мъж.

Но Ноте Мокоти и господин Дж. Л. Б. Матекони бяха напълно различни хора. Именно Ноте беше вършил престъпления, а не господин Дж. Л. Б. Матекони. Защо тогава той твърдеше, че е направил нещо ужасно, ако това не беше вярно? Маа Рамотсве бе озадачена и — както обикновено правеше в такива ситуации — реши да се обърне за информация и утешение към най-доброто място по всички спорни въпроси — Ботсуанския книжен център.

Тя закуси набързо и остави децата на грижите на Роуз. Искаше й се да им обърне малко внимание, но в момента животът й изглеждаше прекалено усложнен. Въпросът с господин Дж. Л. Б. Матекони излезе на първо място в нейния списък от задачи, следван от сервиза, разследването на проблемите с брата на човека от правителството и преместването в новия офис. Беше труден списък: всяка от задачите в него бе спешна в някаква степен, но денят имаше краен брой часове.

Тя влезе в града и не след дълго намери добро място за паркиране на малкия бял микробус — зад „Стандарт банк“. После, като поздрави един-двама познати, които срещна на площада, се отправи към Ботсуанския книжен център. Той беше любимият й магазин в целия град и преди да купи и най-дребното нещо, тя с наслаждение разглеждаше стоките в него поне час. Тази сутрин обаче умът й беше зает от точно определена тревожна мисия, затова тя събра всички сили, за да устои на изкушенията на рафтовете със списания, пълни със снимки на префасонирани къщи и блестящи дрехи.

— Бих искала да говоря с управителя — обърна се тя към една служителка.

— Можете да говорите с мен — отвърна младата помощничка.

Маа Рамотсве остана непреклонна. Помощничката беше учтива, но много млада и щеше да бъде по-добре да се говори с човек, който знае повече за книгите.

— Не — отговори тя. — Бих искала да говоря с управителя, маа. Въпросът е важен.

Управителят дойде и поздрави маа Рамотсве любезно.

— Радвам се да ви видя — каза той. — В качеството си на детектив ли сте тук, маа?

Маа Рамотсве се засмя:

— Не, раа. Но бих искала да намеря книга, която да ми помогне да се справя с един много деликатен проблем. Мога ли да говоря с вас поверително? Мога ли да ви се доверя?

— Разбира се, маа — каза той. Няма да намерите книжар, който да разправя какви книги четат клиентите му, ако те искат това да остане в тайна. Ние сме много дискретни.

— Добре — каза маа Рамотсве. — Търся книга за една болест, наречена депресия. Чували ли сте за такава книга?

Управителят кимна.

— Не се безпокойте, маа. Не само съм чувал за такава книга, но дори имам една в магазина. Мога да ви я продам. — Той направи пауза. — Съжалявам, маа. Депресията не е приятна болест.

Маа Рамотсве се огледа.

— Не става дума за мен каза тя. Става дума за господин Дж. Л. Б. Матекони. Мисля, че той е в депресия.

Управителят я заведе до една полица в ъгъла и извади тънка червена книжка, а лицето му изразяваше съчувствие.

— Ето една много добра книга по въпроса — каза той, докато й подаваше книгата. — Ако прочетете какво е написано на корицата отзад, ще видите колко хора са казали, че тази книга им е била от голяма помощ в борбата с болестта. Прочее, много съжалявам за господин Дж. Л. Б. Матекони. Надявам се тази книга да го накара да се чувства по-добре.

— Много ми помогнахте, раа — каза тя. — Благодаря ви. Имаме късмет, че държите такъв хубав магазин в тази страна. Благодаря.

