Алегзандър Маккол Смит
Морал за красиви момичета (3)

Трета глава
В сервиза

Докато пътуваше към „Тлоквенг роуд спийди моторс“, маа Рамотсве реши, че ще каже всичко на господин Дж. Л. Б. Матекони, без да увърта. Знаеше, че е превишила пълномощията си, като направи маа Макутси помощник-управител на сервиза (самата тя щеше да се почувства много засегната, ако той се бе опитал да повиши неин служител), и съзнаваше, че просто ще трябва да му разкаже точно какво се беше случило. Той беше добър човек и макар да смяташе, че да се държи маа Макутси на работа е лукс, който маа Рамотсве не може да си позволи, сигурно щеше да разбере колко важно бе за нея да има някаква важна длъжност. В края на краищата нямаше значение дали маа Макутси щеше да се нарича помощник-управител, стига да си вършеше работата. Оставаше обаче проблемът с увеличението на заплатата. Това вече беше по-трудно за обясняване.

И така, по-късно същия следобед маа Рамотсве се качи в белия микробус, който господин Дж. Л. Б. Матекони наскоро бе поправил, и се отправи към „Тлоквенг роуд спийди моторс“. Колата се движеше много добре, след като господин Дж. Л. Б. Матекони прекара доста от свободното си време да човърка двигателя. Той смени доста от частите с нови, които поръча от чужбина. Микробусът имаше нов карбуратор и чисто нови спирачки. За да задейства спирачките, вече беше достатъчно маа Рамотсве само веднъж да натисне педала. В миналото, преди господин Дж. Л. Б. Матекони да се позанимае с колата, на маа Рамотсве й се налагаше да натиска педала три-четири пъти, за да може дори само да намали скоростта.

— Не мисля, че някога отново ще ми се случи да се паркирам в багажника на някоя друга кола — каза с благодарност маа Рамотсве, когато за пръв път изпробва новите спирачки. — Ще мога да спирам, когато си поискам.

Господин Дж. Л. Б. Матекони я погледна тревожно.

— Много е важно спирачките да са добри — каза той. — Не трябва да допускаш спирачките ти пак да стигнат до такова положение. Само кажи и ще се погрижа да бъдат тип-топ.

— Непременно — обеща маа Рамотсве. Тя слабо се интересуваше от коли, въпреки че обичаше своя мъничък бял микробус, който й служеше вярно. Не можеше да разбере защо хората толкова въздишат по мерцедеси, след като има много други коли, които могат да те закарат до целта и да те върнат обратно, без да се налага да похарчиш цяло състояние. Този интерес към колите е чисто мъжки проблем, смяташе тя. Човек може да проследи как възниква при малките момчета, докато си правят модели на коли от тел, и остава до края на живота им. Защо ли мъжете намираха колите за толкова интересни? Колата беше чисто и просто машина, следователно, би трябвало мъжете да се интересуват и от перални или ютии. Но те не се интересуваха. Никой не е виждал мъже да стоят и да си говорят за перални.

Тя спря пред самия вход на „Тлоквенг роуд спийди моторс“ и слезе от белия микробус. През прозорчето, което гледаше към предния двор, тя видя, че в кабинета няма никой, което означаваше, че господин Дж. Л. Б. Матекони вероятно лежеше под някоя кола в работилницата или пък надзираваше двамата си некадърни помощници, като се опитваше да им обясни някои тънкости на занаята. Той бе признал пред маа Рамотсве, че вече не се надява да направи каквото и да било от тях двамата, и тя му съчувстваше. Не беше никак лесно да убеждаваш млади хора, че трябва да се работи — те очакваха всичко да им се поднесе на тепсия. Не личеше някой от тях да разбира, че всичко, което имаха в Ботсуана — а то не беше никак малко, — бе постигнато с тежък, упорит труд и себеотрицание. Ботсуана никога не беше вземала заеми и не беше задлъжнявала, както повечето африкански страни. Хората тук пестяха, а когато се наложеше, харчеха много предпазливо, като за всеки цент и даже за всяко тебе се даваше отчет — така нищо не бе отишло в джобовете на политиците. Можем да се гордеем със страната си, помисли си маа Рамотсве, и аз наистина се гордея. Гордея се с това, което постигна баща ми, Обед Рамотсве, гордея се със Серетсе Кхама и с това как той успя да създаде нова държава на една територия, пренебрегвана от британците. Може те пет пари да не даваха за нас, размишляваше тя, но сега вече знаят на какво сме способни. Възхищават ни се за това. Тя бе чела какво беше казал американският посланик: „Поздравяваме народа на Ботсуана за постигнатото.“ Тези думи я бяха накарали да засияе от гордост. Тя си даваше сметка, че хората в чужбина, хората от онези далечни и доста плашещи страни, имаха високо мнение за Ботсуана.

