Алегзандър Маккол Смит
Морал за красиви момичета (2)

Втора глава
Момчето в нощта

Бивакът им беше разположен край Окаванго, близо до Маун, под короната на внушителните дървета мопани. На север, на няма и половин миля разстояние, се простираше езерото — синя лента сред кафяво-зелените храсти. Тревата в тази част на саваната бе дебела и тучна — добро укритие за животните. Ако някой искаше да види слонове, трябваше да се взира напрегнато, тъй като пищната растителност пречеше да се съзрат дори техните грамадни сиви фигури, влачещи се бавно в търсене на храна.

Бивакът, който през повечето време се състоеше от пет-шест големи палатки, разпънати в полукръг, принадлежеше на мъж, когото всички знаеха като „раа Пула“ — „господин Дъжд“. Това име му бе излязло, след като твърдението, че присъствието му носи многоочаквания от всички дъжд, се потвърди на практика неведнъж. Раа Пула на драго сърце позволяваше това поверие да се разпространява. Дъждът означаваше късмет, оттам произлизаше възклицанието „Пула! Пула! Пула!“, когато се празнува някое щастливо събитие или се измолва сполука. Раа Пула беше с тясно лице, със загрубялата и изпъстрена с лунички кожа, типична за бял човек, прекарал целия си живот под африканското слънце. Петната и луничките вече се бяха слели и това бе направило тена му кафеникав, като на белезникава бисквита, пъхната в печката.

— Той постепенно става като нас — рече един от неговите хора, докато седяха в кръг около огъня една нощ. — Някой ден ще се събуди и ще бъде тсуана, със същия цвят като нас.

— Не се става тсуана просто като си смениш цвета на кожата — отвърна друг. — Един тсуана е тсуана отвътре. Отвън зулусът е същият като нас, но отвътре си е зулус. Също така не можеш да превърнеш зулус в тсуана. Те са различни.

Около огъня настана мълчание, понеже всички се умислиха над този въпрос.

— Има много неща, които те правят това, което си — обади се най–накрая един от следотърсачите. — Но най-важното е майчината утроба. Оттам сучеш млякото, което те прави тсуана или зулус. Мляко от тсуана — дете тсуана. Мляко от зулус — дете зулус.

— В утробата не сучеш никакво мляко — каза един от по-младите мъже. — Не е така.

Възрастният човек го изгледа свирепо.

— Тогава какво ядеш през първите девет месеца, господин умнико, господин бакалавър на науките? Да не искаш да кажеш, че ядеш кръвта на майка си? А?

По-младият поклати глава.

— Не съм сигурен какво ядеш — каза той. — Но не бозаеш мляко, докато не се родиш. Сигурен съм в това.

Възрастният изглеждаше разгневен.

— Какво знаеш ти?! Нямаш деца, нали? Какво знаеш тогава за тия неща? Мъж, който няма деца, да говори за деца, все едно че е имал много. Аз имам пет деца. Пет. — И той вдигна пръстите на едната си ръка. — Пет деца — повтори мъжът. — И всички са направени от млякото на майка им.

Настъпи мълчание. Край другия огън, на столове вместо пънове, седяха раа Пула и двама негови клиенти. Звукът от техните гласове, неразбираемо мърморене, достигаше до мъжете, но сега те се бяха умълчали. Внезапно раа Пула се изправи.

— Там има нещо — каза той. — Може да е чакал. Понякога те идват съвсем близо до огъня. Другите животни се държат на разстояние.

Един от клиентите, мъж на средна възраст с широкопола мека шапка, стана и се вгледа в тъмнината.

— Дали леопард би наближил толкова? — попита той.

— Никога — отвърна раа Пула. — Те са много плашливи създания.

Жената, която седеше на сгъваем платнен стол, рязко обърна глава.

— Там определено има нещо — каза тя. — Чуйте!

Раа Пула остави чашата, която държеше, и се провикна към хората си:

— Саймън! Мотопи! Някой от вас да ми донесе фенер. Бегом!

