Алегзандър Маккол Смит
Морал за красиви момичета (4)

Четвърта глава
Посещение при д-р Мофат

Докато маа Макутси седеше край леглото на брат си, маа Рамотсве наближи с белия микробус портата пред къщата на господин Дж. Л. Б. Матекони, която се намираше близо до някогашния Армейски клуб на Ботсуана. Явно той беше вътре — зелената камионетка, която неизменно караше, въпреки че в сервиза имаше далеч по-добра кола, беше паркирана пред предната врата, която зееше заради жегата. Тя остави микробуса отвън, за да си спести отварянето и затварянето на портата, и се отправи към къщата покрай няколкото хилави растения, които господин Дж. Л. Б. Матекони наричаше градина.

— Ко! Ко! — извика тя от прага. — Господин Дж. Л. Б. Матекони, вътре ли си?

Откъм дневната долетя глас:

— Тук съм, маа Рамотсве, вътре съм.

Маа Рамотсве влезе и веднага забеляза колко мръсен и прашен е подът на коридора. След като мързеливата и вечно намусена прислужница на господин Дж. Л. Б. Матекони на име Флорънс беше пратена в затвора за незаконно притежаване на оръжие, къщата остана на самотек и бе занемарена. Тя на няколко пъти напомни на господин Дж. Л. Б. Матекони да наеме заместничка, поне докато двамата се оженят, и той все обещаваше да го направи. Но това така и не стана и маа Рамотсве реши, че някой ден просто ще доведе собствената си прислужница и ще направи „пролетно“ почистване на къщата.

— Ако ги оставиш, мъжете ще живеят като в кочина — отбеляза тя пред една приятелка. — Те не умеят да поддържат нито къща, нито двор — просто не знаят как.

Тя мина през коридора и стигна дневната. Когато влезе, господин Дж. Л. Б. Матекони, който се бе излегнал в цял ръст на неудобния си диван, се изправи и се опита да изглежда не толкова размъкнат.

— Радвам се да те видя, маа Рамотсве — каза той. — Не съм те виждал от няколко дена.

— Така е — каза маа Рамотсве. — Сигурно си бил доста зает.

— Да — каза той, сядайки отново, — бях доста зает. Има много работа за вършене.

Тя нищо не каза, но го наблюдаваше внимателно, докато говореше. Имаше право, нещо не беше наред.

— Много работа ли има в сервиза? — попита тя.

Той сви рамене.

— В сервиза винаги има много работа. През цялото време. Хората непрекъснато докарват коли и казват: „Направи това, направи онова.“ Мислят си, че имам десет чифта ръце.

— Но нали тъкмо това очакваш — хората да си карат колите в твоя сервиз? — нежно попита тя. — Нали сервизът е за това?

Господин Дж. Л. Б. Матекони хвърли към нея бегъл поглед и сви рамене.

— Вероятно. Но въпреки това има твърде много работа.

Маа Рамотсве се огледа и забеляза на пода куп вестници, а на масата бяха струпани неотворени писма.

— Ходих в сервиза — каза тя. — Очаквах да те видя там, но ми казаха, че си тръгнал рано. Казаха, че тия дни често си тръгваш рано.

Господин Дж. Л. Б. Матекони я погледна, а след това сведе очи към пода.

— Трудно ми е да стоя там по цял ден при толкова много работа — каза той. — Тя ще бъде свършена рано или късно. Там са двете момчета. Те могат да я свършат.

— Онези двамата ли? — възкликна маа Рамотсве. — Твоите чираци? Но това са същите момчета, за които винаги си казвал, че не ги бива за нищо. Как можеш да твърдиш, че те ще се справят с всичко, което трябва да се свърши? Как можеш да кажеш такова нещо?

Господин Дж. Л. Б. Матекони не отвърна нищо.

— Е, господин Дж. Л. Б. Матекони — настоя маа Рамотсве, — какво ще отговориш на това?

— Те ще се справят — каза той със странно безизразен глас. — Остави ги да се учат.

Маа Рамотсве стана. Нямаше никакъв смисъл да се говори с него, когато беше в такова настроение — а той явно беше в някакво странно настроение. Да не би да беше болен? Тя бе дочула, че и грип може да докара някого до летаргия за една — две седмици — може би такова беше простото обяснение на това нетипично за него състояние. В такъв случай трябваше просто да изчака, докато той излезе от него.