Да си африканец не беше лошо. Вярно, в Африка ставаха някои страшни неща — неща, при мисълта, за които хората се срамуваха и отчайваха; но в Африка ставаха не само такива неща. Колкото и страдания да изпитваха хората тук, колкото и унищожителни да бяха жестокостта и хаосът, който носеха войниците — повечето просто незрели младежи, нарамили пушки, — в Африка все пак имаше толкова много, неща, с които можеш да се гордееш. Например любезността, способността да се усмихваш, изкуството, музиката.

Тя заобиколи към входа на работилницата. Вътре имаше две коли, едната качена на рампа, другата — паркирана до една от стените, където акумулаторът й бе свързан с малко зарядно устройство, поставено до предното колело. Няколко части се валяха по пода — едната беше ауспух, другата тя не разпозна, — а под колата, вдигната на рампата, имаше отворена кутия с инструменти. Но никъде нямаше и следа от господин Дж. Л. Б. Матекони.

Маа Рамотсве осъзна, че двамата чираци бяха тук едва когато единият от тях се изправи. До този момент те бяха седели на пода, облегнати на един празен варел, заплеснати в традиционната игра на топчета. Сега единият — по-високото момче, чието име тя така и не запомни, — стана и избърса ръце в мръсния си комбинезон.

— Здравейте, маа — поздрави той. — Няма го. Шефа де. Отиде си вкъщи.

И се ухили по начин, който й се стори леко обиден. Беше фамилиарна усмивка, сигурно така се хилеше на момичетата, с които танцуваше. Тя познаваше тоя род младежи. Господин Дж. Л. Б. Матекони й бе казал, че не се интересуват от нищо, освен от момичета, и тя напълно му вярваше. Тъжното беше, че много момичета се заглеждаха по тези млади мъже, със солидно наплескани с гел коси, широко ухилени.

— Защо си е тръгнал толкова рано? — попита тя. — Да не сте свършили работата? Затова ли вие двамата седите и бездействате?

Чиракът се подсмихна. Той сякаш знаеше нещо и тя си зададе въпроса какво може да е то. А може би беше просто от чувство за превъзходство, снизходителна поза, която вероятно беше възприел спрямо всички жени.

— Не — отговори той, като гледаше надолу към приятеля си. — Изобщо не сме я свършили. Остава ни да се справим с оная кола — и той посочи небрежно към автомобила върху рампата.

В този момент се изправи и другият чирак. Явно беше ял нещо, защото около устата му беше останала тънка ивица брашно. Какво ли биха казали момичетата по този повод, помисли си дяволито маа Рамотсве. Тя си представи как той пуска в ход чара си, в блажено неведение, че физиономията му е оплескана с брашно. Може и да изглежда добре иначе, но бялото около устата по-скоро би предизвикало смях, отколкото да ускори нечий пулс.

— Тия дни шефа често го няма — каза вторият чирак. — Някой път си тръгва в два часа. Оставя на нас да вършим цялата работа.

— Обаче има проблем — намеси се в разговора другият. — Ние не можем да свършим всичко. Много ни бива с колите, но все още не сме научили всичко, нали така.

Маа Рамотсве хвърли поглед към колата на рампата. Беше едно от ония стари френски комбита, които бяха страшно популярни в някои части на Африка.

— Ето например тая — каза първият чирак. От ауспуха излиза пара. Като голям облак. Това значи, че гарнитурата се е развалила и охлаждащата течност влиза в цилиндрите. Така се образува пара. Ссссс! Много пара.

— Добре де — каза маа Рамотсве, — защо не я поправите? Господин Дж. Л. Б. Матекони не може вечно да ви води за ръчичка, нали така?

По-младият чирак се намуси.

— Да не мислите, че е толкова просто, маа? А? Опитвали ли сте някога да махнете глава на двигател на Пежо? Кажете, маа, пробвали ли сте?

Маа Рамотсве направи успокоителен жест.

— Не ви критикувам — каза тя. — Защо не помолите господин Дж. Л. Б. Матекони да ви покаже какво да правите?