По-младият мъж се изправи и се затича към палатката с екипировката. Докато прекосяваше разстоянието, което го делеше от неговия работодател, той също чу шума, включи мощния фенер и зашари с лъча из обръча от тъмнина около лагера. Под светлината се видяха силуетите на храстите и ниските дървета, всички странно плоски и едноизмерни в изпитателния лъч на фенера.

— Това няма ли да го подплаши и да го накара да избяга? — попита жената.

— Може и така да стане — каза раа Пула. Но ние не искаме никакви изненади, нали?

Лъчът на фенера обикаляше в кръг, после освети за кратко листата на една акация, спусна се към корените на дървото и тогава те го видяха.

— Но това е дете! — възкликна мъжът с широкополата шапка. — Какво прави тук едно дете?!

Детето стоеше на четири крака. Обляно от светлинния лъч, то приличаше на животно, стреснато от фаровете на кола, замръзнало в нерешителност.

— Мотопи! — извика раа Пула. — Хвани това дете! Доведи го тук!

Мъжът с фенера пъргаво се придвижи през тревата, без да отмества лъча светлина от малката фигурка. Щом го достигна, детето изведнъж рязко се дръпна в тъмното, но изглежда нещо му пречеше да се движи бързо и то се спъна и падна. Мъжът посегна към него, като изпусна фенера. Чу се отчетлив звук, сякаш фенерът бе паднал върху камък, и светлината угасна. Но мъжът вече беше хванал детето и го държеше във въздуха, докато то риташе и се гърчеше.

— Не се бори с мен, малкия — каза той на сетсуана. — Няма да ти направя нищо лошо. Няма да ти направя нищо лошо.

Детето ритна отново и кракът му улучи човека в стомаха.

— Няма да правиш така! — той разтърси детето и го удари през рамото, без да го изпуска с другата ръка. — Ето! Това ще получиш, ако удряш чичо си! Ако не слушаш, ще отнесеш още!

Изненадано от удара, детето спря да се противи и се отпусна.

— Май има и още нещо — мърмореше мъжът, докато се приближаваше към огъня на раа Пула. — Миришеш ми.

Той остави детето на земята, до масата с петромаксовата лампа, но продължи да го държи за китката, в случай че се опита да избяга или да ритне някой от белите.

— Значи това бил нашият малък чакал — рече раа Пула, навеждайки се към детето.

— То е голо — каза жената. — Няма нищо на себе си.

— На колко ли е години? — попита един от мъжете. — Сигурно най-много на шест-седем.

Раа Пула вдигна лампата и я приближи към детето, осветявайки лицето му, което беше цялото в малки белези и драскотини, все едно че някой го беше влачил през трънаците. Коремът му бе хлътнал и ребрата му се брояха, задничето му почти не се виждаше, а на единия му крак, точно през свода на ходилото, зееше отворена рана, обрамчена с бяло.

Момчето погледна нагоре към лампата и сякаш се сви под чуждите изпитателни погледи.

— Кой си ти? — попита раа Пула на сетсуана. — Откъде идваш?

Детето гледаше към лампата, но не реагира на въпроса.

— Опитай на каланга — предложи раа Пула на Мотопи. — Опитай на езика на каланга, после на хереро. Може да е хереро. Или пък базарва^[1]. Ти можеш да се разбираш на тези езици, Мотопи. Виж дали ще успееш да измъкнеш нещо от него.

Мъжът приклекна, за да бъде на нивото на очите на детето, и заговори на един от езиците, като внимателно произнасяше думите. Реакция нямаше и той премина на друг. Детето все така мълчеше.

— Това дете май не може да говори — каза той. — Мисля, че не разбира какво казвам.

Жената пристъпи напред и посегна към рамото на детето.

— Горкото — рече тя, — изглеждаш все едно че… — Внезапно тя изписка и рязко дръпна ръката си. Момчето я беше ухапало.

Мъжът сграбчи дясната ръка на детето и го дръпна към себе си. След това се наведе напред и го зашлеви по лицето.

— Не така! — извика той. — Лошо момче!

Жената се разгневи и изблъска мъжа настрана.

— Не го удряй! — извика тя. — Не виждаш ли, че е уплашено?! Не искаше да ме нарани. Просто не биваше да посягам към него.