Тя плати книгата и се отправи към белия микробус, като продължи да прелиства страниците по пътя. Едно изречение особено я заинтересува и тя спря, за да го прочете:

„Една от характерните черти на депресията в остра форма е чувството, че сте извършили нещо ужасно, например направили сте дългове, които не можете да върнете, или пък сте извършили престъпление. Обикновено то се съпровожда от чувство за малоценност. Излишно е да се казва, че въображаемата лоша постъпка изобщо не е била извършвана, но никакви доводи не могат да разубедят страдащия, че това не е така.“

Маа Рамотсве препрочете пасажа и с всяка дума все повече се обнадеждаваше. Човек не очаква подобен ефект от книга за депресията, но сега се получи точно така. Разбира се, че господин Дж. Л. Б. Матекони не бе направил нищо страшно — както тя винаги бе знаела, той беше мъж с неопетнена репутация. Сега оставаше само да го накара да отиде на лекар и да се подложи на лечение. Тя затвори книгата и насочи поглед към резюмето на гърба. „Тази лесно лечима болест…“, започваше текстът. Това я ободри още повече. Знаеше какво трябва да направи и списъкът й, който тази сутрин й се бе сторил дълъг и заплетен, сега не бе така грамаден и заплашителен.

 

 

От Ботсуанския книжен център тя отиде направо в „Тлоквенг роуд спийди моторс“. За нейно облекчение сервизът беше отворен и маа Макутси стоеше пред офиса и пиеше чай. Двамата млади монтьори се бяха разположили върху празни варели; единият пушеше цигара, а другият пиеше безалкохолно от една кутия.

— Малко е рано за почивка — каза маа Рамотсве, хвърляйки бегъл поглед към тях.

— О, маа, ние всички заслужаваме почивка — каза маа Макутси. — Тук сме вече от два часа и половина. Всички дойдохме в шест и оттогава не сме спирали.

— Да — потвърди единият чирак. — Нито за миг. И успяхме да свършим доста добра работа, маа. Вие й кажете, маа. Вие й кажете какво направихте.

— Изпълняващата длъжността управител е автомонтьор номер едно — вмъкна другият чирак. — Май е по-добра и от шефа.

Маа Макутси се засмя.

— Момчета, вие сте свикнали да говорите приятни неща на жените, но това няма да свърши работа при мен. Аз съм тук като изпълняваща длъжността управител, не като жена.

— Ама това е вярно, маа — каза по-големият от двамата. — Ако тя не ще да ви каже, аз ще ви кажа. Една от колите седеше тук четвърти или пети ден. На старшата сестра е — от болницата „Принцеса Марина“. Тя е много силна жена и дано не ми се налага да танцувам с нея. Бррр!

— Тази жена никога не би танцувала с теб — сопна се маа Макутси. — За какво й е да танцува с някакъв мърляв младеж като тебе, като може да танцува с хирурзи и други важни хора?

Чиракът пренебрегна обидата.

— Все едно… Като докара колата, тя каза, че била спирала от време на време насред път и се налагало да чака, докато тръгне наново. После по някое време пак така спирала и пак тръгвала. Огледахме я. Аз я пробвах и тя запали. Карах до старото летище и после по „Лобатсе роуд“. Нищо. Нито веднъж не спря. Но тая жена разправяше, че спирала постоянно. Така че смених свещите и пробвах отново. Тоя път спря точно на кръговото движение близо до голф клуба. Просто си спря и после по някое време запали отново. И стана нещо много странно, за което жената ни беше разказала. Чистачките се включиха, когато колата спря. А аз не ги бях докосвал. Та рано тая сутрин казвам на маа Макутси: „Тая кола тук, маа, е много странна. Спира и после тръгва.“ Маа Макутси дойде и погледна колата. Погледна двигателя и видя, че свещите са нови и че е сложен и нов акумулатор. След това отвори вратата и се качи вътре, а после направи ей такава физиономия… точно такава, с вирнат нос. И каза: „Тая кола мирише на мърша. Това е миризма на мишки.“ И почна да се оглежда. Погледна под седалките, ама там не намери нищо. После погледна под арматурното табло и тогава повика брат ми и мене. И ни вика: „Тук има цяло мише гнездо. Прегризали са изолацията на тези жици. Вижте.“ Погледнахме ги тия жици, а това са много важни жици за една кола, защото са вързани към запалването, и видяхме, че две от тях се допират или почти се допират, точно на мястото, където мишките са изгризали покритието. Та значи, когато тия жици се допрат, двигателят си мисли, че запалването е изключено, и токът отива към чистачките. Това ставало всъщност. В това време мишките, като ги открихме, избягаха от колата. Маа Макутси взе гнездото им и го изхвърли. После залепи жиците с изолирбанд, който ние й дадохме, и така поправихме колата. Вече няма проблем с мишките само защото тая жена е такъв добър детектив.