— Така звучи много лесно, маа — възкликна ядосало по-големият, — ама проблемът е, че той не иска. А после си отива вкъщи и ни оставя ние да се обясняваме с клиентите. На тях това не им харесва. Само питат: „Къде ми е колата? Как според вас ще се придвижвам, докато вие дни наред ми поправяте колата? Трябва ли да почна да ходя пеша, като човек, дето няма кола?“ Такива работи говорят, маа.

Маа Рамотсве замълча за миг. Звучеше направо невероятно господин Дж. Л. Б. Матекони, който обикновено беше толкова съвестен, да позволи във фирмата му да стават такива неща. Той си бе спечелил славата на човек, който прави ремонтите не само качествено, но и бързо. Ако някой беше недоволен от работата му, можеше да докара колата обратно и господин Дж. Л. Б. Матекони я ремонтираше повторно без пари. Това беше неговият начин на работа и изглеждаше немислимо да остави кола на рампата на тези двама чираци, които явно нищо не разбираха от двигатели и непременно щяха да претупат нещата.

Тя реши да притисне по–големия малко повече.

— Да не искате да кажете — започна тя тихо, — да не искате да кажете, че господин Дж. Л. Б. Матекони не го е грижа за тия коли?

Чиракът я зяпаше право в очите, което беше проява на лошо възпитание. Ако знаеше как трябва да се държи човек, нямаше да ме гледа в очите, а щеше да сведе поглед, както се полага на младеж в присъствието на по-възрастен от него, помисли маа Рамотсве.

— Да — каза той направо. — През последните десетина дни господин Дж. Л. Б. Матекони май загуби интерес към тоя сервиз. Вчера например ми каза, че мислел да се махне, да отиде в своето село и да ме остави да отговарям за работата тук. Каза да се постарая да покажа най-доброто, на което съм способен.

Маа Рамотсве беше изумена. Беше ясно, че младежът казва истината, но тази истина звучеше направо невероятно.

— Има и още нещо — продължи чиракът, като си бършеше ръцете с омазнен парцал. — Не е плащал на доставчика на резервни части от два месеца. Оня ден се обадиха оттам, точно като си беше тръгнал по-рано, и аз вдигнах телефона. Нали така беше, Силетси?

Другият монтьор кимна.

— Както и да е — продължи първият. — Та те казаха, че ако не им платим до десет дни, няма повече да ни доставят резервни части. Заръчаха да кажа на господин Дж. Л. Б. Матекони и да го накарам да си оправи сметките. Така рекоха. Да съобщя на шефа. Това ми казаха да направя.

— И направи ли го? — попита маа Рамотсве.

— Направих го — отвърна той. — Рекох му: „Само за момент, раа. Само за момент.“ И тогава му го казах.

Маа Рамотсве наблюдаваше изражението му. Ясно беше, че му е приятно да се прави на загрижен служител, роля, която, както тя заподозря, вероятно не беше имал възможност да играе дотогава.

— А после? Какво ти отговори той?

Помощникът подсмръкна и избърса носа си с ръка.

— Каза, че ще се опита да направи нещо по въпроса. Така каза. Но знаете ли какво мисля аз? Знаете ли какво става според мен, маа?

Маа Рамотсве го погледна с любопитство. Той продължи:

— Според мен господин Дж. Л. Б. Матекони вече не го е грижа за тоя сервиз. Мисля, че му е омръзнало. Мисля, че смята да го прехвърли на нас. След това смята да се върне на село и да отглежда пъпеши. Той е вече стар човек, маа. Омръзнало му е.

Маа Рамотсве си пое дълбоко дъх. Явната наглост на това предположение я изненада — виж го ти тоя… тоя негоден чирак, известен най-вече със способността си да досажда на момичетата, които минаваха покрай сервиза, същият този чирак, който господин Дж. Л. Б. Матекони веднъж бе видял да поправя мотор с чук, сега говори, че господин Дж. Л. Б. Матекони бил готов да се пенсионира.

Отне й почти минута да се овладее достатъчно, за да отговори.

— Ти си един много невъзпитан младеж каза тя накрая. Господин Дж. Л. Б. Матекони не е загубил интерес към сервиза. И въобще не е стар. Той е само на четиридесет и няколко години, а това изобщо не значи да си стар, каквото и да си мислите вие. Освен това той няма никакво намерение да прехвърля сервиза на вас двамата. Това би означавало да сложи кръст на бизнеса си. Разбрахте ли ме?