— Не бива едно дете да хапе хората, маа — тихо каза мъжът. — Ние тук не обичаме такива работи.

Жената уви около ръката си кърпичка, която бързо се просмука с кръв.

— Ще ви дам пеницилин — каза раа Пула. — Ухапването от човек може да направи голяма беля.

Те погледнаха надолу към детето, което беше легнало, сякаш се канеше да заспи, но всъщност ги дебнеше.

— Това дете мирише много странно — каза Мотопи. — Забелязахте ли, раа Пула?

Раа Пула подуши.

— Наистина — каза той. — Може да е от раната. Тя е загноила.

— Не — възрази Мотопи. — Аз имам много чувствителен нос. Мога да помириша раната, но освен нея има и друга миризма. Тази миризма я няма при децата.

— И каква е тя? — попита раа Пула. — Разпознаваш ли я?

Мотопи кимна.

— Да — каза той. — Това е миризма на лъв. Никой друг не мирише така, както лъвът.

Настана мълчание. След това раа Пула се засмя.

— Малко сапун и вода ще решат въпроса — каза той. — Ще сложим нещо и на раната на крака. Малко сулфатиацол.

Мотопи предпазливо вдигна детето. То го гледаше уплашено, но не се възпротиви.

— Изкъпи го и го остави в палатката си — разпореди раа Пула. — Не му давай да избяга.

Клиентите се върнаха на местата си край огъня. Жената размени поглед с мъжа, който повдигна вежди и сви рамене.

— Откъде, за бога, идва това дете? — попита тя раа Пула, докато той разбутваше огъня с овъглена пръчка.

— Вероятно от някое от околните села — отвърна той. — Най-близкото е на трийсетина километра, ако се върви по оня път. Може би е пастирче, което се е изгубило в пущинаците. Заблудило се е. Случват се от време на време такива неща.

— Но защо няма дрехи?

Той вдигна рамене.

— Понякога пастирчетата носят само по една малка препаска. Може да е загубило своята сред трънаците. Сигурно се е закачила някъде. — Той погледна жената. — Такива неща се случват в Африка. Доста деца изчезват и по-късно се появяват. Нищо лошо не им се случва. Нали не се безпокоите за това дете?

Жената се навъси.

— Разбира се, че се безпокоя. Всичко би могло да му се случи. Какво ще кажете за дивите животни? Би могло да попадне на някой лъв. Всичко е можело да му се случи.

— Да — каза раа Пула, — можело е. Но не се е случило. Утре ще го заведем в Маун и ще го оставим на тамошните полицаи. Те могат да се оправят. Ще разберат откъде е дошло и ще го отведат у дома.

Жената изглеждаше замислена.

— Защо вашият човек каза, че мирише на лъв? Това не е ли много странно?

Раа Пула се засмя.

— Местните хора приказват какви ли не странни неща.

Те виждат нещата по друг начин. Мотопи е много добър следотърсач. Но има навика да приказва за животните, все едно че са човешки същества. Казва, че те му говорели. Твърди, че можел да подуши кога животното се страхува. Такива ги приказва. Просто си е такъв.

Известно време поседяха в мълчание, после жената обяви, че ще си ляга. Казаха си лека нощ и раа Пула и мъжът поседяха още половин час край огъня, разменяйки по някоя и друга дума, гледайки как цепениците бавно догарят и искрите се разлитат нагоре. В палатката Мотопи лежеше неподвижно, беше се изтегнал напряко на входа, за да не може детето да излезе, без да го бутне. Но то, изглежда, не смяташе да прави това — заспа почти незабавно, след като го заведоха в палатката. В момента Мотопи, самият той почти задрямал, го наблюдаваше с едното си полузатворено око. Под лекото одеяло детето дишаше равномерно. Изяде парчето месо, което му дадоха, като го разкъса лакомо, и все тъй ненаситно изпи голямата чаша вода, която му предложиха, като ближеше водата, както правят животните на водопой. Странната миризма не беше изчезнала, осъзна Мотопи — остра миризма на плесен, която толкова му напомняше миризмата на лъва. Но как така едно дете ще мирише на лъв, чудеше се той.