— Тя е детектив-автомонтьор — каза другият чирак. — Може да направи един мъж много щастлив, ама и много ще го изтощи, така ми се струва. Ох!

— Млъкнете — каза маа Макутси шеговито. — Вие, момчета, трябва отново да се залавяте за работа. Аз съм изпълняваща длъжността управител тук. Не съм ви някое от момичетата, дето ги сваляте по баровете. Обратно на работа.

Маа Рамотсве се засмя:

— Явно имаш дарба да откриваш разни неща, маа. Може би работата на детектива и работата на автомонтьора не се различават чак толкова.

Влязоха в офиса. Маа Рамотсве веднага забеляза, че маа Макутси е успяла да остави своя отпечатък върху хаоса, който бе заварила. Въпреки че бюрото на господин Дж. Л. Б. Матекони все още беше покрито с документи, те изглеждаха сортирани. Сметките, които трябваше да бъдат изпратени на клиентите, бяха в една купчина, сметките, които трябваше да се платят от сервиза — в друга. Каталозите от доставчиците бяха поставени върху един шкаф, а наръчниците бяха върнати на мястото им на лавицата над бюрото. А в единия край на стаята, на стената, бе подпряна лъскава бяла дъска, на която маа Макутси бе начертала две колони, озаглавени „Влезли коли“ и „Излезли коли“.

— В Ботсуанския колеж за секретарки — обясни маа Макутси — ни учеха, че е много важно да имаш система. Ако имаш система, която ти показва къде точно се намираш, никога няма да се загубиш.

— Така е — съгласи се маа Рамотсве. — Явно там знаят как се прави бизнес.

Маа Макутси засия от удоволствие.

— И още нещо — каза тя. — Мисля, че ще ви бъде от полза, ако ви приготвям списък със задачи.

— Списък ли?

— Да — каза маа Макутси, като й подаде голяма червена папка. — Сложила съм списъка за вас вътре. Ще го актуализирам всеки ден. Виждате, че има три колони: „спешно“, „не е спешно“, „по някое време в бъдеще“.

Маа Рамотсве въздъхна. Тя не искаше друг списък, но и не желаеше да обезкуражава маа Макутси, която несъмнено знаеше как да ръководи сервиз.

— Благодаря ти, маа — каза тя и отвори папката. — Виждам, че вече си започнала списъка ми.

— Да — рече маа Макутси. — Маа Потокване от фермата на сираците се обади. Искаше да говори с господин Дж. Л. Б. Матекони, но аз й казах, че той не е тук. Тогава тя каза, че всъщност се опитва да се свърже с вас и ако може, да й позвъните. Виждате, че съм го сложила в графата „не е спешно“.

— Ще й позвъня — каза маа Рамотсве. — Сигурно е нещо, свързано с децата. Най-добре да й звънна веднага.

Маа Макутси се върна в работилницата, където маа Рамотсве я чу да дава указания на чираците. Тя вдигна слушалката — цялата омаслена — и набра номера, който маа Макутси й бе написала на листа със списъка. Докато телефонът звънеше, тя постави голяма червена отметка срещу тази задача.

Маа Потокване вдигна.

— Много мило, че се обаждате, маа Рамотсве. Надявам се, че децата са добре.

— Добре са, настаниха се вече — каза маа Рамотсве.

— Добре. Маа, мога ли да ви помоля за една услуга?

Маа Рамотсве знаеше, че това е начинът, по който действа фермата на сираците. Тя се нуждаеше от помощ и естествено, всеки беше готов да помогне. Никой не можеше да откаже на маа Силвия Потокване.

— Ще ви помогна, маа. Само ми кажете за какво става дума.

— Бих искала да дойдете при мен на чай — каза маа Потокване. — Ако е възможно, днес следобед. Има нещо, което трябва да видите.

— Можете ли да ми кажете за какво става дума?

— Не, маа — каза маа Потокване. — Трудно е да се опише по телефона. Най-добре да видите сама.