Алегзандър Маккол Смит
Морал за красиви момичета (6)

Шеста глава
Под новото ръководство

Тлоквенг роуд спийди моторс се намираше наблизо до пътя и на по-малко от километър зад два големи магазина, построени на края на района в Габороне, известен като Селцето. Получаваше се нещо като триъгълник от сгради: магазин, който предлагаше всичко, като се почне от евтино облекло и се стигне до парафин и меласа, двор, който служеше като строителен склад за дървесина и гофрирана ламарина за покриви, и накрая, в източния му край — сервизът, обграден от няколко храста, със стара бензинова колонка отпред. От петролната компания бяха обещали да доставят по-нова, но понеже това щеше да конкурира техните по-модерни бензиностанции, все забравяха за обещанието. Продължаваха да доставят бензин, както бяха длъжни по договор, но без никакъв ентусиазъм и често пропускаха уговорените дни за доставка. В резултат цистерните за гориво често бяха празни.

Нито едно от тези неща обаче нямаше кой знае какво значение. Клиентите идваха в „Тлоквенг роуд спийди моторс“ не толкова, за да заредят с бензин, а защото искаха колите им да бъдат поправени от господин Дж. Л. Б. Матекони. Това бяха хора, които знаеха каква е разликата между добрия автомонтьор и човек, който просто поправя коли. Добрият автомонтьор разбираше колите — той можеше да определи проблема дори само по звука на двигателя, така, както опитният лекар вижда какво не е наред с пациента само като го погледне.

— Двигателите говорят — обясняваше той на помощниците си. — Слушайте ги. Те ви казват какво не е наред, само слушайте.

Както можеше да се очаква, момчетата не разбираха какво има предвид. Те гледаха на машините по съвсем друг начин и за нищо на света не биха могли да разберат, че една машина може да има своите настроения и дори чувства, че един двигател може да изпитва стрес и напрежение или пък облекчение и лекота. Присъствието на чираците в сервиза бе акт на благотворителност от страна на господин Дж. Л. Б. Матекони, който бе загрижен за това в Ботсуана да има достатъчно добре обучени автомонтьори, за да заменят неговото поколение, когато то излезе в пенсия.

— Африка доникъде няма да го докара, докато не се сдобие с автомонтьори — отбеляза той веднъж пред маа Рамотсве. — Автомонтьорите са крайъгълният камък в постройката. После идват останалите. Лекари. Сестри. Учители. Но цялото се крепи на автомонтьорите. Затова е толкова важно да се обучат млади хора за автомонтьори.

И сега, докато караха към „Тлоквенг роуд спийди моторс“, маа Рамотсве и маа Макутси видяха един от чираците зад волана на някаква кола, докато другият я буташе бавно към работилницата. Докато те приближаваха, чиракът, който буташе, заряза работата си, за да ги види, и колата тръгна обратно.

Маа Рамотсве паркира белия микробус под едно дърво и двете с маа Макутси тръгнаха към входа на сервиза.

— Добро утро, бомаа^[1] — каза по-високият от двамата чираци. — Окачването на микробуса ви е много зле. Много сте тежки за него. Вижте как подкляква на една страна. Можем да ви го поправим.

— Нищо му няма — отвърна маа Рамотсве. — Самият господин Дж. Л. Б. Матекони се грижи за този микробус. Той никога не е споменавал нищо за окачването.

— Ами напоследък той не споменава нищо за каквото и да било — каза чиракът. — Доста е мълчалив.

Маа Макутси спря и изгледа момчето.

— Аз съм маа Макутси — каза тя, втренчена в него през големите стъкла на очилата си — и ще изпълнявам длъжността управител тук. Ако искате да говорите за окачване, можете да дойдете при мен в офиса. Междувременно, какво правите в момента? Чия е тази кола и какво вършите по нея?

Младежът се огледа през рамо, търсейки подкрепа от приятеля си.

— Тая кола е на жената, която живее зад полицейския участък. Мисля, че е нещо като лека жена — изсмя се той. — В тая кола тя качва мъже, но сега колата не ще да пали. Така че тя не може да си намери мъже. Ха!

Маа Макутси настръхна.

— Не ще да пали, така ли?

— Да — отвърна помощникът. — Не ще да пали. Така че на нас с Чарли ни се наложи да отидем с камиона да я довлечем тук. Сега я бутаме към сервиза, за да погледнем двигателя. Сигурно ще е голям ремонт. Може би нов стартер… нали знаете как е. Такива неща струват доста и добре, че мъжете дават на тая жена толкова пари, за да може да плати. Ха!

Маа Макутси смъкна очилата върху носа си и изгледа момчето над тях.

— А какво ще кажете за акумулатора? — каза тя. — Може да е акумулаторът. Опитахте ли да вземете ток от друга кола?

Чиракът спря да се усмихва.

— Е? — попита маа Рамотсве. — Вързахте ли го към друга кола? Пробвахте ли?

Той поклати глава.

— Това е стара кола. Все нещо няма да е наред с нея.