По-големият чирак погледна към приятеля си за потвърждение, но той гледаше упорито към земята.

— Разбрах ви, маа. Извинете.

— Определено има за какво — каза маа Рамотсве. — А сега имам новини за вас. Господин Дж. Л. Б. Матекони тъкмо назначи помощник-управител на сервиза. Новият управител ще започне тук много скоро, така че му мислете и двамата.

Думите й оказаха върху по-големия желания ефект — той изпусна мазния парцал и погледна неспокойно към другия.

— А той кога ще почне? — попита нервно.

— Следващата седмица — отговори маа Рамотсве. — И не е той, а тя.

— Тя ли? Жена ли е?

— Да — каза маа Рамотсве, вече запътена към изхода. — Жена е, казва се маа Макутси и е много строга с чираците. Повече няма да има мързелуване и игри на топчета. Ясно ли е?

Помощниците кимнаха умърлушени.

— В такъв случай, продължавайте да се опитвате да поправите тази кола — каза маа Рамотсве. — Ще се върна след два-три часа да видя как върви.

Тя се запъти обратно към белия микробус и се настани на шофьорското място. Бе успяла да прозвучи много категорично, докато даваше инструкции на чираците, но вътре в себе си не чувстваше особена увереност. Всъщност беше по-скоро загрижена. От опит знаеше, че когато хората почнат да се държат нетипично за тях самите, нещо някъде не е наред. Господин Дж. Л. Б. Матекони беше изключително добросъвестен човек, а добросъвестните хора не разочароваха клиентите си, освен ако нямаха сериозно основание. Но какво беше то? Дали не беше свързано с предстоящия им брак? Дали той не си беше променил мнението? Може би искаше да избяга?

 

 

Маа Макутси заключи вратата на „Дамска детективска агенция №1“. Когато тръгна към сервиза да говори с господин Дж. Л. Б. Матекони, маа Рамотсве я остави да довърши писмата и да ги пусне в пощата. Нищо, което би поискала, нямаше да е прекалено, толкова голяма беше радостта на маа Макутси от повишението и увеличението на заплатата. Беше четвъртък, значи следващият ден беше ден за плащане, пък ако ще и по старата тарифа. Би могла да се поглези с нещо, докато очаква това, помисли си тя, може би с поничка на път за вкъщи. Минаваше покрай една сергия, където се продаваха понички и други пържени вкуснотии, от които се разнасяше апетитна миризма. Но проблемът беше в парите. Голяма пържена поничка струваше две пули, което я правеше скъпо удоволствие, особено като си помислиш колко ще ти струва вечерята. Животът в Габороне беше скъп, всичко струваше два пъти повече, отколкото в родното й място. В провинцията с десет пули можеш да направиш много нещо, а тук същите тези пари сякаш изтичаха през пръстите.

Маа Макутси наемаше стая в задния двор на една къща на „Лобатсе роуд“. Стаята заемаше половината от малка барака от сиви тухли, която гледаше към задната ограда и към една лъкатушеща уличка, обитавана от кучета с издължени муцуни. Кучетата уж имаха стопани из околните къщи, но май предпочитаха собствената си компания и скитаха наоколо на групи от по две-три. Явно някой ги хранеше, макар и на неравномерни интервали, но въпреки това ребрата им се брояха и изглежда непрекъснато ровеха за храна из боклукчийските кофи. Ако маа Макутси оставеше вратата си отворена, случваше се някое от тези кучета да влезе и да я зяпа с печалните си гладни очи, докато тя не го изгони. Това бе по-голямо накърняване на достойнството й дори от онова, което я сполетя в работата, когато кокошки влизаха в агенцията и започваха да кълват в краката й.

Тя си купи поничка от сергията и я изяде веднага, като накрая дори облиза захарта от пръстите си. След като засити глада си, тя се насочи към къщи. Можеше да се прибере с микробус — това беше достатъчно евтин транспорт, — но тя се наслаждаваше на разходката в хладната вечер, а и обикновено не бързаше да се върне у дома. Зачуди се как ли беше брат й, дали денят бе бил добър за него или кашлицата му го бе изтощила. През последните няколко дни той се чувстваше доста добре, въпреки че беше много отслабнал, и тя успя да се наслади на една–две нощи непрекъсван сън.