— Говорих с маа Макутси — каза тя, като се приготвяше да тръгва, — и мисля, че тя ще може да започне работа в сервиза през следващите дни. Дадох й званието помощник-управител. Надявам се, че нямаш нищо против.

Отговорът му я изуми.

— Помощник-управител, управител, управляващ директор, министър на сервизите — както искаш. Какво значение има?

Маа Рамотсве не можа да измисли подходящ отговор, затова се сбогува и се запъти към вратата.

— А, между другото — каза господин Дж. Л. Б. Матекони, докато тя наближаваше изхода, — мислех да отида до село за малко. Искам да видя как са посевите. Може да поостана там.

Маа Рамотсве го зяпна.

— А какво ще стане със сервиза през това време?

Господин Дж. Л. Б. Матекони въздъхна.

— Управлявайте го вие. Ти и секретарката ти, помощник-управителката. Нека тя да го ръководи. Всичко ще бъде наред.

Маа Рамотсве сви устни.

— Добре, господин Дж. Л. Б. Матекони — каза тя, — ще се грижим за него, докато се почувстваш по-добре.

— Добре съм — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Не се безпокой за мен. Добре съм.

 

 

Тя не продължи към дома си на „Зебра драйв“, макар да знаеше, че двете деца, за които бе поела грижа, я чакат. Момичето, Мотолели, сигурно беше успяло да приготви вечерята — то почти не се нуждаеше от надзор или помощ, въпреки инвалидната си количка. Момчето, Пусо, беше доста буйно, но и то сигурно вече се беше изтощило и щеше да е готово за къпане и лягане. Мотолели щеше да се погрижи и за себе си, и за него.

Вместо да си отиде вкъщи, тя зави наляво по „Куду роуд“, мина покрай редицата апартаменти и се насочи към къщата на „Оди уей“, където живееше приятелят й д-р Мофат. Д-р Мофат, който преди ръководеше болницата в Мочуди, се беше грижил за баща й и винаги бе готов да я изслуша, когато имаше проблеми. Той беше първият, с когото тя сподели за Ноте, и още тогава й каза — възможно най-деликатно, — че съдейки по собствения му опит, такива мъже не се променят.

— Не бива да очакваш от него да стане друг човек — рече той. — Хората рядко се променят.

Разбира се, той беше зает човек и тя не искаше да му губи времето, затова реши, че само ще погледне дали е вкъщи и ще го попита дали би могъл да хвърли светлина върху поведението на господин Дж. Л. Б. Матекони. Може би върлуваше някаква зараза, която правеше хората изморени и равнодушни. Ако беше така, колко ли се очакваше да продължи това състояние?

Д-р Мофат тъкмо се беше прибрал. Той посрещна маа Рамотсве на вратата и я въведе в кабинета си.

— Безпокоя се за господин Дж. Л. Б. Матекони — обясни тя. — Нека ти разкажа за него.

Той я слуша няколко минути и после я прекъсна.

— Мисля, че знам какво му е — каза той. — Има една болест, казва се депресия. Това си е болест като всяка болест и се среща доста често. По думите ти съдя, че господин Дж. Л. Б. Матекони е изпаднал в депресия.

— Това лекува ли се?

— Обикновено доста лесно — отговори д-р Мофат. — Разбира се, ако наистина става дума за депресия. Ако е така, вече разполагаме с доста добри антидепресанти. Ако всичко мине успешно, както по всяка вероятност ще стане, той ще се почувства значително по-добре в рамките на около три седмици, а може би даже и по-скоро. Трябва време, за да подействат таблетките.

— Ще му кажа веднага да дойде при теб — каза маа Рамотсве.

Д-р Мофат не изглеждаше убеден, че това ще се получи.

— Понякога хората смятат, че им няма нищо — каза той. — Той може да не дойде. Лесно е аз да ти кажа какъв според мен е проблемът, но той е този, който трябва да поиска да се лекува.

— О, аз ще ти го доведа — каза маа Рамотсве. — Разчитай на това. Ще се погрижа да поиска да се лекува.

Докторът се усмихна:

— Внимавай, маа Рамотсве, това може да се окаже не чак толкова лесно.