— Глупости — отсече маа Макутси. — Отворете предния капак. Имате ли работещ акумулатор в работилницата? Вържете кабелите към него и пробвайте.

Младият монтьор погледна към другаря си, но той само вдигна рамене.

— Хайде — подкани ги маа Макутси, — че ме чака много друга работа. Размърдайте се, ако обичате.

Маа Рамотсве не каза нищо, само гледаше как чираците заедно с маа Макутси избутаха колата последните метри до работилницата и свързаха кабелите на акумулатора към нов акумулатор. После, намусен, единият от тях се настани на шофьорската седалка и опита да запали. Двигателят тръгна веднага.

— Заредете го — каза маа Макутси. — След това сменете маслото и закарайте колата на жената. Кажете й, че съжалявате, задето поправката е отнела повече време от необходимото, но за компенсация сме й сменили маслото безплатно. — Тя се обърна към маа Рамотсве, която стоеше и се усмихваше зад нея. Лоялността към клиентите е много важно нещо. Ако направиш нещо за клиента, той винаги ще идва при теб. Това е много важно за бизнеса.

— Така е — потвърди маа Рамотсве. Каквито и съмнения да бе имала дали маа Макутси ще се справи с ръководенето на сервиза, те бяха на път да се разсеят напълно.

— Какво знаеш за колите? — попита тя помощничката си сякаш между другото, когато започнаха да подреждат нещата по отрупаното бюро на господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Не кой знае какво — отговори маа Макутси. — Но добре се оправям с пишещите машини, а от една машина до друга няма голяма разлика, не смятате ли?

 

 

Първата им задача беше да установят кои коли трябва да бъдат прегледани веднага и кои са записани за по-нататък. Чарли, по-големият от двамата помощници, бе повикан в офиса и помолен да даде списък на изостаналата работа. Стана ясно, че осем коли бяха паркирани зад сервиза и чакаха за части. Някои от тези части вече бяха поръчани, други — все още не. След като бе направен списък, маа Макутси се обади на всеки от доставчиците да го попита за частите.

— Господин Дж. Л. Б. Матекони е много сърдит — каза тя остро. — И няма да сме в състояние да ви платим миналите поръчки, ако не ни дадете възможност да продължим да работим. Разбирате ли това?

В отговор й дадоха обещания, повечето от които бяха спазени. Частите започнаха да пристигат няколко часа по-късно, като доставчиците ги докарваха лично. Те биваха надлежно описвани — нещо, което, както признаха чираците, не било правено никога дотогава — и нареждани на един тезгях по реда, в който щяха да бъдат необходими. Междувременно под ръководството на маа Макутси чираците усърдно сменяха части, изпробваха двигатели и накрая предаваха всяко возило на маа Макутси за последна проверка. Тя ги разпитваше какво е направено, като понякога искаше да инспектира лично работата, след което, понеже не можеше да кара, предаваше колата на маа Рамотсве за пробна обиколка, преди да се обади на собственика да му каже, че ремонтът е приключен. Сметката е намалена наполовина като компенсация за забавянето, обясняваше тя. Това укротяваше гнева на всеки, с изключение на един, който обяви, че в бъдеще ще ходи другаде.

— В такъв случай няма да можете да се възползвате от нашата оферта за безплатно обслужване — каза спокойно маа Макутси. — Колко жалко. Естествено, след тези думи събеседникът й размисли; в края на деня „Тлоквенг роуд спийди моторс“ бе върнал шест коли на техните притежатели и всеки от тях явно бе простил за забавянето.

— Беше един добър първи ден — каза маа Макутси, докато с Маа Рамотсве гледаха как изтощените чираци се отдалечават по пътя. — Тези момчета работиха много усърдно и им дадох извънредно възнаграждение от по петдесет пули. Останаха много доволни и съм сигурна, че ще станат по-добри работници. Ще видите.

Това развесели маа Рамотсве.

— Мисля, че си права, маа — каза тя. — Ти си отличен управител.

— Благодаря ви — каза маа Макутси. — Но вече трябва да се прибираме, утре ни чака доста работа.

Когато Маа Рамотсве и помощничката й потеглиха с белия микробус към дома на маа Макутси, улиците вече бяха пълни с хора, прибиращи се от работа. Минаха покрай претоварени микробуси, килнали се застрашително на една страна, велосипеди с пътници, кацнали на багажниците, и просто пешеходци, размахващи ръце, подсвиркващи, унесени в размисъл, изпълнени с надежда. Тя познаваше пътя добре, тъй като беше карала маа Макутси до дома й много пъти й бе виждала паянтовите къщи и скупчените зяпащи, любопитни деца, които явно обитаваха тези райони. Тя остави помощничката си пред входа и продължи да я гледа как заобикаля към гърба на сградата, към бараката от сиви тухли, в която живееше. Стори й се, че вижда на вратата някаква фигура, вероятно сянка, но точно тогава маа Макутси се обърна и маа Рамотсве, която не искаше да се разбере, че я наблюдава, трябваше да потегли.