Той дойде да живее при нея преди два месеца, след дълго пътуване с автобус от родното им място. Тя отиде да го посрещне на автогарата, която бе до жп гарата, и за момент не можа да го познае сред останалите. Последния път, когато се бяха видели, той беше добре сложен, дори понаедрял; сега бе прегърбен и измършавял, а ризата му се ветрееше свободно около тялото. Когато осъзна, че е той, тя се затича и пое ръката му, която бе гореща и суха, а кожата напукана — и това я уплаши. Тя вдигна куфара му, макар че той се опита да го стори сам, и го носи по целия път до микробуса, който се движеше редовно по маршрута до „Лобатсе Роуд“.

Настани го да спи на рогозката, която нагласи в другата част на стаята. След това опъна жица от едната стена до другата и окачи на нея завеса, за да може да му осигури някакво пространство лично за него и да му създаде усещането, че притежава собствено жилище — ала въпреки това чуваше хриптенето му, когато той си поемаше въздух, и често се будеше от бълнуването му.

— Ти си добра сестра, щом ме прие — каза й той веднъж. — Късметлия съм да имам сестра като тебе.

Тя възрази; каза, че с нищо не я притеснява и че й харесва той да е край нея, че би могъл да остане тук, като оздравее, и да си намери работа в Габороне, но знаеше, че това няма да стане. Сигурна беше, чу той също го знае, но никой не искаше да говори за това, нито пък за жестоката болест, която изсмукваше бавно живота му, както сушата поглъща пейзажа.

И ето че сега можеше да му съобщи добри новини. Той винаги много се интересуваше от това, което става в агенцията, и я разпитваше как е минал денят й. Не беше виждал маа Рамотсве нито веднъж — маа Макутси не искаше тя да знае за неговата болест, — но вече имаше своя представа за нея и постоянно питаше как е.

— Може би някой ден ще се запозная с нея каза той. И ще мога да й благодаря за всичко, което е направила за сестра ми. Ако не беше тя, никога нямаше да станеш помощник-детектив.

— Тя е добър човек.

— Знам, че е така — каза той. — Сякаш я виждам пред себе си — хубава жена, все усмихната, с пълни бузи. Мога да си я представя как пие чай с тебе. Чувствам се щастлив дори само като мисля за това.

Маа Макутси съжали, че не се беше сетила да му купи поничка, но той често нямаше апетит и поничката щеше да отиде нахалост. Той казваше, че устата го боли и че кашлицата му пречи да яде. Често преглъщаше само някоя и друга лъжица супа, която тя му приготвяше на котлона, но след това му призляваше.

Когато се добра до вкъщи, в стаята имаше друг човек. Тя чу непознат глас и за миг се уплаши, че докато я е нямало, се е случило нещо ужасно, но когато влезе, видя, че завесата е дръпната и че край постелята на брат й, на сгъваем стол, седи някаква жена. Като чу, че вратата се отваря, жената се изправи и обърна лице към нея.

— Аз съм сестра от хосписа към англиканската църква — каза тя. — Дойдох да видя нашия брат. Казвам се сестра Баледже.

Сестрата имаше приятна усмивка и маа Макутси веднага я хареса.

— Много мило от ваша страна да дойдете да го видите — каза тя. — Написах ви онова писмо само за да ви уведомя, че той не е добре.

Сестрата кимна.

— Добре сте направили. Можем да наминаваме да го виждаме от време на време. Можем да донесем храна, ако имате нужда. Да направим нещо, за да помогнем, дори и да не е много. Имаме някои лекарства. Не са много силни, но ще помогнат поне малко.

Маа Макутси й благодари и погледна към брат си.

— Тормози го кашлицата — каза тя. — Тя е най–лошото според мен.

— Не е лесно — рече сестрата. Тя седна отново на стола и пое ръката на брат й в своята. — Трябва да пиеш повече вода, Ричард — каза му. — Не бива да стоиш жаден.

Той отвори очи и погледна към нея, но не каза нищо. Не беше наясно защо е там, мислеше, че може да е приятелка на сестра му или пък съседка.

Сестрата погледна към маа Макутси и я подкани с жест да седне на пода до тях. После, без да пуска ръката му, се наведе и нежно го докосна по бузата.

— Господи наш Исусе — започна тя, — който ни помагаш в нашите страдания, сведи погледа си към този клетник и имай милост към него. Изпълни дните му с радост. Дари го с щастие заради добрата му сестра, която е тук и се грижи за него в болест. И му дари спокойствие на духа.

Маа Макутси затвори очи, прегърна през рамо сестрата и останаха така в мълчание.